Р Е
Ш Е Н
И Е
№………..
гр. Варна, ………. 2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ГР. ВАРНА, Седми състав, в открито
съдебно заседание на седми юли две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЙОРДАН ДИМОВ
при секретаря Наталия Зирковска, разгледа
докладваното от съдия Димов административно дело №1103 по описа за 2021 г. и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 203 от АПК вр. чл. 1, ал.1 от Закона за отговорността на държавата
и общините за вреди /ЗОДОВ/, вр. чл. 284 и сл. от Закона за изпълнение на
наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/.
Производството е образувано по искова
молба с вх. № 7752/26.05.2021 г. на И.А.Р., ЕГН **********, изтърпяващ наказание
„лишаване от свобода“ в Затвора – Варна против Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“, съдържаща иск с правно
основание чл.203, ал.1 от АПК, вр.чл.1, ал.1 и ал.2, вр.чл.4 от ЗОДОВ, вр.чл.284 от ЗИНЗС за
присъждане на обезщетение в размер 20000 (двадесет хиляди) лева, за претърпени
от ищеца неимуществени вреди, за периода от 2008 г. до 18.01.2018 г.,
вследствие от незаконосъобразни действия на затворническата администрация в
Затвора – гр. Плевен, а именно „ … яд, нерви, безпокойство, стрес, унижение на
човешкото достойнство“, изразяващи се в нарушаване на тайната на
кореспонденцията, ведно със законната лихва върху сумата от датата на
депозиране на исковата молба до окончателното ѝ изплащане.
В исковата молба се
съдържат и конкретните твърдения, на които почиват претенциите на ищеца. Те
могат да бъдат сведени до следното: От 2008г. до 18.01.2018г. всички писма,
които са изпращани до него ги е получавал отворени, както и са го задължавали
тези които той е изпращал да бъдат отворени. Позовавайки се на чл. 34, ал. 1 от Конституцията на Р. България и чл. 8, ал. 1 от ЕКПЧОС, твърди че не е запазвана
тайната на кореспонденцията, която получава и изпраща. Ищецът твърди, че с
отварянето на кореспонденцията са му причинени яд, нерви,
безпокойство, стрес, унижение на човешкото достойнство. Излагат се твърдения,
че са налице незаконосъобразни действия от страна на администрацията на затвора
за периода 2008г. -18.01.2018г., които са се намесвали в личния му живот, като
са отваряли и проверявали личната му кореспонденция, включително и тази до
държавни органи и институции, в разрез със закона. Твърди се, че уврежданията,
които е претърпял са пряка и непосредствена последица от незаконосъобразното
действие на ГД „Изпълнение на наказанията“ – София. Излага твърдения, че чл. 8
от ЕКПЧОС не третира тайната и неприкосновеността на кореспонденцията като
абсолютно право, като сочи, че
разпоредбата на чл. 34 от Конституцията на Р. България създава по – големи
гаранции за неприкосновеността на кореспонденцията, в тази връзка е посочено
Решение № 4/18.04.2006г. на Конституционният съд. В подкрепа на твърденията си ищецът се позовава и на
решения на Европейския съд по правата на човека. С исковата молба се претендира обезщетение за
неимуществени вреди в размер на 20 000 лева за периода 2008 – 18.01.2018
г., в следствие на незаконосъобразни действия на администрацията на Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“ в Затвора – Плевен, ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й
изплащане.
В съдебно заседания ищецът се явява лични и моли да бъде уважена изцяло
исковата претенция. Излага твърдения, че в писмо адресирано от него до
съпругата му са поставени документи – разпечатки от телефонни разговори, както
и обяснения дадени от ищеца пред следовател, с тези си действия администрацията
на затвора целяла пораждането на конфликтни ситуации между него и съпругата му.
В заключение моли исковата молба да бъде уважена, като ответникът бъде осъден
да му заплати сумата в размер на 20 000лв.
В производство е депозиран и
отговор на ответника Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“. В него се
заема становище, че така подадената искова молба е недопустима, тъй като към
настоящия момент ищецът е завел искова молба в Софийски районен съд с идентичен
предмет – адм. дело № 18347/2021г. Излагат се твърдения, че са налице
основанията за прекратяване на настоящото дело, съгласно разпоредбата на чл.
126, ал. 1 от ГПК или в условие на евентуалност спиране на същото, на основание
чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК. В случай, че не се уважат възраженията за
недопустимост на предявения иск, счита същия за неоснователен и недоказан.
Оспорва изцяло по основание и размер предявения иск. Прави се възражение за
изтекла обща петгодишна давност по чл. 110 от Закона за задълженията и
договорите. Излагат се твърдения, че не са налице незаконосъобразни действия,
извършени от служители на ответника. Действията на специализирания орган по
изпълнение на наказанията кореспондират с нормативния процес на работата в
местата за лишаване от свобода. Твърди се, че конфиденциалността на
кореспонденцията не означава, че същата не подлежи на проверка, напротив не се
проверява текста, но се проверява съдържанието, с цел да се предотвратят
нарушения на сигурността и внасянето на неразрешени предмети. Сочи, че тайната
на кореспонденцията не се нарушава при проверка дали същата съдържа забранени
вещи или вещества. Предвид това моли производството да бъде прекратено,
респективно спряно, в условие на евентуалност да бъде отхвърлен изцяло
предявеният от ищеца иск. Моли да му бъде присъдено и направеното
юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 от ГПК.
За ответника се явява ст.
юрисконсулт С., която моли да бъде отхвърлен предявения иск и да бъде присъдено
юрисконсултско възнаграждение. Представени са писмени бележки от ответника с.д.
№ 10622/14.07.2021г., в които са изложени подробни съображения за
неоснователност на иска.
Представителят на Окръжна
прокуратура – Варна, моли искът да бъде отхвърлен като неоснователен. Изразява
становище, че същият е недоказан, нито по основание, нито като размер, още по –
малко е установено, че причинно – следствената връзка между състоянието, което
цитира ищецът е в следствие единствено и само на факта, че кореспонденцията му
се е приемала и предавала отворена.
Съдът, след
съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и доводите на страните,
приема за изяснено от фактическа страна следното:
Видно от представено писмо рег. № 23/18/14.06.2021г.
/л. 156 от делото/ от Затвора – Варна ищецът търпи присъда по НОХД №127/2004г.
на ОС – Плевен. Наказанието е започнало на 01.02.2004г. в Затвора – Плевен. Същият
е осъден на доживотен затвор без замяна. На 18.01.2018г. е приведен от Затвора
– Плевен в Затвора – Варна, настанен е в III група, зона със засилен надзор и
охрана. Към момента е настанен в самостоятелно 127-мо спално помещение,
находящо се в „Зона с повишена сигурност“.
Съгласно Справка от Затвора – Плевен /л. 175 от
делото/ правото на кореспонденция на лишените от свобода е регламентирано в чл.
86, ал. 1, т. 3 и ал. 3 /нов от 10.02.2017г./, чл. 90 от ЗИНЗС, чл. 75, 76, 77
и чл. 78 от ППЗИНЗС. Посочено е, че в периода 2008г. – 18.01.2018г. се е променяло
само длъжностното лице, което е ангажирано с кореспонденцията. За периода до
07.03.2014г. писмата на и до лишените от свобода се изпращат и получават в
присъствието на служител от надзорно охранителния състав. Периодът от
07.03.2014г. до 10.02.2017г. писмата на и до лишените от свобода се изпращат и
получават от инспектор социална дейност и възпитателна работа в присъствието на
служител от надзорно охранителния състав. Периодът от 10.02.2017г. писмата от и
до лишените от свобода се изпращат и получават от инспектор социални дейности и
възпитателна работа. В писмото се сочи, че ЗИНЗС не посочва императивна форма
на запечатване и разпечатване на кореспонденцията на осъдените пред тях, като
се сочи, че това е част от начина на организация на работата от страна на
служителите, ангажирани с тази дейност.
От приобщените копия на писмени
доказателствени средства /пощенски пликове, молби, писма и дневници на молбите
за периода 2008-18.01.2018г./, се установява наличието на водена от ищеца кореспонденция.
Страните не спорят относно наличието на тази кореспонденция.
Представена е Заповед № 127/09.06.2016г. на Началника
на Затвора – Варна, с която са определени правилата за вътрешния ред в затвора
и затворническите общежития.
По искане на ищеца са представени в 2 бр. справки от
Затвора – София, с които се уточнява реда за връчване на входяща и изходяща
кореспонденция на лишените от свобода в Затвора – София /справка от
22.06.2021г./. Със справка от 28.06.2021г. от Затвора – София, се уточнява, че И.А.Р.
не е търпял присъда лишаване от свобода на територията на затвора гр. София или
общежитията към него. Уточнява се, че до 2017г. съдържанието на
кореспонденцията на лишените от свобода е подлежала на контрол за съдържанието
на текста от инспектор социални дейности и възпитателна работа, както и от
гледна точка на това в плика да не се допускат неразрешени вещи. Посочено е
също, че след промените в ЗИНЗС през 2017г./, съгласно чл. 86, ал. 3 от ЗИНЗС –
Кореспонденцията на лишените от свобода не подлежи на контрол на писменото
съдържание, освен когато това се налага за разкриване и предотвратяване на
тежки престъпления.
По делото отново по искане на ищеца е присъединено
адм. дело № 575/2017г. на Административен съд – Плевен със страни: Х.А.Х.,
Министерство на правосъдието и ГДИН.
По искане на ищеца в рамките на производството в
съдебно заседание проведено на 07.07.2021 г. са разпитани и свидетелите Н.К.Д., А.И.Д.,
М.С.С., Х.А.Х..
Свидетелят Н.К.Д. е изтърпявал наказание лишаване от
свобода в периода 2008г. – 2010г. в Затвора – Плевен. Заявява, че е виждал
ищеца да получава и изпраща писма често. Твърди, че писмата, които е получавал
и изпращал Р. са били отворени. Заявява, че той също е получавал
кореспонденцията си отворена и е чувал инспектор „социална дейност“ да казва на
ищеца, че ако предава кореспонденцията си в запечатан плик няма да я вземе.
Свидетелят А.И.Д. е изтърпявал наказание лишаване от
свобода в периода 2010г. – 2013г. в Затвора – Плевен. Същият споделя идентични
факти с посочените такива от св. Н.Д. относно дейността на затворническата
администрация във връзка с изпращаната и получавана кореспонденция на лишените
от свобода в затвора. Заявява, че Р. е разтроен от тези действия на
администрацията.
М.С.С. е изтърпявал наказание лишаване от свобода в
периода 12.08.2015г. – 18.01.2018г. в Затвора – Плевен и към настоящият момент
също е там. Освен изложените факти от другите двама свидетели, С. заявява, че
те нямат право да изпращат писмата си чрез пощенска кутия, а трябва да ги
предадат на инспектор „социална дейност“. Свидетелят твърди, че ищецът е бил
обезверен, притеснен, разтроен и потиснат. В показанията си С. сочи, че
съпругата на ищеца е получавала писмо, в което е имало данни от затворническата
администрация, че той е провеждал свиждания с други жени, което е влошило
семейните им отношения.
Свидетелят Х.А.Х. е изтърпявал наказание лишаване от
свобода в периода 15.03.2013г. – 15.09.2014г. в Затвора – Плевен. Свидетелят
споделя идентични с останалите трима свидетели факти. В показанията си св. Х.
сочи, че ищецът се е чувствал притеснен, изнервен, бил изгубил надежда в
правосъдието и съдебната система като цяло. Споделял е, че личният му живот е
станал достояние за всички и е имало надзиратели, които са му се подигравали. Свидетелят
сочи в показанията си, че не е виждал инспектор „социална дейност“ да чете
кореспонденцията, но е коментирала съдържанието й с постовия надзирател.
Предвид
установената фактическа обстановка, представените по делото писмени
доказателства в едно с гласните доказателства, преценени поотделно и в тяхната
съвкупност, съдът приема от правна страна следното:
Претенцията за обезвреда е основана на твърдения за вреди от незаконосъобразни действия или бездействия при или по повод административна дейност на специализиран орган по изпълнение на наказание спрямо ищеца в нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС, с оглед на което е с правно основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС. Искът е предявен срещу надлежен ответник по чл. 205 от АПК, вр. с чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС – ГД"ИН" – юридическо лице, осъществяващо прякото ръководство и контрол върху дейността на местата за лишаване от свобода, с териториални служби, каквито са затворите. Материално - правна уредба на твърдяното право се съдържа в чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, а след последните изменения на ЗИНЗС (ДВ бр. 13/2017 г., в сила от 07.02.2017 г. ) и в чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, който предвижда, че държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС.
Неоснователно е твърдението на ответната страна за изтекла обща петгодишна давност по чл. 110 от ЗЗД. Погасителната давност се свързва с изтичането на предвиден в закона период от време, през който субектът на правото бездейства и не го упражнява. Предвид липсата на специална правна уредба в ЗИНЗС относно погасителната давност, на основание както на § 1 от ЗР на ЗОДОВ във вр. с чл. 203, ал. 2 от АПК във вр. с чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС, така и в съответствие с регламентираното в чл. 46 от Закона за нормативните актове, следва да намерят приложение правилата на чл. 110 – чл. 120 от Закона за задълженията и договорите ЗЗД/, уреждащи института на погасителната давност. Съгласно разпоредбата на чл. 110 от ЗЗД с изтичането на петгодишен давностен срок се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Давността започва да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо /чл. 114, ал. 1 от ЗЗД/. В случаи на непозволено увреждане, какъвто е настоящия, това е момента на прекратяване на увреждащите действия или от момента на прекратяване на фактическото състояние, когато увреждането е следствие от бездействие. Съгласно разрешението, дадено в т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на ВКС по тълк. гр. д. № 3/2004 г. на ОСГК, когато вредите произтичат от незаконни действия или бездействия на административните органи, началният момент на погасителната давност за предявяване на иска за заплащането им е от момента на преустановяването им.
В случая погасителната давност започва да тече от момента на преустановяване на незаконосъобразните действия (бездействия) на специализираните органи по изпълнение на наказанията за поставянето на ищеца в неблагоприятни условия. На 18.01.2018г. Р. е приведен от Затвора – Плевен в Затвора - Варна. Петгодишният давностен срок би изтекъл на 18.01.2023 г., поради което съдът намира, че общата погасителна давност по чл. 110 от ЗЗД не е изтекла към датата на подаване на исковата претенция.
Съдът намира, че е неоснователно и искането на ответната страна за прекратяване на настоящото производство, предвид заведената искова молба от Р. в Софийски районен съд, с идентичен предмет. След служебна справка на интернет страницата на Софийски районен съд, съдът установи, че производството по гр. дело №18347/2021г. е образувано по Закона за защита от дискриминация. С оглед на изложеното съдът намира, че адм. дело №1103/2021г. по описа на Административен съд – Варна и гр. дело № 18347/2021г. не са идентичен предмет, съответно не са налице основанията за прекратяване на производството по настоящото дело. Съдът намира, че не е налице и предпоставката на преюдициалност по смисъла на чл.229, ал.1, т.4 от ГПК, поради което не следва да се спира производството по настоящото дело.
В чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС е уредено, че държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения по чл. 3, който поставя изисквания към условията, при които се поставят осъдените и задържаните под стража. Съгласно чл. 3, ал. 1 от закона, осъдените и задържаните под стража не могат да бъдат подлагани на нечовешко или унизително отношение, а съгласно чл. 2 – за нарушение на ал. 1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържаните под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. Държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, т. е. за да е основателен иска в настоящата хипотеза е необходимо да са налице няколко предпоставки: 1. бездействие /действие/ на специализиран орган по изпълнение на наказанията /; 2. противоправност – да е в нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС от гледна точка изискванията към условията, при които са поставени осъдените и задържаните под стража; 3. реално причиняване на вреди; 4. пряка причинна връзка между противоправното бездействие /действие/ и вредите. Тези законови предпоставки трябва да са налице кумулативно.
В разглеждания случай, от анализа на фактите по предявеният иск следва извода, че не са налице кумулативно необходимите предпоставки, за да се ангажира отговорността на ответника по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, по предвидения специален ред, поради което искът срещу ГД "Изпълнение на наказанията" ще се отхвърли.
Незаконосъобразността на действието/бездействието е първият елемент от състава на търсената отговорност, подлежащ на установяване от съда, пред който е предявен искът за обезщетение. В конкретният случай това не е налице – от доказателствата по делото, се налага изводът, че не е налице незаконосъобразност на действията, съответно бездействие на затворническата администрация.
На обезщетение подлежат действително настъпилите вреди, които са и пряка причинна връзка с отменения незаконосъобразен акт и са пряка и непосредствена последица от него или от незаконосъобразни действия или бездействия на администрацията.
С разпоредбата на чл. 86, ал. 1, т. 3 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража /ППЗИНЗС/ се предвижда, че лишените от свобода имат право на кореспонденция и неприкосновеност на тайната й. Според нормата на чл. 75, ал. 1 от ППЗИНЗС осъдените на лишаване от свобода имат право на кореспонденция без ограничение в броя на писмата, които изпращат или получават. Съгласно чл. 75, ал. 2 от ППЗИНЗС, получаваната и изпращаната кореспонденция на лишените от свобода се контролира в интерес на сигурността, като се цели предотвратяване извършването на престъпления. В ал. 3 на същата норма е предвидено, че писмата на и до лишените от свобода се изпращат и получават от инспектор социална дейност и възпитателна работа /ИСДВР/, в присъствие на служител от надзорно - охранителния състав, като е допустимо пликът да се запечатва или разпечатва по начин, който да убеди служителя, че не съдържа неразрешени вещи. Съгласно чл. 76 ППЗИНЗС кореспонденцията на лишените от свобода, освен с частни лица, може без ограничение да бъде и с органите на съда, прокуратурата, Президентството, Народното събрание, министерствата, политическите партии в страната, представителни органи, дружества, обществени организации и средства за масово осведомяване. Тази нормативно предоставена на лишените от свобода възможност също нито се твърди в исковата молба, нито има данни по делото да е била нарушена по отношение на ищеца. Напротив дори от събраните по делото доказателства се установява, че ищецът кореспондира редовно със съда, прокуратурата и други държавни органи в страната. Съгласно чл. 90, ал. 1 от ЗИНЗС лишените от свобода могат да подават молби и жалби. Писмата на и до лишените от свобода се изпращат и получават от инспектор по социална дейност и възпитателна работа /чл. 75, ал. 3 от ППЗИНЗС/. Пликът се запечатва или разпечатва по начин, който да убеди служителя, че не съдържа неразрешени вещи. В чл. 77, ал. 1 от ППЗИНЗС е предвидено, че молбите и жалбите на лишените от свобода се завеждат в специална книга, в която се отбелязват датата на получаването и изпращането, името на затворника, органът, до който са адресирани, предметът и полученият отговор. Отговорите на молбите и жалбите, адресирани лично до лишените от свобода или до тях чрез администрацията, им се предават, а съдържащите се в писма до затвора им се съобщават срещу подпис. Анализът на законодателната уредба на правото на кореспонденция на лишените от свобода, респ. задълженията на специализираните органи във връзка с приемането и придвижването й до адресатите и събраните доказателства по делото води до извод за отсъствие на първата предпоставка – незаконосъобразно действие/бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанието лишаване от свобода, което да нарушава чл. 3 от ЗИНЗС по отношение на И. Р.. От представените от ищеца 69 бр. пощенски плика за входяща кореспонденция – лична и с държавни институции, както и от представените от него 84 бр. молби за изходящи писма, се установява, че правото на лична кореспонденция на лишения от свобода не е нарушено.
По делото ищеца е приложил и едно писмо от своята съпруга с
дата 01.11.2013г., с което твърди, че поради допълнително сложени, в негово
писмо от администрацията на затвора, документи се е стигнало до влошаване на
отношенията им. Твърдението на ищеца обаче остана недоказано в настоящото
производство. От писмото става ясно в действителност, че между двамата е имало
проблеми. Към писмото Р. е приложил ксерокопие на лист с написан на ръка текст,
съдът намира, че от него не може да се установи нито кой е автора на текста,
нито до кого е адресирано, същото не съдържа нито имена, нито подпис, дори не е
посочена и дата на съставянето му. От
приложените 3 бр. справки на се установяват единствено 10 бр. телефонни номера,
с които Р. е пожелал да поддържа телефонна връзка. Остават недоказани
твърденията на ищецът, че именно тези документи са били добавени от
администрацията на затвор и изпращани до съпругата му без неговото знание и
съгласие, както остава недоказано и от кое лице са били изпратени.
От показанията на всички
разпитани по делото свидетели се установи, че кореспонденцията и на четиримата
лишени от свобода е получавана в отворен вид. Не се установи към кореспонденцията
на ищеца да е имало по – различен подход.
За част от периода, за който се
претендира обезщетение, а именно 2008г.-2017г. разпоредбата на чл. 86, ал.1,
т.3 от ЗИНЗС не гарантира тайна на кореспонденцията, а само правото на лишените
от свобода да имат кореспонденция. Чл. 75 ППЗИНЗС, действал до 2017г. е гласял:
ал.1 Осъдените на лишаване от свобода имат право на кореспонденция без
ограничение в броя на писмата, които изпращат или получават. Но ал. 2 на същата
разпоредба въвежда ограничение на правото на кореспонденция на лишените от
свобода, като сочи, че получаваната и изпращаната кореспонденция на лишените от
свобода се контролира в интерес на сигурността, като се цели предотвратяване
извършването на престъпления. В ал. 3 на чл. 75 ППЗИНЗС дава право на инспектор
социална дейност и възпитателна работа /ИСДВР/ при осъществяването на този
контрол - "писмата на и до лишените от свобода се изпращат и получават от
инспектор по социална дейност и възпитателна работа в присъствие на служител от
надзорно-охранителния състав. Пликът се запечатва или разпечатва по начин,
който да убеди служителя, че не съдържа неразрешени вещи." Следователно
нормативната уредба не само позволява, но и задължава на ИСДВР да отваря
писмата на лишените от свобода. Нещо повече, съгласно разпоредбата на ал.4 на
чл. 75 от ППЗИНЗС, "При възникване на основателно предположение, че
писмото е със съдържание, което може да осуети разкриване или да доведе до
извършване на тежко престъпление, същото се спира с разпореждане на началника
на затвора и се уведомява прокурорът, упражняващ надзор за законност по
местоизпълнение на наказанието." В случая не са налице действия, които са
незаконосъобразни, а напротив налице е задължение, предвидено в нормативен акт
за запечатване на кореспонденцията и отварянето й от служител - отряден
отговорник в ЗИНЗС - инспектор по социалната дейност и възпитателната работа.
Не се доказа за процесните периоди кои писма на ищеца са четени, не са
ангажирани доказателства в тази връзка.
Законодателят е създал ал. 3 на чл. 86 от ЗИНЗС, която е влязла в сила на 07.02.2017г. и едва тогава е въведена забраната за контрол на съдържанието на кореспонденцията. Остава недоказано твърдението на ищеца и след тази дата, че кореспонденцията му е четена. Освен това разпоредбата на чл. 75, ал. 3 от ППЗИНЗС, приета 2017г. , гласи, че писмата на и до лишените от свобода се изпращат и получават от инспектор по социална дейност и възпитателна работа. Пликът се запечатва или разпечатва по начин, който да убеди служителя, че не съдържа неразрешени вещи. От събраните гласни доказателства, обсъдени както поотделно, така и в тяхната съвкупност, изобщо не може да се направи извод, че спрямо ищеца е било проявено, унизяващо достойнството му отношение при или по повод връчването на кореспонденцията му в Затвора. Никой от разпитаните свидетели не посочва, че е станал свидетел на унизително отношение към ищеца при или по повод връчване на кореспонденцията. Единствено свидетелят Х. твърди, че е имало надзиратели, които са се подигравали на ищеца, но от показанията на свидетеля не може да се изведе извод, че същият е ставал свидетел на подобна случка. Напротив свидетелят Х. сочи, че не е виждал инспектор „социална дейност“ да чете кореспонденцията. Останалите свидетели също не дават показания ,че са виждали служители на затвора да четата кореспонденцията на ищеца, единствено в свидетелските показания се сочи, че са получавали и изпращали писмата си в отворен плик.
Следва да се има предвид, че тайната на кореспонденцията е
защитена свобода съгласно чл. 8, § 1 от Европейската конвенция за правата на
човека и основните свободи. Съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република
България, международните договори, които са ратифицирани по конституционен ред
и са влезли в сила за страната са част от вътрешното право, като се ползват с
върховенство спрямо нормите, които им противоречат. Ето защо установените
обстоятелства по делото следва да се преценят от гледна точка съответствието им
с изискванията на материалноправната норма на чл. 8, § 1 от ЕКПЧ. В редица свои
дела Европейският съд по правата на човека сочи, че дори и в условията на
изтърпяване на наказание лишаване от свобода, правата на лишените от свобода по
чл. 8, § 1 от ЕКПЧ не могат да бъдат ограничавани на други основания и намесата
от страна на властите в упражняването на тези права не може да бъде оправдана с
други причини, освен тези по чл. 8, § 2 от ЕКПЧ. Последната нормата определя,
че намеса на държавата е допустима само ако е предвидена в закон и необходима в
едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност
или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на
безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и
свободите на другите. Следователно тази свобода не е абсолютна и неограничена.
Но, дори при прилагане на изключенията по § 2 на чл. 8 от ЕКПЧ се изисква
прилагане на принципа на пропорционалност при намесата в упражняване на тези права
и свободи, т.е. намесата следва да отговаря на изискването за необходимост в
едно демократично общество. В случая, намесата в правото на неприкосновеност на
кореспонденцията е предвидена в закона и преследва легитимна цел, а именно
защита на сигурността и предотвратяването на извършването на престъпления.
Налице е легитимна цел и ограничение, което е допустимо от §2 на чл. 8 ЕКПЧ. Съдът приема с оглед посоченото, че принципът на
пропорционалност е спазен и администрацията на затвора не е допуснала нарушение,
като е отваряла писмата на ищеца. От ограничението държавните власти да
не се намесват се предвиждат изключения, посочени в закона и необходими в едно
демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на
икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или
престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на
другите /чл. 6, ал. 2 от Конституцията на Република България/.
Поради недоказаност на твърдяното увреждащо действие на служители на ответната дирекция, следва извод за липса на един от елементите от правопораждащия фактически състав за ангажиране отговорността на държавата по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, съответно искът, предявен на това основание е неоснователен. При осъществяване на правнорегламентирана дейност от длъжностните лица от Затвора – Плевен, не се установи същите да са нарушили чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС. Не се доказа и накърняване на правото на И. Р., като лишен от свобода, на свободна кореспонденция, съответно нарушаване на хуманно отношение към него и уважение на присъщото на човешката личност достойнство.
За пълнота на изложеното е необходимо да се отбележи, че по делото не се установи и сочените от ищеца неприятни психически и емоционални състояния, съответно неудобства, да надхвърлят тези, присъща последица от прилагания режим по изпълнение на наказанието. Не всяко негативно усещане или чувство и не всяка болка/страдание дават основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, а само тези, които справедливостта изисква да бъдат възмездени. Съдът намира, че твърдените от ищеца чувства, ако и да са били изпитани от него, не сочат на накърнени нематериални блага, подлежащи на справедливо обезщетяване. Дори и да е търпял неудобства по време на изтърпяване на наказанието "лишаване от свобода" в Затвора - Плевен от гледна точка установения ред за изпращане и получаване на кореспонденция, то те не се доказа да са били дотолкова интензивни, нито кумулирани, нито продължителни във времето, че да са надхвърлили прага на страдание, свързан с изпълнение на наказанието. По делото не е представена медицинска документация, за да се установи състоянието на ищеца към процесния период. Не са представени доказателства за търсене на психологическа помощ за преодоляване на негативните чувства и емоции, които са породени у ищеца.
По отношение на искането на ищецът да се ползват свидетелските показания на В. В. В.Г., заемаща длъжност ИСД в затвора – Плевен, която е заемала тази длъжност в процесния период, дадени по адм. дело №238/2015г. по описа на Административен съд – Плевен, съдът намира, че разпоредбите на ГПК са приложими субсидиарно в настоящото производство, на основание чл.144 от АПК, а според ГПК е недопустимо да се ползват свидетелски показания, събрани по друго дело, тъй като редът за събиране на гласните доказателства е устният разпит по реда на чл. 170 и чл. 171 ГПК. Изключенията от това правило са уредени в чл. 25 (съдебни поръчки), чл. 232 (при оттегляне на иск и предявяването му наново) и чл. 207 (обезпечение на доказателствата) ГПК, кактвито в случая не са налице. На същото основание абсолютно недопустими са и свидетелски показания, дадени в писмена форма.
С Определение
№ 1264/28.05.2021 г. съдът е освободил ищеца от заплащане на държавна
такса
и разноски, каквото е било
и неговото искане в молба на л. 5 от делото. Предвид изричното искане за освобождаване от заплащане на разноски за
производството, в полза на ответника не следва да се присъжда юрисконсултско възнаграждение.
Водим от гореизложените съображения и на основание
чл. 203
от АПК, вр.
чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС, настоящият
състав на Варненски административен съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ искът на И.А.Р., ЕГН **********, изтърпяващ наказание
„лишаване от свобода“ в Затвора – Варна против Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“, съдържаща иск с правно
основание чл.203, ал.1 от АПК, вр.чл.1, ал.1 и ал.2, вр.чл.4 от ЗОДОВ, вр.чл.284 от ЗИНЗС за
присъждане на обезщетение в размер 20000 (двадесет хиляди) лева, за претърпени
от ищеца неимуществени вреди, за периода от 2008 г. до 18.01.2018 г.,
вследствие от незаконосъобразни действия на затворническата администрация в
Затвора – гр. Плевен, а именно „ … яд, нерви, безпокойство, стрес, унижение на
човешкото достойнство“, изразяващи се в нарушаване на тайната на
кореспонденцията, ведно със законната лихва върху сумата от датата на
депозиране на исковата молба до окончателното ѝ изплащане.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба в 14-дневен срок от съобщаването му на страните пред тричленен
състав на Административен съд - Варна.
СЪДИЯ: