Р Е
Ш Е Н И Е № 4964
гр. Пловдив, 23.12.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, III граждански състав, в публично заседание на двадесет и пети
ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕСЕЛА КЪРПАЧЕВА
при секретаря Каменка Кяйчева, като разгледа
докладваното от съдията гр.д. № 6714 по
описа за 2019 г. на Районен съд Пловдив, за да се произнесе взе предвид
следното:
Съдът е
сезиран с искова молба от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД – гр. София, срещу
М.Й.Х., с която са предявени обективно кумулативно съединени установителни
искове с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, във вр. чл. 99 ЗЗД, чл.79, ал.1 ЗЗД, чл. 240, ал. 1 и ал.2 ЗЗД, чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване на установено в
отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 3052,55 лева, представляваща дължима
главница по договор за потребителски кредит № ******, сключен с „УниКредит
Кънсюмър Файненсинг” ЕАД, предсрочно изискуем, вземанията по който са
прехвърлени на 20.08.2018 г. с индивидуален договор за продажба и прехвърляне
на вземания /цесия/ от 20.12.2016 г. на ищеца, сумата от 311,46 лева – възнаградителна лихва за периода от 21.12.2017 г. до
20.08.2018 г., сумата от 117,57 лв.
– обезщетение за забава за периода от 21.12.2017 г. до 06.12.2018 г., ведно със
законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на депозиране на
заявлението в съда – 06.12.2018 г. до окончателното й изплащане, за които суми
е издадена Заповед № 11230/ 12.12.2018 г. за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 19464/2018 г. на ПРС, III бр. с-в.
С
определение № 6287/ 06.06.2019 г., постановено по настоящото дело съдът е
прекратил производството по същото в частта му по отношение на предявените при
условията на евентуалност обективно кумулативно съединени осъдителни искове за
осъждане на ответника да заплати процесните суми на посоченото правно
основание. Определението е потвърдено с определение № 1688/ 22.08.2019 г.,
постановено по възз.ч.гр.д № 1676 по описа за 2019 г. на ПОС, XIV гр.с., поради
което предмет на разглеждане в настоящото производство са описаните подробно
по-горе обективно кумулативно съединени установителни искове.
В
исковата молба ищецът твърди, че процесното вземане произтича от договор за
потребителски паричен кредит № ******, сключен между ответника и „УниКредит
Кънсюмър Файненсинг” ЕАД – кредитодател, по силата на който на
кредитополучателя била предоставена в заем сумата в размер на 4000 лв. Задължението
на кредитора било изпълнено чрез изплащането на сумата по посочената в договора
банкова сметка ***. Общият размер на кредита възлизал на сумата от 4618,35 лв.,
която включвала следните компоненти: чиста стойност на кредита – 4000 лв., такса
за разглеждане на кредита – 152 лв. и застрахователна премия – 466,35 лв.
Таксата за разглеждане на кредита и застрахователната премия,
кредитополучателят се задължил да заплати на кредитодателя на 48 броя равни
части, които били включени в размера на всяка отделна месечна погасителна
вноска. В договора била уговорена и възнаградителна лихва, която била с
фиксиран месечен размер за целия срок на договора, а именно – сумата от 1763,73
лв. Общата дължима сума била в размер на 6382,08 лв., която била платима на 48
броя анюитетни месечни погасителни вноски, всяка в размер на 132,96 лв.,
първата от които била дължима на 21.05.2016 г., а последната била с падеж –
21.04.2020 г. Крайният срок на издължаване на сумите по договора бил 21.04.2020
г., но предвид факта, че кредитополучателят не е изпълнил задължението си,
кредитът станал предсрочно изискуем, на основание чл.13, ал.2, б. „а” от Общите
условия, неразделна част от договора за кредит. Съгласно цитираната клауза
кредиторът има право да обяви всички вземания за главница и остатъчни лихви,
лихви за забава, такси и комисионни, за предсрочно изискуеми в пълен размер,
при неплащане на две последователни вноски по кредита – главница и лихва.
Ищецът твърди, че е изпратил на длъжника уведомление за обявяване на предсрочната
изискуемост от 31.08.2018 г., на която дата същото било получено и била обявена
предсрочната изискуемост. Въпреки извършеното уведомяване, намира, че в случая
не били приложими постановките на т.18 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
доколкото кредитодателят не бил банка, а небанкова финансова институция.
Ответникът дължал и обезщетение за забавено плащане, съгласно уговореното в
Общите условия, което възлизало в размер на 117,58 лв. за периода от 21.12.2017
г. до датата на подаване на заявлението за издаване заповед за изпълнение.
Ищецът твърди, че на 20.08.2018 г. бил сключен индивидуален договор за продажба
и прехвърляне на вземания /цесия/ към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/
от 20.12.2016 г., между него и „УниКредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД, по силата
на който вземанията по процесния договор за потребителски кредит били
прехвърлени на цесионера - ищец.
Цедентът упълномощил цесионера да уведоми длъжника за извършената цесия, като
уведомлението за това било изпратено на 30.08.2018 г. и получено лично от
длъжника на 20.09.2018 г. Копие от уведомлението за цесията, както и
съобщението за обявяване на предсрочната изискуемост, прилага и към исковата
молба, като моли за неговото връчване като приложение към нея. За процесните
вземания била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 19464/2018 г. на ПРС, III бр. с-в., която била връчена на
длъжника по реда на чл.47, ал.5 ГПК, поради което и ищецът предявява настоящите
искове за установяване на вземанията си по заповедта. Моли за уважаване на
предявените искове и присъждане на сторените разноски, както в заповедното,
така и в исковото производство.
В срока
по чл. 131 ГПК, ответникът М.Й.Х., чрез назначения особен представител адв. Т.Д.,
депозира писмен отговор със становище за неоснователност на заявените искови
претенции. Оспорва настъпването на твърдяната от ищеца предсрочна изискуемост
на вземането по процесния договор. Твърди, че длъжникът не е уведомен за посоченото
обстоятелство. Оспорва ищецът да има качеството на небанкова финансова
институция, както и да е администратор на лични данни. Твърди, че ответницата
не е дала съгласие за сключване на процесния договор за заем, както и сочи, че
липсват доказателства кредитодателят да е предоставил заемната сума на
длъжника. Оспорва приложените към исковата молба писмени доказателства. Счита,
че сключеният договор за цесия не е породил действие по отношение на
ответницата, доколкото не били спазени изискванията на чл.99, ал.3 ЗЗД за
уведомяването й. Сочи, че исковата молба няма ефекта на известяване на
длъжника, тъй като не е получена от него, както и че особеният представител
няма връзка с ответника, макар и да е получил препис от исковата молба. Излага
доводи за недействителност на договор за кредит на основание чл.24 ЗПК, като
сочи нарушения на разпоредбите на чл.5 и сл. ЗПК, както и на чл.4 и сл. ЗЗП.
Твърди, че клаузите на чл.5, ал.4, чл.12 и чл.13, ал.6 Общите условия са
неравноправни на основание чл.143 ЗЗП. Моли за отхвърляне на предявените
искове.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени
доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
По допустимостта и предмета на производството:
От приетото за послужване ч.гр.д. № 19464 по описа за 2018 г. на
ПРС, III бр.с., се установява, че ищецът
се е снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение за процесните суми
по чл.410 ГПК № 11230/12.12.2018 г., с която в полза на заявителя са присъдени
сумите, предмет на предявените искове. Заповедта е връчена на длъжника по реда
на чл.47, ал.5 ГПК, поради което с разпореждане на съда от 12.03.2019 г. и на
основание чл.415, ал.1, т.2 ГПК е указано на заявителя да предяви иск за
установяване на вземанията си по реда на чл.422, ал.1 ГПК. В законовия
едномесечен срок са предявени настоящите искове. Налице е пълен идентитет между
претенциите, за които е издадена заповедта за изпълнение, и тези, предмет на
производството по делото. Затова предявените искове са допустими.
По легитимацията на ищеца:
Въпросът
за материалната легитимацията на ищеца е общ по отношение на всички обективно
кумулативно съединени установителни искове, поради което следва да бъде
изследван преди разглеждане на предпоставките за основателността на всеки един
от тях.
Ищецът
извлича правото си да претендира процесните суми от факта, че е придобил
вземането по договора за потребителски кредит № № ****** от „УниКредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД съгласно индивидуален
договор за продажба и прехвърляне на вземания от 20.08.2018 г., ведно с
Приложение № 1 от същата дата, сключен на основание чл.2.1 от към Рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 20.12.2016 г. За да
бъде титуляр на процесното вземане и кредитор на ответника по процесния договор
за потребителски кредит, в тежест на ищеца е да установи осъществяването на прехвърлянето
на вземането, т.е. наличието на валиден договор за цесия, както и уведомяването
на длъжника за прехвърлянето.
С
рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 20.12.2016 г. (л.14 и
сл. от делото), сключен между „УниКредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД, в качеството
му на цедент, и „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, в качеството му на
цесионер, цедентът се задължава ежемесечно, чрез отделни договори за цесия, да
прехвърля възмездно срещу възнаграждение портфейл от свои просрочени и
изискуеми вземания, определени и индивидуализира съгласно приложение № 1, към
всеки отделен месечен договор за цесия. В рамковия договор в § 3 е уговорена и
покупна цена, платима от цесионера на цедента срещу прехвърлянето на
вземанията. Процесното вземане е предмет на индивидуален договор за продажба и
прехвърляне на вземания (цесия) от 20.08.2018 г., видно от приложение № 1 към
него. Извършването на цесията е потвърдено от цедента с потвърждение № ******.
(л.23 от делото).
За
да има действие цесията по отношение на длъжника, а и спрямо третите лица, тя
следва да му бъде съобщена надлежно – чл.99, ал.4 ЗЗД. До момента на
уведомяване за извършеното прехвърляне на вземанията, за длъжника надлежен
кредитор е цедентът. Нормата на чл.99, ал.3 ЗЗД задължава предишния кредитор за
извърши посоченото уведомяване. Затова съобщението от новия кредитор няма
предвиденото в чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД действие. Това обаче не означава, че
предишният кредитор няма правото да упълномощи новия кредитор да извърши
съобщаването до длъжника като негов пълномощник. Това упълномощаване не противоречи
на разпоредбите на чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД. Длъжникът би могъл да се защити
срещу неправомерно изпълнение в полза на трето лице, като поиска доказателства
за представителната власт на новия кредитор. В посочения смисъл е съдебната
практика на ВКС, обективирана в решение №137/2.06.2015 г. по гр.д. № 5759/2014
г. на ВКС, III г.о. Затова представеното от ищеца уведомително писмо към
исковата молба, изходящо от него, в качеството му на цесионер, както и в
качеството му на пълномощник на цедента „УниКредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД съгласно
пълномощно (л.27 от делото), е годно да уведоми длъжника за извършената цесия
на процесното вземане. По делото са ангажирани доказателства – уведомително
писмо за извършено прехвърляне на вземания (цесия) изх. № ******, адресирано до
ответника, както и известие за доставяне, видно от което уведомителното писмо е
получено лично от длъжника на 20.09.2018 г. По този начин длъжникът е уведомен
за извършеното прехвърляне на вземанията по процесния договор за кредит, като
надлежен кредитор за него е именно ищецът.
Въпреки
приетото надлежно уведомяване, съдът намира необходимо за пълнота, а и предвид
наведените от ответника възражения, да добави и следното: Няма пречка длъжникът
да бъде уведомен за цесията с връчването като приложение към исковата молба на
уведомителното писмо за извършената цесия. Съгласно решение № 78/09.07.2014 г.,
постановено по реда на чл.290 ГПК по т.д. № 2352 по описа за 2013 г. на ВКС, II
т.о. цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава,
когато изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение
към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на
цедираното вземане. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за
съществуването на спорното право, получаването на уведомлението от цедента,
респективно от упълномощения цесионер, макар и като приложение на исковата
молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото,
с оглед императивното правило на чл.235, ал.3 ГПК.
В
случая, ответникът – кредитополучател не е участвал лично в производството по
делото, а е представляван от назначения от съда особен представител, на който е
връчен препис от исковата молба, ведно с приложенията към нея, в това число и уведомлението
за цесията. Съгласно актуалната съдебна практика на ВКС, обективирана в решение
№ 198 от 18.01.2019 г., постановено по т.д. № 193 по описа за 2018 г. на ВКС, I
т.о. на въпроса допустимо ли е предявеният осъдителен иск за вземане по договор
за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен, ако предсрочната
изискуемост е била обявена на длъжника с връчване на препис от исковата молба
на особения му представител, назначен на основание чл.47, ал.6 ГПК, е даден
положителен отговор. Макар настоящият случай, да не е точно такъв, с решението
на ВКС е даден принципен отговор, че особеният представител на ответника би
могъл надлежно да получава материалноправни изявления, от името на длъжника,
които да породят правно действие. Затова следва да се приеме, че изходящото от
цесионера, упълномощен от цедента, уведомление, приложено към исковата молба на
цесионера и достигнало до длъжника, чрез особения му представител, съставлява
надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл.99, ал.3 ЗЗД, с което прехвърлянето
на вземането поражда действие за длъжника на основание чл.99, ал.4 ЗЗД. Дори и
да не се възприеме така изложената теза, то уведомлението за цесията е връчено
на ответника – длъжник и на основание чл.47, ал.5 ГПК по силата на законовата
фикция, видно от книжата по делото.
Следва
да се отбележи също и че дали ищецът има качеството на небанковата финансова
институция и дали е администратор на лични данни, е ирелевантно за случая,
поради което и възраженията на ответника в този смисъл са неоснователни.
Поради
гореизложеното, ищецът доказа материалноправната си легитимация като кредитор
по договора за заем по силата на договор за цесия, за който длъжникът е
надлежно уведомен. Затова подлежат на изследване материалноправните
предпоставки за уважаването на всеки един от предявените установителни искове.
По иска с правно основание чл.
240, ал.1 ЗЗД:
За
да се уважи иск с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД следва да са налице
следните материалноправни предпоставки (юридически факти), а именно: 1. валидно
сключен договор за заем; 2. предаване на заемната сума от заемодателя на
заемателя; 3. настъпила предсрочна
изискуемост на вземането за връщане на заемната сума от заемателя на
заемодателя, на която се позовава ищецът; 4. липса на плащане от страна на
заемодателя.
Установява
се от събраните по делото доказателства, че на 05.05.2016 г. между ответника и
„УниКредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД – гр. София е сключен договор за
потребителски паричен кредит № 2258723 с предоставена на ответника сума в размер на
4000 лв. Заетата сума следва да се върне на 48 месечни погасителни вноски всяка
в размер на 132,96 лв., като датата на първото плащане е 21.05.2016 г., а на
последното – 21.04.2020 г. Страните са договорили фиксиран годишен лихвен
процент от 16,99 %, а ГПР – 20,61 %.
Кредиторът по договора за кредит е
изпълнил задължението си да предостави заемната сума на длъжника, за което
сведения се съдържат е заключението на вещото лице. Съгласно последното
„Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД е превело на ответницата сумата в размер на
4000 лв. на дата 05.05.2016 г. с превод по сметка в „Уникредит Булбанк“ АД.
Ищецът се позовава на настъпила на
дата 20.09.2018 г. предсрочна изискуемост на вземането по договора, предвидена
в чл.13, ал.2, б. „а” от Общите условия към договора за кредит. Съгласно
цитираната клауза кредиторът има правото да прекрати едностранно кредитното
правоотношение с потребителя и да обяви всичките си вземания по предоставения
кредит за предсрочно изискуеми в пълен размер, при допуснато просрочие и/или неплащане
на две последователни погасителни вноски по кредита. Съгласно чл.13, ал.3 от ОУ
в срок от 15 дни от получаването на известието за предсрочна изискуемост,
потребителят следва да изплати на кредитора дължимите суми, в това число
главница, лихва и всички допълнителни разходи. Ищецът претендира посочената
предсрочна изискуемост да е надлежно съобщена на длъжника.
За пълнота съдът намира за
необходимо да отговори на следните въпроси, които са релевантни за разрешаването
на правния спор, а именно: допустима ли е уговорка за настъпване на автоматична
предсрочна изискуемост и постановките на т.18 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС
приложими ли са при небанкови финансови институции.
По първия поставен въпрос е налице
съдебна практика на ВКС. Съгласно решение № 200/ 18.01.2019 г., постановено по
т.д. № 665 по описа за 2018 г. на ВКС, I т.о. предсрочната изискуемост на
вземането по договор за заем за потребление по чл.240 ЗЗД, уредена в нормата на
чл.71 ЗЗД, представлява преобразуващо право на кредитора за изменение на
договора, което се упражнява с едностранно волеизявление. Волеизявлението
следва да достигне до насрещната страна и поражда действие, ако са били налице
обективните предпоставки за предсрочната изискуемост, уговорени в договора или
предвидени в закона. Договорът се изменя в частта за срока за изпълнение на
задължението за връщане на заетата парична сума, като се преобразува от срочен
в безсрочен. От момента на достигане на волеизявлението на кредитора до
длъжника целият или неплатеният остатък от заема е изискуем и за кредитора
възниква възможността да иска плащането му от длъжника – заемател. Страните по
договора за заем за потребление по ЗЗД могат в рамките на очертаната от нормата
на чл.9 ЗЗД договорна свобода да уговорят възможността кредиторът да иска
изпълнение на задължението за връщане на заетата сума преди първоначално
определения срок и предпоставките за предсрочната изискуемост. Изключено е обаче предварително да
уговорят, че при неплащане или настъпването на други обективни обстоятелства
целият заем става предсрочно изискуем, без да е необходимо волеизявлението на
кредитора за обявяване на предсрочната изискуемост да достигне до длъжника.
Такава уговорка за „автоматично” настъпване на предсрочната изискуемост на
вземането по договор за заем не поражда
действие, тъй като противоречи на характера на предсрочната изискуемост на
преобразуващо право на кредитора, което се упражнява с неговото едностранно
волеизявление и чието действие настъпва с достигането му до длъжника при
наличие на обективните предпоставки за изгубване на преимуществото на срока,
уговорени в договора или предвидени в закона.
Необходимо е длъжникът (ответник) да
е уведомен за предсрочната изискуемост на вземането по договора за заем, като
съдът счита, че това уведомяване следва да е извършено преди депозиране на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК, т.е. постановките на т.18 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК
на ВКС са приложими не само при банките, но и при небанковите финансови
институции. В този смисъл е налице съдебна практика на ВКС – решение № 123/
09.11.2015 г. по т.д. № 2561 по описа за 2014 г. на ВКС, II т.о. Вземането,
предмет на заявлението по чл.410 ГПК (а
не само по чл.417 ГПК), следва да бъде изискуемо към момента на депозиране на заявлението в съда, а това подлежи на
доказване в хода на исковото производство, образувано по реда на чл.422 ГПК,
тъй като за кредитора не съществува задължение да прилага доказателства към
заявлението по чл.410 ГПК за твърдяна предсрочна изискуемост на кредита. Още
веднъж следва да се подчертае, че началният момент на изискуемостта на
вземането по договор за потребителски кредит, съдържащ договореност за
настъпване на предсрочна изискуемост при неплащане на определени вноски, не
настъпва автоматично, а е необходимо преди подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение кредиторът да е уведомил длъжника за обявяване на
предсрочната изискуемост на кредита. В случая, по делото не се ангажираха
доказателства ищецът да е уведомил длъжника за настъпилата предсрочна
изискуемост на вземането по процесния договор преди депозиране на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. Представеното от ищеца
уведомително писмо (лист 31 от делото) не съдържа уведомяване на длъжника за
настъпилата предсрочна изискуемост, а единствено информация за „подмяна” на
кредитора с оглед извършената цесия. Волеизявлението на кредитора за настъпила
предсрочна изискуемост следва да е обективирано в писмен документ и да съдържа
ясно изразено позоваване на обстоятелствата, които дават право на кредитора да
обяви кредита за предсрочно изискуем, т.е. да е ясно конкретизирано за кои
задължения (главница, лихви и/или вноски) се отнася забавата и да е определен
периодът на забавата. В посочения смисъл е последователната съдебна практика -
решение № 148/2016 г. по т.д 2072/2015 г. на ВКС и решение № 146 от 01.11.2017
г. по т. д. № 2615/2016 г., ВКС, I т.о. В уведомлението, на което ищецът се
позовава е посочено единствено, че към 30.08.2018 г, задължението по договора
за кредит възлиза на 3385,74 лв. Не е посочено с изискуемата конкретика налице
ли е забава в плащането, ако да – за кои точно задължения, както и периодът за
забавата. Затова съдът стига до извода, че предсрочната изискуемост не е
надлежно съобщена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
Освен това, следва да се има предвид
и следното: Заявлението за издаване на заповед за изпълнение не представлява
уведомяване на длъжника за предсрочна изискуемост на кредита, тъй като същото
не се връчва на длъжника и до произнасяне на съда, заповедното производство е
едностранно. Връчването на издадената заповед за изпълнение на длъжника също
няма характер на уведомяване за предсрочна изискуемост на кредита, защото
заповедта за изпълнение не изхожда от кредитора и в нея не се съдържа
волеизявление в посочения смисъл. Исковата молба може да има характер на
волеизявление на кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем, и с
връчването на препис от нея на ответника по иска предсрочната изискуемост се
обявява на длъжника. Това уведомяване обаче не може да се вземе предвид като
факт, настъпил в хода на процеса съгласно чл.235, ал.3 ГПК, доколкото от
значение е моментът на връчването, а
именно преди подаване на заявлението. Това уведомяване би могло да се вземе
предвид като ново основание за предявяване на осъдителен иск или ново заявление
за издаване на заповед за изпълнение. Така решение № 161/08.02.2016 г.,
постановено по т.д. № 1153 по описа за 2014 г. на ВКС, II т.о.
Предвид изложените съображения,
съдът приема, че кредитът не е станал предсрочно изискуем.
Въпреки това, доколкото се установи
по делото наличието на валидно облигационно правоотношение по договор на потребителки
кредит от 05.05.2016 г., сключен със „УниКредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД,
вземанията по който са валидно прехвърлени на ищеца, то съдът намира, че искът
следва да се уважи, но само до размера на падежиралите вноски към датата на
приключване на съдебното дирене в настоящата съдебна инстанция, а именно – до
вноската с настъпил падеж на 21.11.2019 г. включително. Съгласно задължителните
разяснения, дадени в т.1 от ТР № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, е допустимо
предявеният иск по чл.422, ал.1 ГПК за установяване на дължимост на вземане по
договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за
вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на
длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Предявеният
по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск за установяване дължимостта на вземане по
договор за кредит може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата
на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки че предсрочната изискуемост
не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение.
Предвид изложените съображения,
предявеният главен иск за признаване за установена дължимостта на главницата,
следва да се уважи до размера на сумата от 2415,38 лв. (неизплатените вноски с
настъпил падеж до 21.11.2019 г. вкл.) и да се отхвърли до пълния предявен
размер от 3052,55 лв. Размерът на вземането се установява от заключението на
ССчЕ, прието от съда и неоспорено от страните, което се кредитира като
обективно и компетентно дадено на основание чл.202 ГПК, в което в табличен вид
е посочен размерът на всяка една погасителна вноска, нейният падеж, както и
каква част от нея е главница и каква част - лихва.
Следва да се изтъкне, че уважаването
на иска поради настъпил падеж на вземането, а не поради предсрочна изискуемост
не означава промяна на основанието, доколкото правното основание, на което се
претендира изпълнение и на вноските с настъпил падеж, и на предсрочно
изискуемата главница, е сключеният договор за заем. Предсрочната изискуемост е
подвид на изискуемостта, която имплицитно се предпоставя от всяка претенция за
съществуване на определено вземане, а изискуемостта е възможността на кредитора
да иска изпълнение на вземането. В този смисъл са мотивите на т. 1.1 от ТР № 8/2017
г. на ОСГТК на ВКС.
Като законна последица от
уважаване на иска с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД за главницата в размер на 2415,38 лв., ответникът следва да заплати и законната
лихва върху тази сума от датата на предявяване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 06.12.2018 г., до окончателното й
изплащане.
По иска с правна квалификация
чл. 240, ал.2 ЗЗД
За
уважаване на иск с правно основание чл. 240, ал.2 ЗЗД следва да се установят
следните материалноправни предпоставки (юридически факти), а именно: 1. валидно
сключен договор за заем; 2. наличие на уговорка за заплащане на възнаградителна
лихва; 3. настъпил падеж за заплащане на
задължението за възнаградителна лихва; 4. липса на плащане от страна на
заемодателя.
По
делото се установи наличието на валидно облигационно правоотношение между
ответника и „УниКредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД по договор за потребителски
паричен кредит № ******г. Съгласно договора
е уговорен фиксиран годишен лихвен процент от 16.99 %. Размерът на
претендираната възнаградителна лихва се установява от заключението на вещото
лице по ССчЕ, а именно – 311,46 лв., дължима за периода от 21.12.2017 г. до 20.08.2018
г. Доколкото както се посочи по-горе, е настъпил падежът на погасителните
вноски за периода, за който се претендира договорната лихва, то искът за
признаване за установена дължимостта на това акцесорно вземането, следва да се
уважи до пълния предявен размер.
По иска с правна квалификация чл. 86, ал.1 ЗЗД
Съгласно чл. 86, ал.1 ЗЗД при
неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на
законната лихва от деня на забавата. Ищецът претендира обезщетение за
забава в размер на 117,57 лв. за периода от 21.12.2017 г. до 06.12.2018 г. По
делото се установи, че ответната страна е изпаднала забава, считано от 21.12.2017
г., от когато кредиторът може да претендира обезщетение за забава за всяка
непогасена на падежа вноска. Затова искът е доказан по своето основание,
доколкото се установи изискуемата забава в плащанията по договора.
Относно размера на претенцията,
същият е определен в заключението на вещото лице, а именно – 297,63 лв.
Доколкото ищецът претендира сумата от 117,57 лв., то искът подлежи изцяло на
уважаване.
По отношение на разноските:
При този изход на спора право на разноски имат и двете
страни. На основание чл.78, ал.1 ГПК ищецът има право на разноски съразмерно с
уважената част от иска. Ищцовото дружество се представлява от юрисконсулт,
поради което на основание чл. 78, ал.8 ГПК има право на присъждане на разноски
за юрисконсултско възнаграждение, определено от съда. Съгласно посочената
разпоредба размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля
максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл.37 от Закона
за правната помощ. Съгласно чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащането на правната
помощ за защита по дела с определен материален интерес възнаграждението е от
100 лв. до 300 лв. Съдът намира, че с оглед фактическата и правна сложност на
делото, следва да се определи възнаграждение в размер на 100 лв. Доказа се да
са сторени и разноски за заплатена ДТ в размер на 152,47 лв., както и за
възнаграждение за особен представител в размер на 400 лв., а също и за
възнаграждение за допусната ССчЕ в размер на 150 лв. Общият размер на
разноските на ищеца за исковото производство възлизат на 802,47 лева, от които съразмерно
с уважената част от иска следва да се присъди в полза на ищеца сумата от 655,60
лв. За заповедното производство ищецът е доказал сторени разноски в размер на 119,63
лева, от които 69,63 лв. за държавна такса и 50 лв. за юрисконсултско
възнаграждение, от които следва да се присъди по съразмерност сумата от 97,73
лв., за което съдът дължи изричен осъдителен диспозитив на основание т.12 от ТР
№ 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Така мотивиран, съдът
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията
между страните, че М.Й.Х., ЕГН: **********, с адрес: *** дължи на „Агенция за събиране
на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
ул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, по предявените обективно
кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, във вр. чл. 99 ЗЗД, чл.79, ал.1 ЗЗД, чл. 240, ал. 1 и ал.2 ЗЗД, чл.86,
ал.1 ЗЗД следните суми, а именно: сумата от 2415,38 лева, представляваща дължима главница по договор за
потребителски кредит № ******, сключен с „УниКредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД,
вземанията по който са прехвърлени на 20.08.2018 г. с индивидуален договор за
продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 20.12.2016 г. на ищеца, сумата от
311,46 лева – възнаградителна лихва
за периода от 21.12.2017 г. до 20.08.2018 г., сумата от 117,57 лв. – обезщетение за забава за периода от 21.12.2017 г. до
06.12.2018 г., ведно със законната лихва
за забава върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението в
съда – 06.12.2018 г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена
Заповед № 11230/ 12.12.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 19464/2018 г. на ПРС, III бр. с-в, КАТО ОТХВЪРЛЯ иска за признаване за установена дължимостта на
главницата за разликата от уважения размер от
2415,38 лв. до пълния предявен размер от 3052,55 лв.
ОСЪЖДА
М.Й.Х., ЕГН: ********** да
заплати на основание чл. 78, ал.1 ГПК на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД,
ЕИК ********* сумата от 655,60 лв. (шестстотин петдесет и пет лева и
шестдесет стотинки), представляваща съдебно деловодни разноски за исковото
производство съразмерно на уважената част от исковете, както и сумата от 97,73 лв. (деветдесет и седем лева и седемдесет и три стотинки),
представляваща съдебно деловодни разноски за заповедното производство съразмерно
на уважената част от исковете.
Решението може да бъде обжалвано от страните в
двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п./В.К.
Вярно с оригинала.
К.К.