Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 13.09.2018г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение, III В въззивен състав
в публично заседание на тринадесети юни през две хиляди и осемнадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с-я БОРЯНА ПЕТРОВА
при секретаря Юлия Асенова, като разгледа
докладваното от мл. съдия Петрова в.гр.д.
№ 6079 по описа на СГС за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 293, ал.3
от ГПК във вр.с чл. 258 и сл. от ГПК.
Същото е образувано след като с решение № 176
от 15.05.2017г., постановено по гр. д. № 1885/2015г. по описа на ВКС, II TО e отменено решение № 1521 от 04.03.2015 г., по гр. д. № 6550/2014г.
на СГС, IV- A въззивен състав и
делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на Софийския градски съд.
С решение
№ II-64-261 от 07.01.2014г., постановено по гр. д. № 19404/2013 г,. СРС,
64 състав са отхвърлени предявените от ищеца „И.К.“ ООД срещу Е.М.Е. искове с основание чл.422 от ГПК за
заплащане на сумата от 12 360 лева, неплатено възнаграждение за извършена
услуга по фактура № 854/10.07.2012г., в едно със законната лихва считано от
22.03.2013г. както и сумата от 885,89 лева – лихва за забавено плащане за
периода от 11.07.2012г. до 22.03.2013г.
На основание
чл. 78, ал.3 от ГПК в тежест на „И.К.“ ООД са били възложени разноските в
производството пред първоинстанционния съд, в размер на 1188 лева.
Недоволен от
така постановеното решение, ищецът „И.К.“ ООД го обжалва с въззивна жалба в
срок. Жалбоподателят твърди, че решението на
СРС е неправилно тъй като не са верни фактическите
изводи, до които е достигнал първоинстанционният съд относно обвързаността на
страните във валидна облигационна връзка. От доказателствата по делото според
него по категоричен начин се установява, че страните по спора се намират във
валидно облигационно правоотношение, по което ответникът не е изпълнил
основното си задължение. По делото била приложна кореспонденция между страните
от електринната поща, от която било видно, че договор между тях е с сключен. Твърди
още, че решението е постановено при нарушение на съдопроизводствените правила,
тъй като първоинстанционният съд неоснователно не е допуснал до разпит
поисканите от ищеца свидетели и съдебно – счетоводна експертиза по въпроси на
ищеца, както и не е указал адекватно доказателтвената тежест на страните в
спора, с което е препятствал доказване на иска. По тази причина настоява
първоинстанционното решение да бъде отменено като неправилно, а предявените от
ищеца претенции, като основателни – да бъдат изцяло уважени.
В срока за
отговор по реда на чл.263, ал.1 от ГПК ответникът по въззивната жалбата Е.М.Е.
е подал такъв като излага доводите си за правилност и обоснованост на
първоинстанционното решение и неоснователност на подадената срещу него жалба.
Твърди, че между страните не е доказана облигационната връзка, твърдяна от
ищеца, поради това, че нито договорът, нито фактурата, представени по делото не
са подписани от ответника. Установено е по делото, че от страна на ищеца не е
било осъществено изпълнение на проекта по договора – изграждане на трасе външно
топлозахранване и абонатна станция за обект жилищна сграда на ул. *******в
гр.София, т.к. тази услуга е извършена от трето за спора лице – „В.2000“.
Твърди че ищецът е взел участие в реализацията на обекта, изразяващо се в продажба
на изолационни тръби и арматура на стойност от 9 800 лева и изработка и
доставка на абонатна станция на стойност от 6 500 лева, като в посочената цена
е включена и услугата по заваряване на
тръбите при присъединяването й към топлопровода на „Т.“ЕАД. И двете суми са
били заплатени от ответника в полза на ищеца. Твърди, че тези правоотношения са
различни от това по договор 29- АС/ 10 от м.09.2010г.,че този договор е проект,
който е бил обсъждан, но е бил сключен като окончателен. Затова намира, че
ответникът не дължи плащане по фактура № 854/ 10.07.2012г., която се твърди, че
е издадена във връзка със същия договор. Моли решението, обжалвано от ищеца да
бъде потвърдено от въззвиния съд като правилно и обосновано.
Въззивната жалба е подадена в съответния срок, от
легитимирана страна, срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване и като
процесуално допустима, следва да бъдат разгледана по същество.
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от
посоченото в жалбата.
При изпълнение на посочените си
правомощията настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и
допустимо. Не е допуснато нарушение на
императивни материални норми, за правилното прилагане на които въззивният съд
също следи служебно.
По отношение правилността на
обжалваното решение по наведените от ищеца доводи за неправилност на същото,
настоящият състав приема от фактическа
страна следното:
По делото са приети като писмени
доказателства договор № 29- АС/10 от м.септември 2010г., за изграждане на
трасе, външно топлозахранване и абонатна станция за обект жилищна сграда на ул.******,
гр.София. В договорът изрично се сочи, че е проект. Неподписан е от ответника.
В чл.2 от текста му са предвиден
основните задължения на изпълнителя по него, а в чл.4 – цените и плащанията за
тях, като в чл.4.2 се сочи, че дължимата по договора сума в общ размер е
27 000 лева, като тя следа да се заплати от възложителя на три етапа –
аванс – сумата от 8 500 лева при подписване на договора; частично плащане
– 8 500 лева след монтажа на съоръженията и 10 000 лева – след топла
проба на обекта. Посочените суми са без начислено ДДС.
По делото, приложена със заявление
по чл.410 от ГПК, е приобщена фактура № 854/10.07.2012г. за сумата от
12 360 лева (с включено ДДС, чиста данъчна основа – 10 300 лева),
издадена от „И.К.“ООД с основание: „приключване обект ул.З.“. Фактурата носи
подписа единствено на представител на издателя си.
От изслушаната пред въззивната
инстанция ССчЕ, приета без възражения от страните по спора, се установява, че процесната фактура е
осчетоводена при ищеца, като цялата й сума от 12 360 лева е дебитирана при
ищеца по сметка 411 на името на Е.М.Е.. Дължимата лихва за забава за периода от
11.07.2012г. до 22.03.2013г. е в размер на 885, 89 лева . Плащания по фактурата
не са били получени.
Приет е протокол за проведена
72-часова проба при експлоатационни условия за обект за периода 25.07.2011г.от
10 часа до 28.07.2011г. до 10 часа, находящ се на ул. З. , гр.София, р-н
Възраждане, който отразява техническата годност на новоизграден външен топлопровод. В протокола като изпълнител на
строителната част на обекта се сочи фирма „В.2000“. В протокола не фигурира
като участник „И.К.“ООД.
Приет е констативен акт за
установяване годността за приемане на строежа от 27.02.2012г., в който е
отбелязано, че като технически изправен, изграденият строеж е изпълнен
съобразно одобрените инвестиционни проекти. В посочения протокол „И.К.“ООД
отново не е упомената. Като строител в машинно – технологична част е отбелязан
„И.И.“ ООД. По делото е приложен рамков договор между „И.И.“ ООД и
„И.К.“ ООД, от който е видно, че между
двете дружества има сключено рамково съглашение за извършване на монтажните
дейности на топлопреносните съоръжения от „И.К.“ ООД на обекти на „И.И.“ ООД.
Приети са фактура № 540/
14.09.2010г. за сумата от 9 800 лева с ДДС, за доставка за изолационни
тръби и арматура от „И.К.“ ООД и преводно нареждане за извършен банково плащане
на сумата от 8000 лева на 15.11.2010г. от Е.Е. в полза на „И.К.“ ООД. Представен
е и приемо-предавателен протокол от 29.10.2010г. за доставка на стоки за
станция № 99 – 75 – 50 kw. От тях е видно, че дружеството
ищец е доставило на Е.Е. изолационни тръби и част за абонатна станция, чиято
стойност е била заплатена от ответника.
Пред първоинстанционния съд е бил
разпитан свидетелят К.Ц., от чиито показания се установява, че към 2010г.
фирмата, в която той самият е работил – „В.2000“ е извършавала изкопните
работи на обекта на ул.З. до къщата на Е..
Той самият копал изкопа с багер. След като направили изкопа, работниците на
фирма „В.2000“положили тръбите. След полагането им закрили изкопа и
възстановили паветата на настилката, като оставили прозорчета за проби. На
обекта имало само двама души – заварчици, които не били служители на „В.2000“.
Пред настоящата инстанция, след
задължителни указания на ВКС, са разпитани свидетелите В.Л.и К.Г.– и двамата
служители на „И.К.“ ООД. От техните
показния се установява, че и двамата служители притежават необходимата
специфична квалификация за заварчик, която им дава възможност да правят заварки
на топлореносни тръби, направа и монтаж на абонатна станция. Работили са на обекта на ул.З., като
заявяват, че не са правили изкопа за тези тръби, а само са направили заварките
и монтажа по самите тръби.
Други релевантни доказателства
по спора не са представени.
При тези факти, въззивният съд намира за установено следното от правна
страна:
Съдът е сезиран с искове по чл. 422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.266, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД. При така приетата
правна квалификация в тежест на изпълнителя е да докаже при условията на пълно
и главно доказване наличие на сключен договор за изработка, изпълнение на
възложената му работа съгласно поръчката на възложителя, както и приемането на
съответната работа.
Между страните не се спори,
предвид изричното изявление на ответника в отговора на исковата молба и
отговора на въззивната жалба, че дружеството
- ищец е участвало в изграждането на топлопреносната инсталация на ул.З..
Спорното е в кой етап от изграждането на същата е взело участие ищцовото
дружество; извършило ли е довършителните работи в обекта и дължи ли му се за
това плащане на претендираната от ищеца сума, по така възложената му работа.
Настоящият състав на
въззивния съд намира предявената от ищеца претенция за заплащане на сумата от 12 360 лева за
извършване на услуга на обект на ул.*******за изграждане на трасе „външно
топлозахранване“ и абонатна станция за неоснователна. Ищецът, въпреки изрично
дадените от въззивния съд указания по доклада, не доказа при условията на
чл.154 от ГПК, че е сключил с ответника договор с посочения предмет, за който
същият да има задължение да му заплати процесната сума, защото го е изпълнил. Неподписаният
от ответника договор, приложен по делото с отбелязване „проект!“ не установява
наличие на твърдяната от ищеца облигационна връзка между страните. Договорът за
изработка е по дефиниция неформален и би могъл да се докаже (при спазване
ограниченията на чл. 164 от ГПК ) и с други доказателства, каквито ищецът не
ангажира в спора. Представената от него
фактура № 854/ 10.07.2012г. няма установена
връзка с посочения от ищеца договор, т.к. прави впечатление, че сумата,
посочена в договора като трето плащане е
различна от тази, взета като данъчна основа на фактурата (в договора сумата по
окончателно плащане е 10 000 без ДДС, а ищецът е фактурирал данъчно основа
10 300 лева и е начислил 2060 лева ДДС върху нея). Неоснователно е
оплакването на въззивника – ищец, че е доказал наличие на договор за изработка с конкретно възложена
задача от приложените по делото копия на електронна кореспонденция между
страните. От нея става видно,че е изпратен проектът на договора, но нени че
същият е приет от ответника.
Категорично се
установи , че работа по обекта на ул.*******е
извършена от „В.2000“ЕООД и от служители на ответното дружество - „И.К.“ ООД. При комплексната преценка на гласните
доказателства по
делото, които съдът намира за последователни и безпротиворечиви, макар и давани
в един сравнително дълъг интервал от време ( свидетелят Цанов е бил разпита
през 2013г., докато свидетелите Г.И Л.– през 2017г.), съдът намира за
установено, че работата по изграждане на топлопреносното съоръжение на ул. З. е
извършена от „В.2000“ ЕООД. Това което служителите на ищеца са извършили по
обекта е да свържат, заварят тръбите и направят абонатната станция, поради
това, че именно те са имали специфичната техническа грамотност да го направят
(предвид спецификата на извършените заварки). За тази дейност на „И.К. ООД е
било заплатено от страна на ответника, заедно със сумата, платена за
доставените тръби (платежно нареждане на л.24 от първоинстанционното дело).
Друга дейност по завършване на обекта, извън посочените заварки на положените
тръби, „И.К. “ ООД не доказа да е осъществила, което се установява от
приложените протоколи за приемаме на
обекта, като във всеки от тях е отбелязано, че обектът е изпълнен технически от
„В.2000“ ЕООД.
Ето защо
предявената от ищеца претенция за заплащане на сумата от 12 360 лева се
явява неоснователна, както и тази за заплащане на сумата от 885, 89 лева –
лихва за забава за периода от 11.07.2012г. до 22.03.2013г., предявена като
акцесорна претенция. Посоченото, поради съвпадение в изводите на двете съдебни
инстанции, налага извод за правилност на обжалваното първоинстанционно решение
и въззивният съд намира, че то следва да бъде потвърдено като такова.
По разноските:
Предвид изхода
на спора право на разноски в производството има въззиваемата страна, която
прави съответното искане, но не представя доказателства за тяхното реално
извършване. Ето защо разноски не следва да й бъдат присъждани.
Съгласно
правилата, установени в разпоредбата на чл. 280 от ГПК
въззивното решение подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, III В въззивен състав
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло № II-64-261 от 07.01.2014г., постановено
по гр. д. № 19404/2013 г,. СРС, 64 състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване с
касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: