Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 16.07.2019 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и осми март
през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Станимира Иванова
мл. съдия Светлана
Атанасова
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 10083 по описа за 2018
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и
сл. ГПК.
С Решение
от 19.03.2018 г., постановено по гр.д.№ 6955/ 2017 г. на Софийски районен съд, ІІ
ГО, 67 състав, по предявени от „Т.С.” ЕАД- *** установителни искове по чл.422 ГПК е признато за
установено, че Д.Д.Р. /ЕГН **********/ дължи на „Т.С.” ЕАД /ЕИК ******/ на
основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ сумата 1 803.99 лева, представляваща
стойност на доставена през периода 01.05.2014 г.- 30.04.2015 г. топлинна енергия,
ведно със
законната лихва от 4.10.2016 г. до изплащане на вземането, и сумата 28.56 лева, представляваща
стойност на доставена услуга дялово разпределение за периода 1.05.2014 г.-
30.04.2015 г., ведно със
законната лихва от 4.10.2016 г. до изплащане на вземането, които
вземания касаят топлоснабден имот, находящ се в гр. София, жк „******, аб.№
180889, и за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
ч.гр.д.№ 55589/ 2016 г. на СРС, 67 състав, като исковете са отхвърлени: относно
главницата- за разликата над сумата 1 803.99 лв. до 1 804.01 лв., и
относно обезщетението за забавено плащане на главницата за доставена топлинна
енергия- за сумата 161.67 лева за периода от 15.10.2015 г. до 01.09.2016 г., и относно
обезщетението за забавено плащане на главницата за дялово разпределение
/изцяло/. На основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът Д.Р. е осъден да заплати на ищеца „Т.С.”
ЕАД сумата 214.66 лева-
разноски за исковото производство /за държ. такса и депозит за експертиза/, и
сумата 82.77 лева-
разноски за заповедното производство /за държ. такса и юриск. възнаграждение/.
На основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът „Т.С.” ЕАД е осъден да заплати на ответника
Д.Р. сумата 48 лева-
разноски за адв. възнаграждение.
Постъпила
е въззивна жалба от „Т.С." ЕАД-
*** /ищец по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност на
постановеното от СРС решение в
отхвърлителната му част относно лихвите за забава /за сумата 165.93 лв.
общо/, и в частта относно
разноските, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено
решение за признаване дължимостта на останалата част от претендираните лихви за
забава, с присъждане на разноски по делото.
Подадена
е въззивна жалба срещу постановеното
от СРС решение и от ответника Д.Д.Р., който моли да бъде постановена отмяна на
същото като неправилно и необосновано в
частта му, в която е призната дължимостта на горепосочените суми- главница
и лихви за забава, и в частта относно присъдените на ищеца разноски, и да бъде
постановено решение за отхвърляне на исковете, с присъждане на разноски по
делото.
Ищецът
„Т.С." ЕАД не изразява становище по въззивната жалба на ответника Д.Р..
Ответникът
Д.Р. оспорва въззивната жалба на ищеца „Т.С.” ЕАД.
Третото
лице- помагач на ищеца- „М.Е.“ ООД- *** не изразява становище по повод
подадените по делото жалби.
Предявени са
установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Жалбите,
с които е сезиран настоящият въззивен съд, са подадени в срока по чл.259, ал.1 ГПК и са процесуално допустими, а разгледани по същество са неоснователни.
Съгласно
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Атакуваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо- в обжалваните части.
По
същество решението на СРС е и правилно в обжалваните части и следва да бъде
потвърдено.
Основателността на предявените по делото установителни искове
е предпоставена от установяване пасивната материално- правна легитимация на
ответника да отговаря по същите. Според приложимата през процесния период норма на
чл.153, ал.1 ЗЕ потребител на топлинна енергия за битови нужди е собственикът
или титулярът на вещното право на ползване на топло-снабдявания имот. Цитираната разпоредба
императивно установява кой е страна по облигационното правоотношение с
топлопреносното предприятие, като меродавно е притежанието на вещно право върху имота- собственост или
вещно право на ползване. Като потребител на топлинна енергия по
силата на закона следователно е легитимиран собственикът на топлоснабдения
имот, освен ако същият е обременен с вещно право на ползване, в който случай
потребител се явява третото лице- ползвател, което разрешение съответства и на
общата уредба на задълженията на носителя на ограниченото вещно право по чл.57
ЗС, възлагаща в негова тежест разноските, свързани с ползването на вещта.
Горните хипотези са приложими, доколкото относно доставката на топлинна енергия
до определен топлоснабден имот няма сключен писмен договор, явяващ се по
правило основен източник на облигационните право-отношения.
В случая
според доводите във въззивната жалба на ответника по делото не е безспорно
установено, че през посочения в исковата молба период той и ищцовото дружество
са били обвързани от валидно договорно право- отношение.
Л.2 на Реш. по гр.д.№
10083/ 2018 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
Според
посоченото по- горе по силата на закона- чл.153, ал.1 ЗЕ, страна по
облигационното правоотношение с топлопреносното предприятие е собственикът или
вещният ползвател на имота. В подадения от ответника писмен отговор на исковата
молба по чл.131 ГПК е заявено оспорване на исковете, при твърдение, че вещен
ползвател на процесния недвижим имот през исковия период е била бившата му
съпруга М.Р., поради което и той не е бил потребител на доставената в него
топлинна енергия, съответно не дължи плащане на нейната цена, нито на лихви за
забавено изпълнение на това парично задължение.
Установява
се от доказателствата, че ответникът Д.Р. и третото за настоящия правен спор
лице М.Р. са бивши съпрузи, чийто брак е бил прекратен с влязло в сила
бракоразводно решение, постановено на 4.12.1984 г. по гр.д.№ 884/ 1984 г. на
СГС, Бр. отделение /л.51 от делото на СРС/. С това решение бившето семейно
жилище, представляващо апартамент, находящ се в гр. София, жк „Красна поляна“,
блок Г, ет.2, а именно процесният имот /с настоящ адрес:***- според приложеното
удостоверение на ГИС- София- л.24 от делото на СРС/, е предоставено за ползване
на М.Р. и роденото от брака на посочените съпрузи дете Елиан Р.. В последствие
в производство за съдебна делба на съсобствения между Д.Р. и М.Р. имот- гр.д.№
2046/ 1993 г. на СРС, 57 състав, е сключена на 28.09.1993 г. съдебна спогодба
за делба, по силата на която процесният апартамент е станал изключителна
собственост на ответника Д.Р., срещу което вместо да заплати парично уравнение
на съделителката М.Р. той й е учредил вещно право на ползване върху същия имот,
което според съдържанието на спогодбата е срочно, а именно „за срок от 10 години от подписването на
спогодбата“, т.е. до 28.09.2003 г. Неправилно е прието от първоинстанционния
съд, че така учреденото право на ползване няма вещен характер. Съгласно
приложимата през 1993 г. норма на чл.125, ал.3 ГПК- 1952 г. /отм./ съдебната
спогодба има значението на влязло в сила решение и не подлежи на обжалване пред
по- горен съд, като сключената в случая съдебна спогодба за делба има
значението на нотариален акт, поради което и въз основа на нея М.Р. е станала
вещен ползвател на притежавания от Д.Р. имот. Тъй като обаче това ограничено
вещно право е учредено като срочно, с изтичане на посочения срок от 10 години,
т.е. след 28.09.2003 г., е било прекратено /арг. чл.59, ал.1 ЗС/, поради което и
като собственик на процесния топлоснабден имот, който не е бил обременен с
вещно право на ползване през исковия период, ответникът е пасивно материално-
правно легитимиран да отговаря по предявените искове /чл.153, ал.1 ЗЕ/. В този
смисъл приетите от двете съдебни инстанции окончателни изводи по
основателността на иска по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД съвпадат.
Предвид
липсата на други доводи в жалбата на ответника Д.Р., насочени срещу
правилността на атакуваното решение, същата като неоснователна следва да бъде
отхвърлена, а решението на СРС в обжалваната от него част следва да бъде
потвърдено.
Неоснователна е и жалбата на ищеца „Т.С.“ ЕАД срещу
отхвърлителната част на обжалваното решение /относно лихвите за забава/.
Правилно е
прието от първоинстанционния съд, че искът на „Т.С.” ЕАД по чл.422 ГПК вр.
чл.86, ал.1 ЗЗД следва да бъде отхвърлен като недоказан и неоснователен.
Съгласно
чл.84, ал.1 ЗЗД, когато денят за изпълнение на задължението е определен,
длъжникът изпада в забава след изтичането му. Задълженията на ответника за
заплащане стойността на доставената в процесния имот топлинна енергия са
възникнали като срочни- съобразно приложимите в отношенията между страните общи
условия на договора за доставка на топлинна енергия.
Съгласно
чл.33, ал.1 от действащите при ищеца Общи условия от 2014 г. клиентите са
длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл.32, ал.1 в
30- дневен срок от датата на публикуването им на интернет- страницата на
продавача, като според ал.4 на чл.33 ОУ продавачът начислява обезщетение за
забава в размер на законната лихва само за задълженията по фактурите за потребление
след изравняване за целия отчетен период, ако не са заплатени в срока по ал.2.
В случая цитираните общи условия са били приложими в отношенията между страните
през исковия период и следва да бъдат съобразени при извършването на преценка
за основателността на иска /исковете/ по чл.422 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД. Предвид
непредставянето на доказателства от ищеца, чиято е доказателствената тежест /въпреки
дадените му с доклада по чл.140 ГПК указания в тази насока/, за публикуване на
фактурите по смисъла на чл.32, ал.2 ОУ, вкл. за датите, на които общите
фактури, следващи изравняването, са били публикувани на интернет- страницата му,
претенцията му за признаване дължимостта на акцесорно вземане за лихви да
забава при плащане на главницата следва да бъде отхвърлена като неоснователна.
При
тези съображения и тъй като релевираният в жалбата на „Т.С.“ ЕАД довод за
неправилност и необоснованост на обжалваното решение се явява неоснователен, жалбоподателят-
ищец не може да постигне като краен резултат уважаване на иска /исковете/ по
чл.422 ГПК вр. чл.86 ЗЗД. Въззивната жалба на ищеца е също неоснователна и
следва да бъде отхвърлена, респ. постановеното от СРС решение следва да бъде
потвърдено и в тази обжалвана пред въззивния съд част.
При този
изход на спора, предвид отхвърлянето на двете подадени по делото въззивни
жалби, разноски на страните за въззивното производство с настоящото решение не
следва да бъдат присъждани.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 19.03.2018 г., постановено
по гр.д.№ 6955/ 2017 г.
на Софийски районен съд, ІІ ГО, 67 състав, в
обжалваните части, а именно:
- в частта, в която по предявени от „Т.С.”
ЕАД- *** установителни искове по чл.422 ГПК е признато за установено, че Д.Д.Р. /ЕГН **********/
дължи на „Т.С.”
ЕАД /ЕИК ******/ на основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ сумата 1 832.55 лева- главница
/стойност на топлинна енергия и такса дялово разпределение/, ведно със законната лихва от 4.10.2016 г. до изплащане на
Л.3 на Реш. по гр.д.№
10083/ 2018 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
вземането,
за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
ч.гр.д.№ 55589/ 2016 г. на СРС, 67 състав,
- в частта, в която предявените от „Т.С.”
ЕАД- *** /ЕИК ******/ срещу Д.Д.Р. /ЕГН **********/ установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.86,
ал.1 ЗЗД са отхвърлени за сумата 165.93 лева, претендирана като лихви за забава
за периода 15.10.2015 г.- 01.09.2016 г., и
- в частта относно съразмерно присъдените
на насрещните главни страни разноски по чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК.
Решението
по гр.д.№
6955/ 2017 г. на СРС, ІІ ГО, 67 състав, е влязло в сила като необжалвано в
останалата част.
Решението
е постановено при участието на „М.Е.” ООД- *** като трето лице- помагач на „Т.С."
ЕАД- ***.
Решението
не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.