Р Е Ш Е Н И Е
Номер Година 30.01.2017
Град С.З.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД XII
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На двадесет и първи декември
Година
2016
в публично съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
И. Р.
Секретар: В.П.
Прокурор:
като разгледа докладваното от съдията Р. гражданско дело номер
2494 по описа за 2016 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Предявен е
иск с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът „С.” ЕООД твърди в поправената
си искова молба, че ответникът М.Г.Б. му бил длъжник, като вземането на ищеца
срещу този ответник произтичало от сключен между тях договор за заем от
03.09.2005 г., с размер на заемната сума 60 000 лева и краен срок на погасяване
- 03.09.2006 г. За целта бил подписан договор за заем от 03.09.2005 г., както и
запис на заповед от 03.09.2005 г, издаването на който било изрично
регламентирано в чл. 3 от договора. При предаването на заемната сума,
ответникът М.Г.Б. подписал и РКО. В рамките на (и след) срока за погасяване на
задължението си, този ответник извършил следните частични плащания: на
28.01.2006 г. 2000 лева, на 08.08.2006 г. 2500 лева, на 12.04.2007 г. 2000
лева, на 05.05.2008 г. 3500 лева или общо 10000 лева. В началото на септември
Ответниците М.Г.Б.,
Д.М.Б. и Г.М.Б. оспорват предявения иск, който молят съда да отхвърли, като
неоснователен, с възражения и доводи, изложени подробно в подадения в срок
отговор, а ответникът М.Г.Б. и в хода на делото по същество, и в представена от
пълномощниците му писмена защита, а ответниците Д.М.Б. и Г.М.Б., редовно
призовани, не се явяват и не изпращат представител в съдебно заседание.
Съдът, след като
прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност с искането,
възраженията и доводите на страните, взе предвид и настъпилите след предявяване
на иска факти, от значение за спорното право, намери за установено следното:
На 03.09.2005 г. ищецът и ответникът са
сключили в писмена форма представения договор за заем, по който ищецът му предоставил
в заем на същата дата сумата от 60 000 лева, която ответникът се задължил да му
върне в срок до 03.09.2006 г. (л. 8). За получаването й ответникът подписал и представения
разходен касов ордер (л. 10). Това обстоятелство същият е удостоверил и с подписа си в
договора за заем, който в тази му част има значението на разписка за
получаването на тази сума (л. 8). За обезпечаване на задължението му за връщането й, ответникът
е издал в полза на ищеца и уговорения в чл. 3 от договора запис на заповед за
същата сума от 60 000 лева, със същия падеж за връщането й на 03.09.2006 г. (л. 9). От тази сума обаче, ответникът е
върнал на ищеца само част от общо 10 000 лева, като на 28.01.2006 г. му е върнал
2000 лева, на 08.08.2006 г. 2500 лева, на 12.04.2007 г. 2000 лева и на
05.05.2008 г. 3500 лева, видно от представените приходни касови ордери (л. 11-14). За невърнатият от ответника остатък
от 50 000 лева от заетата му от ищеца горепосочена сума, е подписан между тях
на 04.09.2010 г. и представения договор за заем, с който ответникът се задължил
да върне същата сума на ищеца в срок до 04.09.2013 г., а за обезпечение на това
му задължение, е издал на същата дата в полза на ищеца и уговорения в чл. 3 от този
договор запис на заповед за същата сума от 50 000 лева, със същия падеж за връщането
й на 04.09.2013 г. (л. 15-16).
При това положение, съдът намери, че с
договора за заем от 04.09.2010 г., не е новирано, а само изменено по отношение
на размера на дълга и срока за връщането му заемното правоотношение между ищеца
и ответника по договора им за заем от 03.09.2005 г., защото сключеният от тях
на 04.09.2010 г. договор за заем, няма характер на обективна новация по чл. 107 ЗЗД, тъй като преструктурирането на дълга по отношение на размера и срока, като
негови несъществени елементи, не внася никакво съществено изменение в старото
облигационно задължение и не погасява и в случая задължението на ответника по
първоначално сключения с ищеца договор за заем от 03.09.2005 г. (Р 130-2009-II т.о. и Р 138-2013- II т.о.). Поради това последният, ищецът и
ответникът само са изменили по взаимно съгласие с подписването на договора за
заем на 04.09.2010 г., който поради това има по съществото си характер на
анекс, с който те са отсрочили за срок до 04.09.2013 г. връщането от ответника
на невърнатия остатък от 50 000 лева от заетата му с договора за заем от
03.09.2005 г. по-голяма сума от 60 000 лева (чл. 20а, ал. 2 ЗЗД).
Съдът признава с настоящото решение за
недоказана от ответниците оспорената от тях автентичност на подписите на
законния представител на ищеца под тези два договора за заем, защото и заключението
на назначената в рамките на откритото за проверката й производство по чл. 193 ГПК - първоначална съдебно – почеркова експертиза (ПСПЕ), и заключението на назначената поради
несъгласието на ответника с него – нова съдебно - почеркова експертиза (НСПЕ), не дават категорично заключение, че
подписите за заемодател под тези два договора не са на законния представител на
ищеца (чл. 194, ал. 2 и 3 ГПК). Тъкмо напротив. Заключението на ПСПЕ е, че подписите за
заемодател под тези два договора вероятно са изпълнени от Б.Г.Т. (л. 117), а заключението на НСПЕ е, че тези
два подписа вероятно не са изпълнени от Б.Г.Т. (л. 157). При това положение, макар съдът да
възприема по смисъла на чл. 202 ГПК, поради неоспорването му от страните и
обстоятелството, че е ползвало повече сравнителен материал - заключението на НСПЕ,
според което, подписите за заемодател под тези два договора вероятно не са
изпълнени от посочения законен представител на ищеца, то и при това положение
не може да приеме тези оспорени договори за неавтентични в тази им част и ги изключи
в същата от доказателствата по делото, защото това би противоречало на чл. 194,
ал. 2 ГПК, според който, съдът може да обяви оспорения документ за неистински и
го изключи от доказателствата, само ако неистинността му е доказана по несъмнен
начин, а случаят не е такъв с оглед липсата на категорично заключение на
назначените по делото СПЕ, от което да се установява несъмнено да не принадлежат
на законния представител на ищеца подписите за заемодател под тези два договора
за заем (така и Р 784-2011-III г.о. на ВКС). И тъй като други доказателства в подкрепа на оспорената им
автентичност, ответниците, чиято е тук тежестта по чл. 193, ал. 3 ГПК, не са
представили и липсват по делото, съдът признава с настоящото решение за
недоказано оспорването от същите на автентичността на подписите за заемодател
под тези два договора за заем (чл. 194 ГПК).
Без правно значение в случая е
обстоятелството, че заключението на назначената по искане на ответника съдебно
– икономическа експертиза, което съдът възприема поради неоспорването му от
страните и липсата на противоречие с останалите доказателства, не е в състояние
да даде категоричен отговор на въпроса дали е осчетоводен и по какъв начин в
счетоводството на ищеца договора за заем от 04.09.2010 г., тъй като ищецът не могъл
да представи на вещото лице, поради изземването им от О. с приложения към
заключението протокол, първичните си счетоводни документи и регистри, защото не
със счетоводните си записвания ищецът доказва по делото качеството си на
кредитор, а със самия договор за заем от 04.09.2010 г. (т. 1
от ЗСИЕ, л. 128-132). Поради това е без правно значение за изхода на делото, дали ищецът е
осчетоводил редовно този договор в счетоводството си, защото последното би
имало значение само за административно-наказателната му отговорност по Глава VII от действащият тогова ЗСч (отм.), но не и за доказване по делото на
качеството му на кредитор, а само последното е от значение за изхода на делото (чл. 182 ГПК). Поради това е без правно значение в
случая и посоченото в т. 3 от ЗСИЕ обстоятелство, че ищецът не е показал на
вещото лице документи, удостоверяващи начисляване на лихви по договора за заем
от 04.09.2010 г. (л. 129). Що се отнася до изтъкваното от пълномощниците на ответника обстоятелство,
посочено в т. IV-9 на ЗСИЕ, че от обявения отчет за паричния поток за
За този невърнат остатък от 50 000
лева, ищецът се снабдил с представения изпълнителен лист по чл. 418 ГПК, който
му е издаден на 09.09.2015 г. заедно с
издадената му въз основа на записа на заповед от 04.09.2010 г. – заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. ---454/2015 г. на СтРС (л. 16-17). С исковата си молба ищецът твърди,
че на 22.09.2015 г. ответникът му платил още 2000 лева от вземането от
50 000 лева, поради което след тази дата същото е в размер на 48 000
лева (л. 4). Вярно е, че за доказване на това плащане, ищецът не е представил по
делото и на вещото лице никакъв документ (т. 2 от ЗСИЕ, л. 129). Но също така е вярно, че този факт е
неизгоден за ищеца и при липсата на други доказателства по делото, които да го
опровергават, следва да се приеме за доказан от признанието му в исковата молба
за неговото осъществяване (чл. 175 ГПК).
На 22.10.2015 г., в срока по чл. 414 ГПК, ответникът е подал възражение срещу посочена заповед по чл. 417, т. 9 ГПК,
поради което на 27.11.2015 г., в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, ищецът е предявил
срещу него иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за съществуване на вземането, който се
смята предявен на 04.09.2015 г., когато е подал в съда заявлението си за
издаване на заповедта срещу ответника (чл. 422, ал. 1 ГПК). За разглеждането му е образувано
т.д. № 332/2015 г. на СтОС, което е висящо пред ПАС и не е приключило към
датата на приключване на устните състезания по настоящото дело. Тези обстоятелства
се установяват от представените по делото съдебно удостоверение и невлезли в
сила решения по т.д. № 332/2015 г. на СтОС и в.т.д. №653/2016 г. на ПАС (л. 77-84 и 174-179).
На 26.11.2015 г., в хода на този висящ
процес за съществуване на вземането, ответникът и бившата му съпруга Д.Д. Б.,
са дарили, с представения н.а. № ---/2015 г., подробно описаните в същия техни
съсобствени апартамент и процесен гараж на дъщерите си – ответниците Д.М.Б. и Г.М.Б.
(л. 18-19).
В настоящото производство не може да
бъде разгледано възражението в отговора на ответниците за погасяване по давност
на вземането на ищеца по договора за заем от 03.09.2005 г., защото в
задължителната си практика по чл. 290 ГПК ВКС приема, че съдът, който е сезиран
с иск по чл. 135 ЗЗД, не може в това производство да преценява дали съществува
правоотношението, което легитимира ищецът като кредитор, защото последното се
преценява в производството за вземането, каквото настоящото не е (така Р 122-2011-IV г.о., Р 552-2010-IV г.о., Р 65-2016- IV
г.о., Р 196-2015-III г.о. и Р 354-2009-III г.о. на ВКС). Това произтича от същността на
отменителният иск и правните последици при уважаването му, които са свързани с
относителната недействителност на оспорения договор. С иска по чл. 135 ЗЗД не
се засяга обвързващата сила на „увреждащата” сделка в отношенията между
страните, които са я сключили. Те продължават да бъдат валидно обвързани от нея
и след уважаването на този иск. „Увреждащата” сделка се смята несъществуваща (непротивопоставима) единствено по отношение на увредения
кредитор и само с оглед на това му качество. Поради това, ако впоследствие това
негово качество отпадне/бъде отречено, непротивопоставимостта губи смисъл.
Затова съдът, който е сезиран с иск по чл. 135 ЗЗД, може да приеме, че
вземането, което легитимира ищецът като кредитор, несъществува, само ако е
отречено със сила на пресъдено нещо с влязло в сила решение. Понеже в случая по
делото не е представено такова влязло в сила решение, с което да е отречено със
сила на пресъдено нещо качеството на кредитор на ищеца по договорите за заем,
съдът не може да преценява в настоящото дело дали съществува заемно
правоотношение по същите, което легитимира ищецът като кредитор на ответника,
включително и поради изтекла давност, на която се позовават в отговора си
ответниците, защото това излиза извън предмета на делото. Поради това и съдът
не може да разгледа в същото това им възражение (така Р 122-2011-IV г.о., Р 552-2010-IV г.о., Р 65-2016- IV
г.о., Р 196-2015-III г.о. и Р 354-2009-III г.о. на ВКС). Други релевантни доказателства не са
представени по делото.
При тези установени по делото
обстоятелства, съдът намери, че предявеният Павлов иск е основателен. Според
нормата на чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, кредиторът може да иска да бъдат обявени
за недействителни спрямо него действията, с които длъжникът го уврежда, ако
длъжникът при извършването им е знаел за увреждането, което законът предполага
до доказване на противното и за длъжника, ако третото лице, с което е
договарял, е негов съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра (чл. 135, ал. 2 ЗЗД). По аргумент за противното от чл.
135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, когато увреждащото действие е безвъзмездно, лицето, с
което длъжникът е договарял, не е необходимо да е знаело за увреждането. Поради
това в случаите на дарение, какъвто е настоящият, кредиторът носи тежестта да
докаже по делото само обстоятелството, че има вземане, което е възникнало преди
тази безвъзмездна сделка. От една страна защото, увреждащият й ефект, като
обективна предпоставка, е очевиден с оглед безвъзмездния й характер, с който
длъжникът намалява актива на имуществото си, което служи според чл. 133 ЗЗД за
общо обезпечение на кредиторите му, без да получава нищо насреща. Поради това в
тези случаи, длъжникът носи тежестта да докаже по делото, че няма увреждане (така и Р 655-2007-II г.о. на ВКС). От друга страна защото, знанието му за
това увреждане, като субективно условие (каквото в този случай не се изисква и у
третото лице, с което е договарял), законът предполага до доказване на противното, ако лицето, с
което е договарял, е негов съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра (чл. 135, ал. 2 ЗЗД).
В случая по делото се установи
безспорно от една страна, че ищецът е кредитор на ответника по договора им за
заем от 03.09.2005 г., изменен с договора им за заем от 04.09.2010 г., по които
ответникът не му е върнал и след настъпването на 04.09.2013 г. на падежа остатъка
от заетата сума от 50 000 лева, за връщане на която в полза на ищеца са
издадени заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по чл. 418 ГПК по ч.гр.д. ---454/2015 г. на СтРС, въз основа на обезпечаващият връщането й
запис на заповед от 04.09.2010 г., като макар на 22.09.2015 г. ответникът да му
е върнал още 2000 лева от същата сума, е подал след това на 22.10.2015 г. и възражение
срещу заповедта за изпълнението й, поради което е образувано и висящо към
момента пред ПАС посоченото друго дело за съществуване на това вземане. Въпреки
неоснователните доводи за противното на пълномощниците на ответника обаче, за
успешното провеждане на иска на ищеца по чл. 135 ЗЗД, не е необходимо това,
легитимиращо го като кредитор – вземане, да е изискуемо и ликвидно (установено
по основание и размер), което произтича от целта на иска по чл. 135 ЗЗД да
възпрепятства недобросъвестният длъжник да намали възможностите за
удовлетворяване на кредитора си (така Р 732-2009-III г.о. на ВКС). Това впрочем
е посочено и в цитираното от пълномощниците на ответника в подкрепа на противното
им становище Решение № 663-1969-I г.о. на ВС. От друга страна по делото се
установи, че на 26.11.2015 г., в хода на висящия процес за вземането,
ответникът и бившата му съпруга Д.Д. Б., са дарили с представения н.а. № ---/2015
г. на дъщерите си – останалите две ответници Д.М.Б. и Г.М.Б., и съсобствения си
процесен гараж, от който ответникът е дарил на последните притежаваната от него
1/2 идеална част от същия гараж, с което е намалил със същата имуществото си по
време на съдебния спор с ищеца за съществуване на вземането по горепосоченото
дело. При това положение знанието на ответника за това увреждане на ищеца се
презюмира от чл. 135, ал. 2 ЗЗД, а такова знание за същото увреждане не е
необходимо и у дарените му дъщери (Р 1476-2009-IV г.о. на ВКС). Ответниците,
чиято е тук тежестта да докажат, че това дарение не уврежда ищеца, не
представиха доказателства ответникът да разполага и с друго имущество, с което
да е в състояние да удовлетвори задължението си към ищеца (Р 655-2007-II г.о.
на ВКС). Понеже в случая дългът му е личен, то увреждащото ищеца дарение на
процесния гараж следва да се обяви за относително недействително спрямо него
само в частта му, с която ответникът е дарил на дъщерите си собствената си 1/2
идеална част от същия гараж, в какъвто смисъл е и искът на ищеца (в този смисъл т. 1 от ТР № 5/2014 г.
на ОСГТК и Р 655-2007-II г.о. на ВКС).
Всичко изложено налага извода, че след
възникване на вземането на ищеца, длъжникът, в лицето на първия ответник, е
предприел правни действия, чрез които е увеличил неплатежоспособността си, като
е дарил на дъщерите си и по този начин намалил имуществото си с притежаваната от
него преди дарението й негова 1/2 идеална част от съсобствения с бившата му
съпруга процесен гараж, което уврежда кредитора – ищец и представлява обективното
условие за основателността на иска му по чл. 135 ЗЗД. Длъжникът, в лицето на
първия ответник, е съзнавал, че с тази безвъзмездна сделка в полза на дъщерите
си, уврежда кредитора - ищец, като го затруднява да събере вземането си по
заемното правоотношение, което обуславя извод за наличие и на субективното
условие за уважаването на иска на ищеца по чл. 135 ЗЗД. Ето защо съдът намери,
че въпреки неоснователните доводи за противното на ответниците, предявеният от
ищеца иск по чл. 135 ЗЗД е основателен и следва да се уважи (Р 732-2009-III г.о. на ВКС).
При този
изход на делото, само ищецът има право да му се присъдят сторените по делото
разноски в общ размер от 460 лева (от които 50 лева внесена за производството д.т., тъй
като с разпореждането си от 12.07.2016 г. по делото, съдът е постановил да се
върне на ищеца, като недължимо платена, внесената от същия на 05.07.2016 г. държавна
такса от 14---8 лева (л. 52), 10 лева внесена д.т. за съдебни удостоверения и 400 лева
платен адвокатски хонорар), които следва да се възложат в тежест на ответниците (чл. 78, ал. 1 ГПК). При този изход на делото,
ответниците нямат право на разноски (чл. 78, ал. 3 ГПК).
Воден от горните мотиви,
Старозагорският районен съд
Р
Е Ш И:
ОБЯВЯВА за недействителен
спрямо кредитора „С.” ЕООД, с ЕИК ---, със седалище и адрес на управление ---, сключения
на 26.11.2015 г. с нотариален акт № ---, том I, общ. рег. № ---, дело № --- от
ОСЪЖДА М.Г.Б. с п.с., Д.М.Б. с п.с. и Г.М.Б.
с п.с., да заплатят на „С.” ЕООД с п.а., сумата от 460 лева разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО може
да бъде обжалвано пред Старозагорския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването
му на страните по делото.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: