Р
Е Ш Е Н И Е
N 8
гр.Русе, 08.01.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД , търговско
отделение в публичното
заседание на 12
декември през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СИЛВИЯ ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПАЛМА ТАРАЛАНСКА
ЗОРНИЦА ТОДОРОВА мл.с-я
при секретаря ЕВА ДИМИТРОВА като разгледа докладваното от председателя в.т.д.№401 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно, по чл. 258 и сл. ГПК.
„П. К. Б.”ЕООД гр.София, ЕИК ***, чрез юрисконсулт
Р. И. И. е обжалвало решението, постановено по гр.д.№7064/2018г. по описа на
РРС. Излага оплаквания за неправилност, посочени в жалбата и иска неговата
отмяна и уважаване на иска за сумата 1037.63лв.-неизплатено задължение по
договора и за неустойка-533.51лв. Претендира разноски за въззивната инстанция.
Насрещната страна въззиваемата
И.Г. не е подала отговор на въззивната жалба, в съдебно заседание заявява
становище за неоснователност на жалбата и иска решението да бъде потвърдено.
Съдът като взе предвид
оплакванията в жалбата и след като провери допустимостта и правилността на решението
в обжалваната част, с оглед оплакванията, намира за установено следното:
Въззивната жалба е подадена
от надлежна страна, в законния срок, при наличие на правен интерес, поради
което е допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Първоинстанционният съд е
сезиран с иск за установяване съществуване на вземане на жалбоподателя „П. К. Б.“ЕООД
гр.София по отношение на И.Г.Г., произтичащо от Договор за потребителски кредит
Профи кредит стандарт №**********, сключен между страните, за сумата 1681.81лв.,
от която номинал 1148.30лв. и неустойка-533.51лв., ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявлението до плащане на вземането, за които е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК-по ч.гр.д.№5304/2018г.
по описа на РРС. В исковата молба ищецът
„П. К. Б.“ЕООД е твърдял, че на 01.08.2014г.
сключили договор за потребителски кредит с ответника И.Г. и З. И., като
солидарни длъжници, при следните параметри: сума на кредита-3000лв., срок на
кредита-24 месеца, размер на вноска-185.46лв., падеж- 15-ти ден от месеца, ГПР-49.90%,
годишен лихвен %-41.17%, лихвен % на ден-0.11%, общо задължение по кредита-4451.04лв.
По избран и закупен пакет от допълнителни услуги: възнаграждение за закупен
пакет услуги-1308лв., размер на вноска по закупен пакет допълнителни услуги-54.50лв.
Общо задължение по кредита и пакета от допълнителни услуги-5759.04лв., общ
размер на вноска 239.96лв., дата на погасяване-15-ти ден от месеца. Ответника изпаднал в забава,
като последната вноска била платена 29.01.2016г., поради което договорът бил
автоматично прекратен и обявена предсрочната му изискуемост, за което длъжника
е информиран с писмо. Съгласно уговореното в ОУ при прекратяване на договора се
начислява неустойка на база неизплатената част от задължението, която в случая
е 533.51лв. След прекратяване на
договора длъжника направил 6 пълни вноски и една –непълна, с които е намалено
задължението. С молба от 13.11.2018г. по указание на съда ищецът е уточнил, че
претендираната като номинал сума се формира от: неплатена главница-581.66лв.,
неизплатено договорно възнаграждение-237.97лв. и неплатено възнаграждение за
закупен пакет от допълнителни услуги-218лв. Ответницата не е подала отговор на
исковата молба.
С решението си първоинстанционния
съд е прекратил производството по делото по установителния иск в частта над
сумата 581.66лв. до пълния размер 1148.30лв., като недопустим и е обезсилил
издадената заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.№5304/2018г.
по описа на РРС по отношение на ответницата И.Г. в частта за сумата над
581.66лв., претендирана като главница. Отхвърлен е установителния иск за 581.66лв.-неплатена
главница. В акта на съда е посочено изрично, че определението, съдържащо се в
диспозитива на съдебното решение, с което се прекратява производството по два
от исковете и се обезсилва частично заповедта за изпълнение подлежи на
обжалване в едноседмичен от връчването му на страните, а в останалата част
решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му. С решение
№1409/10.09.19г. е допълнено решението, като е отхвърлен и искът за дължимост
на сумата 533.51лв.-неустойка по договора.
С оглед горепосоченото,
предмет на обжалване е само решението в частта, с която са отхвърлени исковете
за главница-581.66лв. и за неустойка-533.51лв., тъй като в останалата част, с
която е прекратено производството над сумата 581.66лв. до 1148.30лв.,
решението, с характер на определение, е влязло в сила, като необжалвано. Това е
така, тъй като въззивната жалба, предмет на разглеждане е подадена на 2.04.2019г.
чрез куриерска служба, а съобщение до страна с препис от решението е връчен на
19.03.2019г., съдържащ указание за обжалваемостта му, т.е. след изтичане на
едноседмичния срок. Ето защо и в тази част въззивната жалба не подлежи на разглеждане.
В останалата част, с която са
отхвърлени исковете за главница и неустойка, решението е правилно, а въззивната
жалба - неоснователна.
За да отхвърли исковете,
районният съд е приел, след служебно преценка относно неравноправност на клаузи
от договора, че споразумението за
предоставяне на пакет допълнителни услуги е в противоречие с чл.10а, ал.2 ЗПК,
тъй като се касае до действия, обслужващи усвояването и управлението на
кредита, а не до допълнителни услуги по смисъла на чл.10, ал.1 с.з. Приел е, че
тези клаузи са нищожни, като заобикалящи закона. С оглед тази констатация,
съдът е приел, че с извършените от ответницата плащания, отнесени за погасяване
на задължението за предоставен пакет допълнителни услуги, е погасено задължението й за главница / вкл. и
договорна лихва/, като задължението в претендирания размер 581.66лв. е погасено
изцяло. За да отхвърли искът за неустойка в размер на 533.51лв., представляваща
35% от остатъчния размер на главницата, съдът е приел, според чл.33, ал.1 и 2 ЗПК при забава на потребителя, кредиторът има право единствено на лихва за
времето на забавата в размер, който не надвишава законната лихва, отделно от
това, че е недопустимо кумулирането на неустойка с мораторна лихва, както е
сторено от кредиторът.
Според настоящия състав, решението е правилно и следва да бъде потвърдено в хипотезата на чл. 272 ГПК чрез препращане към мотивите на първоинстанционния съд, който е обсъдил задълбочено и в пълнота събраните по делото доказателства и при липсата на допуснати процесуални нарушения е приложил правилно материалния закон.
Предвид оплакванията във въззивната жалба, че клаузите определящи
задължението за заплащане на закупения пакет от допълнителни услуги не са
нищожни и не противоречат на добрите нрави, следва да се посочи и следното:
Според
чл.
21, ал. 1 от Закона за потребителския кредит всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е
нищожна. В чл.
10а, ал. 2 от ЗПК изрично е регламентирана забраната да се изисква
заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита.С процесния договор за потребителски кредит страните са
сключили и споразумение за предоставяне на допълнителен пакет от услуги, свързани с усвояването и управлението на кредита
и услуга, гарантираща улеснена процедура за получаване на допълнителни парични
средства, срещу възнаграждение за пакета
в размер на 1308 лева, съставляващо почти половината от отпуснатия кредит от
3000лв. Настоящият съдебен състав намира това споразумение за нищожно на основание
чл.
21, ал. 1 от ЗПК, както е прието и от районния съд, тъй като същото е договорено
в противоречие с нормата на чл.
10а, ал. 2 от ЗПК. Включените в допълнителния пакет
услуги по същността си представляват действия, обслужващи усвояването и
управлението на кредита, поради което не може да се приеме, че са допълнителни
услуги по смисъла на чл.
10а, ал. 1 ЗПК. Регламентираните в чл.
10а, ал. 1 ЗПК допълнителни услуги са такива услуги, които нямат пряко
отношение към насрещните задължения на страните по договора. В настоящия случай
обаче посочените в споразумението допълнителни услуги по своята същност касаят
изпълнението на задълженията на потребителя по договора – конкретно тези
описани по т. 2, т. 3 и т. 4 от Споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, респ.-на
кредитодателя по отношение на описаната по т. 1 допълнителна услуга, като по
отношение на нея съдът намира, че по същността си е действие по усвояването на
кредита. Освен това с уговарянето на допълнително възнаграждение от 1308лв., настоящия
състав счита, че се заобикаля разпоредбата на чл.
19, ал. 4 ЗПК, тъй като начисляването и събирането на посочените суми по пакета за допълнителни услуги не представлява
плащане за услуга, а реално представлява прикрити разходи по кредита, с които
би се довело до надхвърляне на ограниченията на закона за максимален размер на
ГПР. Отделно от това, съдът намира, че в противоречие на императивното правило
на чл.
10а, ал. 4 от ЗПК в процесния договор за различните видове допълнителни
услуги е определено общо възнаграждение за плащане. Същевременно следва да се
отбележи, че с процесното споразумение е договорено предварително заплащане на
възнаграждението от потребителя, т.е., то е дължимо само за "възможността за
предоставянето" на изброените услуги, както е посочено и в самото
споразумение и без значение е дали някоя от тези услуги ще бъде използвана от
потребителя. Принципите на добросъвестност и справедливост при договарянето
изискват потребителят да заплати такса за реалното ползване на определена
услуга, а не при хипотетично ползване на такава. Също така, следва да се има
предвид и факта, че с оглед на естеството на част от изброените допълнителни
услуги, на практика се въвежда задължение за потребителя да заплати за нещо,
което страната има по силата на закона, като правото на страните да инициират
предоговаряне на срока на падежа на договора или плащане на вноските, свободата
да договорят отлагане на една или повече погасителни вноски, което води до
значителна неравнопоставеност на страните в облигационното правоотношение, тъй
като на практика излиза, че едната страна- потребителя, заплаща правото си да
договоря с другата страна- кредитора за изменение на параметрите на сключения
договор, като на потребителя не му е гарантиран определен резултат, а той
зависи от волята на другата страна – кредитора. Ето защо, оплакванията във
въззивната жалба в тази връзка са неоснователни. Неоснователно е оплакването и по отношение на
приетото от съда по иска за неустойка. Според чл.12.4 от ОУ, при прекратяване
на договора на основание чл.12.3 от ОУ, клиентът дължи неустойка в размер на
35% върху остатъчния размер на главницата по погасителен план. С оглед
констатация за недължимост на главница, поради погасяването й чрез плащане, този
иск е неоснователен. На следващо място, извън това, липсват по делото
доказателства и за наличието на основанието за прекратяване по чл.12.3, т.к. не
са представени такива писмото на кредитора, с което се обявява предсрочната
изискуемост да е връчено на ответницата, поради което и уговорената неустойка
не са дължи. Отделно от това, съдът намира, че неустоечната клауза, е и нищожна
на основание чл.
26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД – поради противоречие с добрите нрави. Съгласно ТР
№ 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK, добрите нрави са
морални норми, които не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а
съществуват като общи принципи или следват от тях. Условията и предпоставките
за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от
принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения.
Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави
следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на
договора, като се отчита естеството и размерът на задълженията, изпълнението на
които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено
с други правни способи; видът на уговорената неустойка (компенсаторна или
мораторна) и видът на неизпълнението на задължението (съществено или за
незначителна негова част); съотношението между размера на уговорената неустойка
и очакваните от неизпълнение на задължението вреди и др. Процесната неустойка е
компенсаторна – същата обезпечава неизпълнението на договора и защитава
интереса на кредитора при прекратяване на облигационната връзка по вина на
длъжника. Неустойката е дължима при разваляне на договора поради забава в
заплащането на която и да е от месечните погасителни вноски. Размерът на
подобна неустойка, предвид уговорения процент и основата за изчисляване
прекомерно надвишава стойността на очакваните от неизпълнението вреди. Това
значително несъответствие не може да бъде оправдано със санкционната функция на
неустойката, тъй като последната цели да санкционира неизправния длъжник в
случай на виновно неизпълнение на договора, но не следва да създава
предпоставки за неоснователно обогатяване на насрещната страна. Ето защо
настоящият състав приема, че клаузата на чл. 12. 4 от ОУ, задължаваща
потребителя при неизпълнение на задълженията му по договора да заплати
необосновано висока неустойка, е нищожна поради противоречие с добрите нрави.
Предвид изложените съображения, решението на
първоинстанционния съд е правилно и следва да бъде потвърдено.
Решението не подлежи на касационно
обжалване, с оглед разпоредбата на чл.280,
ал.3, т.1 ГПК.
По тези
съображения, Окръжният съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 07.03.2019г., постановено по гр.д.№7064/2018г. по описа на Районен
съд-Русе, ХIV-ти граждански състав.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно
обжалване.
Председател: Членове: