№ 2075
гр. София, 06.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 39 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ
при участието на секретаря СИМОНА Г. НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ Гражданско дело №
20221110115088 по описа за 2022 година
Производство е образувано по искова молба, подадена от Фирма, с която
е предявил срещу М. Ж. С. установителен иск по реда на чл. 422 ГПК с
правна квалификация чл. 220, ал. 1 КТ, с искане спрямо ответника да бъде
признато за установено, че същият дължи на ищеца сумата от 5578.45 лв.,
представляваща незаплатена част от обезщетение по чл. 220, ал.1 КТ за
неспазен 72-дневен срок на предизвестие при прекратяване на основание чл.
326, ал. 1 КТ на трудов договор № ***** от 21.10.2019г., за което вземане е
издадена заповед за изпълнение по гр. д. № 4542/2021 г. по описа на СРС, 39
състав.
Ищецът твърди, че на 21.10.2019 г. между страните е сключен трудов
договор с основно месечно трудово възнаграждение в размер на 3200 лв., като
е уговорен срок на предизвестие 90 дни. На 01.07.2020 г. служителят бил
подал писмено предизвестие, с което желае договорът му да бъде прекратен,
считано от 20.07.2020г., при условие да заплати обезщетение за неспазено
предизвестие за 72 дни. Сочи, че била съставена Заповед № 1035 от
08.07.2020г., в която било отразено, че считано от 20.07.2020г. договорът се
прекратява. На 10.07.2020 г. било подписано и споразумение за прекратяване
на трудовия договор, с което ответника поел задължение да заплати сумата от
7951.82 лв., представляващи горепосоченото обезщетение, до 20.08.2020 г.
Ищецът поддържа, че до настоящия момент сумата не е погасена, като се
претендират 5578.45 лв., доколкото е направено прихващане на насрещни
задължение по чл. 18, ал. 5 и ал.6 от трудовия договор, а също и на основание
чл. 3 от Споразумението. Моли съда да уважи иска. Претендира разноски.
Пред съда процесуалният представител на страната поддържа исковата молба
и претендира разноски, за което представя списък по чл. 80 от ГПК.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът М. Ж. С. е депозирал отговор на
1
исковата молба. Не оспорва, че страните са били обвързани от трудово
правоотношение. Поддържа, че клаузите на договора не са били
индивидуално уговорени, а договорът е по бланка. Сочи, че е поискал
прекратяването на трудовия договор да бъде по взаимно съгласие. Поддържа,
че няма спомен в подаденото от него предизвестие да е отбелязал като
основание подаването на заявление без да е спазен срок, предвид което дължи
обезщетение по чл. 220, ал.1 КТ. Твърди, че работодателят не е претърпял
вреди от неспазеното предизвестие. Поддържа, че 3-месечното предизвестие
е неоправдано и поставящо в неблагоприятна позиция работника, а
поведението на работодателя е недобросъвестно. Моли по аналогия да се
приложи чл. 92, ал. 2 ЗЗД и да се намали размера на обезщетението.
Възразява срещу извършеното от работодателя прихващане, като поддържа,
че клаузата в чл. 18, ал. 5 от договора не е по избор на работника, а е част от
бланков такъв. Твърди, че текстът на чл. 3 от Споразумението визира
възможността работодателят да направи удръжки с тези за ДОД и
осигурителни плащания, а не с вземания на работника за неизползван отпуск
и трудово възнаграждение. Според ответника вземането на работодателя не е
с настъпил падеж, т.е. двете вземания не са изискуеми. Моли съда да
отхвърли иска. Претендира разноски. Пред съда процесуалният представител
на страната поддържа отговора на исковата молба. Не претендира разноски. В
условията на евентуалност се прави възражение за прекомерност на
претендираните разноски на насрещната страна.
Предявени си и обективно и кумулативно съединени насрещни
осъдителни искове с правно основание чл. 128, т. 2, КТ, чл. 177, ал. 1 КТ, чл.
224, ал. 1 КТ и чл. 86, ал.1 ЗЗД от М. Ж. С. срещу Фирма с искане ответникът
да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 842.24 лв., представляваща
незаплатено трудово възнаграждение за м.07.2020г., ведно със законната
лихва от 27.10.2022г. до окончателното плащане, сумата от 189.28 лв.,
представляваща мораторна лихва за периода от 10.08.2020 г. до 27.10.2022 г.
върху незаплатеното трудово възнаграждение, сумата от 773.47 лв.,
представляваща незаплатен използван платен годишен отпуск за 7 дни през
м.07.2020 г., ведно със законната лихва от 27.10.2022г. до окончателното
плащане, сумата от 173.82 лв., представляваща мораторна лихва за периода от
10.08.2020г. до 27.10.2022 г. върху незаплатения използван годишен отпуск за
м.07.2020г., сумата от 545.62 лв., представляваща неизплатено обезщетение за
неизползван годишен отпуск от 4 дни, ведно със законната лихва от
27.10.2022 г. до окончателното плащане, сумата от 122.61 лв.,
представляваща мораторна лихва за периода от 10.08.2020г. до 27.10.2022 г.
върху неизползвания годишен отпуск, сумата от 75.46 лв., представляваща
незаплатен бонус за м.06.2020 г., платим с възнаграждението за м.07.2020г.,
ведно със законната лихва от 27.10.2022г. до окончателното плащане, както и
сумата от 16.95 лв., представляваща мораторна лихва за периода от
10.08.2020г. до 27.10.2022г. върху незаплатения бонус.
В насрещната искова молба се твърди, че между на ищеца не са му
изплатени полагащите му се трудово възнаграждение за м.07.2020 г., както и
допълнително възнаграждение за м.06.2020 г. Поддържа, че му се дължат
2
суми и за ползван и неизползван платен годишен отпуск. Възразява срещу
извършеното прихващане от страна на работодателя по чл. 18, ал. 5 от
трудовия договор. Според ищеца работодателят е следвало да направи
удръжки с тези за ДОД и осигурителни плащания, а не с вземания на
работника за неизползван отпуск и трудово възнаграждение. Според
ответника последните насрещните вземания не са били изискуеми към
момента на прихващането. Моли съда да уважи исковете. Претендира
разноски. Пред съда процесуалният представител на страната поддържа
насрещната исковата молба.
В срока по чл. 131, ал.1 ГПК е постъпил отговор от ответника по
насрещния иск е подал отговор на исковата молба, с който се оспорват
предявените насрещни искове. Посочва, че процесното трудово
правоотношение се е прекратило с изтичането на срока на предизвестието и
извършеното прихващане било в съответствие със законовите разпоредби. В
условията на евентуалност се твърди, че волеизявлението за прихващане е
достигнало до М. Ж. С. с получаване на исковата молба на Фирма. Моли съда
да отхвърли исковете. Пред съда процесуалният представител на страната
поддържа отговора на насрещната исковата молба.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
За безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени следните
обстоятелства, че между страните на 21.10.2019г. е сключен трудов договор
№ *****, както и че след прекратяването на трудовото правоотношение М.
Ж. С. е сключил нов трудов договор с друг работодател. Горното се
установява и от представения трудов договор № ***** от 21.10.2019 г.,
сключен между М. Ж. С. и Фирма, по силата на който ответникът е назначен
на длъжност „консултант – инженер техническа поддръжка, ниво 1“, като в
чл. 5, ал 1 от договора е предвидено основно трудово възнаграждение в
размер на 3200 лв. бруто. В чл. 5, ал. 2 е посочено, че по преценка на
работодателя, на служителя щяло да бъде изплатена парична премия до 220
лв. бруто за добро представяне, като премията за текущия месец щяла да се
изплаща с полагащото се трудово възнаграждение за следващия месец.
Премията зависи от постигнатите цели, поставени от ръководството на базата
на продуктивността и качествените изисквания от страна на
клиента/програмата. Също така в ал. 3 е предвидено, че на служителя се
заплащало допълнително месечно възнаграждение 0.6 процента върху
основното месечно трудово възнаграждение за всяка година придобит
професионален опит. Съгласно чл. 18, ал. 2 от договора е посочено, че срокът
за прекратяването на договора с писмено предизвестие е 90 дни. В чл. 18, ал.
5 е предвидено, че в случай на прекратяване на трудовия договор служителят
не спазел срока на предизвестието, същият се съгласявал дължимото от него
обезщетение да бъде удържано от дължимите от работодателя към него суми,
включително от дължимите към него трудови възнаграждения, от всички
допълнителни възнаграждения , както и от всички дължими обезщетения по
КТ или договорно уговорени. В чл. 18, ал. 6 е посочени, че ако след
3
извършените удръжки по ал. 5 задължението на служителят не бъдело
погасено, същият се задължавал да го заплати на работодателя в брой или по
банков път в 30 дневен срок от датата на прекратяване на трудовия договор.
По делото е представено предизвестие от 01.07.2020 г. подадено от М. Ж.
С., с което е поискано прекратяване на трудовите правоотношения със Фирма,
считано от 20.07.2020 г. на основание писмено предизвестие, без да бъде
спазен договорния срок на предизвестието, като се задължавал да изплати
обезщетение за неспазения срок на предизвестието.
Представена е заповед № 1035 от 08.07.2020 г. издадена от Фирма,
съгласно която на основание чл. 326, ал. 1 от КТ, считано от 20.07.2020 г. се
прекратявало трудовото правоотношение с М. Ж. С.. В т. 3 от заповедта е
посочено, че на основание чл. 220, ал. 1 от КТ служителят дължал
обезщетение на работодателя за неспазен срок на предизвестието в размер на
72 календарни дни, равняващи се на 7951.82 лв. На заповедта е направено
отбелязване, че е връчена на М. Ж. С. на 10.07.2020 г.
Представено е и споразумение от 08.07.2020 г. за прекратяване на трудов
договор № ***** от 21.10.2019 г., сключено между М. Ж. С. и Фирма,
съгласно което се прекратявал считано от 20.07.2020 г., на основание чл. 326,
ал. 1 от КТ трудов договор № ***** от 21.10.2019 г., заедно с всички негови
изменения и допълнения за длъжността „консултант – инженер техническа
поддръжка, ниво 1“. В чл. 2 от споразумението е посочено, че във връзка с
прекратяването на трудовия договор работодателят следвало да заплати на
служителя обезщетение на основание чл. 224 КТ ако същият има натрупан
неползван платен годишен отпуск към датата на прекратяване на трудовото
правоотношение. Съгласно чл. 3 страните се съгласявали, че работодателят
имал право и щял да извърши всички дължими удръжки съгласно
българското законодателство от сумите по чл. 2. В чл. 4 от споразумението е
посочени, че във връзка с прекратяване на трудовия договор служителят
следвало да изплати на работодателя обезщетение на основание чл. 220, ал. 1
от КТ в размер на 72 календарни дни, равняващи се на 7951.82 лв., съгласно
приложения график на вноски: до 20.08.2020 г. служителят се задължавал да
преведе сума в размер на 7951.82 лв.
По делото е представен фиш за работна заплата на М. Ж. С. за м.07.2020
г., в който е посочено за месеца ответникът имал 6 изработени дни и 7 дни
годишен отпуск, като е начислена сума в размер на 2795.43 лв. и била
удържана сумата от 2236.79 лв. на основание по чл. 220, ал. 1 КТ.
Представени са още и фишовете за заплата на М. Ж. С. за м.05.2020 г. с
начисления в размер на 4331.36 лв., м.06.2020 г. с начисления за 3590.40 лв.,
както и за м.08.2020 г. с начисления за сумата от 176 лв., представляващ
бонус за минал месец, от която сума е били удържан 136.58 лв. на основание
по чл. 220, ал. 1 КТ.
По делото е представено щатно разписание на Фирма валидно от
01.07.2020 г.
Представено е и извлечение от електронната система на Фирма, от което
е видно, че М. Ж. С. през м.07.2020 г. е ползвал 7 дни платен годишен отпуск,
4
от 09.07.2020 г. до 10.07.2020 г. вкл., както и от 13.07.2020 г. до 17.07.2020 г.
вкл.
Представена е и справка от информационната система на НАП за
актуалното състояние на всички действащи трудови договори на Фирма за
периода от 01.07.2020 г. до 30.09.2020 г.
Като свидетел по делото е разпитван Я.Б., който посочва, че бил бивш
колега с М. Ж. С. и били започнали заедно работа в Фирма, през октомври
2019 г., като преди това, трябвало да се премине обучение. Посочва, че
всички служители имали предизвестие, като това на свидетеля било три
месеца, което според свидетеля било стандартен договор в компанията, като
им дали обяснението, че при напускане се нуждаели от време да намерят
човек за нужната позиция и време, за да бъде обучен на тази позиция. Твърди,
че обучението на М. Ж. С. било почти пълен месец. Посочва, че работил при
ищеца от края октомври на 2019 г. до октомври 2021 г., като след това отново
работил там от началото на 2022 г. до 22-23 ноември на 2022 г. Посочва, че
знаел от М. Ж. С., че неговият ръководител му бил споделил, че евентуално
имало възможност договорът да бъде прекратен по взаимно съгласие. Твърди,
че след като М. С. напуснал не бил търсен и не бил назначен друг човек. За
всяка една освободена позиция или за разкрИ.ето на нова такава, първо се
пуска вътрешна информация, за хора които работят в компанията, ако искат
да си сменят позицията, или ако имали познати, за които можели да
гарантират, затова те били първите, които знаели. Посочва, че от ответника
знаел, че му били казали, че било добре да си пусне отпуска, тъй като
компанията, работи с клиенти, които изискват строга конфиденциалност, като
той не желаел да излизал в отпуска. Свидетелят твърди, че неговият договор
бил прекратен с едноседмично предизвестие, като той работел през тази една
седмица и доброволно си бил изплатил дължимото обезщетение.
Разпитван е и свидетеля И. Г., който посочва, че работил в Фирма, като
към 2020 г. бил мениджър – ръководител екип на проект 35022, „Амазон“.
Посочва, че не познавал М. С..
По делото е приета съдебно-счетоводна експертиза, която настоящият
съдебен състав кредитира като компетентно изготвена, от която се
установява, че получените от М. Ж. С. брутното трудово възнаграждение за
м.05.2020 г. е в размер на 4271.36, а за м.06.2020 г. е в размер на 3530.40 лв.
Съгласно заключението последният пълен отработен месец от М. Ж. С. е
месец април 2020 г., като било полученото брутно трудово възнаграждение в
размер на 4456.06 лв., от която сума брутно трудово възнаграждение с
постоянен характер в размер на 3510.40 лв. Съгласно заключението брутното
трудово възнаграждение с постоянен характер било в размер на 3510.40 лв.,
поради което размерът на неспазеното предизвестие от 72 календарни дни,
които съдържали 50 работни дни било в размер на 7978 лв., а начисленото от
работодателя обезщетение било в размер на 7951.82 лв., поради което се
явявало правилно, тъй като не превишавало изчисленото от експертизата
обезщетение. Вещото лице е посочило, че размерът на дължимото
обезщетение по чл. 2020 ал. 1 от КТ след извършеното от страна на
работодателя прихващане със сумата от 2373.37 лв. се явявала сумата от
5578.45 лв. Съгласно заключението нетния размер на трудовото
възнаграждение на М. Ж. С. за месец юли 2020 г. е 2236.79 лв., а нетния
размер на бонуса за м. юли 2020 г., изплатен през месец август 2020 г. бил в
размер на 136.58 лв., като посочените нетни възнаграждения били удържани и
с тях било извършено прихващане с дължимото обезщетение по чл. 220, ал. 1
КТ. Мораторната лихва върху сумата от 2236.79 лв. за периода от 10.08.2020
г. до 27.10.2022 . била в размер на 502.65 лв., а размерът на мораторната лихва
върху сумата от 136.58 лв. за периода от 10.08.2020 г. до 27.10.2022 г. е 29.52
лв.
5
В доказателствена тежест на ищеца по иска по чл. 220, ал. 1 КТ е да
докаже, че между страните е съществувало трудово правоотношение,
прекратено на основание, изискващо предизвестие, отправяне на
предизвестие, чийто срок ответникът не е спазил, и размера на БТВ за
неспазения срок на предизвестието. В тежест на ответника е да докаже
спазването на предизвестието, респ. – плащането на обезщетението.
Настоящият състав намира по отношение на разкритото производство по
чл. 193 от ГПК по оспорване на М. Ж. С. на истинността на отбелязванията,
извършени от М. Ж. С. върху заявление от 01.07.2020 г., че същото се явява
неоснователно. Настоящият състав изрично е указал на М. Ж. С., че тежестта
на доказване пада върху него, както и че за твърдените обстоятелства не сочи
никакви доказателства. Въпреки указанията на съда по делото не са
ангажирани никакви доказателства нито пък са правени доказателствени
искания в тази връзка. Единствено е разпитан свидетеля Г., който посочва, че
работил в Фирма, но не познавал М. С.. В този смисъл при липсата на други
доказателства по делото, следва да намерят приложение неблагоприятните
последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест, които
задължават съда да приеме, че така направеното оспорване от страна на
ответника се явява неоснователно.
Правото за едностранно прекратяване на трудовия договор по
инициатива на работника или служителя с предизвестие е субективно право,
което може да бъде упражнено само по преценка на работника или служителя
независимо каква е причината за прекратяването на трудовия договор на това
основание. Работникът или служителят не е длъжен да мотивира писменото
волеизявление, с което предизвестява работодателя, че едностранно
прекратява трудовия договор на основание чл. 326, ал. 1 КТ. При
прекратяване на трудовия договор по чл. 326, ал. 1 КТ работникът или
служителят отправя писменото предизвестие до работодателя и по
отправеното писмено предизвестие за прекратяване на трудовия договор по
чл. 326, ал. 1 КТ работодателят не може да изразява съгласие или несъгласие.
Трудовият договор се прекратява по силата на закона с изтичане на срока на
предизвестието /чл. 335, ал. 2, т. 1 КТ/, освен ако той или работодателят
пожелаят да го прекратят и преди да изтече този срок. С разпоредбата на чл.
220 КТ законодателят е предоставил тази възможност на всяка от страните по
трудовия договор да не спази срока на предизвестие, като заплати на другата
страна обезщетение с определен в закона размер - брутното трудово
възнаграждение на работника или служителя за неспазения срок на
предизвестието. Касае се за заместване на първоначално дължимата
престация, а именно: спазване на срока на предизвестие чрез отработването
му, с друга престация, а именно: плащане на определената в закона сума.
Обезщетението по чл. 220, ал. 1 от КТ предпоставя на първо място
законно уволнение. На второ място, то се дължи не при всички възможни
прекратителни основания, а само при тези, изискващи отправяне на
предизвестие /за работника - само тези по чл. 326 КТ/, като предназначението
на обезщетението е да замести неспазения срок на предизвестие. В
разглеждания случай осъществяването на горепосочените правопораждащи
факти е безспорно между страните. По делото е безспорно установено, че
страните са били обвързани от трудово правоотношение по трудов договор №
***** от 21.10.2019 г., по силата на който ответникът е назначен на длъжност
„консултант – инженер техническа поддръжка, ниво 1“, което
правоотношението е прекратено считано от 20.07.2020 г. В случая от
събраните по делото доказателства се установява, че трудовото
правоотношение е прекратено на основание чл. 326, ал. 1 от КТ, като по
делото е представена молба от 01.07.2020 г. от М. Ж. С., с която е поискано
прекратяване на трудовите правоотношения със Фирма, считано от 20.07.2020
г. на основание писмено предизвестие, без да бъде спазен договорния срок на
6
предизвестието, като се задължавал да изплати обезщетение за неспазения
срок на предизвестието. Като по делото е отделено за безспорно и
ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че непосредствено след
прекратяването на трудовото правоотношение М. Ж. С. е сключил нов трудов
договор с друг работодател. В случая неоснователни са възраженията на
ответника, че желаел да прекрати трудовия си договор на друго основание,
като не си спомнял дали същият бил отбелязал собственоръчно основанието
на молбата от 01.07.2020 г., за която не се спори, че е подписана от него,
доколкото по делото не са представени никакви доказателства в тази връзка.
Още повече, че по делото е представено и споразумение от 08.07.2020 г.,
сключено между М. Ж. С. и Фирма, съгласно което във връзка с
прекратяването на трудовия договор на ответника на основание чл. 326, ал. 1
от КТ в чл. 4 е размерът на дължимото обезщетение на основание чл. 220, ал.
1 от КТ както и графика на неговото изплащане от страна на ответника, а
именно обезщетение в размер на 72 календарни дни, равняващи се на 7951.82
лв. Противното не се установява и от показанията на свидетеля Ботушаров,
който посочва, че знаел от М. Ж. С., че неговият ръководител му бил
споделил, че евентуално имало възможност договорът да бъде прекратен по
взаимно съгласие. Съдът не кредитира показанията на свидетеля в тази им
част, доколкото същите не са непосредствени, а пресъздават твърдения на
ищеца, като дори и да се приеме друго то същите са в състояние единствено
да установят евентуалната възможност за прекратяване на договора на друго
основание за което не са ангажирани никакви доказателства. Тъкмо
обратното ответникът изрично е подал предизвестие за прекратяване на
трудовия договор на основание чл. 326, ал. 1 от КТ.
В случая неоснователни се явяват оплакванията на ответника във връзка
с липсата на претърпени вреди от страна на работодателя и размера на
обезщетението. Следва да се посочи, че поначало страната, която прекратява
трудовото правоотношение с предизвестие, трябва да го спази, като за
служителя спазването означава да остане на работа до изтичане на срока му, а
за работодателя да остави на работа служителя. В закона е предвидена
възможност при неспазването на предизвестие от страна на
работникът/служителят, същият да дължи обезщетение по чл. 220, ал.1 КТ.
Плащането на тази сума по същността си не е проява на обезвреда, като това
се установява и с оглед обстоятелството, че размерът на обезщетението не се
съизмерва с някакви претърпени вреди или дори презумирани вреди. Той е
определен глобално, форфетерно, именно защото не представлява вреда и
няма характер на обезщетение. В тази връзка възраженията на ответника за
прилагане по аналогия на чл. 92, ал. 2 от ЗЗД, касаещи прекомерно голяма
неустойка в сравнение с претърпените вреди се явяват неоснователни. В
случая се касае за заместване на първоначално дължимата престация с друга,
като при това насрещната страна е длъжна да приеме заместващото
изпълнение. В случая плащането вместо изпълнение представлява едно
субективно право, на което насрещната страна не може да откаже. Размерът
на обезщетението се съразмерява с брутното трудово възнаграждение за
неспазения срок на предизвестието, като разпоредбата на чл. 326, ал. 2 КТ е
установила 30 дни срок, доколкото страните не са уговорили по-дълъг срок,
но не повече от 3 месеца, какъвто се явява и настоящият случай, тъй като
съгласно чл. 18, ал. 2 от трудовия договор от 21.10.2019 г., е договорено, че
срокът за прекратяването на договора с писмено предизвестие е 90 дни. Така
уговорения срок се явява максимално допустимия според закона срок и е в
рамките на цитираната по-горе разпоредба. От приетата и неоспорена по
делото съдебно-счетоводна експертиза се установява, че размерът на
брутното трудово възнаграждение с постоянен характер на М. С. за последния
пълен отработен месец /април 2020 г./ е 3510.40 лв., което обстоятелство се
установява и от представения фиш за заплата за м.април 2020 г., поради което
размерът на обезщетението за неспазеното предизвестие от 72 календарни
7
дни, които съдържали 50 работни дни съгласно заключението е в размер на
7978 лв., а начисленото от работодателя обезщетение било в размер на
7951.82 лв., поради което се явявало правилно, тъй като не превишавало
изчисленото от експертизата обезщетение. Като сумата от 7951.82 лв. е
посочена и в споразумението между страните от 08.07.2020 г. във връзка с
уреждане на начина на погасяване на дължимата сума, като така
декларираното обстоятелство представлява по своя характер признание на
неизгоден за страната факт, който се цени от настоящият състав по реда на
чл. 175 от ГПК с оглед останалите данни по делото съдът приема, че то
отговаря на истината.
Настоящият състав намира, че съгласно чл. 18, ал. 5 от трудовия договор
№ ***** от 21.10.2019 г. е предвидено, че в случай на прекратяване на
трудовия договор служителят не спазел срока на предизвестието, същият се
съгласявал дължимото от него обезщетение да бъде удържано от дължимите
от работодателя към него суми, включително от дължимите към него трудови
възнаграждения, от всички допълнителни възнаграждения, както и от всички
дължими обезщетения по КТ или договорно уговорени. С така посочената
клауза от договора ответникът е дал съгласие за извършване на удръжки и
върху дължимите суми за трудово възнаграждение, като на основание същото
тези удръжки могат да се правят без нормативно ограничение в размера, за
който служителят е дал съгласие. Като в споразумението от 08.07.2020 г. е
договорен и срок за погасяване на задължението от 7951.82 лв. от страна на
ответника, а именно до 20.08.2020 г. В случая видно от представени фишове
за работна заплата за м.07.2020 г. и м.08.2020, както и от приетата съдебно
счетоводна експертиза на основание даденото съгласие по чл. 272 от КТ
работодателят е извършил прихващане с дължимото му обезщетение по чл.
220, ал. 1 от КТ в размер на 7951.82 лв. със сумите в общ размер от 2336.79
лв. /в която са включени трудово възнаграждение за м.07.2020 г., месечен
бонус за м.06.2020 г., ползван платен годишен отпуск за м.07.2020 г.,
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск/ както и 136.58 лв. /бонус
за м.07.2020 г./, поради което и размерът на дължимото и незаплатено
обезщетение по чл. 220, ал. 1 от КТ се явява сумата от 5578.45 лв. С оглед на
гореизложеното предявеният иск по чл. 220, ал. 1 КТ се явява основателен и
следва да бъде уважен в пълен размер.
По отношение на предявените обективно и кумулативно съединени
насрещни осъдителни искове с правно основание чл. 128, т. 2, КТ, чл. 177, ал.
1 КТ, чл. 224, ал. 1 КТ и чл. 86, ал.1 ЗЗД от М. Ж. С. срещу Фирма с искане
ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 842.24 лв.,
представляваща незаплатено трудово възнаграждение за м.07.2020г., ведно
със законната лихва от 27.10.2022г. до окончателното плащане, сумата от
189.28 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 10.08.2020 г. до
27.10.2022 г. върху незаплатеното трудово възнаграждение, сумата от 773.47
лв., представляваща незаплатен използван платен годишен отпуск за 7 дни
през м.07.2020 г., ведно със законната лихва от 27.10.2022г. до окончателното
плащане, сумата от 173.82 лв., представляваща мораторна лихва за периода от
10.08.2020г. до 27.10.2022 г. върху незаплатения използван годишен отпуск за
м.07.2020г., сумата от 545.62 лв., представляваща неизплатено обезщетение за
неизползван годишен отпуск от 4 дни, ведно със законната лихва от
27.10.2022 г. до окончателното плащане, сумата от 122.61 лв.,
представляваща мораторна лихва за периода от 10.08.2020г. до 27.10.2022 г.
върху неизползвания годишен отпуск, сумата от 75.46 лв., представляваща
незаплатен бонус за м.06.2020 г., платим с възнаграждението за м.07.2020г.,
ведно със законната лихва от 27.10.2022г. до окончателното плащане, както и
сумата от 16.95 лв., представляваща мораторна лихва за периода от
10.08.2020г. до 27.10.2022г. върху незаплатения бонус, настоящият състав с
оглед на изложеното по-горе намира същите за неоснователни. Видно от
заключението по съдебно-счетоводната експертиза с така посочените суми е
8
било извършено погасяване на насрещни задължения към работодателя,
поради което предявените искове следва да се отхвърлят като неоснователни.
Настоящият състав намира, че предявените насрещни искове по чл. 86, ал. 1
от ЗЗД се явяват акцесорни по отношение на главните искове иск по чл. 128,
т. 2, КТ, чл. 177, ал. 1 КТ, чл. 224, ал. 1 КТ и доколкото главният искове се
явяват неоснователни, то такива се явяват и исковете по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД,
поради което следва да бъдат отхвърлени.
По отношение на иска по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
По отговорността на страните за разноски:
В съответствие със задължителните тълкувателни разяснения на
Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 12, съдът следва да се
произнесе и по разпределението на отговорността за разноски в заповедното
и исковото производство. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК заявителят /ищец/
има право на направените от него разноски в двете производства, като
ищецът претендира сумите от 111.57 лв. държавна такса в исковото
производство, 609 лв. адвокатско възнаграждение в исковото производство,
300 лв. депозит за вещо лице, 111.57 лв. платена държавна такса в
заповедното производство и 425 лв. адвокатско възнаграждение в
заповедното производство. Настоящият състав намира за неоснователно
възражението на ответника за прекомерност на възнаграждението по чл. 78,
ал. 5 ГПК, поради което на основание чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата за
минималните размери на адвокатските възнаграждения същото следва да бъде
оставено без уважение. С оглед изхода на спора на ищеца следва да се
присъди сумата от 1557.14 лв.
С оглед неоснователността на предявените насрещни искове на ищеца по
насрещния иск не следва да се присъдят разноски. Ответникът по насрещния
иск е претендирал разноски в размер на 600 лв. адвокатско възнаграждение.
Настоящият състав намира за неоснователно възражението на ищеца по
насрещния иск за прекомерност на възнаграждението по чл. 78, ал. 5 ГПК,
поради което на основание чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата за минималните
размери на адвокатските възнаграждения същото следва да бъде оставено без
уважение.
Воден от горното, Софийски районен съд,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения иск от Фирма, ЕИК
*******, със седалище и адрес на управление /административен адрес/ срещу
М. Ж. С., ЕГН **********, със съдебен адрес /административен адрес/, чрез
адв. Н. М., по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК с правно основание чл. 220, ал. 1
КТ, че М. Ж. С. дължи на Фирма сумата от 5578.45 лв., представляваща
незаплатена част от обезщетение по чл. 220, ал.1 КТ за неспазен 72-дневен
срок на предизвестие при прекратяване на основание чл. 326, ал. 1 КТ на
трудов договор № ***** от 21.10.2019г., за което вземане е издадена заповед
за изпълнение по гр. д. № 4542/2021 г. по описа на СРС, 39 състав.
ПРИЗНАВА ЗА НЕДОКАЗАНО на основание чл. 194, ал. 2 от ГПК във
вр. с чл. 193, ал. 2 от ГПК, направеното от ответника М. Ж. С. оспорване
истинността на отбелязванията, върху представеното от ищеца заявление от
9
01.07.2020 г.
ОСЪЖДА М. Ж. С., ЕГН **********, със съдебен адрес
/административен адрес/, чрез адв. Н. М., да заплати на Фирма, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление /административен адрес/, на основание
чл. 78, ал. 1от ГПК сумата от 1557.14 лв. разноски в исковото и заповедното
производство.
ОТХВЪРЛЯ предявените от М. Ж. С., ЕГН **********, със съдебен
адрес /административен адрес/, чрез адв. Н. М., срещу Фирма, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление /административен адрес/, обективно и
кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 128, т. 2,
КТ, чл. 177, ал. 1 КТ, чл. 224, ал. 1 КТ и чл. 86, ал.1 ЗЗД с искане Фирма да
бъде осъден да заплати на М. Ж. С. сумата от 842.24 лв., представляваща
незаплатено трудово възнаграждение за м.07.2020г., ведно със законната
лихва от 27.10.2022г. до окончателното плащане, сумата от 189.28 лв.,
представляваща мораторна лихва за периода от 10.08.2020 г. до 27.10.2022 г.
върху незаплатеното трудово възнаграждение, сумата от 773.47 лв.,
представляваща незаплатен използван платен годишен отпуск за 7 дни през
м.07.2020 г., ведно със законната лихва от 27.10.2022г. до окончателното
плащане, сумата от 173.82 лв., представляваща мораторна лихва за периода от
10.08.2020г. до 27.10.2022 г. върху незаплатения използван годишен отпуск за
м.07.2020г., сумата от 545.62 лв., представляваща неизплатено обезщетение за
неизползван годишен отпуск от 4 дни, ведно със законната лихва от
27.10.2022 г. до окончателното плащане, сумата от 122.61 лв.,
представляваща мораторна лихва за периода от 10.08.2020г. до 27.10.2022 г.
върху неизползвания годишен отпуск, сумата от 75.46 лв., представляваща
незаплатен бонус за м.06.2020 г., платим с възнаграждението за м.07.2020г.,
ведно със законната лихва от 27.10.2022г. до окончателното плащане, както и
сумата от 16.95 лв., представляваща мораторна лихва за периода от
10.08.2020г. до 27.10.2022г. върху незаплатения бонус.
ОСЪЖДА М. Ж. С., ЕГН **********, със съдебен адрес
/административен адрес/, чрез адв. Н. М., да заплати на Фирма, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление /административен адрес/, на основание
чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 600 лв. разноски в исковото производство по
предявените насрещни искове.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10