РЕШЕНИЕ
№ 140
гр. Кюстендил, 03.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, XX-ТИ СЪСТАВ, в публично
заседание на шестнадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Преслава Кр. Дякова
при участието на секретаря ВЕСЕЛА Б. ДАНЧЕВА
като разгледа докладваното от Преслава Кр. Дякова Гражданско дело №
20241520102280 по описа за 2024 година
Съдът е сезиран с искова молба от Д. Г. О., ЕГН **********, с адрес: гр. **, кв. „**“ **, вх.
*, ет. *, ап. **, против „Креди Йес” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Хасково, ул. „Лозарска“ № 12, с която е предявен установителен иск с
правно основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД, вр. чл.146, ал.1, вр. чл.143, ал.1 ЗЗП за признаване за
установено, че клаузата на чл.8 от сключения между страните Договор за паричен заем №
515048/13.08.2024г. е нищожна.
В исковата молба се твърди, че на 13.08.2024г. ищецът и ответникът са сключили Договор за
паричен заем № 515048 за сумата от 3000 лева, при месечен лихвен процент 3,330%, и
годишен процент на разходите /ГПР/ 48,530%, със срок за погасяване 30 месеца. Съгласно
чл.6 от договора ищцата следвало в срок до 3 дни от сключване на договора да обезпечи
кредита с гаранти /две физически лица, всяко от които да отговаря на определени от
кредитора условия/, както и с още едно обезпечение по избор на заемателя измежду ипотека
върху недвижим имот, особен залог върху недвижимо имущество, предоставяне на
безусловна банкова гаранция или ценна книга, издадена в полза на заемодателя. В чл. 8 от
договора било уговорено, в случай на неизпълнение на посоченото задължение,
кредитополучателят да дължи на кредитора неустойка в размер на 2434,26 лева. Твърди се,
че посочената неустойка била включена в погасителния план към договора за кредит, като
по този начин действителната обща сума, която ищцата следвало да върне за използвания
кредитен ресурс, била в размер на 6270 лева.
Излагат се съображения за нищожност на неустоечната клауза, поради противоречието й с
1
добрите нрави. Посочва се, че така договорената неустойка излизала извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция – начислена по този начин тя целяла
единствено неоснователно обогатяване на кредитора. Счита, че клаузата е неравноправна и
нищожна на основание чл.143, ал.2, т.5 ЗЗП. Същата противоречала на разпоредбата на
чл.143, ал.3 ЗЗП. Изтъква се, че неустойката е уговорена в нарушение на изискванията за
добросъвестност, доколкото в добросъвестните отношения легитимният кредиторов интерес
е да получи обезпечение преди сключването на договора, за да се гарантира срещу
евентуално пълно или частично неизпълнение от страна на кредитополучателя. Твърди се, че
не е налице житейска и правна логика един кредитор да престира без наличие на
обезпечение, т.е. да е поел риска от евентуално неизпълнение и да изисква едва след
сключването на договора да му бъде предоставено такова. Освен това се посочва, че
реалното изпълнение на предоставяне на изискваното обезпечение при посочените от
кредитора условия е практически невъзможно в предвидения от закона 3-дневен срок. Наред
с това, излага доводи, че с въпросната клауза за неустойка се заобикаляла разпоредбата на
чл.33, ал.1 ЗПК, доколкото с нея се уговаряла още едно допълнително обезщетение за
неизпълнение на акцесорно задължение, от което обаче не произтичали вреди. Било налице
кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва, а това било недопустимо. Сочи се
още, че на основание чл.146, ал.1 неравноправните клаузи били нищожни освен ако не са
уговорени индивидуално, но в процесния случай тя не е могла да влияе на съдържанието на
договора. Неустойката била нищожна на основание чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД и поради
изключително завишения размер на същата спрямо размера на отпуснатия кредит. По
изложените съображения се иска съдът да постанови решение, с което да признае за
установено, че клаузата на чл.8 от Договор за паричен заем №515048/13.08.2024г., сключен
между Д. Г. О., ЕГН ********** и „Креди Йес“ ООД, ЕИК *********, е нищожна на
основание чл.26, ал.1, предл. 3 от ЗЗД. Обосновава правния си интерес от провеждане на
иска с внасянето на яснота между страните досежно действителните параметри на
съществуващата помежду им облигационна връзка. Представят се доказателства,
претендират се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата молба, в който изразява
становище за неоснователност и недоказаност на предявения иск.
В отговора се твърди, че на 12.08.2024 г. на ищцата бил предоставен екземпляр от
Стандартен европейски формуляр (СЕФ), чрез който била предоставена в изискуемата по
закон форма преддоговорна информация относно предоставяне на парична сума в заем и
сключване на договор за заем, като на същата дата от ищцата до ответното дружество била
подадена молба за заем с № 515048. След оценка и одобрение на така депозираното от
ищцата искане за заем на 13.08.2024г. в гр. Кюстендил бил сключен Договор за паричен заем
№ 515048 между заемателя Д. О. и заемодателя „Креди Йес” ООД. Договорът бил сключен
за исканата сума от 3000 лв., за срок от 15 месеца, с месечен лихвен процент 3,330% и ГПР в
размер на 48,530 %. В чл. 6 от договора за заем била дадена възможност на заемателката да
избере начините на обезпечаване на заема. В чл. 8 от договора за заем била посочена сумата,
2
която потребителят би заплатил при непредоставяне на исканото обезпечение в тридневен
срок. Към договора за заем били предоставени Погасителен план и Общи условия. Това
обстоятелство било посочено и в чл. 4, ал. 2 от договора за заем, като ищцата положила
подпис на всяка страница. Заемната сума по така сключения договор за заем в размер на
3000 лв. била предадена в брой на заемателката на датата на сключване чрез разходен касов
ордер. Твърди се, че по процесния договор за заем от страна на ищцата били извършени
четири плащания в общ размер от 627 лв.
Ответникът заявява, че съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК при изчисление на
ГПР не следвало да бъде включен размерът на неустойката по чл. 8 от договора за заем, тъй
като по своята същност тя не представлявала разход по управление на кредита, респ.
допълнителна печалба, а плащане по повод неизпълнението на задължението на
потребителя за предоставяне на обезпечение по договора за заем. Сочи се, че размерът на
неустойката бил изначално определен до точно фиксирана и определена от страните сума.
Към момента на сключване на договора ищцата била съгласна с неустойката и е изразила
съгласието си чрез подписването на договора и по този начин предварително е била
запозната с последиците, които биха настъпили за нея при непредоставяне на исканото
обезпечение. Счита, че клаузата на чл. 8 от Договора за заем № 515048 е изцяло
законосъобразна, действителна, индивидуално договорена и не противоречи на закона и на
добрите нрави и практики. Освен това се отбелязва, че в договора, както и в общите
условия, изрично били посочени правата на заемателката от отказ от сключения договор,
както и от предсрочно прекратяване. И след като ищцата е установила, че не може да
предостави исканите обезпечения, е имала възможност да се откаже от сключването на
договора, като в такъв случай клаузата за неустойка не би породила правно действие. По
отношение на твърдението за накърняване на добрите нрави ответното дружество изтъква,
че следвало да се вземе предвид обстоятелството, че то е небанкова финансова институция и
в този смисъл профилът на клиентите бил по-рисков откъм изпълнение на задължението за
заплащане на погасителните вноски. Изтъква се, че заемодателят бил предоставил на
ищцата необходимата преддоговорна информация в разумен срок и същата е била наясно с
условията на договора и въпреки това го е сключила. По изложените съображения моли за
отхвърляне на предявения иск като неоснователен и недоказан. Претендира разноски.
Релевира и възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа страна:
Не се спори между страните и на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ГПК е обявено за
безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че на 13.08.2024г. е сключен
договор за паричен заем № 515048, по силата на който ответникът „Креди Йес“ ООД /като
заемодател/ е предоставил на ищцата Д. Г. О. /като заемател/ сума в размер на 3000 лв.,
която е следвало да бъде издължена на 30 /тридесет/ погасителни вноски, с уговорен
фиксиран месечен лихвен процент в размер на 3,330 % и ГПР от 48,530 %. Това
3
обстоятелство се установява и от представения по делото като писмено доказателство и
неоспорен от ответника Договор за паричен заем № 515048/13.08.2024г. Същият е сключен
при отнапред установени от кредитодателя Общи условия, като страните не спорят, че
последните са неразделна част от условията на договора. По делото не са представени
Общите условия, относими към процесния договор за заем.
В чл. 6 от договора е предвидено договорът за заем да бъде обезпечен с гарант/и,
отговарящ/и на чл. 10, ал. 2, т. 1 от ОУ, и с още едно от следните обезпечения по избор на
заемателя – ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова
гаранция, ценна книга, издадена в полза на заемодателя. В чл. 8 от договора страните са се
уговорили, че при неизпълнение на задължението на длъжника да осигури договореното в
чл. 6 от договора обезпечение в тридневен срок от неговото сключване, заемателят дължи на
заемодателя неустойка в размер на 2434,26 лв., с начин на разсрочено плащане, подробно
посочен в погасителния план към договора за паричен заем. Видно от погасителния план
плащането на неустойката по чл. 8 от договора е разсрочено на 30 бр. вноски, при което
общият размер на всяка от погасителните вноски с включена разсрочена неустойка възлиза
на сумата от 209,00 лв.
Въз основа на така изложената фактическа обстановка, съдът достигна до следните
правни изводи:
Не е спорно, а и се установява от материалите по делото, че между ищеца и „Креди Йес”
ООД е възникнало облигационно правоотношение по силата на договор за заем с
визираното по-горе съдържание. Сключеният между страните договор по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за
неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК. Ищцата
има качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК, респ. § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП
поради което се ползва с потребителската закрила на ЗЗП /чл. 143 и сл. от ЗЗП/ срещу
неравноправно договаряне, за което съдът следи служебно.
Настоящата инстанция намира за основателни изложените в исковата молба доводи за
недействителност на така уговорената клауза за неустойка. В ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д.
№ 1/2009 г. на ОСТК на ВКС са посочени критериите за нищожност на неустоечната клауза
поради противоречие с добрите нрави, а именно - такава е неустойката, която е уговорена
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за
нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случай факти и
обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размер
на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други,
различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на
неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и
очакваните за кредитора вреди от неизпълнението.
В процесния случай уговорената в чл. 8 от договора за паричен заем неустойка излиза извън
присъщите й функции, с оглед предвидения в договора кратък срок за предоставяне на
обезпечението - тридневен срок от сключването на договора, респ. многобройните условия,
4
на които следва да отговарят гарантите, и изискването за предоставяне на още едно по избор
на заемателя допълнително обезпечение /ипотека върху недвижим имот, особен залог върху
движимо имущество, банкова гаранция, ценна книга, издадена в полза на заемодателя/.
Освен това начинът, по който е уговорена неустойката, сочи, че потребителят всякога ще
дължи неустойка, ако в краткия тридневен срок от усвояване на сумата не осигури
обезпечение, дори и когато той е изправна страна по отношение на основното си
задължение – да връща на падежа главницата ведно с възнаградителната лихва.
Следователно, дори и интересът на кредитора по договора за заем да е удовлетворен – той
да получава в срок плащания на главницата и възнаграждението за предоставения от него
заем, той ще има право да получи и допълнително вземане за неустойка. За този извод е без
значение обстоятелството дали в конкретния случай ищцата е била изправна страна по
договора, тъй като преценката за валидност на неустоечната клауза се извършва към датата
на сключване на договора. Наред с това съдът не констатира да е уговорена клауза, която да
предвижда, че при предоставяне на обезпечение, макар и след изтичане на тридневния срок,
потребителят се освобождава от задължението за плащане на неустойката. От това следва
изводът, че тридневният срок по чл. 8 от договора е краен и преклузивен, като формалното
му пропускане само по себе си влече отговорност за заплащане на неустойка, дори заемът в
действителност да е обезпечен и интересът на заемодателя да не е увреден. Горното налага
извода, че целта на процесната неусточена клауза не е да гарантира предоставянето на
обезпечение за изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора
за кредит – да върне получената сума в уговорения срок и да обезщети кредитора за вредите
от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да доведе до допълнително
възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т.е. явява се скрита
възнаградителна лихва.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на
договора за паричен заем съобразно договореното. В този смисъл непредставянето на
обезпечението само по себе си не поражда никакви вреди за кредитора, като такива биха
възникнали чак при неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от
имуществото на кредитополучателя. На практика такава клауза прехвърля риска от
неизпълнение на задълженията на кредитната институция за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително
увеличаване на размера на задълженията. По този начин на кредитополучателя се вменява
задължение да осигури обезпечение след като кредитът е вече отпуснат, като, ако не го
направи, дългът му нараства, което повишава опасността от свръхзадлъжнялост. Както
изрично е посочено и в чл. 16 ЗПК, изискването за проверка на кредитоспособността на
потребителя, е тя да бъде извършена преди сключването на договора, като ако кредиторът
прецени, че длъжникът не би могъл да изпълнява задължението си по договора, не би
следвало да вземе решение за предоставянето на потребителски кредит. Предвиждането на
санкция за потребителя при непредставяне на обезпечение всъщност цели освобождаване на
5
кредитодателя от изпълнение на задължението му по чл. 8 от Директива 2008/48 и
прехвърляне на същото в отговорност на потребителя. Едно от задълженията на
кредитодателя, поставено в тежест от Директивата, е да проучи предварително финансовото
състояние на потребителя, да изиска обезпечение на задълженията по договора за кредит
най-късно към момента на сключването му, което е в унисон с целите на Директивата да не
се допуска предоставяне на кредити без предварителна оценка на кредитоспособността.
Прехвърлянето на неблагоприятните последици от неизпълнение на това задължение на
кредитора в патримониума на потребителя посредством допълнителното му санкциониране
довежда до значително неравновесие между правата на търговеца и тези на потребителя.
С оглед на изложените съображения, съдът приема, че така уговорена неустойката излиза
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, което прави
клаузата, предвиждаща нейното заплащане, нищожна поради противоречие с добрите нрави.
Процесната клазуза е неравноправна и съгласно чл.143, ал.2, т.5 ЗЗП, според която
разпоредба неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е и уговорка, която го
задължава при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо
обезщетение или неустойка. Ето защо, на основание чл. 146 ал.1 от ЗЗП и доколкото няма
данни да е индивидуално уговорена, тази клауза е нищожна, поради което произтичащото от
нея вземане е недължимо от потребителя-длъжник по договора за заем.
Освен това така уговорената неустойка представлява скрита добавка към възнаградителна
лихва – този извод се подкрепя и от начина на изплащане на вземането за неустойка –
същата от самото начало е разсрочена и включена в месечните погасителни вноски. По този
начин неустойката реално увеличава печалбата на кредитора, защото при плащането на
всички задължения се получава едно допълнително възнаграждение. С оглед на тези
съображения, съдът приема, че вземането за неустойка е следвало да се включи и отчете при
изчислението на ГПР по кредита, доколкото дължимата сума за неустойка реално
представлява разход по кредита по смисъла на § 1 от ДР на ЗПК. В контекста на дадената
дефиниция в § 1, т. 2 ЗПК „обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия размер
на кредита и общите разходи по кредита на потребителя, които пък представляват всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Следователно, при
включването на неустойката към разходите по кредита, то ГПР по договора неминуемо би
прехвърлил законоустановения лимит на разходите по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, а именно ще бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, който е
около 50 %. Видно от погасителния план общият размер на дължимата неустойка възлиза на
6
сумата от 2434,26 лв., тоест размерът на неустойката е близък до размера на отпуснатия заем
– 3000 лв. Тоест в рамките на 15 месеца кредитополучателят е следвало да възстанови сума
в размер от 6270 лв. или двойно повече от получената в заем сума. В този смисъл
посоченият в договора годишен процент на разходите от 48,530 % и общата дължима сума –
3835,74 лева не отговарят на действителните такива и в тях следва да се включи и сумата за
неустойка, при което действителният размер на ГПР би надхвърлил посочения в договора и
установения в чл. 19 ЗПК максимален размер. Неспазването на императивните разпоредби,
предвиждащи лимит на размера на годишния процент на оскъпяване на кредита,
представлява частна хипотеза на нарушаване на добрите нрави с договорни клаузи в
потребителските кредити, тъй като води до неравноправие между двете страни, явна
нееквивалентност между престациите по правоотношението и неоснователно обогатяване на
кредитора за сметка на кредитополучателя, последният от които е задължен да заплати
неоправдано висок разход за предоставения му финансов ресурс. Освен това невключването
на вземането за неустойка към разходите по договора следва да се окачестви и като нелоялна
и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, доколкото подвежда потребителя
относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните
икономически последици от сключването на договора. Посочването на стойност по-малка от
действителната, която превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, представлява
неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а по силата на чл. 19, ал. 5 ЗПК,
клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4 ограничения, се считат за нищожни.
На следващо място, с уговарянето на такива клаузи, се заобикаля и законът – чл.33,ал.1 ЗПК,
който текст предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва
върху неплатената в срок сума за времето на забава. С процесните клаузи за неустойка в
полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на
акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна
неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано
от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1
ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този
смисъл съдебната практика е константна.
Поради това съдът намира, че искът с правно основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД, вр. чл.146,
ал.1, вр. чл.143, ал.1 ЗЗП е основателен и следва да бъде уважен.
Относно разноските: На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат
присъдени сторените по делото разноски. Видно от данните по делото ищеца е сторил
разноски в размер на 97,37 лв. внесена държавна такса. Направено е и искане на основание
чл. 38, ал. 1, т. 3, вр. чл. 36, ал. 2 ЗА на процесуалния представител на ищеца - адв. Д. Г., да
се присъди възнаграждение за осъществената правна услуга. Видно от представения по
делото договор за правна защита и съдействие адвокат Г. е предоставил на ищцата безплатна
правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗА /изрично вписано в договора/. В тази
връзка съдът намира, че следва да бъде присъдено възнаграждение на адвоката, осъществил
безплатна правна помощ. От страна на ответника е релевирано и възражение за
7
прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. По отношение на размера на
възнаграждението, който следва да се определи в полза на адвокат Г., съдът взе предвид
изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела C-
427/16 и C-428/16, съобразно които установените размери на минималните адвокатски
възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от
предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически
необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички
случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на
член 101, § 1 ДФЕС. Тези постановки са доразвити с постановеното Решение на СЕС по дело
C-438/22. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният
съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на
страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение,
включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и
адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101,
параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако
установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения
и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава
забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи
тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба
минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
Съобразявайки решение на СЕС по дело С–438/2022, настоящият състав не намира да е
обвързан с фиксираните в Наредбата минимални размери на адвокатските възнаграждения,
като задължителни, а единствено като инструктивни, ориентировъчни относно представата
на съсловието за адекватност на адвокатските възнаграждения, съответно подлежащи на
актуализиране. Настоящият състав съобразявайки предмета на делото, обжалваемия
материален интерес, обстоятелството, че производството по делото е приключило при
уважаване на иска, след провеждане на открито съдебно заседание, на което страните не са
присъствали, нито техните процесуални представители, като са събрани незначителни по
обем писмени доказателства, че процесуалният представител на ищеца е изготвил исковата
молба, представил е писмени документи, и е подал кратко становище за откритото с. з. При
това положение, съдът намира, че делото не се характеризира със значителна фактическа и
правна сложност, продължителност или многобройни съдебни заседания, допълнителни
разходи или усилия във връзка с осъщественото процесуално представителство, поради
което посоченият в Наредбата минимум не отговаря на посочените цели и критерии за
прилагането. Съобразно материалния интерес по делото, констатираната по-горе фактическа
и правна сложност, както и че се касае за искове, част от заведени голям брой еднотипни
дела /включително от настоящия ищец в РС-Кюстендил, по които има формирана трайна
съдебна практика/, съдът намира, че адвокатското възнаграждение следва да бъде
8
определено в размер на 200,00 лева.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА на основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД, вр. чл.146, ал.1, вр. чл.143, ал.1 ЗЗП
нищожността на клаузата на чл. 8 от Договор за паричен заем № 515048/13.08.2024г.,
сключен между ищцата Д. Г. О., ЕГН **********, с адрес: гр. **, кв. „**“ **, вх. *, ет. *, ап.
**, като заемател, и ответника „Креди Йес” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Хасково, ул. „Лозарска“ № 12, като заемодател, предвиждаща заплащането
на неустойка в случай на непредставяне на обезпечение по договора.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК „Креди Йес” ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. Хасково, ул. „Лозарска“ № 12 да заплати на Д. Г. О.,
ЕГН **********, с адрес: гр. **, кв. „**“ **, вх. *, ет. *, ап. **, сумата от 97,37 лв.,
представляваща внесена държавна такса.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 от Закона за адвокатурата „Креди Йес” ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Хасково, ул. „Лозарска“ № 12 да заплати
на адвокат Д. Г., вписан в АК – ** с № ***, със съдебен адрес: гр. **, ул. „**“ № *, ет. *, офис
**, сумата от 200,00 лв., представляваща възнаграждение за предоставена безплатна правна
помощ, изразяваща се в процесуално представителство на ищцата по делото.
Решението подлежи на обжалване пред ОС - Кюстендил в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Кюстендил: _______________________
9