Р Е Ш
Е Н И Е
В ИМЕТО НА НАРОДА
София, … май 2019
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, IV въззивен състав, в открито заседание на девети
април две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА ПАПАЗЯН
ЧЛЕНОВЕ: АТАНАС Н.АТАНАСОВ
ИВА НЕШЕВА
При участието на секретаря Татяна А. и прокурора Станислав Стойков, като разгледа
докладваното от съдия Папазян ВНОХД №
319 по описа за 2019г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на глава XXI.
Образувано е по въззивна жалба от
адв.С.Ц., защитник на подсъдимия Ю.Г., и допълнителна жалба от самия подсъдим срещу присъда от 28.09.2017г.
на СРС, НО, 102-ри състав, постановена по НОХД №1115/2014г., с която подс. Г. е
признат за виновен по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл.216, ал.5
от НК. И двете жалби са идентични по
съдържание и аргументация. Твърди се, че поставената присъда е неправилна,
необоснована и постановена в нарушение на материалния и процесуалния закон. Отделно, релевират допуснати съществени
процесуални нарушения и в двете фази на наказателния процес. Като аргументи се
сочат неизясняването на точната форма на посредствено извършителство, чрез
която е извършено деянието; използването на показанията, дадени от подс. Г. в
качеството му на свидетел, преди да бъде привлечен към наказателна отговорност
при изграждане на фактическите изводи на съда. Правят се пространствени
разсъждения досежно разминаването в различните документи в квадратурата на
унищожената сграда, нейната законност и нейното съществуване в правния мир, превратно
тълкуване на събраните по делото доказателства, които не кореспондират с
реалната фактическа обстановка. Отбелязва се, че присъдата почива на
предположения; причинените вреди са неправилно изчислени; не е индивидуализирана
машината, посредством която е съборената сградата; не е направен оглед на местопроизшествие;
няма доказателства досежно вината на подсъдимия. Въз основа на тези факти
защитата моли за отмяна на първоинстанционната присъда и постановяване на нова,
с която подс. Г. да бъде оправдан. Алтернативно се иска връщане на делото на
прокурора за отстраняване на допуснатите нарушения, ограничаващи правото на
защита на подсъдимия.
Отделно, в допълнителната жалба е
релевирано, че атакуваната присъда е постановена при превратно тълкуване на
доказателствената съвкупност и немотивираност на крайния съдебен акт. Така
наложеното наказание не е добре индивидуализирано и е определено по един чисто
формален начин.
В закрито заседание от 14.02.2019г.
въззивният съд е преценил, че за изясняване на делото не се налага разпит на свидетели,
вещи лица и подсъдимия, като е оставил без уважение направените доказателствени
искания от страна на подсъдимия и неговата защита. Със същото определение съдът
е оставил без уважение доказателствените искания, направени във въззивната
жалба и допълнението към нея.
В открито заседание от 08.03.2019г.
въззивният съд е оставил без уважение постъпилото искане от страна на защитата,
с което е поискано прекратяване на наказателното производство поради изтичане
на предвидената в закона давност.
В открито заседание представителят
на СГП оспорва въззивната жалба, като изразява становище, че така постановената
присъда е правилна и законосъобразна, събрани са достатъчно доказателства
досежно участието на подс. Г. в
инкриминираното деяние. Моли първоинстанционната присъда да бъде потвърдена.
Повереникът на ЧО М. – адв. Д. се
присъединява към заявеното от представителя на прокуратурата, като акцентира на
обстоятелството, че по време на цялото наказателно производство подсъдимият е
твърдял взаимоизключващи се обстоятелства. Счита първоинстанционната присъда за
законосъобразна, а така определеното наказание за справедливо.
Повереникът на ЧО П. Х.- адв. П. на
свой ред също подкрепя становището от СГП и повереника на ЧО М. и моли съда да
остави атакувания съдебен акт в сила, тъй като липсват основания за неговото
отменяне или изменяне.
Защитата на подсъдимия – адв. Ц. –
счита първоинстанционната присъда да е постановена при съществени процесуални
нарушения поради липса на обективно, всестранно и пълно изследване на всички
доказателства, довело и до немотивиран съдебен акт. Релевира липса на несъмнена
доказаност на авторството на деянието, като присъдата почива на предположения.
Излага аргументи в посока немотивираност на присъдата и в частта й досежно
индивидуализацията на наказанието. Отново настоява за прекратяване на
наказателното производство поради изтичане на абсолютната давност за така
повдиганото обвинение. Моли подзащитният й да бъде оправдан, като
контролираният съдебен акт бъде отменен.
Подсъдимият Г., в правото си на лична
защита, се присъединява към заявеното от защитата си и на свой ред релевира
факти касателно отсъствието на спорния имот. Моли да бъде оправдан.
Софийски
градски съд, след като обсъди доводите в жалбата и допълнението към нея, както
и тези, изложени от страните в съдебно заседание и след като в съответствие с чл. 314 НПК служебно провери
изцяло правилността на атакуваната присъда, констатира следното:
Първоинстанционната присъда е постановена при всестранен и обективен анализ на достъпните и възможни за събиране по делото гласни и писмени доказателства и доказателствени средства. По делото са събрани в необходимия обем и по съответния процесуален ред доказателства, нужни за правилното решаване на делото. В хода на проведеното първоинстанционно съдебно следствие са изяснени всички правно значими обстоятелства, свързани с времето и мястото на извършване на процесното деяние и неговия извършител. Съдът е изпълнил задълженията си, произтичащи от чл. 14 и чл. 305, ал. 3 НПК и е направил подробен анализ на доказателствените източници, които са обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност. Районният съд правилно е достигнал до единствения възможен извод досежно авторството на деянието и вината, въз основа на който е постановил осъдителна присъда спрямо подс. Г.. След извършен собствен анализ на доказателствената съвкупност настоящият съдебен състав установи следната фактическа обстановка, която не се различава съществено от приетата от първата инстанция:
Подсъдимият Ю.Б.Г. е роден на ***г. в гр. Мизия, българин с българско гражданство, с висше образование, женен, неосъждан, собственик и управител на „Роял Т.И.” ЕООД и „Г. С.И.Г.” ЕООД, с адрес: гр.София, ул. „*********ет.З,, с ЕГН: **********.
На основание договор ОПС-31/15.04.1987г.
РНС „Девети септември“ отстъпва на стрoителите С.М. и М.М.право на строеж на
вилна сграда върху държавно урегулирано място, съставляващо парцел VIII, имот №
63, квартал 4, местност вилна зона (в.з.)„ Калфин дол”, с площ от 837 кв.м. Район
Панчарево при СО с акт за узаконяване 0269/22.05.1992г. р-н е узаконил едноетажна вилна сграда, със ЗП 40
кв.м и обем 120 куб.м., застроена в парцел VIII от кв/4, в.3. „Калфин дол“ на
името на строителите С.М. и М.М.. В така сключения договор изрично било
посочено, че същият замества нотариален акт съгласно чл.18 от ЗС, както и че
строежът трябва да бъде извършен в рамките на 5-годишен срок съобразно одобрен
архитектурен проект с качествени материали и с разрешение на техническите
власти по реда на ЗТСУ.
С
решение 5166/17.09.1997г. поземлената комисия на община Панчарево отказва да
възстанови правото на собственост върху УПИ VIII-63 на наследниците на Д.Г.– а
именно – (С.Д.Г. и Г.Й.Г.) като се позовава на удостоверение 1384/10.02.1997г.,
издадено от техническата служба на р-н Панчарево с аргумента, че въпросният
парцел е застроен със сграда, както и на скица 216/26.07.1996г., на която е
заснето масивно жилище в посочения имот. Същата комисия, въз основа на същите
документи, с решение 5166-1/16.04.1998г. признава правото на собственост на
наследниците на Д.Г.върху горепосочения имот.
Съгласно чл.10, ал.7 от ЗСПЗЗ поземлената комисия не е трябвало да
възстановява правото на собственост поради наличието на право на строеж от
страна на друго лице. Въз основа на така взетото решение на Поземлената комисия
за възстановяване на правото на собственост на наследниците на Д.Г.Г.е бил
издаден на 22.01.2002г. нотариален акт № 9, т.1, per. №
479, дело № 6/ 2002г.г. № 479 за собственост върху недвижим имот, в който
попадал и парцел VIII в кв. 4, в.з „Калфин дол”.
На
30.01.1999г. С.Д.Г. и Г.Й.Г. (наследници на Д.Г.Г.), сключили с подс. Ю.Б.Г. и Ц.И.Г.писмен
предварителен договор за продажба на съсобствен недвижим имот, придобит по
наследство, представляващ празно място, бивша нива, в регулация с площ 836
кв.ч, като за 8 кв.м от тях с неуредени сметки по регулация, съставляващ парцел
VIII - 63 от кв.4, в.з. „Калфин дол”, с. Бистрица.
С
писмо от 30.11.2001г. на кмета на район „Панчарево” е била отказана молба на С.Г.за
попълване на поземлени имоти № 146, 163 в кв. 4 в кадастралния план на в.з.
„Калфин дол”, тъй като С.М. и М.М.отказали да подпишат констативен акт за
непълноти и грешки в одобрен кадастрален план, което представлявало спор за
имуществено право, подлежащо на решаване по съдебен ред. Отказът на кмета на
район „Панчарево” бил обжалван от С.Г.пред СГС - Административно отделение, като е било образувано а.д.
№1733/2002г. Със заявление от 10.05.2002г. С.Г.е оттеглил жалбата си срещу
кмета на район „Панчарево” по а.д. № 1733/2002г„ поради отпаднал правен
интерес. На 30.01.2007г. страните по сключения през 1999г. предварителен
договор постигнали споразумение за промяна на цената в посока нейното
увеличение, като с Решение на СГС по гр.дело № 3447/2008г„ на основание чл.19,
ал.З от ЗЗД, предварителния договор от 30.01.1999г. бил обявен за окончателен,
като въз основа на влязлото в сила решение Ю.Г. и Ц.Г.се сдобили с констативен
нотариален акт за собственост на имота.
Подсъдимият Г. в рамките на един ден
(27.06.2011г.) получил от главния архитект на р-н Панчарево две разрешения за строеж –
едното под номер 209 за жилищна сграда и под номер 210 – за ажурна сграда.
Свидетелят М. още на 29.06.2011г. поискал спиране на започналото производство
по одобряване на строителни книжа за жилищна сграда от страна на Ю.Г., като
адресирал своята молба на главния архитект на р-н Панчарево. На 06.07.2011г.
св. М. бил уведомен, че вече има издадени две разрешения за строеж.
На
17.07.2011 г. подс. Г. предприел действия по премахването на вилната сграда,
собственост на свид. С.М. и свид. П. Х., която се намирала в придобития от него
имот, попадащ в парцел VIII - 63, кв. 4, местността „Калфин дол”, като осигурил
определена за целта техника с неустановена по делото собственост и съответно водачи
на въпросните МПС – неустановени по делото, в следствие на което сградата била
разрушена до основи, а строителните отпадъци - извозени. Тези действия на подс.
Г. били наблюдавани от свид. Н.,
дългогодишен съсед на свид. М., който малко по-късно се свързал с М. и го
уведомил за случилото се.
Образувано било
досъдебно производство, като установената щета възлиза на 22 990 лв.
Изложената
фактическа обстановка се установява по несъмнен начин от събраните в хода на
делото доказателства и доказателствени средства, а именно: гласни доказателствени средства: показанията на св. Н.Д.(л.122-124
от СП), вкл. приобщените от досъдебното производство на осн. чл.281, ал.5 от НПК (л.145 от ДП); св.Н.Ц.(л.124 гръб - 125 от СП), вкл. приобщените от
досъдебното производство на осн. чл.281, ал.5 от НПК (л. от ДП), св.С.М.
(л.136-138 от СП), св. П. Х.(л.138 от СП), св. Г.Н. (л.138 гръб – 139 от СП),
вкл. приобщените от досъдебното производство на осн. чл.281, ал.4 от НПК (л.79
от ДП), св. О.Х.(156-157 от СП), св. Н.И.(л.157-158 от СП); писмените доказателства: копие на Решение на СГС по гр.д. № 3447/2008г.(л.21-24 от ДП., л.56-59
от СП), копие на Акт за узаконяване (л.25-26, 74 от ДП), договор № ОПС
-31/15.04.1987г. за узаконяване право на строеж (л. 27-28, 75 от ДП),
Удостоверение от техническата служба при кметство „Бистрица” с изх. №
1384/10.02.1997г. (л. 29, 56 от ДП), писмо на РДНСК с изх. № С2-
594/28.04.2002г. ( л.30-31 от ДП), молба от С.М. до глав. арх. на р-н
„Панчарево (л. 32-33 от ДП), разрешение от кмета на р-н”Панчарево” с №
9400-3351/20.09.2010г. за изсичането на плодни дръвчета в УПИ VIII-63 (л.35, 82 от ДП), копие на нотариален акт №
45/2007г.за покупко-продажба на недвижим имот (л. 36-37 от ДП), копие на
нотариален акт № 49/2010 г. за собственост на недвижим имот (л.38 от ДП,
л.60-61 от СП), скица № 512/15.06.2010г. (л.39, 89 от ДП., л.54 от СП.), писмо от Ю.Г. до С.М. (л.40 от ДП),
писмо от Ю.Г. до глав.арх. на р-н „Панчарево” (л.41-42 от ДП), одобрен работен
проект (л. 43-44, 84-85 от ДП), снимки с дата 18.07.2011г. от разчистен терен
за строителство (л.46-47 от ДП), писмо от кмета на р-н „Панчарево” до ЧСИ (л.
51-52 от ДП), удостоверение за наследници (л.57 от ДП), писмо от глав. арх. Н.Д.
до С.М. (л. 58 от ДП), уведомително писмо от СО р-н „Панчарево” до С.Г.(л.59 от
ДП), жалба от С.Г.(л.60 от ДП), писмо от Дирекция”Архитектура и
градоустройство” (л.61 от ДП), заявление за оттегляне на жалба до СГС по адм.д.
№1733/2002г. (л. 62 от ДП), искова молба от С.Г.до CPC-ГО (л.63 от ДП), определение на CPC-ГО от 09.01.2004г. (л.64 от ДП), определение №206/
17.03.2014г. на СГС, въззивна колегия (л.65 от ДП), жалба от С.М. (л.73 от ДП),
скица № 609/23.04.2007г. (л.76 от ДП), копие на искова молба от С.Г.и заявление за оттегляне на
същата до CPC-ГО по гр.д. №3573/2007г. (л.77-78 от ДП), копие на
нотариален акт за собственост върху недвижим имот, възстановен по реда на ЗСПЗЗ
(л.83 от ДП), разрешение за строеж №210/27.06.2011г. (л.86 от ДП, л.62 от СП.),
разрешение за строеж № 209/27.06.2011г. (л.78 от ДП, л.63 от СП), скица № 458/20.04.2017г.(л.88 от ДП, л.55 от СП), писмо от глав.арх. на р-н
„Панчарево” до С.М. (л.90-91 от ДП, л.64 от СП), СТЕ по гр.д.№3573/2007г.
(л.95-101 от ДП), ксерокопие на документи по преписка №821/24.02.1992г. на
наследниците на Д.Г.(л.102-130 от ДП), справка за съдимост (л.131 от ДП., л.31
от СП.), копие на решение № 5166/17.09.1997г. на ПК „Панчарево” (л.134-137 от
ДП), копие на решение № 5166-1/16.04.1998г. на ПК „Панчарево” ( л.48-49 от СП),
скица № 319/13.04.2010г. (л.140 от ДП), Заповед
№ДК-10-ЮЗР- 145/01.11.2012г. и Заповед №ДК-10-ЮЗР-144/01.11.2012г. (л.141-144
от ДП), справка за служителите в отдел”Устройство на територията” в р-н
„Панчарево” и заверени копия на скици № 319/13.04.20Юг., № 609/23.04.2007г. и №
458/04.05.2011г. (л. 149-153 от ДП), заверено копие на Удостоверение за
наследници (л.184 от ДП), оригинал на скица № 609/ 23.04.2007г. (л.185 от ДП),
заверени копия на скица № 34368/07.06.2013г. и скица № 34369/07.06.201 Зг. от
СГКК - София (л. 190-192 от ДП), молба от С.М. и П. Х.(л.28-29 от СП), служебна
скица № 06/03.01.2005г. (л.53 от СП), писмо от АГКК с изх. № 94-59670-22-
10-22309/01.11.2013г. до Ю.Г. (л.65 от СП.), Решение №6759/06.11.2013г. на АдС
София (л.90-90а от СП), декларации за деклариран имот по гр.д.№4469/2012г.(л.
103-117 от СП), скици по заповед № 114/01.04.1972г. (л.133-135, 149-151 от СП),
комплексен доклад оценка на съответствието на инвестиционен проект (л. 145-148
от СП), становище от ЧЕЗ и Софийска вода (л.206-207 от СП); Удостоверение (л.208 от СП),
удостоверение № 246/13.04.1995г. от техническа служба, Кметство „Бистрица”
(л.264 от СП), справка от СГКК - София (л.265 от СП), копие от неодобрен
кадастрален план (л.266 от СП), Решение № 2509/12.17.2015г. на САС-ГО (л.
267-278 от СП), Решение № 166/27.01.2017г. на ВКС-ГО (л.279-285 от СП), Решение
№ 8191/20.12.2013г. на АдС-София (л.286-288 от СП), приети по реда на чл.283 от НПК; както и заключенията на вещите лица
по приетите експертизи: заключението на в.л. Г.Георгиев и В.М.по комплексната съдебна
документно- техническа експертиза (л. 165-172 от ДП) заключението на в.л. В.М.от
съдебно-оценителната експертиза (л. 176-180 от ДП) и заключението на вещите
лица Е.А., Ж.Г.и Е.М.по тройната СОЕ(л. 172-201 от СП).
Пред
настоящата съдебна инстанция не бяха събрани нови доказателства и
доказателствени средства. Въззивният съд изгради своите фактически и правни
изводи изцяло на база на доказателствата, събрани и проверени в хода на
съдебното следствие пред първата съдебна инстанция. Възприетите от първата
инстанция фактически отношения относно основните факти са правилно установени,
като при съвкупната оценка на събраните по делото доказателства не са допуснати
логически грешки. В тази връзка е необходимо да се отчете, че когато изразява
съгласие с доказателствения анализ, направен от предходната инстанция,
въззивният съд не е длъжен да обсъжда отново подробно доказателствата по
делото, а може да анализира само тези, които се оспорват, за да отговори
изчерпателно на наведените доводи в жалбата.
Не могат да бъдат споделени доводите на защита за
необоснованост на съдебния акт на СРС и за едностранчиво тълкуване на
доказателствената маса досежно инкриминираното деяние и участието на подс. Г. в
него. Мотивите на присъдата касателно авторството на деянието се базират на
подробните и житейски правдиви показания на св. Н.. Същият е присъствал по
време на инкриминираното деяние, като непосредствено е възприел разрушаването
на сградата и присъствието на подсъдимия Г. заедно с още две, неустановени по
делото лица, които фактически са предприели действията по събаряне. Показанията
на Н. се явяват основно доказателствено
средство касателно престъпната деятелност на подсъдимия Г.. Правилно
първоинстанционният съдебен състав внимателно е подложил същите на прецизна преценка, от една страна, защото
свидетелят е единственият пряк очевидец досежно участието на подсъдимия в
инкриминираното деяние и ролята на другите две присъствали лица – шофьорът на
„фандрома“ заедно с още един работник, а от друга – св. Н. е съсед на ЧО М. и поддържат
добри взаимоотношения. Показанията на св. Н. са логически последователни,
достатъчно подробни и описателни относно времето, мястото и динамиката на
осъщественото от подсъдимия Г. деяние. Свидетелят Н. подробно описва всички факти, които
непосредствено е възприел през процесния ден, касаещи присъствието на
подсъдимия и неустановените по делото 2 лица, чрез които подсъдимият е
осъществил деянието – отивайки на своята вила към 09:00 – 10:00 часа, падаща се
съседна на тази на ЧО М., св. Н. заварва подсъдимия Г. заедно с още двама души
и един камион/фандрома. При въпрос към подсъдимия какво възнамерява да прави,
последният е заявил, че ще събарят къщата. След известно време св. Н. възприема
и началото на разрушаването на къщата, като отново е отивал до процесното място
с цел изясняване на ситуацията и подс. Г. му заявил, че е собственик на мястото,
а къщата на ЧО М. му пречела да строи. От показанията на св. Н. се установява и
фактът, че къщата е била напълно разрушена до основи („изравнена със земята“). Възражението,
релевирано от защитата, че няма оглед на местопроизшествието, който да
констатира разрушената сграда, е несъстоятелно. В наказателния процес всички
относими към предмета на доказване факти и обстоятелства могат да се доказват
със способите, предвидени в НПК, като доказателствата нямат предварително
зададена сила, която да обвързва решаващия орган при формирането на вътрешно му
убеждение. Отделно от това, кога и какви действия по разследването да бъдат
извършени е въпрос от компетенцията на водещия разследването орган, като в НПК
няма предписан ред кога и при какви обстоятелства да бъдат прилагани изредените
способи за доказване. Тяхното приложение зависи от преценката на съответния
решаващ орган, като, ако същият счита, че по делото са извършени достатъчни по
брой и обем действия по разследването, посредством които да се достигне до
обективната истина, то приложението на даден способ за доказване е въпрос на
необходимост и целесъобразност. В процесния случай показанията на св. Н. се явяват
валидно доказателствено средство, посредством което несъмнено се доказва авторството
на инкриминираното деяние и състоянието на сградата непосредствено преди предприемането
на действия по нейното разрушаване, както и последвалото разчистване на терена
и извозването на отпадъчните материали.
По повод соченото в
жалбата, че към момента на инкриминираното деяние не е съществувала сграда,
която да обуслови съставомерност на деянието, въззивният съд счита за
необосновано. Защитата посочва, че липсват „годни писмени доказателствени документи,
носещи доказателствена сила съществуването на вилна сграда върху терена към
момента на извършване на деянието“, но съдът напомня, че в наказателния процес
всички факти и обстоятелства, относими към предмета на доказване могат да бъдат
установявани с всички допустими доказателствени средства и способи, предвидени
в НПК. Видно от показанията на св. Н., който категорично заявява, че е
съществувала такава сграда – „не беше паянтова къщичката, беше с циментов под,
с циментови колони, имаше мазе, беше измазана отвътре и отвън с тухли, както си
е къща, с две стаи и антре, отпред с покрив от керемиди и с таван.“. Съдът не
намира причина да не кредитира показанията на св. Н., тъй като същият освен че
е съсед на св. М., но и е присъствал по време на самото разрушаване на
сградата. Показанията му в тази им част напълно кореспондират и с показанията
на св.М. и св. Х., като намират доказателствена опора и в писмото, изпратено от
подс. Г. до св. М., в което Г. кани М. да си уредят отношенията по повод
построената в УПИ-63 сграда. Назначената и приета съдебна документна-техническа
експертиза и заявеното от вещото лицеГ. в съдебно заседание на свой ред също
кореспондират с по-горе обсъдените доказателства досежно наличието на построена
сграда към момента на инкриминираното деяние. Установено е, че има налични 8
скици, като в 4 от тях имотът е нанесен като съществуващ такъв, а в останалите
4 – не фигурира. В 3 от скиците, изготвени извън Община Панчарево сградата е
посочена като съществуваща върху имота. Вещото лице констатира, че първите
данни за построена сграда са от 1983г., когато с НП 28/10.05.1983г. е наложено
наказание за строежа на сградата в пустееща земя, от което заключава, че
процесната постройка е съществувала преди 1983г. Доказателство за
съществуването и приетия размер от 40 кв.м на сградата се явява и актът за
узаконяване 0169/22.05.1992г., от която година и за първи път се появява
жилищна сграда на скица. Последната скица, в която сградата фигурира, е тази от
експертизата на вещото лице Г.от 03.03.2010г., като след тази дата сградата не
присъства. На съда прави впечатление посоченото от вещото лицеГ., изготвило
съдебната документно-техническа експертиза, че първата скица, в която не е
отразена сградата е 609/10.04.1997г., издадена от р-н Панчарево, на която като
собственици са посочени св. М. и св. Х.. Върху същата скица, на 19.11.2010г. е
поставена забележка, че собствениците са други – а именно – Ю.Г. и Ц.Г.. От
този начин на отразяване вещото лице заключава, че в район Панчарево са били
наясно, че първоначално имотът е принадлежал на С.М. и съпругата му М.М.. В
тази им част уточненията на вещото лице оборват и показанията на св. Д. – гл. архитект на р-н Панчарево, че към
момента на издаване на разрешението за строеж на подс. Г. от 27.06.2011г. в р-н
Панчарево не са знаели поради липса на данни за изградена в имота сграда и
прилежащите вещни права върху нея.
Досежно другия пункт на
защитата, касаещ използването на показанията на Г. в качеството му на свидетел
преди да е бил привлечен като обвиняем и разпитан като такъв за изграждане на
фактическите изводи, въззивният състав намира следното: незаконосъобразно е изграждане на
фактическа обстановка въз основа на показанията на свидетеля Г. в каквото
качество е бил разпитан на 07.06.2012г., тъй като впоследствие срещу него е
било повдигнато обвинение и е разпитан като обвиняем на 17.12.2013г.
Обстоятелството, че по време на разпита си като обвиняем, подсъдимият Г. е
отказал да дава обяснения, като изрично е посочил, че не поддържа дадените
преди това показания, не означава, че решаващият орган има право да използва
събраната чрез разпит на свидетел информация и да я причислява към
доказателствената съвкупност, тъй като би нарушил правото на защита на
подсъдимия. В настоящия случай контролираният съд е достигнал до фактическия
извод, че подс. Г. е „наел
определена за целта техника - фадрома и
камион, с неустановена по делото собственост и съответно водачи на въпросните
МПС, в следствие на което сградата била разрушена до основи“ не въз основа на
показанията на Г., а въз основа на показанията на св. Н., който непосредствено
е възприел присъствието на подсъдимия от пристигането на двамата работници
заедно с машините до окончателното събаряне на сградата и извозването на
отпадъците. С оглед така установеното, настоящият въззивен състав счита, че не
е допуснато съществено процесуално нарушение, накърняващо правото на защита на
подсъдимия.
Досежно
показанията на Н. и процесуалния ред за приобщаването на част от тях, посочен в
мотивите на първоинстанционния съд, настоящият съдебен състав счита, че при
изписването на правилната алинея от чл.281, съдът е допуснал техническа грешка,
като грешно е посочил ал.5, вместо ал.4 на цитираната разпоредба. Видно от
протокола от проведеното съдебно заседание на 23.10.2015г. (л.139 от СП)
контролираният съдебен състав е прочел частично показанията на св. Н., дадени в
хода на досъдебното производство (л.79), използвайки процесуалния механизъм на
чл.281, ал.4. Макар и първоначално съдът да е предложил на страните причисляването
на показанията на гореупоменатия свидетел посредством ал.5 на чл.281, при
изричното несъгласие от страна на защитата на подсъдимия, съдът правилно се е
позовал на ал.4. В показанията си св. Н.
категорично заявява, че „мина известно време и видях, че машината влезна и
започна да събаря къщата“, както и „ … Г. каза, че е собственик на мястото и ще
строи сграда и къщата му пречи и това е.“. Така цитираните показания на Н., видно
от изготвения протокол, фигурират на л.138 (гръб) от СП, напълно оборват посоченото
в жалбата „вкарване на думи в устата на св.Н.“.
Като неоснователно
въззивният съд приема и възражението на защитата, свързано с недобра
индивидуализация на предмета на посегателство. Когато в обвинителния акт има
неяснота относно предмета на престъплението, е налице съществено процесуално
нарушение. В процесния случай предметът на престъплението е достатъчно добре
индивидуализиран – става въпрос за вилна сграда, недвижима вещ, собственост на
ЧО М. и св. Х.. Използването на различна словесната формулировка при
изготвянето на съдебния акт досежно предмета на престъплението – „сграда“, „постройка“,
„вилна сграда“, „къща“ не ограничава по никакъв начин правото на подсъдимия Г.
да разбере точно в какво е обвинен, за да организира защитата си. Според общо утвърденото
разбиране на думата „сграда“ стои архитектурна постройка/здание. Употребата на
„вилна сграда“ и „къща“ за предмета на посегателство е начин за избягване на
повторения при съставяне на съдебния акт, а и още повече, че така посочените
думи са вид сгради, но с определени специфични характеристики, като се отнасят
към думата „сграда“ като частно към общо.
Другият пункт на
защитата, касаещ употребата на думата „фандрома“ и затрудняването на
подсъдимия да организира защитата си
поради неиздирването от страна на съда на конкретното МПС, което е съборило
постройката, съдът намира за неоснователно. Иррелевантно е какъв точно е видът
на машината (булдозер/ багер/фандрома/камион/трактор), явяващо се средството на
престъплението, ако тя по своето предназначение и технически параметри
позволява да бъде унищожена процесната недвижима вещ.
Голяма част от
пространните възражения в жалбата са свързани със законността на процесната
сграда, нейните параметри, фигурирането на същата в скиците, възстановяването
на собствеността на имота, върху който е изградена, а в последствие разрушена
сградата. Въззивният съд счита, че същите нямат никакво отношение към
съставомерността на инкриминираното деяние и съответно се явяват неотносими към
делото. Така релевираните от защитата пороци, детайлно разгърнати в няколко
страници, са предмет на гражданскоправни спорове и в компетентността на
наказателния съд не влиза задължението да вземе отношение по тях, тъй като има
друг предвиден в закона ред. Обстоятелствата, които трябва да се установят в
наказателния процес, относими към предмета на доказване по настоящето дело, са наличието
на чужда вещ (недвижима), увреждане на същата от страна на лице, което няма
право да я уврежда; знанието на същото това лице, че към момента на извършване
на деянието вещта е чужда. Разминаванията в кадастралните карти досежно
не/наличието на процесната сграда, издадените административни актове, свързани
с експлоатацията на същата, параметрите на постройката - са все факти, които са
ирелеванти за ангажирането на наказателната отговорност на подсъдимия и чието
окончателно установяване по безспорен начин следва да бъде решено от
компетентните органи, сред които не е наказателният съд. Дали сградата е била
законно построена и е отговаряла на всички изисквания за експлоатация и
строителство, дали е била обиетаема или не, колко често св. М. е пребивавал в
нея са обстоятелства, които по никакъв начин на са свързани с предмета на
доказване.
За пълнота на
изложението, въззивният съд посочва, че цялата налична по делото доказателствена съвкупност, голяма
част от която са писмени доказателства, е проверена от съда, но се явява
неотносима към случая и не спомага за разкриване на обективната истина. Отделно
от това, документалната неизправност и установените разминавания в параметрите
на сградата, както и обстоятелството защо в едни скици същата фигурира като
обект, а в други – не, нямат доказателствено отношение за разкриване на
обективната истина по настоящето дело.
По
повод другото възражение на защитата за недопускане на събиране на нови
доказателства, ограничили правото на защита на подсъдимия, въззивният съд
отново намира за неоснователно. Не всяко искане за събиране на допълнителни
доказателствени материали следва да бъде уважавано и респективно постановеният
от страна на решаващия орган отказ - да бъде преценяван като ограничаващ
правото на защита фактор. Съществено нарушение на процесуалните правила в тази
връзка ще е налице единствено тогава, когато става дума за искания, свързани с
неустановени данни и обстоятелства, влизащи в предмета на доказване. В
конкретния случай решаващият съд правилно е оставил без уважение исканията от
страна на защитата за назначаване на оценителна експертиза, което да установи
стойността на вложените в къщата материали/ издирването на всички регистрирани
водачи на фадроми на територията на РБ, тъй като същите няма да разкрият
относими по делото обстоятелства.
На
следващо място следва да се обсъди и релевираното от защитата обстоятелство
досежно неправилно определен размер на процесния имот, а оттам и на размера на
причинената щета. Правилно контролираният съд е приел заключението на СОЕ,
изготвена от вещото лице Моллов за необоснована и е назначил и приел нова
тройна оценителна експертиза. Използваните три метода дават пълен, обоснован и
обективен отговор на поставения в задачата въпрос касателно стойността на
причинената вреда, която възлиза на 22 990 (двадесет и две хиляди
деветстотин и деветдесет) лв. И настоящият състав не намира причина да не даде
вяра на заключението на експертизата и доуточненията към нея, дадени от вещите
лица Г., А. и М. пред съда в присъствието на страните.
На основата на така изяснената фактическа
обстановка, въззивният съд достигна до следните правните изводи:
Оплакванията, направени във въззивната
жалба и поддържани в съдебно заседание, свързани с неизясняване формата на
посредствено извършителство (дали е използвано невменяемо лице или такова,
което е действало при изключващи вината обстоятелства) в обстоятелствената част
на обвинителния акт, са лишени от основание. Тези оплаквания са свързани със съдържанието
на обвинителния акт и твърдения за нарушено право на защита на подсъдимия, като
конкретно се посочва, че липсват ясни и пълни
твърдения, въз основа на които да се заключи, че подс. Г. е изпълнявал
ролята на посредствен извършител, и по този начин държавното обвинение не е
обосновало извършеното престъпление. Внимателният прочит на съдържанието на
обвинителния акт сочи, че твърдените недостатъци, отразяващи се на правото на
защита на подсъдимия, не са налице. Съобразно възприетото в ТР № 2/2002 г. на
ВС на РБ, "главното предназначение на обвинителния акт е да формулира така
обвинението, че да определи предмета на доказване от гледна точка на
извършеното престъпление и участието на обвиняемия в него и по този начин да се
поставят основните рамки на процеса на доказване и осъществяване на правото на
защита." За да изпълни своето предназначение, обвинителният акт в неговата
обстоятелствена част, трябва да формулира фактите, които обуславят
съставомерността на деянието и участието на обвиняемия в осъществяването му.
Без съмнение, липсата на посочване на всички факти от тази категория съставлява
съществено нарушение на процесуалните правила, защото при всяко положение води
до ограничаване на правата на бъдещите страни в съдебното производство. В настоящия
случай в обстоятелствената част на обвинителния акт се съдържат фактически
съображения, обосноваващи твърдението на държавното обвинение, че подс. Г. е
извършил престъплението, в извършването на което е обвинен – по чл.216, ал.5 от НК при условията на посредствено извършителство, действайки чрез две,
неустановени по делото лица. Описани са обстоятелствата по време, място и начин
на извършване на деянието. Налице е пълноценно описание на посредственото
извършителство, като изрично е посочено, че подсъдимият е действал чрез двама
души, наети от него за събарянето на сградата. За предмета на доказване по
настоящето дело е ирелевантно по какъв точно начин подсъдимият Г. е наел
двамата работници и дали е сключил договор с тях (писмен или устен). Категорично
установено е, че подсъдимият е подсигурил присъствието на двамата строителни
работници, които посредством специализирана машина да разрушат процесния имот,
а след това и да разчистят терена. Присъствието на подсъдимия по време на
извършването на събарянето на вилната сграда, лично възприемайки машините и
присъствието на още двама души, които са били ангажирани с разрушаването на
сградата, а после и с натоварването и извозването на строителните отпадъци, без
никаква намеса от страна на подсъдимия Г. по спиране на така предприетите
действия по разрушаване, водят до несъмнения извод, че последният е бил наясно
с така създалата се ситуация и целта на присъствието на двамата работници. В
обстоятелствената част на обвинителния акт е посочено, че шофьорът на фандрома,
„без да съзнава противоправността на деянието влязъл с превозното средство в
имота и съборил вилната сграда, собственост на св. М. и на св. Х.“, като в
диспозитива на същия изрично е посочено, че деянието е извършено „при условията
на посредствено извършителство – чрез неустановено в хода на разследването лице
( от което не може да се търси наказателна отговорност) унищожил противозаконно
чужда недвижима вещ“. Така описаните обстоятелства сочат на пълна достатъчност
при формулиране на предмета на обвинението и на отношението на подсъдимия към
този предмет. Не може да бъда възприета тезата на защитата, че за яснота на
обвинението е необходимо да се посочи конкретно в коя хипотеза на посредствено
извършителство е извършено деянието, защото обвинителният акт съдържа
достатъчно индивидуализирано посочване на обстоятелството, че фактическото
посегателство е извършено от лице, различно от подсъдимия, но подсигурено от
последния. При прегледа на обстоятелствената част и диспозитива на ОА не може
да бъде направен извод, че същият не отговаря на изискванията на чл.246 от НПК.
Релевираната от защитата неточност не представлява съществено процесуално
нарушение, тъй като така повдигнатото обвинение е достатъчно ясно и описателно,
че да не накърнява правото на защита на подсъдимия.
Въззивната инстанция,
подобно на контролираната, не възприема оплакването на защитника на подсъдимия
за това, че неправилно е ангажирана наказателната му отговорност, след като не
е било установено по несъмнен и категоричен начин обстоятелството, че именно
той е осъществил инкриминираното действие, изразяващо се в разрушаване на
вилната сграда на частния обвинител М. и св. Х.. Правилно първостепенният съд е
преценил, че именно подсъдимият Г. трябва да носи наказателна отговорност за
извършеното деяние, независимо, че осъществяването на фактическото действие
(разрушаването на сградата) е извършено от наети от него работници, тъй като
именно той е наредил извършването му, подсигурявайки тяхното присъствие заедно
с машините на процесния имот. В случая е налице своеобразно посредствено
извършителство, като фактическото действие не може да промени извода за това
кой трябва да носи отговорност за извършването му. В съзнанието на неустановените по делото лица (работници,
подсигурени от самия подсъдим) не са съществували представи относно това, че работата по събаряне на процесната сграда е
противозаконно, тъй като същата не принадлежи на подс. Г. и той не разполага с
право да се разпорежда по повод на
същата. Тези обстоятелства обаче са били напълно известни на подсъдимия Г. и използвайки незнанието на двете неустановени по делото лица чрез техните действия подс. Г. е унищожил чужда недвижима вещ чрез посредственото
извършителство на двамата работници.
Непосредствен обект на престъплението по чл.216, ал.1
от НК са обществените отношения, които осигуряват нормалните условия за
упражняване правото на собственост на св. М. и св. Х.върху притежаваната от
същите недвижима вещ – вилна сграда. В резултат на действията
на подс. Г. чрез наетите от него работници е настъпил целеният престъпен резултат
"унищожаване". Съгласно ТР № 50 от 1979
г. на ОСНК унищожаването е такова качествено изменение в субстанцията или
структурата на вещта, което я прави напълно и окончателно негодна за използване
по първоначалното ѝ предназначение. Унищожаването стои в причинно-следствена връзка с поведението на подсъдимия
Г., макар и лично да не е участвал в събарянето на сградата - ако не беше подсигурил
присъствието на двама души със съответните машини, годни да унищожат сградата
до основи. От обективна страна е от значение и извършеното деяние да е
противозаконно - в процесния случай подсъдимият
Г. не е разполагал нито със съгласието на собствениците, нито с каквото и да е
правно основание да унищожи чуждата недвижима вещ, макар и последната да се е намирала
в имот, чийто собственик се явява подсъдимият.
Относно квалифициращото обстоятелство
„значителни вреди“ настоящият съдебен състав също намира, че е безспорно
установено. С оглед приетата СОЕ размерът на причинената имуществена вреда
възлиза на 22 990
лв. (двадесет и две хиляди деветстотин и деветдесет), като е съобразена
тълкувателната практика досежно наличието на този квалифициращ признак, както и
размера на минималната работна заплата в страна към момента на извършване на
деянието.
Не могат да бъдат споделени доводите за
несъставомерност на деянието на подсъдимия Г. от субективна страна. Известно е,
че съставомерността на деянието от субективна страна е въпрос не само по
приложението на правото, но преди всичко по установяването на фактите. В
конкретния случай, установените по делото действия на подсъдимия Г. по
организирането на разрушаването на сградата и извозването на отпадъците и покъщнината
чрез подсигуряване на двама работници (макар и неустановени по делото),
посочването на сградата, която трябва да бъде разрушена и присъствието на
подсъдимия по време на събарянето на последната, дават достатъчно основание за
направения от съда извод за наличие на пряк умисъл по смисъла на чл.11, ал.2 от НК. Подсъдимият е съзнавал, че неминуем резултат от използването на
специализирана техника ще доведе до пълното унищожаване на недвижимата вещ.
По отношение на наложеното наказание съдът
намира, че при индивидуализацията на наказанието контролираният съд е бил доста
лаконичен, но въпреки това волята му е ясна. За престъплението по чл.216, ал.5 от НК
законодателят е предвидил наказание „лишаване от свобода“ до 10 години без да е
посочен минимален срок. Настоящият състав счита за смекчаващи вината
обстоятелства чистото съдебно минало на дееца, липсата на данни за други
противообществени прояви, както и сравнително дългия срок на протичане на
наказателното производство спрямо подс. Г.. Разумният срок според ЕСПЧ и ВКС е една от гаранциите,
осигуряващи правото на справедлив съдебен процес и адекватен и своевременен
достъп до правосъдие. При неговото отчитане се взема предвид поведението на
страните (до каква степен те самите са станали причина със собственото си
поведение за забавяне на делото), както и фактическата и правна сложност на
разглежданото дело. Правилно контролираният съд не е отчел наличието на многобройни или
изключителни по своята същност смекчаващи вината обстоятелства, които да
обусловят приложението на чл.55 от НК. С оглед липсата на отегчаващи вината
обстоятелства и при превес на смекчаващите такива, въззивният съд счита, че
спрямо подсъдимия най-справедливо и способно да изпълни визираните в чл.36 от НК цели на наказанието се явява лишаване от свобода от 1 (една) година. Правилен
е решаващият извод на първоинстанционния съд за приложението на чл.66 от НК, но
изменението на наказанието на 1 година лишаване от свобода предполага и
изменение на изпитателния срок с оглед спазване на разпоредбата на чл. 66, ал.
2 от НК. Настоящата въззивна инстанция счита, че минималният отлагателен срок
от 3 (три) години е от естеството си да укаже необходимото поправително и
превъзпитателно, а най-вече - възпиращо
въздействие върху поведението на подс. Г., като по този начин целите, визирани
в чл.36 от НК, ще бъдат постигнати.
Относно искането на защитата и подсъдимия
за прекратяване на наказателното производство поради изтичане на абсолютната
давност за съответното престъпление, настоящият въззивен състав счита за
неоснователно. Видно от протоколно определение от 08.03.2019г. съдът е
разгледал искането, като го е оставил без уважение, като е изложил аргументи в
тази насока. Престъплението, за което подс. Г. е предаден на съд е такова по
чл.216, ал.5 от НК, за което е предвидено наказание „лишаване от свобода до 10
години“. Абсолютната давност, съгласно разпоредбата на чл.80, ал.1, т.2 от НК
за това престъпление е 15 (петнадесет) години. Неправилно защитата е приела, че
след като първоинстанционният съд е наложил наказание „лишаване от свобода“ от
2 години, са налице предпоставките на чл.80, ал.1, т.3 от НК. За определяне на
абсолютната давност релевантна е санкцията, предвидена в особената част за
съответния вид престъпление, а не наложеното наказание от съда, след надлежна
индивидуализация на същото.
Обосновано предвид изхода на делото на
основание чл. 189, ал.3 от НПК разноските по делото са оставени в тежест на
подсъдимия.
Така, при
извършената на основание чл.314, ал.1, вр. чл.313 от НПК цялостна служебна
проверка на правилността на атакувания съдебен акт, въззивната инстанция не
констатира наличие на основания, налагащи неговата отмяна, поради което същият
следва да бъде изменен досежно размера на наложеното наказание, а депозираната
жалба и допълнение към нея – да бъдат оставени без уважение.
Така мотивиран и на основание чл.334, т.3 вр. чл.337,
ал. 1, т.1 и чл.334, т.6 вр. чл.338 от НПК Софийският градски съд
РЕШИ:
ИЗМЕНЯ присъда от 28.09.2017г.,
постановена по НОХД № 1115/2014г. по описа на
СРС, НО, 102-ри състав, в частта й относно наложеното
наказание, като намалява размера на
наказанието „лишаване от свобода“ за срок от две години на 1 (една) година, и намалява размера на изпитателния срок от пет години на 3 (три) години.
ПОТВЪРЖДАВА присъда от 28.09.2017г.,
постановена по НОХД №1115/2014г. по описа на
СРС, НО, 102-ри състав в останалите й части.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване и протестиране.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.