№ 2918
гр. София, 16.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Калина Анастасова
Членове:Темислав М. Димитров
Михаела Касабова
при участието на секретаря М. Б. Тошева
като разгледа докладваното от Калина Анастасова Въззивно гражданско дело
№ 20231100512981 по описа за 2023 година
Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 13674 от 07.08.2023 г. по гр. № 36294/2022 г. по описа на СРС, 154
с-в са отхвърлени, като неоснователни предявените от Б. А. П., ЕГН ********** и М.
В. П., ЕГН **********, и двамата с адрес: гр. София, ж.к. „******* ******* против Т.
Д. А.-М., ЕГН **********, с адрес: гр. София, бул. *******, искове с правно
основание чл. 31, ал. 2 ЗС и чл. 86 от ЗЗД за сумата от 6000,00 лева, представляваща
дължимо обезщетение за ползване на 1/6 идеална част от съсобствен между страните
имот - апартамент № 4, находящ се в гр. София, бул. „*******, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба- 05.07.2022
г. до окончателното изплащане на сумата, както и лихва за забава в размер на 1000,00
лева за периода от 01.02.2020г. - 05.07.2022г.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищците Б. А.
П. и М. В. П. с изложени доводи за неправилност поради постановяването му при
съществени нарушения на съдопроизводствените правила, неправилно приложение на
материалния закон и поради необоснованост. Заявява, че неправилно съдът е приел, че
в производството не е доказано ползване от страна на ответницата на съсобствения
имот за исковия период. Това обстоятелство не е оспорено от ответницата и е
установено чрез събраните пред първата инстанция доказателства. Освен това, чрез
ангажираните пред СРС доказателства е установено, че ответницата е придобила
1
собствеността върху целия имот, в т.ч. и притежаваната от ищците в режим на СИО
идеална част от имота към 13.03.2023 г.-постановление за възлагане на недвижим имот.
По отношение на посоченото от съда с постановеното решение, че вещно право на
ползване върху имота притежава трето лице пред съда са представени доказателства от
които се установява, че няма съществуващи вещни права и тежести върху имота. Освен
това страните не са въвеждали в производството такива доводи. С оглед това
неправилно СРС е формирал фактически и правни доводи, по които страните не
спорят. Отправят искане за отмяна на решението и уважаване на исковете в цялост.
Претендират разноски.
Въззиваемата страна Т. Д. А.-М. е подала писмен отговор, в който оспорва
въззивната жалба, като неоснователна. Излага доводи за допустимост, правилност и
обоснованост на постановеното решение. Отправя искане за потвърждаване на
решението и претендира разноски.
Срещу постановеното по реда на чл.248 ГПК от първата инстанция определение
№ 35559/09.10.2023 г., с което на адв.Ц. Т. Т. –особен представител на ответницата е
присъдено допълнително възнаграждение в размер на 160.00 лв. /освен присъдените в
хода на производството 300.00 лв./ е подадена частна жалба от адв.Т., с което същото
се оспорва като неправилно. Иска се допълнително присъждане на сумата 940.00 лв. с
изложени доводи, че на основание чл.2, ал.5 от Наредба № 1/2004 г. за минималните
размери на адвокатско възнаграждение дължимият минимален размер е 1400.00 лв.
В срок е подаден писмен отговор на частната жалба от ищците, в която се излага
становище за неоснователност на частната жалба.
Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по
делото доказателства съгласно разпоредбите на чл. 235, ал.2 ГПК и чл. 269 ГПК,
намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в
процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен
акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по
останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна
норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от
Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
Атакуваното решение на СРС е валидно, допустимо и неправилно в една част.
Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, съдът намира следното:
Производството е образувано по предявени искове по чл. 31, ал. 2 ЗС и чл. 86 от
2
ЗЗД за сумата от 6000,00 лева, представляваща дължимо обезщетение за ползване на
1/6 идеална част от процесния имот притежавана от ищците в режим на СИО, ведно с
лихва за забава в размер на 1000,00 лева за периода от 01,02.2020г. - 05.07.2022г., и
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба-
05.07.2022 г. до окончателното изплащане на сумата.
В исковата молба са изложени фактически и правни доводи, че ищецът Б. А. П. е
придобил на публична продан 1/6 ид.ч от недвижим имот, находящ се в гр. София, бул.
*******. Твърди се, че в деня на придобиване на 1/6 ид. части ищецът бил в сключен
гр.брак с втория ищец М. П., поради което процесните идеални части били придобити
при условията на СИО. Излагат, че през 2008 г. ответникът е придобил чрез договор за
издръжка и гледане посочения имот. Поддържа се, че към настоящия момент
ответникът обитава и ползва целия апартамент. Сочи се, че на 27.01.2020г. ответникът
бил поканен да посочи обособена част от апартамента, съответстваща на придобитата
от ищците 1/6 ид. част, която реално могат да ползват, но не изпълнил задължението
си. Молят, съдът да постанови решение, с което да осъди ответника да заплати сумата
от 6 000,00 лева, представляваща вземане за заплащане на дължимо обезщетение за
ползване на 1/6 ид. части от процесния имот, ведно с лихва за забава в размер на
1000,00 лева за периода от 01.02.2020г. - 05.07.2022г., и законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на исковата молба- 05.07.2022 г. до
окончателното изплащане на сумата.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника. Със същия
оспорва исковата претенция по основание и по размер. Навежда твърдения, че
отправената покана до ответника не била покана за заплащане на обезщетение за
ползване, а покана за посочване от ответника на реално обособена част от имота, която
ползват ищците. Поддържа, че ответникът не бил поканен надлежно от ищците да
заплаща обезщетението, което претендират, което води до липса на предпоставка за
уважаване на предявения иск в настоящото производство. Моли за отхвърляне на
предявените искове като неоснователни и претендира присъждане на разноски.
С постановеното от СРС решение, съдът е отхвърлил предявените искове, като
неоснователни, като е приел, че ищците не са провели пълно и главно доказване по
отношение на факта, че ответницата лично е ползвала целия имот през исковия период,
въпреки разпределената им доказателствена тежест по отношение на това
обстоятелство. За обосноваване на сочения извод, съдът е посочил, че приетата
нотариална покана сама по себе си не доказва, че имотът е ползван от ответницата,
доколкото поканата възпроизвежда волеизявление на ищците. Същевременно, съдът е
приел, че чрез приетия по делото нотариален акт № 62, peг. № 12253, дело № 227/2008
г. е установено, че в полза на прехвърлителя Г. П.З. е запазено вещното право на
ползване върху имота, като по делото липсват данни към момента това право да е
3
погасено. Последното, според съда сочи, че ползване на имота за процесния период е
било осъществявано от посоченото трето за спора лице.
Решението на съда е неправилно в една част.
Според указаното с разпоредбата на чл.31 ЗС всеки съсобственик може да си
служи с общата вещ съобразно нейното предназначение и по начин да не пречи на
другите съсобственици да си служат с нея според правата им. Когато общата вещ се
използува лично само от някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на
останалите за ползата, от която са лишени, от деня на писменото поискване.
Предпоставка за възникване на задължението за обезщетяване в хипотезата на
чл. 31, ал. 2 от ЗС е наличие на съсобствено имущество, то да се ползва лично от
съсобственик и да е отправена писмена покана до другия съсобственик с искане за
лично ползване, респ. за заплащане на обезщетение. В правната теория и практика е
прието, че когато един от съсобствениците упражнява фактическата власт върху цялата
вещ по начин, че препятства достъпа на друг съсобственик и се ползва или при
необходимост може да се ползва от нейните полезни свойства, съобразно
предназначението й за задоволяване на свои нужди или потребности - той ползва
лично по смисъла на чл. 31, ал. 2 от ЗС общата вещ и дължи обезщетение на
останалите за ползите, от които са лишени. В този смисъл е и приетото Тълкувателно
решение № 7/02.11.2012 г. по т.д. № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС становище, че лично
ползване по смисъла на чл. 31, ал. 2 от ЗС е всяко поведение на съсобственик, което
възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ,
съобразно правата им, без да се събират добиви и граждански плодове. За личното
ползване е ирелевантно по какъв начин ползващият съсобственик си служи с вещта. От
значение е само обстоятелството, че с действията си той засяга правата на другите
съсобственици, като им пречи да ги реализират. Обезщетението по чл. 31, ал. 2 от ЗС е
средството за защита на лишения от възможността съсобственик пряко да си служи с
общата вещ съобразно притежавания от него дял в съсобствеността и е компенсация
срещу неправомерното ползване на един от съсобствениците, а размерът на
обезщетението се определя в съответствие с наемното възнаграждение, при
съобразяване обема, за който ползващия движимата вещ съсобственик-длъжник
надхвърля своята квота в съсобствеността. Задължението за заплащане на обезщетение
от ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване на
съсобственика, лишен от възможността да ползва общата вещ. Писменото поискване
по чл. 31, ал. 2 от ЗС е едностранно волеизявление за заплащане на обезщетение, на
което законодателят е регламентирал единствено формата, но не и съдържанието. То е
равнозначно на поканата по чл. 81, ал. 2 от ЗЗД и след получаването му
съсобственикът изпада в забава като веднъж отправено, то се разпростира
неограничено във времето докато трае съсобствеността или се прекрати ползването от
съсобственика. Следователно за да се освободи от отговорност по чл. 31, ал. 2 от ЗС,
4
ползващият съсобственик следва да предложи на съсобственика и да му осигури
възможността реално да упражнява това свое право / Решение № 119/11.03.2009 г. по
гр. д. № 3204/2008 г. на ВКС по чл. 290 от ГПК /.
В случая, чрез събраните пред първата инстанция доказателства е установено, че
за исковия период ищците са собственици на 1/6 ид.ч. от описания недвижим имот -
апартамент № 4, находащ се в гр. София, бул. ,*******, със застроена площ от 90,64
кв.м., при съседи: апартамент № 5, стълбище, двор, двор, заедно с 6,99 % идеални
части от общите части на сградата и 23,44/1878 идеални части от правото на строеж
върху мястото - държавна земя. Не е спорно, че собствеността е придобита от тях по
време на брака им след проведена публична продан на 12.04.2019 г., при която
описаната идеална част от имота е възложена на Б. А. П..
Установено е и страните не спорят, че за исковия период ответницата е била
собственик на 5/6 ид.ч. от имота по силата на нотариален акт № 62, том II, peг. №
12253, дело № 227/2008 г., съставен от нотариус Р.Р., вписана в регистъра на НК с №
104, по силата на който на 19.05.2008 г. Г. П.З. е прехвърлил срещу задължение за
издръжка и гледане на Т. Д. А. собствеността върху имота.
Чрез представената пред първата инстанция нотариална покана с адресат Т. Д.
А.-М., се установява, че ищците Б. А. П. и М. В. П. са отправили волеизявление до
ответницата за ползване на собствените им 1/6 идеална част от процесния недвижим
имот, като в същата са отправили искане за заплащане на обезщетение в размер на 200
лева месечно, считано от 01.01.2020 г. при неосигуряване на възможност за реално
ползване на притежаваната от тях идеална част от имота. Видно от отбелязването
върху гърба на нотариалната покана, същата е била връчена по реда на чл.47, ал. 1
ГПК на 27.01.2020 г. на ответницата Т. Д. А.. Това обстоятелство се установява от
положения печат на нотариуса върху представената нотариална покана и от
представения констативен протокол на нотариуса.
От приетото пред първата инстанция заключение на съдебно-оценителна
експертиза, което настоящия състав кредитира напълно по реда на чл.202 ГПК се
установява, че средната наемна пазарна цена за исковия период за 1/6 идеална част от
имота възлиза на 5505.00 лева. Установява се, че законната лихва за забава за периода
от 01.02.2020 г. до 05.07.2022 г. за обезщетението за 1/6 ид.ч. възлиза на сумата 1354.85
лв.
Чрез представеното пред СРС съобщение на ЧСИ по образуваното
изпълнително дело пред ЧСИ О.М., № 20228460400318 се установява, че в проведената
публична продан имотът - апартамент № 4, находащ се в гр. София, бул. ,*******, със
застроена площ от 90,64 кв.м., при съседи: апартамент № 5, стълбище, двор, двор,
заедно с 6,99 % идеални части от общите части на сградата и 23,44/1878 идеални части
от правото на строеж върху мястото - държавна земя е бил възложен на съделителя Т.
5
Д. А.-М.-ответник в настоящето производство.
При така установеното, съдът намира че предявените искове по чл.31, ал.2 ЗС са
основателни.
Доводите на въззивниците-ищци, че в производството е установено, че
ответницата е ползвала изцяло съсобствения имот за исковия период, съдът намира за
основателни. Чрез представените пред първата инстанция доказателства е установено,
че след отправената от ищците нотариална покана до ответницата, връчена на
последната на 27.01.2020 г. последната не е осигурила реално ползване на
притежаваната от тях част. Съответно, установено е, че след исковия период
собствеността върху имота е била придобита изцяло от ответницата при проведената
пред ЧСИ О.М. публична продан.
Доводите на ответника, че с нотариалната покана ищците не са отправили
искане за заплащане на обезщетение за ползването на имота, от което са лишени, съдът
намира за неоснователни. Чрез съдържанието на посочената нотариална покана се
установява, че е отправено искане за заплащане на обезщетение за ползването на
съсобствената част от имота, от което ищците са били лишени за исковия период.
Освен посоченото, настоящия състав намира, че в производството ответницата
не е оспорила факта на лично ползване върху целия имот за времето, в което е била
налице съсобственост заедно с ищците. С оглед това, сочения факт е бил предмет на
производството, не не е бил част от спорните по делото факти. Същевременно,
страните не са въвели като спорен въпроса за ползването на имота или част от него от
страна на трето лице, каквото несъмнено е било лицето прехвърлител и праводател на
ответницата - Г. П.З.. Доводите на въззивниците в посочения смисъл, съдът намира за
основателни. При съобразяване с указанията на разпоредбата на чл. 153 ГПК, на
доказване подлежат спорните факти от значение за решаване на делото и връзките
между тях. Чрез представените по делото доказателства се установява, че върху имота
не са налице учредени ограничени вещни права.
При съобразяване констатациите на приетата СТЕ, съдът намира че претенцията
за обезщетение за исковия период за собствената на ищците 1/6 ид.ч. възлиза на сумата
5000.00 лв. при съобразяване, че нотариална покана е била изпратена до ответницата
на 27.01.2020 г. С оглед това и претенцията на ищците следва да бъде уважена за
посочения размер и отхвърлена за разликата над тази сума до предявения размер
6000,00 лева. В частта на уважаване на исковете постановеното от първата инстанция
решение следва да бъде отменено като неправилно, а в частта на отхвърляне на
исковете същото следва да бъде потвърдено.
Поради липса на доказателства за отправяне на покана за заплащане на соченото
обезщетение за ползването, от което ищците са били лишени, като неоснователни
претенциите на ищците по чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на законна лихва в размер на
6
1000,00 лева за периода от 01.02.2020г. - 05.07.2022г. следва да бъдат отхвърлени. С
оглед това постановеното от първата инстанция решение в посочената част следва да
бъде потвърдено.
По частната жалба:
Правото на възнаграждение на особения представител по чл. 47, ал.6 ГПК е
регламентирано в същата разпоредба, която гласи, че особеният представител се
назначава на разноски на ищеца. С т. 6 на ТР № 6/06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на
ОСГТК на ВКС е прието, че възнаграждението за особен представител е винаги
дължимо, а може да бъде възмездено като разноски при определен изход на спора, след
като бъде заплатено от ищеца, който е задълженото лице. Размерът на дължимото от
ищеца възнаграждение за особен представител на ответника следва да се определя от
съда с акта за назначаването на особения представител и този размер се съобразява с
разпоредбата на чл. 36, ал. 1 ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения. В случая правилно от страна на СРС е било
определено адвокатско възнаграждение на адв.Т. в размер на 460.00 лв. съобразно
указанията на чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения върху материален интерес 7000.00 лв. с оглед
субективното съединение на искове върху целия обжалваем интерес.
Поради изложеното, съдът намира за неоснователна подадената частна жалба.
Поради частично съвпадане изводите на двете инстанции постановеното от СРС
решение следва да бъде отменено в частта, с която исковете по чл.31, ал.2 ЗС се
уважават, като неправилно.
По разноските:
С оглед изхода на спора, на основание чл.78, ал.1 и ал.5 ГПК на въззивниците
следва да бъдат присъдени разноски за въззивната инстанция в размер на 960.00 лв. и
за първата инстанция в размер на 1320.00 лв. според представените списъци на
разноски, при съобразяване действителната правна и фактическа сложност на спора,
извършените процесуални действия от ищците и минималния размер на дължимо
адвокатско възнаграждение по чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1/2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения върху материален интерес 7000.00 лв.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 13674 от 07.08.2023 г. по гр. № 36294/2022 г. по описа на
СРС, 154 с-в, В ЧАСТТА, с която са отхвърлени, като неоснователни предявените от Б.
А. П., ЕГН ********** и М. В. П., ЕГН **********, и двамата с адрес: гр. София, ж.к.
„******* ******* против Т. Д. А.-М., ЕГН **********, с адрес: гр. София, бул.
7
*******, искове с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за сумата от 5000,00 лева,
представляваща дължимо обезщетение за ползване на 1/6 идеална част от съсобствен
между страните имот - апартамент № 4, находящ се в гр. София, бул. „*******, ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата
молба- 05.07.2022 г. до окончателното изплащане на сумата, КАТО ВМЕСТО НЕГО
ПОСТАНОВЯВА СЛЕДНОТО:
ОСЪЖДА Т. Д. А.-М., ЕГН **********, с адрес: гр. София, бул. ******* да
заплати на Б. А. П., ЕГН ********** и М. В. П., ЕГН **********, и двамата с адрес:
гр. София, ж.к. „******* *******, на основание чл. 31, ал. 2 ЗС сумата от 5000,00 лева,
представляваща дължимо обезщетение за ползване на 1/6 идеална част от съсобствен
между страните имот - апартамент № 4, находящ се в гр. София, бул. „*******, ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата
молба- 05.07.2022 г. до окончателното изплащане на сумата.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 13674 от 07.08.2023 г. по гр. № 36294/2022 г. по
описа на СРС, 154 с-в, В ЧАСТТА, с която са отхвърлени, като неоснователни
предявените от Б. А. П., ЕГН ********** и М. В. П., ЕГН **********, и двамата с
адрес: гр. София, ж.к. „******* ******* против Т. Д. А.-М., ЕГН **********, с адрес:
гр. София, бул. *******, искове с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС и чл.86, ал.1 ЗЗД за
сумата от 1000,00 лева, представляваща дължимо обезщетение за ползване на 1/6
идеална част от съсобствен между страните имот - апартамент № 4, находящ се в гр.
София, бул. „*******, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата
на подаване на исковата молба- 05.07.2022 г. до окончателното изплащане на сумата,
както и лихва за забава в размер на 1000,00 лева за периода от 01.02.2020г. -
05.07.2022г.
ОСЪЖДА Т. Д. А.-М., ЕГН **********, с адрес: гр. София, бул. ******* да
заплати на Б. А. П., ЕГН ********** и М. В. П., ЕГН **********, и двамата с адрес:
гр. София, ж.к. „******* *******, на основание чл.78, ал.1 и ал.5 ГПК сумата 960.00
лв. -разноски за въззивната инстанция и сумата 1320.00 лв. –разноски за първата
инстанция.
ОСТАВЯ без уважение частна жалба адв.Ц. Т. Т. от САК срещу постановеното
по реда на чл.248 ГПК от СРС, 154 с-в Определение № 35559/09.10.2023 г., с което на
адв.Ц. Т. Т. от САК –особен представител на ответницата е присъдено допълнително
възнаграждение в размер на 160.00 лв. /освен присъдените в хода на производството
300.00 лв./ вместо сумата 940.00 лв. при общо претендирано възнаграждение в размер
на 1400.00 лв.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл.280, ал.1 от
ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
8
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9