№ 7000
гр. София, 18.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Пепа Маринова-Тонева
Членове:Цветомир М. Минчев
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско
дело № 20251100503555 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна
жалба на ищеца „Адвокатско дружество Х.“ срещу решение № 23344 от 26.12.2024 г.,
постановено по гр. дело № 5497/2024 г. по описа на СРС, 33 състав, с което е отхвърлен
предявеният срещу „Център за градска мобилност“ ЕАД осъдителен иск с правно основание
чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 76 лв., от които 60 лв. такса за принудително преместване
и 16 лв. такса за престой на автомобила на специализиран паркинг, събрани във връзка с
принудително преместване на лек автомобил с рег. № ******** на 29.09.2023 г. в гр. София.
Във въззивната жалба са развити оплаквания за неправилност на решението поради
нарушение на материалния закон и необоснованост, като въззивникът счита, че не е
допуснал нарушение на ЗДвП, тъй като на мястото за паркиране не е имало пътна
маркировка с изобразен международен символ за достъпност в нарушение на нормативната
уредба и това обстоятелство се установявало несъмнено от приетите писмени доказателства
и събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетеля М.Д.. Поддържа, че при липсата на
надлежна пътна маркировка водачът на процесния автомобил се е съобразил с поставения
пътен знак, означаващ две места за паркиране за хора с увреждания и е спрял като трети
автомобил след знака. Намира, че в случая не е нарушена привилегията на хората с
1
увреждания, тъй като водачът на процесния автомобил се е съобразил с паркираните два
автомобила и е спрял като трети автомобил, без да навлиза в зоната на паркиране на лица с
увреждания и без да пречи на движението. Счита, че в случая не е допуснато нарушение на
правилата по ЗДвП и това се установява от факта, че служител на общинска полиция е
отказал да издаде на водача акт за установяване на административно нарушение, респ.
наказателно постановление за налагане на наказание „глоба“, поради което и наложената
принудителна административна мярка „преместване на паркиран автомобил без знанието на
неговия собственик“ е незаконосъобразна и не обуславя валидно основание за задържане на
платените суми. Ето защо моли за отмяна на първоинстанционното решение и уважаване на
предявения иск в цялост.
Въззиваемият „Център за градска мобилност“ ЕАД е подал отговор на въззивната жалба, с
който оспорва същата. Счита, че решението на СРС е правилно и следва да бъде потвърдено.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като
въззивният състав споделя мотивите на първоинстанционния съд, поради което и на
основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба
следва да се добави и следното:
С оглед твърденията на страните по делото са обявени за безспорни и ненуждаещи се от
доказване обстоятелствата, че на 29.09.2023 г. в 16:13 ч. ищецът е заплатил такса за
паркиране в „сина зона“ в гр. София, на бул. „Патриарх Евтимий“ в частта между бул.
„Витоша“ и „Петте кьошета“, чрез SMS, че в 17:04 ч. на същия ден е бил уведомен чрез
SMS, че паркираният автомобил с рег. № ******** е бил принудително преместен на
паркинг „Гара Подуяне“, както и че ищецът е заплатил на ответника 60 лв. такса за
принудително преместване и 16 лв. такса престой на автомобила на специализиран паркинг,
за да получи обратно преместения автомобил. Следователно, между страните не се спори, че
търсената сума от общо 76 лв. действително е била платена от ищеца на ответника, като
спорно остава обстоятелството дали е налице валидно основание за това плащане, респ. за
2
задържане на сумата от ответното дружество.
Съобразно разпоредбата на чл. 171, т. 5, б. „б“ ЗДвП, за осигуряване на безопасността на
движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения се
прилагат принудителни административни мерки, сред които е и преместването на паркирано
пътно превозно средство без знанието на неговия собственик или на упълномощения от него
водач, когато превозното средство е паркирано в нарушение на правилата за движение на
места, обозначени с неподвижен пътен знак, предупреждаващ за принудително преместване
на паркирано превозно средство, както и когато създава опасност или прави невъзможно
преминаването на другите участници в движението. В този случай собственикът на
превозното средство е длъжен да заплати разходите, направени във връзка с преместването
на превозното средство, включително таксата за отговорното пазене на преместения
автомобил.
Следователно, основанието за плащане на сумата от 76 лв. в случая е наложената на
собственика на паркирания автомобил с рег. № ******** принудителна административна
мярка по чл. 171, т. 5, б. „б“ ЗДвП, доколкото служителите на ответното дружество са
констатирали паркиране на автомобила в нарушение на правилата за движение по пътищата
– на място за паркиране от хора с увреждания, без наличие на право за това. Сумата включва
60 лв. такса (разходи) за принудителното преместване, както и 16 лв. такса за отговорното
пазене на автомобила на специализиран паркинг, които съобразно посочената разпоредба са
за сметка на собственика на автомобила.
Ищецът оспорва в случая да е било налице посоченото нарушение на ЗДвП, като счита, че
не е съществувало валидно основание за принудително преместване на автомобила, но
според настоящия въззивен състав законосъобразността на наложената принудителна
административна мярка не може да бъде предмет на разглеждане в настоящото гражданско
исково производство. Въззивният съд споделя доводите на първоинстанционния състав, че
постановеното преместване на автомобила без знанието на собственика му представлява
индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 АПК, тъй като съставлява
волеизявление на овластен орган (изразено чрез действие), с което непосредствено са
засегнати правата на отделен гражданин (организация). По аргумент за противното от
разпоредбата на чл. 172, ал. 1 ЗДвП, тази принудителна административна мярка не се налага
с мотивирана заповед, като законът не предвижда писмена форма за нейната валидност, но
същата несъмнено подлежи на обжалване (оспорване по отношение на нейната
законосъобразност) по административен ред и пред съда от всяко заинтересовано лице (арг.
чл. 145, ал. 2 АПК, като в този смисъл е и трайната съдебна практика на административните
съдилища, които на две инстанции разглеждат по същество жалби срещу наложени на
основание чл. 171, т. 5, б. „б“ ЗДвП принудителни административни мерки).
В настоящия случай ищецът като собственик на принудително преместения автомобил
представлява заинтересовано лице с правен интерес да оспорва наложената ПАМ, респ.
страна в производството по издаване и обжалване на този индивидуален административен
акт съобразно разпоредбата на чл. 126 АПК, доколкото оспореният акт накърнява
3
непосредствено имуществените му права. Същият не е обжалвал наложената принудителна
административна мярка и не би могъл да оспори законосъобразността й инцидентно в
настоящия процес на основание чл. 17, ал. 2, изр. 2 ГПК – съдът в настоящото производство
може да се произнесе единствено по валидността на акта (арг. чл. 17, ал. 2, изр. 1 ГПК), не и
по неговата законосъобразност, тъй като актът не се противопоставя на страна по делото,
която не е била участник в административното производство по издаването и обжалването
му. Принудителната административна мярка не е нищожен индивидуален административен
акт, тъй като е наложена на законово основание, във валидна форма и от компетентен орган
– „инспектор контрол паркиране“ (свидетелят Р.М.) от „Център за градска мобилност“ ЕАД,
който е определен за служба за контрол по смисъла на чл. 167, ал. 2 ЗДвП със заповед на
кмета на Столична община. Следователно, доколкото законосъобразността на предприетите
действия от служителите на ответника не може да бъде преценявана от съда в настоящото
производство, постановеното преместване на автомобила на ищеца представлява годно
основание за събиране на процесната сума.
За пълнота на изложението и предвид възраженията във въззивната жалба следва да се
отбележи, че дори и разгледани по същество, доводите на ищеца за незаконосъобразност на
действията по принудително преместване на автомобила му са несъстоятелни. От събраните
гласни доказателства и приложения по делото снимков материал несъмнено се установява,
че на процесния участък от улицата е бил поставен пътен знак Д21, сигнализиращ за две
места за паркиране на пътни превозни средства, обслужващи хора с увреждания.
Широчината на тези места за паркиране е регламентирана от разпоредбата на чл. 23, ал. 1 от
Наредба № РД-02-20-2 от 26.01.2021 г. за определяне на изискванията за достъпност и
универсален дизайн на елементите на достъпната среда в урбанизираната територия и на
сградите и съоръженията, както и техническите изисквания за достъпност на морските
плажове, като по-голяма от обичайната – 360 см., с оглед осигуряване на допълнително
пространство за придвижване на лицата с увреждания, използващи помощни средства за
това (инвалидна количка, патерици и др.). Видно е, че в настоящия случай двете паркоместа,
означени за паркиране на превозни средства, обслужващи лица с увреждания, са очертани с
предвидената в нормативната уредба по-голяма широчина, която позволява, при
несъобразяване с допълнителното пространство между паркоместата, да бъдат паркирани в
близост един до друг три автомобила, но това не означава, че третият е разположен на
позволено място за паркиране в „синя зона“. Макар и местата да не са обозначени със синя
пътна маркировка и международен символ за достъпност в бял цвят в нарушение на
разпоредбата на чл. 25 от Наредба № РД-02-20-2 от 26.01.2021 г., на място е изпълнена бяла
вертикална пътна маркировка (М13) за косо паркиране на пътното платно по смисъла на чл.
32, ал. 1 и Приложение № 14 от Наредба № 2 от 17 януари 2001 г. за сигнализация на
пътищата с пътна маркировка, която разграничава с разделителна линия двете места за
паркиране, означени като достъпни за лица с увреждания съобразно хоризонталния пътен
знак. От приложените снимки и показанията на свидетелите М.Л.Д. и Р.К.М. е видно, че
автомобилът с рег. № ******** е разположен в рамките на очертанията на второто
паркомясто след пътен знак Д21, респ. преди пътен знак В28 с информационна табела,
4
означаваща разрешено паркиране при условията на синя зона, т.е. в нарушение на
установените на място правила за паркиране.
С оглед на изложеното и при съвкупна преценка на събрания доказателствен материал
въззивният съд намира, че водачът на собствения на ищеца автомобил е нарушил
разпоредбата на чл. 6, т. 1 ЗДвП, като не е съобразил поведението си с пътните знаци и
пътната маркировка и е паркирал на място, предназначено за пътни превозни средства,
обслужващи хора с увреждания, без да има право за това, като е видно и че е разположил
автомобила преди очертаната със знак „синя зона“, разрешаваща платено паркиране.
Следователно, преместването на автомобила без знанието на собственика е извършено
законосъобразно от служителите на ответното дружество, във връзка с което е събрана
процесната сума от 76 лв. за разходи по преместването и такса за престой на специализиран
паркинг, респ. не е налице основание за връщането й, което обуславя отхвърляне на
предявения осъдителен иск.
Предвид идентичните изводи, до които е достигнал първоинстанционният съд, обжалваното
решение се явява правилно и следва да бъде потвърдено изцяло.
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззиваемият има право на
направените пред въззивната инстанция разноски за възнаграждение за един адвокат в
размер на 400 лв.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК решението не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 23344 от 26.12.2024 г., постановено по гр. дело № 5497/2024 г.
по описа на СРС, 33 състав.
ОСЪЖДА „АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО Х.“, БУЛСТАТ *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, ул. „Цар Самуил“ № 32, партер, да заплати на „ЦЕНТЪР ЗА
ГРАДСКА МОБИЛНОСТ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „Княгиня Мария Луиза“ № 84, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 400 лв.,
разноски за въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
5
2._______________________
6