Р Е
Ш Е Н
И Е
№.............
град Шумен, 18.03.2022 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Административен съд – град Шумен, в
публичното заседание
на десети
март две хиляди двадесет и втора година в състав:
Административен съдия: Кремена Борисова
при участието на секретаря Ив.Велчева,
с участието прокурор при Окръжна прокуратура Шумен –
Орлин Куздов,
като разгледа докладваното от административния съдия
АД № 466 по описа за 2021 година на Административен съд – гр.Шумен, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е по реда
на чл.203 и сл. от АПК във вр. с чл.1, ал.1 от Закон за отговорността на
държавата и общините за вреди, във вр. с чл.2в, ал.1, т.1 от ЗОДОВ, образувано
по иск на „Д.Т.“ ЕООД със седалище и адрес на управление гр.Попово,
представлявано от адвокат М.Х. от АК-София против Административен съд – гр.
Търговище, представляван от председателя, за обезщетение за причинени
имуществени вреди от решение, постановено по КНАХД №71/2021год. по описа на
същия съд в размер на 3 000 лв., изразяващи се в платена имуществена санкция по
НП №38-0002185/04.12.2020год. на Директора на РД „Автомобилна администрация“-
Русе, ведно със законната лихва от датата на получаване от ответника на
поканата за плащане 17.09.2021г. до окончателното изплащане на сумата.
Ищецът твърди в исковата молба, че с
постановено по КАНД №71/2021г. по описа на ТАдмС съдебно решение,
Административен съд – Търговище е извършил грубо нарушение на правото на
Европейския съюз, като бидейки последна съдебна инстанция, не го е приложил,
както и не се е съобразил със задължително тълкувателно решение на Съда на
Европейския Съюз/СЕС/, като по този начин е станал причина ищецът да понесе
имуществени вреди, в размер на общо на 3000 (три хиляди) лева, изразяващи се в
платена имуществена санкция, наложена с НП №38-0002185 от 04.12.2020год.,
издадено от Директора на РД“АА“-Русе. Сочи , че никъде в постановеното съдебно
решение по КНАХД №71/2021год. на АдмС – Търговище не е изследван въпроса за
приложимото Европейско законодателство, което съдът е бил длъжен да стори,
съгласно изискването на чл. 218, ал.2 от АПК. Излага доводи, че приложената с
решението Наредба № 36 противоречи на европейското право, в частност на
Директива 126/2006, съгласно която щом водач на МПС има валидно СУМПС за
съответната категория, той следва да се счита за психологически и физически
годен да управлява МПС от съответната категория, за срока на валидност на
същото това СУМПС. В този смисъл допълнителните срокове за валидност на
прегледите за психологическа годност, наложени с Наредба №36/15.05.2006г.
противоречат на Европейското законодателство.
На следващо място излага доводи, че е налице неприложено
задължително тълкувателно решение на Съда на Европейския съюз, в частност
тълкувателно решение по съединени дела С-6/1990г. и С-9/1990г. на Съда на
Европейския съюз, в което Съда на Европейския съюз е постановил, че при
отсъствие на пряко приложимо законодателство на ЕС, държавата членка следва да
поправи вредите съобразно собственото си национално законодателство.
Следователно, националният съд е този, който трябва да поправи вредите
причинени от неправилно привнесеното европейско законодателство на Наредба №36
на Министерство на транспорта. Ищецът се позовава на и Тълкувателно решение
№3/12.04.2017г. на ОСНК на ВКС, което привнесено към конкретния случай обуславя
извода, че в посоченото в исковата молба КНАХД, съдът е трябвало да признае
правото на директно приложение на правата, които Директивата създава, а именно
че водачите са психологически годни щом имат валидно СУМПС и не следва да бъдат
глобявани за това, че не са извършили психологически преглед в 3-годишния срок,
съобразно приложената наредба. В подкрепа на изложените в исковата молба
аргументи ищецът се позовава и на изпратено до РБългария официално уведомително
писмо на Европейската комисия от м. юли 2021г., което дава автентично тълкуване
на Директивата и ясно сочи, че България е привнесла неправилно регулациите,
предмет на процесните дела. Въз основа на подробно изложените аргументи и
съображения, ищецът отправя искане за
осъждане на ответника АдмС-Търговище да му заплати обезщетение за
причинени имуществени вреди на стойност 3 000 лева, съставляващи вреди понесени
от ищеца поради платена имуществена санкция, потвърдена с решение по КНАХД
№71/2021год. на АдмС- Търговище, ведно със законната лихва от датата на
получаване на поканата за плащане до окончателното й изплащане. Претендира и
присъждане на сторените деловодни разноски.
Редовно
призован за насроченото съдебно заседание, ищецът “Д.Т.“ЕООД със седалище и
адрес на управление-гр.Попово, с ЕИК ....., се представлява от редовно
упълномощения процесуален представител – адв.М.Х.,
който заявява, че поддържа исковата молба по подробно изложените доводи
и съображения в нея. Във връзка с мотивите и аргументите, подробно изложени в
исковата молба, моли да бъде осъден ответника за сумата, посочена в исковата
молба. Също така, моли ответникът да бъде осъден да заплати съдебни разноски,
единствено за платената държавна такса по делото, като заявява, че не
претендира за присъждане на адвокатско възнаграждение.
В предоставен от съда срок депозира
и писмени бележки с рег.№ДА-01-583/10.03.2022год. по описа на ШАдмС,в които във
връзка с направените възражения от ответника сочи, че отговорността на ответника
следва да бъде ангажирана поради факта, че не се е съобразил със задължителни
тълкувателни решения на СЕС.В процесния случай, Административен съд-Търговище, при
наличие на задължението си по чл.218 ал.2 от АПК е трябвало служебно да следи
дали е налице противоречие между националното законодателство, обективирано в
Наредба№36 и европейското (Директива 126/2006), позовавайки
се на решение по тълкувателно дело С-107/19, в което СЕС е потвърдил
задължението на националните съдилища „по собствена инициатива да оставят без
приложение противоречащите им разпоредби от националното законодателство“.В
случай на неяснота относно прилагането на европейските норми, националният съд,
действащ като последна инстанция задължително е следвало да отправи преюдициално
запитване към СЕС, съгласно разпоредбата на чл.267 пар.3 от ДФЕС.Твърденията на
ответника, че отговорността му не следвало да бъде ангажирана, тъй като
съгласно решение по тълкувателно дело С-224/01 СЕС нарушението е „достатъчно
съществено“ когато противоречи на норми от правото на ЕС с директен ефект или
на влязло в сила решение на СЕС е невярно, тъй като в пар.1 от диспозитива на
решението СЕС е дефинирал „същественото
нарушение“ като такова, при което
„компетентният национален съд, предвид специфичното естество на
съдебната функция, трябва да приеме дали нарушението е очевидно“. В тази насока
ищецът счита, че когато национален съд не се съобрази със задълженията си да
тълкува служебно противоречие на национални и европейски норми или в случай на
колебание не отправи преюдициално запитване до СЕС, тези негови действия следва
да се окачествят и да се считат като очевидно нарушение.Сочи още, че ответникът
не се е съобразил и с директните права, които създава Директива 126/2006(за
професионалните шофьори относно срока на „психологическа годност“), съгласно
задължителното тълкувателно решение по съединени дела С-6/90 и С-9/90.Излага
аргументи в тази насока, като на първо място сочи, че с Тълкувателно Решение №3
от 12 април 2017 год. на ОСНК на ВКС, Върховният касационен съд (т.1.1 параграф
6 и 7) приел, че: „Преюдициалните заключения на Съда на Европейският съюз са
правнообвързващи, както за всички останали национални юрисдикции на запитващата
държава, така и за субектите на правото на ЕС - държави-членки, институциите и
органите на ЕС и физически и юридически лица.”, како и че в решението по
съединени дела С-6/1990 и С-9/1990, СЕС признал възможността лицата да се
позоват на права, пряко произтичащи от Директива, но при процесното дело пред
Административен съд -Търговище, ответникът не е признал тези права, като е
игнорирал задължителните преюдициални заключения на СЕС по цитираните съединени
дела.Излага доводи и че тълкувателните решения на СЕС са вторично европейско
право със задължителен характер и несъобразяването с тях от националните
съдилища представлява очевидно нарушение на правото на ЕС.Директивите на ЕС,
независимо че не са пряко приложими, освен в конкретни случаи (тълк. дела
С-6/90 и С-9/90), следва да се преценяват от националните съдилища в
контекста на целите, които трябва да се постигнат с тези Директиви, в какъвто
смисъл е и решение на СЕС по тълкувателно дело С-384/17, което не било сторено от страна на ответника в
процесния случай.
Ответникът по иска, редовно призован
– Административен съд -Търговище, с ЕИК ****
, представляван от Председателя-Р.Ц.се представлява от Л.И.И.– служител с
юридическо образование, заемащ длъжността „Съдебен помощник” в Административен
съд –Търговище , редовно упълномощен от председателя на съда-Р.Р.Ц. , с прил.
по делото Пълномощно . Счита, че така предявеният иск е недопустим, а в
условията на алтернативност-неоснователен.Аргументите досежно недопустимостта
на иска са, че не става ясно от исковата молба дали се касае до неприлагане на
европейското законодателство или решение на СЕС с пряк ефект, или за неправилно
тяхно приложение, или за неправилно транспониране на Директива, при която
хипотеза ответник по иска не следва да е националния съд, тъй като не съда
привнася в националното законодателство директивата, а това са други
законодателни органи, които следва да носят отговорност.Счита също, че
предявения иск е неоснователен и моли да бъде отхвърлен същия.Поддържа искане
за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в полза на ответника.
По делото е депозирана и писмена
защита, в която най-напред са развити доводи за недопустимост на исковата молба,
а в условията на алтернативност-за неоснователност на същата.
В представената по делото писмена
защита ответникът сочи, че за да бъде ангажирана отговорността на Търговищкия
административен съд по предявения от ищеца иск по ЗОДОВ, доколкото се
претендират вреди от съдебен акт, последният трябва да е постановен
при допуснато достатъчно съществено нарушение на ПЕС.Досежно прилагането на ПЕС
към националното законодателство отбелязва, че Регламентите и ТР на СЕС
автоматично стават задължителни за целия ЕС от влизането им в сила, а
Директивите нямат пряк директен ефект и за целта трябва първо да бъдат
транспонирани в националното право на държавите-членки на ЕС /арг.чл.288 от
ДФЕС/.Въпреки това, отделни техни разпоредби могат да имат директен ефект, както
е постановено в дела 41/74 и 148/78, но за целта разпоредбата на директивата
трябва да е безусловна и достатъчно прецизна.В този смисъл и доколкото ищецът
се позовава на пар.9 от Преамбюла на Директива 126/2006, сочената разпоредба
няма директен ефект в юриспруденцията на националните съдилища, тъй като не
представлява недвусмислена разпоредба и не установява правило, а само обяснява
съображенията, мотивиращи приемането на основните разпоредби на
постановителната част, без да ги възпроизвежда и да вменява недвусмислено
задължение.Твърди, че ищецът изобщо не сочи разпоредба от Директивата, която да
противоречи пряко на разпоредба от националното законодателство, което прави
невъзможна проверката на съда касателно наличието или липсата на действително
противоречие на националното законодателство с разпоредба на директивата,
респективно очертаване предмета на спора.За да е допустима исковата молба,
следва в хода на преценка по допустимостта й да се изследва въпроса дали става
дума за неприлагане на европейско законодателство или решение на СЕС, които
имат директен ефект или неправилно тяхно приложение, или-за неправилно
транспониране на директива, в който случай ответник не може да е национален
съд.Като не е посочил коя разпоредба от Директивата е нарушена, неизяснен
според ответника е въпроса според кое от посочените три твърдения следва да се
преценява процесуалната правосубектност на ответната страна.Твърди, че ТАдмС
правилно е приложил закона и принципно е недопустимо да носи отговорност за
неправилното транспониране на директивата в националното ни законодателство, с
оглед на което не може и да е адресат на заведения иск, доколкото друг правен
субект е издал Наредбата.Исковата молба е недопустима и поради това, че Директивата
няма пряко действие, тъй като не е безусловна и достатъчно ясна.В условията на
евентуалност излага и съображения за
невъзможност да бъде осъществен съдебен контрол, тъй като не са изложени
конкретни обстоятелства, на които се основава иска /арг. на чл.127 ал.1 т.4 от ГПК/.Сочените според ответника обстоятелства обуславяли недопустимост на
предявения иск.
В случай, че не се споделят доводите
за недопустимост на исковата молба, в писмената си защита ответникът моли исковата
молба да се отхвърли като неоснователна. Развива съображения за това, че в Решението си от 19.11.1991 год. по
съединени дела С-6/90 и С-9/90 - Francovich и Bonifaci, СЕС установява три
условия за ангажиране на отговорността на държавата в лицето на нейните органи
за вреди от нарушение на правото на ЕС, а именно: 1/. нарушените норми от
общностното право да предоставят права на частноправни субекти; 2/. да бъде
възможно установяването на съдържанието на тези права въз основа на
разпоредбите на съответния акт; 3/. да е налице причинно-следствена връзка
между неизпълнението на задължението на държавата и вредата, претърпяна от
засегнатите лица и че практиката на СЕС установява и едно допълнително,
четвърто условие, което е изрично било закрепено и в чл.2в, ал.1 от ЗОДОВ -
нарушението да е достатъчно съществено. Сочи също, че съгласно практиката на СЕС (Решение
от 30.09.2003 год. по дело С-224/01 - Gerhard Kobler и др.) нарушението,
извършено от национален съд, следва да се счита за достатъчно съществено
винаги, когато постановеният и влязъл в сила съдебен акт противоречи на норми
от правото на ЕС с директен ефект, като се твърди, че в конкретния случай
посочените, кумулативно изискуеми, предпоставки не са налице, за да се ангажира
отговорността на Административен съд –Търговище, за нарушение правото на ЕС. В
тази връзка, на първо място твърди, че
дружеството-ищец не посочва какви права според него му предоставя пар.9 от
Преамбюла на Директивата, а твърдението, че РБългария, в качеството си на
държава-членка трябва да съобрази законодателството си с разпоредба от преамбюл
на директива е несериозно и не почива на правно основание или логика.Твърди още,
че според чл.7, т.З, б.“б“, абзац пети от Директивата „Държавите-членки могат да ограничат срока на административна
валидност, постановен в параграф 2, на индивидуалните свидетелства за
управление на превозно средство за всички категории, ако счетат за необходимо
да прилагат увеличена честота на медицински проверки или други специфични
мерки, като ограничения за нарушители на пътното движение“.По изложените
мотиви, по т.3 следва да се приеме, че не е възможно установяването на
причинно-следствена връзка.
Ответникът счита за неотносимо към предмета на спора
представеното от ищеца уведомително писмо на ЕК, където в т.7 се призовава РБ
да премахне изискването за професионалните водачи да представят свидетелство за
психологическа годност в допълнение към свидетелството им за управление на МПС.
На първо място, според него това изявление сочи като адресат или законодателния
орган-НС на РБ, или изпълнителната власт в лицето на МС, но не и националните
съдилища, поради което не може да се използва като аргумент или доказателство
или каквото и да е в производство, в което се цели ангажирането на
отговорността на националния съд, постановил крайния съдебен акт, което още
веднъж навежда, че ако принципно са налице предпоставките за ангажиране
отговорността на държавата по чл.2в, ал.1, във вр. с чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, то в
случая тази отговорност следва да носят именно един от двата изброени органа.
На второ място, по делото не се съдържа никаква известност как е приключило
това производство, поради което няма никаква доказателствена стойност.
По изложените съображения и с оглед липсата
на предпоставки, обосноваващи допустимостта и основателността на исковата
молба, и въз основа липсата на възможност да се установи коя разпоредба от
Директивата противоречи на разпоредба от националното ни законодателство -
отново непосочена, според ответника е
невъзможно да се извърши преценка в
условията на евентуалност дали извършеното нарушение е „достатъчно съществено“
по смисъла на чл.2в, ал.1 от ЗОДОВ. Позовава се на съдебна практика (решение № 17
от 5.03.2021 г. на ВКС по гр.д. № 1457/2020 г., IV г.о., ГК) по
идентичен случай, където е посочено, че съгласно практиката на СЕС,
националните съдилища са длъжни да посочат в своите актове, постановени по
искове за ангажиране на отговорността на държавата за вреди от нарушение на
ПЕС, коя правна норма от правото на съюза е очевидно нарушена.Твърди, че
Административен съд-Търговище правилно е
приложил националното законодателство, което пък правилно е транспонирало
Директивата посредством Наредбата, която е съобразена с чл.7, т.З, б.“б“, абзац
пети от Директивата, ерго изключва възможността да е допуснато нарушение на
ПЕС, пък било то и съществено, с оглед на което не са налице предпоставките за
уважаване на иска на ищеца.
По
изложените съображения, ответникът моли да бъде постановен съдебен акт, с който
да бъде оставена исковата молба без разглеждане и да бъде прекратено
производството по делото или, при условията на евентуалност, да бъде приета
същата за неоснователна и да бъде отхвърлена изцяло исковата претенция.Отправя
искане, в полза на Административен съд – Търговище да бъде присъдено
юрисконсултско възнаграждение.
Представителят на Окръжна
прокуратура – Шумен счита, че предявеният иск на първо място е недопустим, а в
условията на алтернативност- неоснователен и като такъв следва да бъде
отхвърлен, като съображенията за това са, че не се установило твърдяното в
исковата молба съществено нарушение, във връзка с решение на Съда на ЕС, а на
следващо място, не са налице годни доказателства, удостоверяващи заплащане от
страна на ищеца на имуществената санкция по потвърденото от съда НП, откъдето
черпи основанията си искът по ЗОДОВ.Моли за решение в този смисъл.
Съдът, след като обсъди
събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност и след като
взе предвид становищата на страните, приема за установено от фактическа страна
следното:
Видно от служ.приложеното КАНД№71/21год.
по описа на ТАдмС, дружеството-ищец „Д.Т.” ЕООД, с ЕИК ....., със седалище и
адрес на управление –гр.Попово, представлявано от управителя му Петко Петков ,
е превозвач по смисъла на Закона за автомобилните превози, притежаващ лиценз за
международен обществен превоз на товари №16441, издаден от МТИТС, валиден до
15.11.2026год.
По делото са изискани от Районен съд
– Попово и съответно са представени
посочените в исковата молба АНД№22/2021год.
по описа на Районен съд –Попово, ведно със съдържащото се в него
КАНД№71/23021год. по описа на Търговищкия административен съд със страни:“Д.Т.“ЕООД-Попово и Изпълнителна
агенция „Автомобилна администрация” –Русе, като същите са приобщени като
доказателства към настоящото дело. Описаното АНД е било образувано в Районен
съд –Попово по повод подадена в срок жалба от „Д.Т.“ЕООД-гр.Попово против упоменатото
в исковата молба Наказателно постановление№38-0002185/04.12.2020год. на
Директора на РД“Автомобилна администрация“-гр.Русе, за нарушение на чл.7а ал.2 пр.3 от ЗАвтПр
, с което на дружеството – ищец в настоящото производство, на основание чл.96г,
ал.1, предл.2 от ЗАвтП, е било наложено наказание „имуществена санкция”, в
размер на 3000/три хиляди/ лева. С Решение №44 от 09.03.2021год., постановено по
АНД№22/21год. по описа на РС-Попово е
потвърдено атакуваното наказателно постановление. Постановеното съдебно решение
по АНД№22/2021год. по описа на Районен съд –Попово е било обжалвано в срок с
касационна жалба пред Административен съд –Търговище и по този повод е било
образувано КАНД№71/2021год. по описа на същия съд, по което е постановено окончателно
съдебно Решение №71 от 01.06.2021год., с което, обжалваното решение *** РС-Попово е оставено в сила.
По делото са представени и са приети
като доказателства Удостоверение за наличието или липсата на задължения
изх.№250202200042893/02.03.2022год., изд. от ТД на НАП Варна-офис Търговище, заверено
извлечение от Сметка 493 „Разчети със собственици“ от Аналитичния регистър на „Д.Т.“ЕООД
за периода от 27.08.2021год. до 27.08.2021год. и разпечатка за извършено
електронно банкиране ДСК Директ от банка ДСК от 01.09.2021год. /от л.41
до л.43 вкл. от делото/, от които се установява, че така наложената
имуществена санкция с влязлото в сила на
01.06.2021год. наказателно постановление№38-002185/04.12.202г. на Директора на
РД“АА“-Русе, в размер на 3000/три хиляди/ лева, е било изцяло платено от
наказаното дружество, по банкова сметка на „Автомобилна администрация” на
26.08.2021год. чрез посттерминално устройство и отразено в сметка 493 „Разчети
със собственици“ от Аналитичния регистър на „Д.Т.“ЕООД на 27.08.2021год., както и че към 02.03.2022год. дружеството няма задължения към бюджета според
данните от регистъра на НАП.
Към исковата молба е приложено и е прието като доказателство
Уведомително писмо на Европейската комисия от 15 юли 2021 год. - Решения по процедури за нарушение/л.11-л.17 от приложеното към настоящото
дело адм.дело №301/2021 год. на АдмС –Търговище/, в което, в точка 7 по отношение на политиките в сектор „Мобилност
и транспорт”/л.14, стр.2/, е
отразено: „7. Мобилност и транспорт: Официални уведомителни писма -
Автомобилен транспорт: Комисията призовава България да премахне изискванията за
професионалните водачи да представят свидетелство за психологическа годност в
допълнение към свидетелството им за управление на МПС.”. В писмото е
посочено, че Комисията е решила да изпрати официално уведомително писмо на
България за това, че е въвела допълнителни задължения за професионалните
водачи, които са в нарушение на Директива 2006/126/EО относно свидетелствата за
управление на превозни средства и Директива 2003/59/EO относно свидетелства за
професионална компетентност и че понастоящем от професионалните водачи
(по-специално на камионите и автобусите) се изисква да представят на
контролните органи свидетелство за психологическа годност, в допълнение към
свидетелството си за управление на МПС. Посочено е също, че в Директива
2006/126/EO относно свидетелства за управление на превозни средства се
определят условията за издаване, подновяване или замяна на европейски свидетелства
за управление на моторни превозни средства, по-специално минималните стандарти
за физическа и психологическа годност, стандарти за физическа и психологическа
годност и следователно, психологическата годност на притежателите на
свидетелства за управление, които упражняват дейност като професионален водач,
вече е установена при издаването и подновяването на свидетелството за
управление. В същото писмо е посочено, че освен това, налагането на по-строги
минимални стандарти за психическа годност на българските професионални водачи
ги поставя в по-неблагоприятно положение и че това противоречи на целта за
избягване на неравни условия на конкуренция за тези водачи, която Директива
2003/59/ЕО се стреми да гарантира. Накрая в този текст е записано, че въз основа
на това, Европейската комисия счита, че свидетелството за психологическа
годност, което се изисква за професионалните водачи, противоречи на Директива
2006/126/ЕО и Директива 2003/59/ЕО и че понастоящем, България разполага със
срок от два месеца, за да отговори на опасенията на Комисията и за да
предприеме необходимите мерки и че в противен случай, Комисията може да реши да
изпрати мотивирано становище.
Към исковата молба е приложена и е приета като доказателство
и Покана за плащане от 17.09.2021 год., от „Дикона Трейд” ООД, с ЕИК ....., със
седалище и адрес на управление гр.Попово, представлявано от управителя му Петко
Петков, чрез пълномощник - адв.М.Х. от АК-София, до председателя на
Административен съд –Търговище, изпратена на електронната поща на съда на съда
на 17.09.2021год./л.7-л.8 от приложеното
към настоящото дело адм.дело №301/2021 год. на АдмС –Търговище/. С тази
покана за плащане, на основание чл.1, ал.1, във връзка с чл.2в, ал.1 от Закона
за отговорността на държавата и общините за вреди, Административен съд – Търговище
е поканен да заплати на „Д.Т.” ЕООД, с ЕИК ....., причинените му имуществени
вреди, *** размер на 3000 (три хиляди) лева .В поканата е посочено, че така
претендираните имуществени вреди се изразяват в платена имуществена санкция в размер
от 3000.00 (три хиляди) лева, наложени на дружеството с НП №38-0002185/04.12.2020год. на
Директора на РД „Автомобилна администрация”- град Русе, което наказателно
постановление е обжалвано и потвърдено от Административен съд –Търговище , с
решение по КАНД №71/2021г. по описа на с.съд.В поканата се съдържа твърдение,
че Административен съд – Търговище не е приложил правилно Европейското
законодателство и задължителните тълкувателни решения на Съда на Европейския
съюз , с което е станал причина дружеството да понесе имуществените вреди,
описани по-горе, като в поканата е посочена и доверителна адвокатска банкова
сметка в „Прокредитбанк България” АД, по която да бъде преведена претендираната
сума. Със същата покана за плащане, адресатът й е уведомен, че в случай, че
сумата не бъде получена в седемдневен срок от входирането на поканата, ще бъде заведено
дело по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, срещу
Административен съд -Търговище.
По делото няма данни на тази покана за плащане въобще
да е била отговорена, с оглед на което ,
на 01.11.2021 год. в Административен съд –Търговище е била депозирана от „Д.Т.”
ЕООД гр.Попово исковата молба, регистрирана с Вх.№2185 от същата дата, като по
този повод, в същия съд е било образувано административно дело №301/2021
година. С Определение№13044 от 21.12.2021год.
на Върховния административен съд, постановено по А.д.№11372/2021год. по
описа на съда , на основание чл.133 ал.6 т.2 от АПК , делото, образувано в
АС-Търговище е изпратено за разглеждане на настоящия административен
съд.
При така приетото за установено от фактическа страна,
настоящият съдебен състав прави следните правни изводи:
По
допустимостта на производството:
Предявеният иск от „Д.Т.” ЕООД, съставляващ претенция
за осъждане на ответника да заплати на ищеца обезщетение за имуществени вреди,
причинени му от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз,
е допустим за разглеждане по
следните съображения:
Отговорността на държавите членки за вреди, причинени
на частноправни субекти в резултат на нарушение на правото на ЕС, е установена
в общностното право – в чл.4, пар.3 от Договора за Европейския съюз/ДЕС/ и в
практиката на Съда на ЕС/СЕС/ (Решение от 19.11.1991 г. по съединени дела C-6/90
и C-9/90 – Francovich и Bonifaci, Решение от 05.03.1996 г. по
съединени дела C‑46/93 и C‑48/93 – Brasserie du pêcheur
и Factortame, Решение от 30.09.2003 г. по дело C-224/01 – Gerhard
Köbler, Решение от 11.07.2015 г. по дело С-98/14 – Berlington
Hungary и др.). В практиката си Съдът на ЕС приема, че отговорността на
държавите членки по чл.4, пар.3 от ДЕС може да бъдe ангажирана независимо от
това кой е органът, чието действие или бездействие е причинило вредите на
частноправния субект, като такъв орган би могъл да бъде и съдът, натоварен от държавата с
правосъдни функции, когато при осъществяване на правораздавателната си дейност
е нарушил правото на ЕС и от това са настъпили вреди. Този установен в
първичното право на Европейския съюз и развит в практиката на Съда на ЕС
принцип вече е възприет и от българския законодател – в чл.2в, ал.1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди/ЗОДОВ/
(Нов – ДВ, бр.94/2019 г.), който
изрично признава на гражданите и юридическите лица правото да претендират вреди
от правораздавателната дейност на съдилищата, причинени от достатъчно
съществено нарушение на правото на Европейския съюз. На основание т.1 от
посочената разпоредба може да бъде търсена отговорността за вреди от нарушение
на правото на ЕС на административните съдилища и Върховния административен
съд/ВАС/, а на основание т.2 – на общите съдилища и Върховния касационен
съд/ВКС/, като съгласно чл.2в, ал.1, т.1 ЗОДОВ, административните съдилища притежават компетентност да решават
спорове, при които се твърди, че вредите са причинени от достатъчно съществено
нарушение на правото на Европейския съюз - за вреди от правораздавателната
дейност на административните съдилища и Върховния административен съд.
С предявеният иск от „Д.Т.” ЕООД се претендира осъждане
на ответника да заплати на ищеца обезщетение за имуществени вреди, причинени му
от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, като се
сочи, че като последна съдебна инстанция и като е бил длъжен в условията на
служебното начало, в съответствие с разпоредбата на чл.218 ал.2 от АПК,
Административен съд –Търговище не е съобразил всички приложими норми на
Европейското законодателство, включително и тълкувателните решения на Съда на
ЕС, а именно: Директива 2006/126/ЕО относно свидетелствата за управление на
превозни средства, както и Тълкувателно решение по съединени дела С-6/1990 и
С-9/1990 на Съда на Европейския съюз.
Настоящият
съдебен състав счита иска за допустим за разглеждане по реда на чл.2в, ал.1 от ЗОДОВ - претендират се обезщетения за имуществени вреди, които са резултат от
правораздавателна дейност на административен съд, с позоваване на нарушения на
правото на Европейския съюз. Според настоящия съдебен състав, противно на
възприетото от ответната страна становище, че като не е посочил конкретно коя
разпоредба от Директива 2006/126/ЕО е нарушена е налице неяснота относно
предмета на делото, респективно е невъзможно да бъде осъществен съдебен
контрол, е достатъчно позоваването на източници на правото на Европейския съюз,
чиито норми се сочат за нарушени, респективно за неприложени и несъобразени,
във връзка с дейност на правораздавателен орган на държавата, за да е допустим
искът по чл.2в, ал.1 от ЗОДОВ, във вр. с чл.203, ал.3 от АПК, а дали е налице
достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, съобразно
сочените като нарушени норми от правото на ЕС, е въпрос по основателността на
предявения иск.В процесния случай, Административен съд-Търговище е следвало
служебно да следи дали е налице противоречие между националното
законодателство, обективирано в Наредба№36/2006год. и европейското
законодателство /Директива 2006/126/ЕО /.В подкрепа на горното е и решение по
тълкувателно дело С-107/19 на СЕС, което потвърждава задължението на
националните съдилища „по собствена
инициатива да оставят без приложение противоречащите им разпоредби от
националното законодателство“.
В практиката на Съда на ЕС, обективирана напр. в
Решението от 30.09.2003 год. по дело C-224/01 – Gerhard Köbler, съдът
приема, че претендираните по реда на чл.4, пар.3 от ДЕС/респ. - по реда на
чл.2, ал.1 от ЗОДОВ/ вреди следва да произтичат от решение на окончателна съдебна инстанция, но съобразно посоченото
решение на СЕС обстоятелството, дали искът е предявен срещу съд, който е
действал като окончателна инстанция, трябва да се прецени с оглед основателността на претенцията, но не
и при проверката за нейната допустимост. Изискването актът, с който на ищеца са
причинени вреди от нарушение на правото на Европейския съюз да е постановен от
окончателна съдебна инстанция е материалноправно условие за уважаване на иска,
но не и процесуална предпоставка за допустимост на производството. Когато дадено
административнонаказателно дело е приключило с окончателно решение на
съответния административен съд обаче, доколкото
съгласно чл.221, ал.1 от АПК, приложим съгласно препращащата норма на чл.63в (Нов – ДВ, бр.109 от 2020 г., в сила от
23.12.2021 г.) от ЗАНН/а преди това изменение и допълнение на ЗАНН –
съгласно препращаща норма на чл.63, ал.1, предл.2 от ЗАНН/, административният
съд по начало действа като инстанция по същество и именно неговото решение
слага край на административнонаказателния спор (макар и като касационната
инстанция да дължи произнасяне само по посочените в жалбата или протеста пороци
на първоинстанционното решение, с изключение на валидността, допустимостта и
съответствието на решението с материалния закон, за които следи служебно, съгласно
чл.218 от АПК), предвид което, искът за вреди от нарушение на правото на
Европейския съюз в разглежданата хипотеза следва да бъде предявен именно срещу административния съд, постановил
окончателния съдебен акт в административнонаказателното производство.
Искът е предявен от лице с правен интерес, което
твърди, че в рамките на проведено съдебно административно-наказателно
производство, от орган в структурата на съдебната власт, са били нарушени
защитени от правото на Европейския съюз негови права. Искът е предявен и срещу
пасивно процесуално легитимиран ответник, разполагащи с правосубектност като
юридическо лице, съобразно изискването на чл.205, ал.1 от АПК.
Съдът, в настоящия съдебен състав не споделя
релевирания от ответника довод досежно липсата на пасивна процесуална
легитимация на ответника в настоящото съдебно производство, както и че претенцията
на ищеца следвало да бъде насочена срещу друг правен субект, издал наредбата,
за която се твърди, че противоречи на ПЕС.С оглед липсата на твърдения в исковата
молба, че в случая се касае до неправилно транспониране в националното
законодателство на директива, а категорично е посочено , че се претендират
имуществени вреди вследствие на
неприлагане на европейското законодателство /Директива 2006/126/ЕО / и
несъобразяване /неприлагане/ на задължително тълкувателно решение на СЕС по
съединени делаС-6/1990 и С-9/1990, което изрично е потвърдено от ищеца и в
първото по делото съдебно заседание, съдът счита, противно на твърденията на
ответника, че доколкото се претендира обезщетение за имуществени вреди, които са
резултат от правораздавателна дейност на административен съд, с позоваване на
нарушения на правото на Европейския съюз, категорично сме изправени пред
хипотеза на иск, предявен по реда на чл.2в ал.1 т.1 от ЗОДОВ във вр. с чл.203 и
сл. от АПК, който е процесуално допустим
и същият правилно е насочен към Административен съд-Търговище, който се явява и
пасивно легитимирания ответник по делото в качеството си на административния съд, постановил окончателния съдебен акт в административнонаказателното
производство по КАНД№71/2021г. по описа на ТАдмС.
Следва да се отбележи, че според чл.7, ал.2, изр.1 от ЗОДОВ, когато искът за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз е
предявен пред съд, който е ответник по иска, съдът изпраща делото на
най-близкия родово компетентен административен, районен или окръжен съд. Както
бе посочено и по-горе, в случая искът е бил предявен пред Административен съд -Търговище,
който е ответник по него, поради което образуваното дело е изпратено от ВАС на РБългария на Административен съд –Шумен,
който действително се явява най-близкият родово компетентен административен
съд.
С оглед на горното, съдът не споделя доводите са
недопустимост на така предявения иск, развити в писмената защита от ответника,
като намира така предявения иск за допустим
и приема за разглеждане по реда на чл.2в, ал.1, т.1 от ЗОДОВ, във вр. с
чл.203, ал.3 от АПК, исковата молба от „Д.Т.“ЕООД, с претенция за осъждане на
ответника да му заплати имуществени вреди, в сочения в исковата молба размер,
причинени му във връзка с постановеното от Административен съд – Търговище окончателно
съдебно решение по КАНД№71/2021год. по описа на съда, за което окончателно
съдебно решение се твърди, че е постановено при съществено нарушение на правото
на Европейския съюз.
По основателността на исковата молба:
По основателността на претенцията на ищеца
за имуществени вреди, причинени от нарушение на правото на Европейския съюз при
дейността на ответника, съдът взе предвид следното:
С описаното в исковата молба наказателно
постановление№38-0002185/04.12.2020год. на Директора на РД“АА“-Русе, на
дружеството – ищец в настоящото производство, е било наложено наказание
„имуществена санкция”, в размер на 3000 лева, за нарушение на разпоредбата на
чл.7а, ал.2 предл.трето от ЗАвтПр, която регламентира, че лицензираните превозвачи следва да
осъществяват превози на пътници и товари само с водачи, които отговарят на
изискванията за минимална възраст, правоспособност за управление на МПС и за
психологическа годност.Съгласно Наредба№36 от 15.05.2006год. за изискванията за
психологическа годност и условията и реда за провеждане на психологически
изследвания на кандидати за придобиване и правоспособност за управление на МПС /обн.ДВ,бр.46/2006г./
се издават удостоверения за регистрация за извършване на психологически
изследвания.В наредбата детайлно е регламентирана процедурата, чрез която се
установява психологическата годност на лицето /чл.5/, която завършва със
заключение за психологическа годност, като при положително такова се издава
„Удостоверение за психологическа годност“, а при отрицателно не се издава
документ /чл.7/. Имуществената санкция с това наказателно постановление е
наложена на основание чл.96г, ал.1, предл.2 от ЗАвтП, която разпоредба
предвижда, че който допусне водач, който не отговаря на някое от изискванията,
определени с този закон и с подзаконовите нормативни актове по прилагането му,
да управлява превозно средство за обществен превоз или превоз за собствена
сметка на пътници или товари, се наказва с глоба или имуществена санкция в
размер 3000 лева. В процесното наказателно постановление, от фактическа страна
е описано, че дружеството е допуснало осъществяване на международен превоз на
товари с описаното МПС, от посочения в него водач, който не отговаря на
изискванията за психологическа годност /без валидно удостоверение за
психологическа годност/, определени с визираната по-горе Наредба, издадена на
основание по чл.152, ал.1, т.2 от ЗДвП.
Издаденото наказателно постановление е било обжалвано
в срок пред Районен съд –Попово, който с Решение№44/09.03.2021год., постановено
по АНД№22/2021г. по описа на съда потвърдил наказателното постановление като
правилно и законосъобразно. Решението на
Районен съд –Попово е било
обжалвано в срок с касационна жалба пред Административен съд –Търговище , който
с Решение№71/01.06.2021год., постановено по КАНД№71/2021год. по описа на с.с.
оставил в сила решението на Поповския районен съд.Независимо от
обстоятелството, че във въззивната и в касационната жалба липсват наведени
доводи за приложимост на норми на европейското законодателство и по-специално
на Директива 2006/126/ЕО относно свидетелствата за управление на превозни
средства, по посоченото КАНД решаващият състав , споделяйки доводите на
районния съд, мотивирал решението си с изискванията на Наредба №36 от
15.05.2006 год. за изискванията за психологическа годност и условията и реда за
провеждане на психологическите изследвания на кандидати за придобиване на
правоспособност за управление на МПС, на водачи на МПС и на председатели на
изпитни комисии и за издаване на удостоверения за регистрация за извършване на
психологически изследвания, издадена от министъра на транспорта. Решаващият
състав приел за безспорно установено по делото, че санкционираното дружество, в
качеството си на превозвач по смисъла на ЗАвтПр е допуснало осъществяване на
международен обществен превоз на товар с посоченото в НП МПС, от посочения
водач, който не отговаря на изискванията за психологическа годност /не
притежавал валидно удостоверение за психологическа годност/.Никъде в съдебното
решение не се съдържат данни и няма изложени доводи, от които да видно, че
съдът, като последна касационна инстанция е изследвал приложимото европейско
законодателство, в съответствие с изискването на чл.218 ал.2 от АПК, съгласно
която за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния
закон съдът следи служебно. Още повече, че въпросната Наредба е приета въз
основа на задължението на РБългария да транспонира относимото към случая
европейско законодателство- Директива 2006/126/ЕО .С постановеното окончателно
съдебно решение по КАНД№71/2021г. по описа на съда , Административен съд –Търговище
е оставил в сила обжалваното решение на Районен съд –Попово, като така
издаденото против дружеството – жалбоподател наказателно
постановление№38-0002185/04.12.2020год. на Директора на РД“АА“-Русе е влязло в
сила и съответно, наложената с него имуществена санкция, в размер на 3000 лева,
е подлежала на изпълнение.
Отговорността на съдилищата за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз по чл.4, пар.3 от ДЕС, респ. по чл.2в, ал.1 от ЗОДОВ, е специална деликтна отговорност, която може да бъде ангажирана по съдебен ред при наличието на строго определени материалноправни предпоставки, установени в практиката на Съда на ЕС. В Тълкувателно решение от 19.11.1991 год. по съединени дела C-6/90 и C-9/90 – Francovich и Bonifaci, Съдът на ЕС установява три условия за ангажиране на отговорността на държавата в лицето на нейните органи за вреди от нарушение на правото на ЕС: (1) нарушените норми от общностното право да предоставят права на частноправни субекти; (2) да бъде възможно установяването на съдържанието на тези права въз основа на разпоредбите на съответния акт; (3) да е налице причинно-следствена връзка между неизпълнението на задължението на държавата и вредата, претърпяна от засегнатите лица. Практиката на Съда на ЕС установява и едно допълнително, четвърто условие, което е изрично закрепено и в нормата на чл.2в, ал.1 от ЗОДОВ – (4) нарушението да е достатъчно съществено. В това специфично производство съдът следва да прецени: дали нормите от правото на Европейския съюз, на които ищецът основава претенцията си, са задължителни за националните съдилища, в т.ч. дали имат директен ефект и са непосредствено приложими от тях; в случай че съответните норми са задължителни за националните съдилища – дали са били приложими в спора, приключил с окончателния акт на съда ответник по делото; в случай че нормите са били приложими в спора – дали са приложени правилно от съда в окончателния му акт, с който се твърди, че са нанесени вреди на ищеца. В случая, ищецът твърди, че е претърпял имуществените вреди, тъй като при постановяване на окончателното съдебно решение по посоченото по-горе КАНД, решаващият състав на Административен съд –Търговище не е съобразил и не е приложил относими текстове от Директива 2006/126/ЕО относно свидетелствата за управление на превозни средства, като в тази връзка следва да се посочи, че въпреки, че директивите са нормативни актове, които не се прилагат пряко в националното законодателство, в посоченото тълкувателно решение по съединени дела С-6/1990 и С-9/1990, Съдът на Европейския съюз е признал възможността, лицата да се позоват на права, пряко произтичащи от Директива, като в параграф 4 от резюмето на решението е постановил, че: „В случаите, когато Страна - Членка не е изпълнила задължението си по параграф 3 от чл.189 от Договора за ЕС да вземе всички мерки, необходими за постигане на резултатите, предвидени от директива, за да се изпълни ефективно целта на предвиденото в тази директива, Общностното право изисква наличието на начин за поправяне на това неизпълнение при три условия: първо - резултатът, предвиден от директивата трябва да създава права; второ - следва тези права да могат ясно да се идентифицират от текста на директивата и трето - трябва да има пряка връзка между нарушението на задължението на държавата и загубите или вредите понесени от страната.”.В решението е прието още, че „при отсъствие на пряко приложимо законодателство на ЕС, държавата членка следва да поправи вредите съгласно собственото си национално законодателство.Въпреки всичко, съответните процесуални и материалноправни изисквания в националното законодателство не могат да са по-неблагоприятни от подобни изисквани за местните национални искове и не трябва да се тълкуват така, че да са невъзможни или изключително трудни за поправяне на вредите.“ Директива 126/2006/ЕО относно свидетелствата за управление на превозни средства на ЕС определя правната рамка, която трябва да бъде привнесена във всяко национално законодателство по отношение на издаването и подновяването на свидетелствата за управление на МПС, а като рамков нормативен акт, от прочита на Директивата ясно се вижда, че тя делегира извършването на физически и психологически прегледи на водачи на МПС, на страната членка - издател на свидетелството за управление на МПС.
Наредба № 36/15.05.2006г. за изискванията за
психологическа годност и условията и реда за провеждане на психологическите
изследвания на кандидати за придобиване на правоспособност за управление на
МПС, на водачи на МПС и на председатели на изпитни комисии и за издаване на
удостоверения за регистрация за извършване на психологически изследвания урежда
множество въпроси, включително изискванията за психологическа годност и нейното
удостоверяване. В контекста на Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и
на Съвета, психологическата годност трябва да се разглежда като част от
понятието за „умствената годност“,
въведено посредством самата Директива. Ето защо посочената по-горе наредба би
следвало да е хармонизирана с Директивата. Вместо това обаче, Наредбата
противоречи на Директивата. Аргументите за подобен извод се извличат след
анализ съответните разпоредби от подзаконовия нормативен акт и при съобразяване
на нормите на Директивата.
Според чл.8, ал.2 от Наредбата удостоверението за
психологическа годност важи за 3 години, а в определени случаи – за 1 година.
Тези срокове са по-кратки от сроковете за валидност на свидетелството за
управление на моторно превозно средство, които са с 5- или 10-годишна
продължителност /чл.51, ал.3 – 4 от ЗБЛД/. От друга страна - Съображение 9 от
Преамбюла на Директивата указва, че „доказателство
за наличие на съответствие на водачите на превозни средства, които се използват
за транспорт на пътници или стоки с минималните стандарти за физическа и
умствена годност за управление на превозно средство, следва да се предоставя,
когато свидетелството се издава и периодично след това. Този редовен контрол
съгласно националните правила за съответствие с минималните стандарти ще
допринесе за свободното движение на хора, ще избегне нарушаването на
конкуренцията и по-добре ще взема предвид специфичната отговорност на водачите
на такива превозни средства. На държавите-членки следва да се позволи да
налагат медицински прегледи като гаранция за спазване на минималните стандарти
за физическа и умствена годност за управление на други моторни превозни средства.
Поради причини, свързани с прозрачността, тези прегледи следва да съвпадат с
подновяването на свидетелствата за управление и поради това да се определят от
срока на валидност на свидетелството“. Съпоставката на посочените по-горе
норми от подзаконовия нормативен акт и Директивата сочи на съществено
разминаване досежно процедурата по установяване и доказване на съответствието
на водачите на превозни средства, които се използват за транспорт на пътници
или стоки с минималните стандарти за физическа и умствена годност за управление
на превозно средство. В тази насока разпоредбата на чл.7, пар.3 б“б“ от Директивата е категорична, че „тези прегледи следва да съвпадат с
подновяването на свидетелствата за управление и поради това да се определят от
срока на валидност на свидетелството“ или с други думи казано –
установяването на психологическата годност следва се извършва преди издаване
или подновяване на СУМПС и същото да се определя от срока на валидност на
свидетелството.
Съгласно разпоредбата на чл.7, пар.2, буква „б” от
Директива 126/2006/ЕО, „Считано от 19 януари 2013 год. свидетелства, издадени
от държави-членки за категории C, CE, C1, C1E, D, DE, D1, D1E имат срок на
административна валидност 5 години.”.
В разпоредбата на чл.7, пар.3, буква „б”, абзац
четвърти, шест и седми от същата Директива 126/2006/ЕО е регламентирано, че:
„Държавите-членки
могат да ограничат срока на административна валидност, постановен в параграф 2,
на свидетелства за управление на превозно средство за нови водачи от всички категории,
за да прилагат специфични мерки към такива водачи с цел подобряване на пътната
безопасност.”
„Държавите-членки
могат да ограничат срока на административна валидност, постановен в параграф 2,
на индивидуалните свидетелства за управление на превозно средство за всички
категории, ако счетат за необходимо да прилагат увеличена честота на медицински
проверки или други специфични мерки, като ограничения за нарушители на пътното
движение.”
„Държавите-членки
могат да намалят срока на валидност, постановен в параграф 2, на свидетелства
за управление на превозно средство на притежатели, които пребивават на тяхна
територия и са достигнали 50-годишна възраст, за да прилагат увеличена честота
на медицински проверки или други специфични мерки, като опреснителни курсове.
Този намален срок на валидност може да се прилага само при подновяване на
свидетелство за управление на превозно средство.”.
При това положение, предвид посочената по-горе правна
регламентация, дадена в Директива 126/2006/ЕО, се налага еднозначният извод, че
европейският законодател е установил, че прегледите за физическа и
психологическа годност следва да се правят само в два случая: 1) при издаване
на свидетелство за управление на МПС и 2) при последващо подновяване на
свидетелството за управление на МПС.
Разпоредбата на чл.7, пар.2, буква „б” от Директива
126/2006/ЕО е транспонирана в българското законодателства – така, в чл.51, ал.4
(Нова - ДВ, бр.75 от 2012 г., в сила от 19.01.2013 г.) от Закона за българските
лични документи/ЗБЛД/ е регламентирано, че „Срокът
на валидност на свидетелството за управление на моторно превозно средство за
категории С, СЕ, С1, С1Е, D, DE, D1, D1E и Т е 5 години.”. При това
положение и съобразно правната регламентация, дадена в Директива 126/2006/ЕО,
настоящият съдебен състав счита, че щом водач на моторно превозно средство има
валидно свидетелство за управление на МПС за съответната категория, той следва
да се счита за психологически и физически годен да управлява МПС от тази
категория, за срока на валидност на същото това свидетелство за управление на
МПС, който за посочените по-горе категории е пет години и съответно, не следва
да се явява на преглед за физическа и психологическа годност в този срок. Извод
за това следва именно от ясно посоченото в последното изречение на Параграф 9
от Преамбюла на Директива 126/2006/ЕО, а именно, че „Поради причини, свързани с прозрачността, тези прегледи следва да
съвпадат с подновяването на свидетелствата за управление и поради това да се
определят от срока на валидност на свидетелството.”.
Предвид изложеното по-горе, съдът счита, че
предвиденият в чл.8, ал.2 (Посл.изм., ДВ, бр.41 от 01.06.2012 г.) от Наредба
№36 от 15.05.2006 год. на министъра на транспорта, тригодишен срок на валидност
на удостоверението за психологическа годност, което удостоверение се издава при
положително заключение от психологическото изследване на изследваното лице, не
съвпада със срока на валидност на свидетелството за управление на моторно
превозно средство – в конкретния случай за категориите С, СЕ, С1, С1Е, D, DE,
D1, D1E и Т, който срок е пет години. В тази връзка, съдът намира, че
предвидената в Наредба №36 от 15.05.2006 год. на министъра на транспорта,
тригодишна валидност на удостоверенията за психологическа годност в РБългария,
която валидност не съвпада със срока на валидност на свидетелството за
управление на МПС, респ. със срока за подновяване на свидетелството за
управление, е незаконосъобразна, тъй като противоречи на регламентацията на
този въпрос, дадена в Директива 126/2006/ЕО.
Следва да се има предвид, че Директивата
залага минималните стандарти за физическа и умствена годност за управление на
превозни средства /съображение 8 от преамбюла на Директивата/, което означава,
че държавите членки могат да завишат тези стандарти в своите национални
законодателства. В тази насока е разпоредбата на т.5 от приложение III на
Директивата, според която стандартите,
установени от държавите членки за издаване и всяко едно последващо подновяване
на свидетелствата за управление, могат да бъдат по-строги от изложените в
приложението. Възможността за въвеждане на такива по-строги стандарти на
национално равнище касае само и единствено първоначалното издаване и
последващото подновяване на свидетелствата за управление на моторно превозно
средство. Това означава, че възможността, да се въвеждат по-строги стандарти,
не следва да бъде използвана, за да се удостоверят отделни аспекти от
физическата или умствената годност за управление на моторни превозни средства
посредством документ, който редом със свидетелството за управление на моторно
превозно средство, да има свое собствено легитимиращо действие. А тъкмо това е
сторено чрез нормативното регламентиране на удостоверението за психологическа
годност, в резултат на което психологическата годност, вместо да бъде само
предпоставка на правоспособността за управление на моторни превозни средства от
съответната категория, бива въздигната и в отделно, паралелно съществуващо с
правоспособността юридическо качество /арг. чл.7а, ал.2 от ЗАвП/.
В заключение на изложеното следва да се посочи, че
Директивата позволява на държавите членки да завишат изискванията за
физическата и умствената годност за управление на моторни превозни средства, но
при конкретни ограничения – проверката на годността да се извършва изцяло във
връзка с издаването на свидетелство за управление на моторно превозно средство;
въпросната проверка да се извършва само посредством медицински прегледи и то в
срокове, не по-кратки от сроковете за валидност на свидетелството за управление
на моторно превозно средство. Тези ограничения не са спазени в националната
регламентация на психологическото изследване по Наредбата. За несъответствието
на националните правни норми, регламентиращи процесните обществени отношения с
общностните такива е налице и официално изявление на Европейската комисия от
15.07.2021г., достъпно на
https://ec.europa.eu/commission/presscorner/detail/bg/inf_21_3440. В същото се
сочи, че „в Директива 2006/126/ЕО относно
свидетелства за управление на превозни средства се определят условията за издаване,
подновяване или замяна на европейски свидетелства за управление на моторни
превозни средства, по-специално минималните стандарти за физическа и
психологическа годност. Следователно психологическата годност на притежателите
на свидетелства за управление, които упражняват дейност като професионален
водач, вече е установена при издаването и подновяването на свидетелството за
управление. Няма причина да се предполага, че професионалните дейности по
управление на превозни средства пораждат конкретни опасения за пътната
безопасност, които предвиденият в Директива 2006/126/ЕО преглед за
психологическа годност не може да разсее. Освен това налагането на по-строги
минимални стандарти за психическа годност на българските професионални водачи
ги поставя в по-неблагоприятно положение. Това противоречи на целта за
избягване на неравни условия на конкуренция за тези водачи, която Директива
2003/59/ЕО се стреми да гарантира. Въз основа на това Европейската комисия
счита, че свидетелството за психологическа годност, което се изисква за
професионалните водачи, противоречи на Директива 2006/126/ЕО и Директива
2003/59/ЕО“.
Според настоящия съдебен състав коментираното по-горе
противоречие е основание за съда да откаже да съобрази нормативното
задължението на водачите, осъществяващи превоз на пътници и товари, да
притежават удостоверение за психологическа годност съгласно изискванията на
чл.7а, ал.2 от ЗАвП, във вр. с чл.7, ал.2 и чл.8, ал.1 от Наредбата.
Извод в тази
насока може да бъде извлечен при съобразяване на редица актове на Съда на
Европейския съюз, сред които Решение ECLI:EU:C:2012:348, в което се подчертава,
че „в съответствие с принципа на
предимство на правото на Съюза действието на разпоредбите на Договора за
функционирането на ЕС и на пряко приложимите актове на институциите в
отношението им с вътрешното право на държавите членки е такова, че със самото
си влизане в сила тези разпоредби правят неприложима по право всяка
противоречаща им разпоредба на вътрешното право“.
Решение ECLI:EU:C:1974:133 от друга страна дава
основание да се приеме, че от пораждането на пряко действие на регламентите не
следва, че други категории актове, посочени в този член /чл.189 от Договора за
ЕИО/, не могат никога да породят подобно действие. „Би било несъвместимо с обвързващото действие, което член 189 признава
на директивата, да бъде изключена по принцип възможността за засегнатите лица
да се позовават на задължението, което тя налага“. Ето защо чл.15, ал.2 от
ЗНА не може да се използва като аргумент да се третират директивите само и
единствено като източник на косвено приложими норми.
В решение ECLI:EU:C:2021:722, т. 45, се изтъква
следното: „... по силата на принципа на
предимство на правото на Съюза, когато не може да тълкува националната правна
уредба в съответствие с изискванията на правото на Съюза, националният съд,
натоварен в рамките на своята компетентност с прилагането на разпоредбите от
правото на Съюза, е длъжен да гарантира пълното им действие, като при
необходимост по собствена инициатива оставя без приложение противоречащите им
разпоредби от националното законодателство, дори да са по-късни, без да е
необходимо да иска или да изчаква тяхната предварителна отмяна по законодателен
път или по какъвто и да било друг ред ...“. Това означава, че
несъответствието между правото на Европейския съюз и националното право се
установява служебно от съда. Отново в контекста на принципа на предимство на
правото на Европейския съюз, в ECLI:EU:C:2019:530, т. 64, се пояснява, че, за
да се признае директен ефект на разпоредба от директива, е необходимо
разпоредбата да бъде „ … достатъчно ясна,
точна и безусловна …“ Очертаните по-горе ограничения на Директивата, във
връзка с възможността държавите членки да завишат изискванията относно
физическата и умствената годност за управление на моторно превозно средство,
отговарят на критериите за яснота, точност и безусловност, поради което не е
налице пречка за прякото им прилагане.
Решение ECLI:EU:C:2018:810 отразява една още по-твърда
позиция в практиката на СЕС относно зачитането на директивите от националните
съдилища. В т.56 – 57 решението сочи, че дори когато дадена разпоредба на
директива няма директен ефект, произтичащото от директива задължение за
държавите членки да постигнат предвидения в нея резултат, както и задължението
им по чл.4, §3 от ДЕС и на чл.288 от ДФЕС, ги обвързва да предприемат всички
необходими мерки, за да осигурят изпълнението на това задължение, което тежи
върху всички органи на държавите членки, включително в рамките на тяхната
компетентност върху съдебните органи. А какво последните трябва да сторят в
тази хипотеза, е пояснено в т.61 – 62 от решението а именно: да тълкуват
националното право в съответствие с лишената от директен ефект разпоредба на
директивата или, ако такова съответстващо тълкуване е невъзможно, да оставят
без приложение всяка разпоредба, която, ако бъде приложена, би довела до
несъответстващ на правото на Съюза резултат. Казано с други думи, от една
страна, директивна разпоредба без директен ефект, не бива да се прилага, но от
друга страна, национална правна норма, която противоречи на въпросната
разпоредба, също не трябва да се прилага. Следователно, дори да се приеме, че
относимите към разглеждания казус правила на Директивата нямат пряко
приложение, това не дава право на съда да приложи националните разпоредби,
които ѝ противоречат.
Трябва също така да се има предвид, че правилата на
Директивата имат за цел да улеснят и насърчат „... свободното движение и свободата на установяване на хората ...“
/съображение 2 от преамбюла на Директивата/. Следователно неспазването на
Директивата води до пряко нарушение на субективните права по чл.21, чл.45,
чл.49 и чл.56 от ДФЕС, което е още едно основание да не се приложат
националните разпоредби относно задълженията, свързани с удостоверенията за
психологическа годност.
На следващо място, съществува пряка връзка между непривнасянето
(или неправилното привнасяне) в националното законодателство – в Наредба №36 от
15.05.2006 год. на министъра на транспорта, на разпоредбите на Директивата,
касаещи сроковете за извършване на изследвания за психологическа годност, респ.
за валидност на удостоверенията за психологическа годност и имуществените
вреди, нанесени на дружеството – платените от него имуществени санкции,
наложени му от Директора на РД„Автомобилна администрация” -Русе. С описаното
по-горе наказателно постановление, ищецът в настоящото производство е бил
наказан от Директора на РД „Автомобилна Администрация” -Русе, за това, че е
допуснал негов служител - водач, да управлява описаното МПС, като осъществява
международен превоз на товари, без да притежава валидно удостоверение за
психологическа годност, като същевременно този водач е притежавал валидно свидетелство
за управление на МПС от съответната категория. Казано по друг начин, на
дружеството е наложена имуществена санкция именно заради твърдението, че
водачът на МПС – негов служител, извършващ превоз на товар, няма удостоверение
за психологическа годност, т.е. това твърдение е в противоречие с това, което
Директива 2006/126/ЕО постановява - психологическа годност следва да е с
5-годишна валидност, т.е. да съвпада със срока на валидност на Свидетелството
за управление на МПС на всеки отделен водач. Издаденото наказателно
постановление е било обжалвано по съдебен ред, съответно, постановеното от
въззивния съд съдебно решение, с което наказателното постановление е било
потвърдено, е обжалвано по реда на АПК пред Административен съд –Търговище, който,
в кръга на правомощията си по чл.218 ал.2 от АПК е следвало да признае правото
на директно приложение на правата, които Директива 2006/126/ЕО създава, а
именно – че водачите са психологически годни щом имат валидно свидетелство за
управление на МПС от съответната категория и на дружеството – ищец в настоящото
производство, не е следвало да бъде налагана имуществена санкция за това, че
допуснал негов служител - водач, да управлява описаното МПС, като осъществява
международен превоз на товари, без да притежава валидно удостоверение за
психологическа годност, т.е. без да е извършил психологическия преглед в
3-годишния срок, който поставя Наредба №36 от 15.05.2006 год., издадена от
министъра на транспорта.Това е следвало да бъде сторено и предвид приетото от
Съда на ЕС в посоченото по-горе Тълкувателно решение по съединени дела С-6/1990
и С-9/1990, което е задължително, предвид приетото с Тълкувателно Решение №3 от
12.04.2017 год. на ОСНК на ВКС - т.1.1 параграф 6 и 7, съгласно които „Преюдициалните заключения на Съда на
Европейският съюз са правнообвързващи, както за всички останали национални
юрисдикции на запитващата държава, така и за субектите на правото на ЕС -
държави-членки, институциите и органите на ЕС и физически и юридически лица.”.
В решението по съединени дела С-6/1990 и С-9/1990, Съдът на ЕС признава
възможността лицата да се позоват на права, пряко произтичащи от Директива, но
при постановяване на окончателното съдебно решение по посоченото КАНД по описа
на Административен съд -Търговище, ответникът не е признал тези права, като в
противоречие с цитираното Тълкувателно решение №3 от 12.04.2017 год. на ВКС е
игнорирал задължителните преюдициални заключения на Съда на ЕС по цитираните
съединени дела. Както бе отбелязано и по-горе, вследствие на това, издаденото
против ищеца наказателно постановление е влязло в сила и съответно, наложената
с него „имуществена санкция” е подлежала на изпълнение, като същата, възлизаща в
размер на 3000 лева, е била и заплатена от ищеца, по сметка на ИА „Автомобилна
администрация”, видно от гореупоменатите писмени доказателства /Удостоверение
за наличието или липсата на задължения изх.№250202200042893/02.03.2022год.,
изд. от ТД на НАП Варна-офис Търговище, заверено извлечение от Сметка 493
„Разчети със собственици“ от Аналитичния регистър на „Д.Т.“ЕООД за периода от
27.08.2021год. до 27.08.2021год. и разпечатка за извършено електронно банкиране
ДСК Директ от банка ДСК от 01.09.2021год./. По
изложените съображения, съдът счита, че са доказани и са налице материалноправните
предпоставки, установени в практиката на Съда на ЕС – в Тълкувателно решение от
19.11.1991 год. по съединени дела C-6/90 и C-9/90, респ. и в чл.2в, ал.1 от ЗОДОВ, за ангажиране отговорността на ответника заради причинени на ищеца „Д.Т.”
ЕООД имуществени вреди от
правораздавателната дейност на Административен съд –Търговище, при която е
допуснато достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз.Допуснатото
от съда, действащ като последна касационна съдебна инстанция нарушение е съществено,
тъй като при постановяването на окончателното съдебно решение по посоченото
КАНД, не са съобразени и приложени относими норми на европейското
законодателство, т.е. на правото на Европейския съюз – в случая на Директива
2006/126/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20 декември 2006 год.
относно свидетелства за управление на превозни средства и Тълкувателно решение
от 19.11.1991 год. по съединени дела C-6/1990 и C-9/1990 на съда на ЕС. Предвид
това, съдът в настоящия състав счита, че предявеният иск против Административен
съд –Търговище е основателен и
съответно - доказан до пълния си предявен размер от 3000 лева, поради което и
следва да бъде уважен.
След като съдът намира, че искът за
заплащане на обезщетение за причинени имуществени вреди от процесното нарушение
на общностното право и практиката на Съда на ЕС е основателен, то следва да
бъде уважено и акцесорното искане – за заплащане на законната лихва върху
главното вземане, но не от датата на получаване на поканата /17.09.2021 год./,
а от момента на завеждане на предявения иск –01.11.2021год., до окончателното
му заплащане.
При този изход на спора по настоящото дело, съдът
намира, че съгласно разпоредбата на чл.10, ал.3, предл.1/първо/ от ЗОДОВ, в
полза на ищеца следва да бъдат присъдени и претендираните от него деловодни
разноски, възлизащи в размер на 25.00 лева и представляващи заплатената
държавна такса за образуване на делото, съгласно приложеното потвърждение за
плащане от 19.01.2022 год. на „ПроКредит Банк” АД /на л.18/.
Мотивиран от изложените съображения и на основание
чл.203 и следващите от АПК, във връзка с чл.1, чл.2в, ал.1, т.1 и чл.10, ал.3,
предл.1/първо/ от ЗОДОВ, съдът
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА Административен
съд -Търговище, с ЕИК **** и адрес:гр.Търговище, площад „Свобода“№1, ДА ЗАПЛАТИ на “Д.Т.„ ЕООД, с ЕИК ....., със седалище и адрес
на управление:***, представлявано от управителя му П.К.П. , сумата в размер на
3000.00/три хиляди/ лева, представляваща обезщетение за причинените му
имуществени вреди от правораздавателната дейност на ответника - платена от
ищеца имуществена санкция, наложена му с Наказателно постановление
№38-0002185/04.12.2020год. на Директора на РД“Автомобилна администрация“-Русе, с
което на ищеца е била наложена
имуществена санкция в размер на 3000.00/три хиляди/ лева, потвърдено с
окончателно съдебно Решение№71 от 01.06.2021год. на Административен
съд-Търговище, постановено по КАНД №71/2021год. по описа на Административен съд
–Търговище, ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от датата на завеждане на исковата молба – 01.11.2021 год., до окончателното й
изплащане.
ОСЪЖДА Административен съд –Търговище
с ЕИК **** и адрес:гр.Търговище,
площад „Свобода“№1 , ДА ЗАПЛАТИ на“Д.Т.„
ЕООД, с ЕИК ....., със седалище и адрес на управление:***, представлявано от
управителя му П.К.П., сумата в размер на 25.00/двадесет и пет/ лева,
представляващи направени от него деловодни разноски в настоящото производство.
Препис от решението, на основание чл.138,
ал.3, във вр. с чл.137, ал.1 от АПК, да се изпрати или връчи на страните по
делото, както и на Окръжна прокуратура -Шумен.
Решението подлежи на касационно обжалване пред
Върховния административен съд на РБ, в 14/четиринадесет/ - дневен срок от
съобщаването или връчването му на страните.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: