Решение по дело №765/2023 на Административен съд - Стара Загора

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от АПК, във връзка с чл. 86, ал. 4 от Семейния кодекс СК/ и чл. 28 от Наредба №РД-07-7 от 05.10.2010 г. за условията и реда за водене и съхраняване на регистрите за пълно осиновяване.

Образувано е по жалби от Б. А. Д. и В. Г. Д. и двамата от гр. Стара Загора, чрез пълномощника им С. Р., против Заповед №ЗДОС/Д-СТ-018 от 30.10.2023 г. на Директор на Дирекция „Социално подпомагане“ - Стара Загора, потвърдена с Решение №24-РД06-0065 от 30.11.2023 г. на Директор на Регионална дирекция „Социално подпомагане“ – Стара Загора. С оспорената заповед на основание чл. 86 от СК и чл. 28, ал. 1 и ал. 3 от чл. 28 от Наредба №РД-07-7 от 05.10.2010 г. за условията и реда за водене и съхраняване на регистрите за пълно осиновяване /Наредба №РД-07-7/05.10.2010 г./, във връзка с чл. 48, ал. 7 от Кодекса за международно частно право е отказано на Б. А. Д. и В. Г. Д. продължение на вписването в регистъра на осиновяващи при условията на пълно осиновяване, извършено по силата на заповед №ЗДОС/Д-СТ-028 от 29.10.2021 г. на Директор на Дирекция „Социално подпомагане“ - Стара Загора, за срок от две години.

В жалбата се твърди, че оспорената заповед е незаконосъобразна, като постановена при допуснати съществени нарушения на административно-производствените правила, в противоречие и при неправилно приложение на материалния закон, и в несъответствие с целта на закона. Излагат се подробни съображения, че формираният от административния орган отказ е неправилен и необоснован, доколкото в хода на провелото се административно производство не е извършено пълно и задълбочено социално проучване на заявителите, относно годността им да осиновят дете. В частност се твърди, че повърхностно и формално е отречено намерението на семейството да се установи изцяло и единствено на територията на Република България, предвид законовото изискване кандидат-осиновителите да са лица с обичайно местопребиваване именно на територията на страната. В тази връзка се оспорват формираните за случая правни съображения от приложението на чл. 48, ал. 7 от Кодекса за международно частно право /КМЧП/, доколкото административният орган очевидно не взел предвид всички относими обстоятелства от личен и професионален характер, които произтичали от трайно установените връзки на семейството с мястото /гр. Стара Загора/, където те имали намерение да отглеждат осиновеното дете. Подробно се излагат всички предприети от жалбоподателите правни и фактически действия с цел законосъобразното провеждане на административната процедура, свързана с осиновяването на дете, като се акцентира върху това, че бъдещите родители са сторили необходимото да отговарят на изискванията на закона, в т. ч. да организират живота си по начин, който предполага постоянното им пребиваване в пределите на страната. В тази връзка се изтъква, че трайните намерения на семейството винаги са били свързани с това, считано от месец декември на 2023 г. да преустановят пътуванията си до Германия, последните свързани изцяло с трудовата заетост и осигуряване на Б. Д., като пребивават единствено в гр. Стара Загора, където имат постоянен адрес, собствено и уредено жилище и реална перспектива за получаване на доходи от трудова дейност. По подробно изложените в жалбата съображения се иска отмяна на оспорената пред съда заповед и връщане на делото, като преписка на компетентния административен орган с указания за разрешаване продължаване на вписването на жалбоподателите в регистъра на осиновяващи при условията на пълно осиновяване.

Жалбоподателите, редовно и своевременно призовани в съдебно заседание, се явяват лично и с пълномощника си по делото, който поддържа депозираната жалба и изложените в нея искания. Претендират се сторените по делото съдебно-деловодни разноски и възнаграждение за един адвокат.

Ответникът по жалбата – Директор на Дирекция „Социално подпомагане” – Стара Загора, в представено писмено становище и чрез процесуалния си представител по делото, оспорва жалбата като неоснователна и моли същата да бъде отхвърлена Поддържа, че административният акт е постановен от компетентен орган, при правилно приложение на материалния закон и при спазване на законово регламентираните процесуални правила и формални изисквания. Твърди, че при извършеното на семейството социално проучване, органът е бил поставен в заблуждение относно личностните и морални качества на кандидат-осиновителите, доколкото безспорно били налице достатъчно доказателства, в т. ч. и писмени обяснения, водещи до последващ извод, както за обичайно местопребиваване на семейството, така и за евентуалното им намерение да отглеждат осиновеното дете извън пределите на Република България. От страна на процесуалния представител на ответника се прави възражение за прекомерност на размера на поисканото за присъждане от пълномощника на жалбоподателите адвокатско възнаграждение.

Съдът, въз основа на приетия по делото доказателствен материал, намира за установено от фактическа страна следното:

Във връзка с подадено от двамата жалбоподатели писмено заявление с вх. №КО/Д-СТ/7 от 29.07.2021 г. /л. 146/, на основание чл. 86 от СК и чл. 28 от Наредба №РД-07-7/05.10.2010 г. със Заповед №ЗДОС/Д-СТ-028 от 29.10.2021 г. на Директор Дирекция „Социално подпомагане“ - Стара Загора /л. 138/, на Б. А. Д. и В. Г. Д. е издадено разрешение за вписване в регистъра на осиновяващите при условията на пълно осиновяване в Регионална дирекция „Социално подпомагане“ – Стара Загора и във всички други регионални дирекции за социално подпомагане в страната. В заповедта липсва упоменаване на конкретния срок на действие на издаденото разрешение, но по аргумент от разпоредбата на чл. 86, ал. 5 от СК /в ред. ДВ бр. 67 от 4.08.2023 г./, той е две години, т. е. е изтичал на 29.10.2023 г. По делото липсват данни въпросната заповед да е обжалвана.

Преди да се издаде коментираното решение била инициирана и реализирана проучвателна процедура по смисъла на чл. 26 от Наредба №РД-07-7/05.10.2010 г., в подкрепа на резултатите от която по делото са приложени доказателства. Изготвен е социален доклад по см. на чл. 27 от наредбата относно годността на лицата да осиновят дете при условията на пълно осиновяване, който съдържа информацията по чл. 24 и 25, както и информацията по чл.27, ал. 1, т. 1-9 от наредбата /л.139-144/. Предвид установяванията от извършеното проучване, е формирано заключение, че жалбоподателите са „годни да осиновят дете“. В доклада е отразено, че Б. А. Д. работи в Германия, считано от 2018 г., както и към момента на проучването, като при всяка възникнала възможност и често се прибира в България. Като цяло, целта на жалбоподателя била да спести средства, както и да придобие достатъчен осигурителен стаж в Германия, за да му бъде отпусната социална пенсия. Д. заявил, че планира след евентуалното осиновяване на дете, да ползва едногодишен отпуск.

С писмо №24-94В-00-1500#1 от 07.08.2023 г. на Директор на Регионална дирекция „Социално подпомагане“ – Стара Загора /л. 10/ жалбоподателите са уведомени, че на 29.10.2023г. изтича двугодишният срок на разрешението за вписване в регистъра на осиновяващите при условията на пълно осиновяване, като им е указано, че ако желаят да запазят поредния номер на вписването си и да продължат участието си в осиновителните процедури е необходимо да инициират процедура по издаване на ново разрешение по смисъла на чл. 86 от СК. Изрично упоменато е, че ако няма ново разрешение на 29.10.2023 г. жалбоподателите служебно ще бъдат заличени от регистъра.

С вх. №ОС/Д-СТ/7-008 от 12.10.2023 г. в Дирекция „Социално подпомагане” – Стара Загора е заведено заявление – приложение №6 към чл. 24, ал. 1 от Наредба №РД-07-7/05.10.2010 г., подадено от Б. А. Д. и В. Г. Д. /л. 43/, като по аргумент от разпоредбата на чл. 24, ал. 1 от наредбата, това заявление, по същността си съставлява отправено искане за издаване на разрешение за вписване в регистъра на осиновяващите при условията на пълно осиновяване. Към заявлението са налични, като представени или служебно набавени документите по чл. 25 от Наредба №РД-07-7/05.10.2010г. Относно така подаденото заявление, отново е инициирана процедура по социално проучване на жалбоподателите, в хода на която, освен набавяне на необходимите писмени доказателства, са осъществени и протоколирани необходимия брой срещи със заявителите, техните близки и познати, в т. ч. и с лицата, предоставили препоръки по смисъла на чл. 26, ал. 1, т. 6 от наредбата, както и е извършено и протоколирано посещение в дома на кандидат-осиновителите. С оглед процесуална икономия съдът не намира за необходимо подробно да описва съдържанието на всички протоколи от проведените срещи и посещения, в т. ч. и от проведеното обучение по реда на чл. 26, ал. 5 от Наредба №РД-07-7/05.10.2010 г., но следва да се отбележи, че като цяло те не сочат към наличието на съществени несъответствия с изискванията на закона.

Отново е изготвен социален доклад по см. на чл. 27 от наредбата относно годността на лицата да осиновят дете при условията на пълно осиновяване /л. 39-41/. В последния е отчетено, че и двамата жалбоподатели към момента са безработни, но и че Б. Д. плаща здравни осигуровки във Федерална Република Германия, т. е., че заедно със съпругата си са семейно, здравно осигурени. Посочено е, че за Д., по служебен път се установява наличието на задължения към фиска /удостоверение от 26.10.2023 г. – л. 101/. Изложено е, че видно от постъпила информация от ОД на МВР-Стара Загора / визирайки се справки от АИС „Граничен контрол“ – л. 80 и л. 82/ се установява, че семейството не е с обичайно местопребиваване в Република България. В доклада е отбелязано, че на база събраните в хода на проучването данни се поражда съмнение в искреността на кандидат-осиновителите и в истинността на представената от тях информация, доколкото те изразявали готовност за пълно сътрудничество при провеждане на следосиновително наблюдение, но коментирали и вероятността да отглеждат детето съвместно в Германия. Тези действия обуславяли предположението, че семейство Д. се опитват да заобиколят установените правила и норми при осиновителната процедура, съгласно приетите законови разпоредби, което от своя страна поставяло под въпрос техните морални и възпитателски ценности и не били добър атестат по отношение формиране на личностни качества у детето, което ще осиновят. В заключение е посочено, че предвид извършеното социално проучване и събраните в тази връзка доказателства /отново се цитират справки и удостоверения/ се установява, че семейството не е с обичайно местопребиваване в Р. България /при отчитане и на твърдението на жалбоподателите, че имат социално здравно осигуряване и адресна регистрация в Германия/, както и че са налице неплатения задължения към НАП, поради което съгласно чл.21, ал. 1, т. 13 от Закона за закрила на детето, във връзка с чл. 24 от Наредба №РД-07-7/05.10.2010 г. и чл. 48, ал. 7 от КМЧП жалбоподателите „не са годни да осиновят дете“. В тази връзка се прави предложение за издаването на отказ за вписването в регистъра на осиновяващите при условията на пълно осиновяване. Изложените в доклада от социалните работници мотиви изцяло са възприети от Директора на дирекция "Социално подпомагане" – Стара Загора, който с оспорената понастоящем заповед №ЗДОС/Д-СТ-018 от 30.10.2023 г. /л. 42/ на основание чл. 86 от СК и чл. 28, ал. 1 и 3 от Наредба №РД–07–7/05.10.2010 г. във връзка с чл. 48, ал. 7 от КМЧП постановил отказ за продължаване на вписването в регистъра на осиновяване при условията на пълно осиновяване на жалбоподателите.

Цитираната заповед е обжалвана по административен ред пред Директора на Регионална дирекция "Социално подпомагане" – Стара Загора, който с Решение №24-РД06-0065 от 30.11.2023 г. я потвърдил /л. 22-23/. За основен мотив, послужил за формиране на крайния извод на решаващия орган, се сочи липсата на обичайно местопребиваване на заявителите в Р.България, което е основна предпоставка по смисъла на чл. 24, ал. 1 от Наредба №РД–07–7/05.10.2010 г. Мотивира се и , че евентуалните действия по отглеждане на детето в чужбина, биха попречили на регламентираните проверки в следосиновителния период. Решението е връчено на В. Г. Д., на 05.12.2023 г., видно от представената по делото обратна разписка /л. 21/. Жалбата срещу него е депозирана директно в съда, където е заведена на 18.12.2023 г.

По делото са представени и приети като доказателства документите, съдържащи се в образуваната административна преписка по издаването на оспорената заповед на директора на ДСП – Стара Загора и на потвърждаващото заповедта решение на директора на РДСП-Стара Загора, както и тези представени с жалбата до съда.

По искане на жалбоподателите, по делото Съдът допусна събирането на гласни доказателства, чрез разпит на свидетелите Е. М. З. и А. Г. Д..

Св. З. заяви, че познава и двамата жалбоподатели, като с Б. Д. е приятел от много години. Посочва, че семейството основно живее в гр. Стара Загора. З. твърди, че в действителност от 2018 г. Борислав работи в Германия с цел спестяване на средства във връзка с намеренията на двамата да имат дете. През 2021 г. и двамата живеели в Германия, като след това съпругата му се прибрала в България, а Б. продължил работа, като често си идвал. Не му е споделял за немерения да се установят за постоянно в чужбина. З. твърди, че към сегашния момент Борислав вече не работил в Германия, като бил освободил квартирата си и бил изнесъл покъщнината си от там във връзка с започналите осиновителни процедури –това се било случило в края на лятото и началото на есента на 2023 г. Посочва, че жалбоподателят си имал бизнес, свързан с почистване на облицовки и камъни, който той имал намерение да възобнови след окончателното си прибиране в България. З. заявява, че винаги знаел кога Борислав заминава от, съответно се завръща в страната, тъй като двамата поддържали връзка помежду си.

Св. А. Д. – баща на жалбоподателя Б. Д., също заявява, че синът му пътува, съответно работи в Германия от 2018 г. Семейството живеело в България, като самостоятелно обитавало негово собствено /на свидетеля/ жилище. В. Д. посещавала Борислав в чужбина, където живеели под наем. Лятото си идвали в България и ходели на почивка. Свидетелят посочва, че Борислав вече си бил в България във връзка с започналите осиновителни процедури, като се прибрал в края на лятото на 2023 г. Всичката му покъщнина била пренесена. Като цяло бащата твърди, че за периода 2022 г. - 2023 г. Б. по-често си бил в България, като в Германия бил безработен и получавал обезщетение за това. Пътувал за кратко и се връщал, тъй като посещавал курс по немски език. Нямал информация дали социалното осигуряване и адресната регистрация на съпрузите в Германия са прекратени.

При така установеното от фактическа страна, от правна Съдът намира следното:

По допустимостта – оспорването, като направено от легитимирани лица, притежаващи правен интерес от оспорването, в законоустановения преклузивен срок и против административен акт, подлежащ на съдебно обжалване и контрол за законосъобразност, е процесуално допустимо. Не се установяват други обстоятелсва по смисъла на чл. 159 от АПК.

Разгледана по същество жалбата се явява напълно основателна, по следните съображения:

Относно валидността на процесния административен акт - оспорената заповед №ЗДОС/Д-СТ-018 от 30.10.2023 г. е издадена от материално и териториално компетентния административен орган – директор на Дирекция „Социално подпомагане” – Стара Загора, при упражняване на законово регламентираните му в чл. 28, ал. 1 във връзка с чл. 24, ал. 1 от Наредба №РД–07–7/05.10.2010 г. във връзка с чл. 86 от СК правомощия. Не са налице основания на тази плоскост за обявяването й за нищожна. Твърдения за невалидност на акта не се и навеждат от оспорващите.

Административният акт е постановен в изискуемата от закона писмена форма, при спазване на нормативно установените общи и специални изисквания по АПК и Наредба №РД–07–7/05.10.2010 г. относно неговото съдържание. Посочено е, както правно основание за упражненото административно правомощие, така и релевантните факти и обстоятелства за обосноваване на издадения отказ. Въпросът за съответствието на правните и фактическите основания, и направените изводи, с данните и обстоятелствата, съдържащи се в представените по делото доказателства от една страна и с относимите материално-правни разпоредби от друга страна, е въпрос по съществото на спора и касае материалната законосъобразност на акта. Ето защо не е налице основание по см. на чл.146, т.2 от АПК за извод за незаконосъобразност на заповедта.

При издаване на оспорената заповед е спазена специалната процедура, регламентирана в членове 26, 27 и 28 от Наредба №РД–07–7/05.10.2010 г. По делото са налице доказателства, че след подаване на заявлението от 2023г. за вписване в регистъра на осиновяващите при условията на пълно осиновяване е извършено предвиденото социално проучване на кандидат-осиновителите, в т. ч. е проведено и обучение по смисъла на чл. 26, ал. 5 от наредбата. Налице са не оспорени доказателства за проведени срещи с жалбоподателите, техните близки и познати, както и е извършено посещение на обитаваното от семейството жилище. Събрани са и доказателствата по чл. 25 от Наредба №РД–07–7/05.10.2010 г. Изготвен и представен, като част от административната преписка, е и социален доклад по см. на чл. 27 от наредбата, притежаващ необходимото по закон съдържание и реквизити, в т. ч. и заключение по отношение годността на заявителите да осиновят дете. Оспорената заповед е издадена в срока по чл. 28, ал. 1 от наредбата. Независимо от горното, Съдът приема извод за допуснато от административния орган съществено нарушение на общите административно-производствените правила, относими при издаване на оспорената заповед, доколкото не са спазени изискванията на чл. 35 и чл. 36 от АПК по отношение формираните изводи за липса на релевантния факта – кое е обичайно местопребиваване на жалбоподателите.

Безспорно законодателят, макар и не дотолкова прецизно, поставя изискване към заявителите по чл. 24, ал. 1 от Наредба №РД–07–7/05.10.2010 г., към момента на подаване на заявлението за вписване в регистъра на осиновяващите при пълно осиновяване, да са с обичайно местопребиваване в Република България. Буквалният прочит на разпоредбата не оставя никакво съмнение, че легитимирани заявители в предвиденото по характера си административно производство могат да бъдат само тези лица, които имат обичайно местопребиваване на територията на страна. Т. е., една от предпоставките за допустимост на инициираното особено административно производство, е удостоверяване наличието на това обстоятелство /по аргумент от чл. 27, ал. 2, т. 6 от АПК/. В случая и предвид доказателствата по делото, административният орган не е констатирал правилно и своевременно липсата на визираната в чл. 24, ал. 1 предпоставка за допустимост на заявлението, а то приема за такова, съотв. го разглежда по същество, вкл. е пристъпил към издаване на решението отказ от вписване в специалния регистър, обективиран в оспорената по делото заповед. Едва на по-късен етап и отчитайки констатациите, обективирани в изготвения социален доклад, органът се позовава на тях, за да формира извод за липса на материално-правна предпоставка, която да обуслови издаване на позитивен за заявителите административен акт, като го мотивира с липсата на обичайно местопребиваване на жалбоподателите в Република България, което очевидно е и основният мотив за постановения от него отказ, но такъв по същество на заявлението, а не отказ, който по естеството си да съставлява изявление за прекратяване на административното производство, поради липса на процесуална предпоставка да се инициира такова. В този ред на разсъждения, съдът приема, ако органът е счел, че формално заявителите не отговарят на специалните изисквания на закона по см. на чл. 24, ал. 1 от Наредба №РД–07–7/05.10.2010 г. към момента на подаване от тях на процесното заявление от 12.10.2023 г. е било необходимо да им даде изрични указани за отстраняване на нередовности по заявлението, респективно, при неотстраняването им, да прекрати производството.

Дори обаче да се приеме тезата на органа, че наличието на обичайно местопребиваване на жалбоподателите в Република България е обстоятелство, относимо към разрешаване на повдигнатия пред ответника въпрос по същество, т.е., че това е релевантен юридичеки факт за крайния правен акт, каквато явно е формираната теза от Директора на дир. „СП“, то в такъв случай, отричането на този факт /обичайно местопребиваване на жалбоподателите в Р. България/, видно от данните по преписката и другите доказателства, се опровергава.

Изводът за липса на обичайно местопребиваване на кандидат-осиновителите е обоснован от административния орган от една страна чрез позоваване на твърдения на самите кандидати, а от друга страна и от справка, предоставена на ответника от ОД на МВР-Стара Загора /л. 79 и сл./. Съдът, след извършения внимателен прочит на протоколите от проведените с жалбоподателите срещи приема, че подобен фактически извод, до който достига ответника относно този факт, не може да се приеме за удостоверен нито чрез въпросните протоколи от срещи, нито от справките на ОДМВР Стара Загора, доколкото в първите твърдения в такъв смисъл са извадени от контекста на проведените със заявителите разговори, като ясно изразено и непротиворечиво заявено от тяхна страна за възможност да отглеждат детето в чужбина, липсва. Що се отнася до обективираните данни в справките, там изрично е посочено, че след 01.01.2007 г., на основание Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. относно правото на граждани на Съюза и на членовете на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите членки, българските граждани се проверяват на ГКПП по метода "преценка на риска", в резултат на което данните за пътуванията им в АИФ "Граничен контрол" са непълни след тази дата. Отделно от това, административният орган по никакъв начин не се постарал напр. да изследва обстойно и надлежно документално да удостовери факта дали лицата-заявител имат адресна регистрация в Германия, към кой момент тя е съществувала, дали е прекратена в последствие, съотв. кога. При наличие на доказания факт за регистрирани постоянни адреси на жалбоподателите в гр. Стара Загора, на „собствено обитавано от тях жилище, намерения за трайно установяване, предвид цялостната фактическа обстановка, която е удостоверена от органа, то недоказан остава изведения фактически извод, че двамата заявители нямат обичайно местопребиваване на територията на Република България по дефиницията на чл. 48, ал. 7, предл. първо от КМПЧ. Както вече се посочи, този извод е не удостоверен по несъмнен начин, тъй като административният орган в нарушение на общите императиви на чл.35 и чл.36 от АПК не е изяснил всички относими факти и обстоятелства за случая, не е събрал необходимите за тях доказателства, съотв. е формирал фактическите заключенията при непълно изяснена фактическа обстановка. Въпросното нарушение в случая практиката приема винаги за съществено, доколкото недопускането му ще повлияе върху съдържанието на крайния правен акт ще доведе до правен извод, различен от формирания.

Поради допуснатото нарушение, което се визира по-горе, се е стигнало и до издаване на процесния в нарушение и при неправилно приложение на материалния закон.

Съгласно чл. 86 от СК /в ред. ДВ бр. 67 от 4.08.2023 г./ лице, което желае да осинови дете при условията на пълно осиновяване, подава заявление до дирекция "Социално подпомагане" по постоянния си адрес за разрешение за вписване в регистъра /ал. 1/. Дирекция "Социално подпомагане" извършва социално проучване за годността на лицето да осинови дете /чл. 86, ал. 2 от СК/. Лицето, получило разрешение от дирекция "Социално подпомагане", се вписва в регистъра служебно /чл. 86, ал. 3 от СК/. Съгласно чл. 86, ал. 4 от СК отказът за разрешение може да се оспорва по реда на АПК. Разрешението се издава за срок от две години, по арг. на чл. 86, ал. 5 от СК. Условията и редът за извършване на социалното проучване, за издаване и отнемане на разрешението за вписване в регистъра се определят с наредбата по чл.83, ал. 3 от СК и това е Наредба №РД – 07 – 7/05.10.2010 г. за условията и реда за водене и съхраняване на регистрите за пълно осиновяване, в частност разпоредбите на Раздел V "Условия и ред за извършване на социално проучване, обучение и подкрепа и за издаване и прекратяване на разрешение за вписване в регистъра на осиновяващи при условията на пълно осиновяване". В чл. 30 от наредбата са поместени основанията, при възникването на които, се прекратява предсрочно даденото разрешение, като в ал. 1, т. 3 е посочено, че до подобно прекратяване може да се стигне и по преценка на директора на дирекция "Социално подпомагане", в случаите по чл. 87, ал. 2 от . Съгласно последно визираната разпоредба, отнемане на разрешението се извършва при съществена промяна на обстоятелствата, след ново социално проучване, като съгласно чл. 87, ал. 3 от СК отнемането на разрешението в тези случаи подлежи на оспорване по реда на АПК.

В случая с оглед доказателствата по делото е безспорно, че срокът на предходно даденото разрешение за вписване е изтичал на 29.10.2023 г., т. е. към момента на изготвяне на социалния доклад и към момента на постановяване на оспорената понастоящем заповед от 30.10.2023 г. този срок вече е изтекъл, т. е. следвало е автоматично заличаване на жалбоподателите от регистъра на осиновяващите при пълно осиновяване. Но безспорно е също, че преди изтичане на срока на предходното разрешение за вписване, жалбоподателите са подали ново заявление - приложение №6 към чл. 24, ал. 1 от Наредба №РД-07-7/05.10.2010 г. с вх. №ОС/Д-СТ/7-008 от 12.10.2023 г., по което органът инициира процедура по социално проучване с цел издаване на ново разрешение.

Обжалваната заповед е издадена на сочено в нея основание - чл. 86 от СК и чл. 28, ал. 1 и 3 от Наредба №РД-07-7/05.10.2010 г., като диспозитивът й ясно изразява разпореждането на административния орган за отказа от „продължение на вписването в регистъра на осиновяващи при условията на пълно осиновяване, извършено по силата на заповед №ЗДОС/Д-СТ-028 от 29.10.2021 г. на Директора на Дирекция „Социално подпомагане“ - Стара Загора, за срок от две години“. Изложените в акта фактически и правни основания /само в случай че се приеме, че се касае за допустимо производство/ обосновават решение, касаещо заявлението на жалбоподателката за вписване в регистъра на осиновяващите при условията на пълно осиновяване, но диспозитивът не е в тази насока. Така постановенията от ответника диспозитив „продължава вписването“, няма своята правна обосновка, тъй като такава правна възможност в приложения от органа материален закон липсва.

Казано по ясно и разбираемо, възможност за „продължаване на вписването“ не се съдържа в никоя правна разпоредба, регламентираща осиновяването като процес и правен способ за отглеждане на дете. Административният орган, според закона, разполага с правомощия или да разреши или да откаже вписване на жалбоподателката в регистъра на осиновяващите при условията на пълно осиновяване, каквото произнасяне в случая очевидно не е налице. Във връзка с последното е необходимо да се отбележи, че това негово произнасяне, не може да се приеме, че е в хипотезата на предсрочно прекратяване действието на предходно издаденото разрешение, доколкото аргументи в тази насока не се наведени от ответника.

Дори и „основният аргумент“ на ответника да откаже „продължаване на вписването в регистъра на осиновяващите“ – заявителите нямат обичайно местопребиваване в страната, е изведен при неправилно тълкуване на закона. Както СК, така и Наредба №РД-07-7/05.10.2010 г. не дават легална дефиниция на понятието "обичайно местопребиваване", ето защо следва да се приложи разпоредбата на чл. 48, ал. 7, предложение първо от КМЧП. В последната изрично е посочено, че по смисъла на този кодекс, под обичайно местопребиваване на физическо лице се разбира мястото, в което то се е установило преимуществено да живее, без това да е свързано с необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване или установяване. За определянето на това място трябва да бъдат специално съобразени обстоятелства от личен или професионален характер, които произтичат от трайни връзки на лицето с това място или от намерението му да създаде такива връзки.

Предвид установената по делото фактическа обстановка и при съвкупна преценка на събраните в хода на производството доказателства, Съдът приема, че за жалбоподателите се доказа, че тяхното обичайно местопребиваване към датата на заявлението им е на територията на Република България, вкл. това е така и в предходните моменти. За формирания в противната насока извод категорични доказателства не са налице по преписката и по делото, а коментираните от органа водят по скоро до предположения и непотвърдени възможности. Обстоятелството, че едно лице полага или е полагало труд в различна страна, от тази в която е регистриран постоянния му адрес, не може да обоснове безкритично извод, че центърът на жизнените му интереси – мястото, в което преимуществено лицето трайно се е установило и пребивава е извън пределите на тази държава. По делото не е налично нито едно доказателство, че освен съмненията за липса на постоянно пребиваване в България, жалбоподателите не отговарят на изискванията да бъдат осиновители и в този смисъл родители на дете. Напротив! Налице са всички предпоставки за това, като се започне от притежаваните лични и нравствени качества, премине се през осигурената икономическа и социална среда и се стигне до ясно изразената воля за поддържане на нормален стандарт на живот за детето /като изцяло в този смисъл са и показанията на разпитаните по делото свидетели/. Наличието на по различен от обичайно възприетия /от органа/ начин на живот – в случая свързан с полагане на труд извън България, не е отрицателна предпоставка за правото един човек да бъде родител, респективно осиновител в тази държава. В случая същественото е друго – подплатеното с реални и установени възможности намерение и желание оспорващите да бъдат родител. В тази връзка крайно необосновани се явяват изводите за „опитите на семейството да заобиколят закона, което от своя страна поставяло под въпрос техните морални и възпитателски ценности“. Подобни твърдения най-малкото са голословни и не почиващи на обективни и конкретни доказателства. Ето защо, Съдът приема и, че административният орган е нарушил чл. 28, ал. 2 Наредба №РД-07-7/05.10.2010 г., която определя критериите за издаване на разрешение за вписване в регистъра, а именно: възможностите за осигуряване на физическо, психическо и социално благополучие на детето, информацията за осиновяващия относно личностното и семейното му развитие, здравословното му състояние, неговата социална среда, мотивите му за осиновяване, способността му да осигури подходящи условия за специалните потребности на детето и други обстоятелства от значение за осиновяването.

Доколкото всъщност в случая се касае за производство по издаване на разрешение за вписване в регистъра на осиновяващите при условията на пълно осиновяване, и в тази връзка доколкото единственият довод на административния орган, послужил му да издаде процесния отказ, се основава само и единствено на недоказаните твърдения за липса на обичайно местопребиваване на семейството в Република България, то Съдът приема извод, че ответникът е приел за установено и признато наличието на останалите изискуеми от закона предпоставки, необходими за издаване на позитивен за жалбоподателите акт - разрешение за вписване в регистъра по чл. 85 от СК.

В допълнение на горните доводи, следва да се добави и, че към момента на подаване на предишното заявление за кандидатстване от семейството, по което е издаден позитивен акт - разрешение за вписването в регистъра, административният орган е бил запознат и много наясно с въпросните обстоятелства /на пребиваване поради работа в Германия на жалбоподателя Д./, НО две години по –късно той ги изтъква, като обоснова с тях извод в противоположната насока - за отказ, тъй като заявителя нямал обичайно местопребиваване в страната ни. Към онзи момент, за разлика от настоящия, жалбоподателят Д. дори е работел в Германия, като е и посещаван от съпругата си там, но това не е мотивирало ответникът да издаде отказ за вписване в регистрите или респективно да постанови акт за отнемане на разрешението в хипотезата на чл. 87, ал. 3 от СК. Последното обстоятелство е ясна индиция, че непоследователност, непредвидимост и незаконност при упражняване от административния орган на неговите правомощия в рамките на предоставената му от закона оперативна самостоятелност.

Ето защо Съдът приема извод, че заповед №ЗДОС/Д-СТ-018 от 30.10.2023 г. е постановена при допуснати съществени нарушения на административно-производствените правила, при неправилно приложение на материалния закон и в несъответствие с целта на закона, поради което следва да бъде отменена като незаконосъобразна. Тъй като естеството на спора не позволява решаването му по същество от съда, следва делото, като административна преписка да се изпрати на Директора на Дирекция „Социално подпомагане“ - Стара Загора, за ново произнасяне по подаденото от Б. А. Д. и В. Г. Д. заявление с вх. №ОС/Д-СТ/7-008 от 12.10.2023 г., при съобразяване с на дадените задължителни указания от съда в мотивите на съдебния акт по тълкуването и прилагането на закона и издаде позитивен акт - разрешение на жалбоподателите за вписването им в регистъра на осиновяващите при условията на пълно осиновяване за срок от две години.

Предвид изхода на делото, искането на жалбоподателите за присъждане на съдебно-деловодни разноски и възнаграждение за един адвокат следва да бъде уважено, като в тежест на Дирекция „Социално подпомагане“ - Стара Загора бъде възложено заплащането на сумата от 1020.00 лв., от които 20.00 лв. – заплатени държавни такси и 1000.00 лв. – договорено и заплатено адвокатско възнаграждение. По отношение направеното от процесуалния представител на ответника възражение за прекомерност на претендирания размер на адвокатско възнаграждение, следва да се отбележи, че същият съгласно чл. 8, ал. 3 от Наредба №1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения не се явява необосновано завишен, а и това възнаграждение е относимо и за двамата жалбоподатели, поради следва да бъде присъдено в целия му поискан размер.

Водим от горните мотиви и на основание чл.172, ал. 2, предл. второ и чл.173, ал. 2 от АПК, Старозагорският административен съд

 

РЕШИ:

 

 

ОТМЕНЯ по жалба на Б. А. Д. и В. Г. Д. от град Стара Загора Заповед №ЗДОС/Д-СТ-018 от 30.10.2023 г. на Директора на Дирекция „Социално подпомагане“ - Стара Загора, потвърдена с решение №24-РД06-0065 от 30.11.2023 г. на директора на Регионална дирекция „Социално подпомагане“ – Стара Загора, като незаконосъобразна.

ИЗПРАЩА делото, като административна преписка на Директора на Дирекция „Социално подпомагане“ - Стара Загора за ново произнасяне по заявлението с вх. №ОС/Д-СТ/7-008 от 12.10.2023 г. на Б. А. Д. и В. Г. Д., съобразно дадените от съда указания по тълкуването и прилагането на закона, като определя седемдневен срок за произнасяне, считано от момента на получаване на преписката.

ОСЪЖДА Дирекция "Социално подпомагане" – Стара Загора, да заплати на Б. А. Д., [ЕГН] с постоянен адрес гр. Стара Загора, [улица], ет. 4, ап. 7 и В. Г. Д., [ЕГН] с постоянен адрес гр. Стара Загора, [улица], ет. 4, ап. 9 направените по делото разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение в размер общо на 1020.00 лв. /хиляда и двадесет лева/.

 

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния административен съд на Република България, в 14-дневен срок от съобщаването му.