Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 12.02.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав
в
публичното заседание на пети февруари
през
две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я
КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ
при
секретаря Антоанета Луканова
и
прокурора
сложи за разглеждане
докладваното от съдия
Маркова в.гр.д.№ 15768 по описа
за 2018 г., за да
се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба, подадена от „Т.С.“ ЕАД, ищец пред СРС, срещу решение №
43306 от 06.09.2018 г., постановено от СРС, І ГО, 50 с-в, по гр.д.№ 36776 по
описа за 2013 г. Излагат се доводи за неправилност на така постановеното
решение, с което предявените от въззивника срещу К.Б.Д. искове по чл.422 ГПК и
чл.86, ал.1 ЗЗД са били отхвърлени като неоснователни. СРС неправилно бил
приложил разпоредбата на пар.1,т.42 от ДР на ЗЕ, както и ОУ на дружеството и по
този начин достигнал до погрешния извод, че ответницата не е потребител на
топлинна енергия /ТЕ/. Ако бракът между ответницата и бившия й съпруг бил
прекратен по взаимно съгласие, то щяло да възникне облигационно отношение между
същите. Без значение било кое лице реално е ползвало топлинната енергия. Счита,
че е доказал тезата си, че е доставил ТЕ и това било напълно достатъчно да се
уважи иска.
Иска се от настоящата инстанция да
отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да бъдат уважени така
предявените искове. Разноски се претендират.
От въззиваемата страна, ответник в
производството пред СРС – К.Б.Д. е постъпил отговор, в който се излага становище за неоснователност на
въззивната жалба и правилност на така постановеното първоинстанционно решение. Правилно
СРС бил приел, че ответницата няма качеството на потребител на топлинна
енергия, тъй като е наемател на общински имот. Ангажираните от ищеца
доказателства били
Решение по в.гр.д.№ 15768 по описа за 2018 г., с.2
неотносими
по спора. Ответницата ползувала жилище на адрес: гр.София, ж.к.“*****на
основание бракоразводно решение №
11/17.01.1986
г. Д. не била правила искане да се открива партида на нейно име; това било
сторено от ищцовото дружество без нейно съгласие. Не било допуснати от СРС
сочените от въззивника нарушения на материалния закон. Исковото производство по
чл.422 ГПК било проекция на заповедното и изменение на иска при условията на
чл.214 ГПК било недопустимо. Претендират се разноски.
Третото лице-помагач-„Т.Н.И. ” ЕООД не взема становище
по въззивната жалба.
По
допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът е уведомен на 10.09.2018
г., Въззивната
жалба е подадена на 21.09.2018 г., следователно същата е в срок.
По
основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
На 30.05.2013 г. по ч.гр.д.№ 8787
по описа за 2013 г. е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК, видно от която заявлението е уважено и претендираните
суми са присъдени в полза на заявителя-въззивник пред настоящата инстанция.
За така издадената заповед за изпълнение длъжникът е
уведомен на 02.07.2013 г.
В срока по чл.414 ГПК – на 03.07.2013 г. длъжникът е
подал възражение срещу така издадената заповед за изпълнение, и на ищеца е
указано, че може да предяви иск за сумите по заявлението в 1-месечен срок.
Указанията са достигнали до последния на 31.07.2013 г.
Исковата молба е подадена в СРС на 02.09.2013 г.
Следователно обжалваното
решение е валидно и допустимо. Изменение по чл.214 ГПК нито е искано, нито
е било допуснато от съда.
По доводите
във въззивната жалба:
С обжалваното решение първоинстанционният съд е
отхвърлил положителния установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК вр.чл.79, ал.1,
пр.І ЗЗД и чл.150 ЗЕ за сумата 1 295,95 лв. със законната лихва от 28.05.2013
г. до окончателното й изплащане-стойност на незаплатена топлинна енергия за
топлоснабден имот-апартамент в гр.*****, абонатен №198726, за периода м.11.2010
г.-м.04.2012 г., за която сума е издадена Заповед от 30.05.2013 г. за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№878/2013 г. на
Софийски районен съд, ІІІ г.о.-84 състав. Със същото решение се отхвърля изцяло
и
Решение по
в.гр.д.№ 15768 по описа за 2018 г., с.3
предявения
положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК вр.чл.86 ЗЗД за сумата 237,84
лв.-мораторна лихва върху главницата за периода 31.12.2010 г.-13.05.2013 г., за
която сума е издадена Заповед от 30.05.2013 г. за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№878/2013 г. на Софийски районен съд, ІІІ
г.о.-84 състав.
За да стори това, СРС е приел, че К.Б.Д. няма
качеството на потребител по смисъла на пар.1,т.42 от ДР на ЗЕ, защото е
наемател на общински имот. Същевременно от събраните по делото доказателства се
установило, че Столична община била прехвърлила собствеността върху имота на Б.В.Н.на
10.01.2014 г. Установило се, че в имота по реда на ЗОбС бил настанен В.Н.С.,
който бил починал на 09.02.2003 г. Ответницата ползвала имота по силата на
заемно правоотношение, създадено чрез предоставяне на ползването на жилището от
съда с решението по прекратяване на брака при действието на СК-85. Затова и
задължението за заплащане стойността на потребената ТЕ било към собственика на
имота /наемодател/, а не към ищцовото дружество, в този смисъл било и т.1 от ТР
№2/2017 г. Ищецът не бил представил договор, който да е сключен с ответницата;
липсвали данни партидата да е открита по искане, респ. със съгласието на
ответницата по делото.
Решението е постановено при участието на Т.„Н.и.” ООД
като трето лице-помагач на страната на ищеца.
Спорно по делото е обстоятелството, е ли ответницата /в
производството пред СРС/ потребител на ТЕ, съответно негово ли е задължението
за заплащане стойността й.
Съгласно чл.107 от Закона за енергетиката, доставчикът
на енергия може да поиска издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от
потребителя. Според разпоредбата на пар.1,т.42 от ДР на ЗЕ, потребител на
енергия или природен гази за битови нужди е физическо лице-собственик или
титуляр на вещното право на ползване на имот, което ползва ел. или топлинна
енергия.
В тежест на ищеца по положителния установителен иск е
да докаже, че ответника е потребител на ТЕ. В този смисъл са и били указанията
на СРС в доклада по делото /л.70/. Във връзка с доклада на съда и
разпределението на доказателствената тежест, ищецът е направил доказателствени
искания и съответно е представил доказателства, но последните не доказват
тезата му, защото:
Претендира се установяване на вземания по отношение на
имот с аб.№ 198726, който видно от т.12 на заявлението по чл.410 ГПК е с
административен адрес: гр.*****. За този ап. с писмо от 15.04.2013 г. СО-район
„Люлин“ е уведомила ищцовото
Решение по
в.гр.д.№ 15768 по описа за 2018 г., с.4
дружество,
че титуляр по настанителната заповед е бил В.Н.С., който е починал на
09.02.2003 г. Към този момент жилището се ползвало от К.Б.Д. на основание
бракоразводно решение № 11/17.01.1986 г. на СРС. Видно от писмото на СО-район „Люлин“ в отговор
на запитването на съда, процесното жилище е собственост на Б.В.Н./л.64/. С
писмо от 08.05.2015 г. СО е изпратила на съда договора за покупко-продажба от
10.01.2014 г. /л.68/.
С оглед приетото в ТР 2/17
г. от 17 май 2018 г. на ОСГК на ВКС, собствениците или титулярите на
ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот, дължат цената
на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на ЗЕ в
хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата
на договорно правоотношение, освен ако между ползвателя на договорно основание
и топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия
за битови нужди за същия имот, през времетраенето на който ползвателят като
клиент на топлинна енергия за битови нужди дължи цената й.
Липсва сключен договор между топлопреносното
предприятие и ответницата Д. за
продажба на топлинна енергия за битови нужди; респ. няма нейно
волеизявление за откриване на партида на нейно име.
На основание гореизложеното настоящата инстанция
счита, че решението на СРС, ГО, 50 с-в е правилно.
Само за пълнота на
изложението ще наблегнем на това, че исковият период по отношение на главницата
е м.11.2010 г.- м.04.2012 г. Видно от документите, представени от третото лице
помагач за периода м.05.2010 г.- м.04.2011 г. резултатът от изравнителните
сметки е сума за връщане в размер на 490,02 лв. За следващия период /по
изравнителна сметка/ - 05.11.2011 г.- 04.2012 г. резултатът е 0,73 лв. за
доплащане.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни
инстанции обжалваното решение ще следва да бъде потвърдено.
По
разноските:
При този изход на спора на въззивника не се следват разноски
и такива няма да бъдат присъдени.
Въззиваемата се представлява по реда на ЗПП чрез
служебен адвокат, виж определението от 16.09.2014 /л.42/. Отношенията ще бъдат
уредени впоследствие по реда на чл.78, ал.7, предл.1 ГПК.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 43306 от 06.09.2018 г., постановено от СРС,
І ГО, 50 с-в, по гр.д.№ 36776 по описа за 2013 г., изцяло.
Решението
е постановено при участието на Т.„Н.И.” ООД като трето лице-помагач на страната
на ищеца.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.