№ 1447
гр. София, 11.07.2022 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО IX ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в закрито
заседание на единадесети юли през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Александра Йорданова
Членове:Стоян Михов
Петя Попова
като разгледа докладваното от Петя Попова Въззивно частно наказателно
дело № 20221100602551 по описа за 2022 година
Производството е по реда на Глава XXII от НПК вр. чл. 249, ал. 3 от НПК.
Образувано е по повод подаден частен протест от СРП против протоколно
определение от 24.02.2021 г. по н.о.х.д. № 6356/2020 г. по описа на СРС, 105-и състав, с
което първоинстанционният съд е констатирал допуснати в хода на досъдебното
производство съществени процесуални нарушения, поради което е прекратил съдебното
производство и върнал делото на предходната фаза за отстраняването им.
В протеста прокурорът поддържа становището, че фактическата обстановка в
обвинителния акт, както и диспозитива на обвинението са ясни, точни и конкретни, поради
което намира мотивите на районния съд за неправилни. Моли атакуваното протоколно
определение да бъде отменено, а делото да бъде върнато за продължаване на
съдопроизводствените действия.
Постъпило е възражение от Г.З. – пострадал от описаното в обвинителния акт деяние
срещу прекратяване на съдебното производство и връщане делото на СРП. Аргументите са
свързани с непризоваване на свидетели по делото.
Срещу частния протест е подадено възражение от защитника на подсъдимите И. и А.
– адв. П., с което моли същият да бъде оставен без уважение. Излагат се съображения за
наличието на допуснати съществени процесуални нарушения във връзка с изготвянето на
обвинителния акт. Счита обвинението за неконкретизирано и неясно формулирано, което
ограничава правото на подсъдимите да разберат в какво точно са обвинени. По отношение
на подсъдимия А. посочва, че липсва конкретизиране с какви действия последният е
осъществил изпълнителното деяние на вмененото му престъпление за датите 14.11.2013 г.,
21.11.2013 г., 27.11.2013 г., 30.11.2013 г. и 04.12.2013 г. Сочи се, че не са изпълнени и
дадените с определение № 754 от 21.02.2019 г. указания по отношение повдигнатото спрямо
И. обвинение, а именно на кого и от кой номер се е обаждал същият на всяка от
инкриминираните дати. В допълнение се сочи, че липсата на часови интервал на извършване
на деянието е поредно нарушение, ограничаващо правото на защита на подсъдимите.
Въззивният съд, като съобрази изложеното в частния протест и във възраженията,
както и материалите по делото, при извършване на цялостна служебна проверка относно
правилността на атакувания първоинстанционен акт, намира за установено следното:
1
Депозираният частен протест е процесуално допустим, тъй като е подаден в
предвидения седемдневен срок от процесуално легитимирано лице. Разгледан по същество
същият се явява неоснователен.
Районният съд е бил сезиран от СРП с обвинителен акт срещу П.Л. А. и срещу
А.А.И.., с който по отношение на всеки един от двамата е повдигнато обвинение за
извършено престъпление по чл. 209, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 26,
ал. 1 от НК.
В разпоредително заседание с протоколно определение от 24.02.2021 г. по н.о.х.д. №
6356/2020 г. по описа на СРС, 105-и състав за пореден път съдът е прекратил съдебното
производство и е върнал делото на прокурора за отстраняване на съществени процесуални
нарушения, допуснати при изготвяне на обвинителния акт. Първата инстанция е
констатирала непосочване в обстоятелствената част на факти, касаещи елементи от състава
на престъплението, за което подсъдимите И. и А. са предадени на съд. При проверката
районният съд е установил и редица противоречия между обстоятелствена и заключителна
част, въз основа на които е достигнал до извод както за неясно обвинение за подсъдимите,
така и до невъзможност да се определи кръга от пострадали лица.
Настоящият съдебен състав намира така постановеното определение за правилно,
поради което същото следва да бъде потвърдено.
Обвинителният акт е средството, чрез което прокурорът развива в пълнота
обвинителната си теза пред съда. Неговата цел, от една страна, е да очертае рамките на
процеса на доказване от гледна точка на извършеното деяние и на участието на
подсъдимите в него. От друга страна, чрез него подсъдимите лица получават информацията
относно деянието, за което са предадени на съд. Минималните изисквания, на които трябва
да отговаря обвинителният акт, гарантират именно правото на подсъдимите лица да
разберат естеството на обвинението и да подготвят защитата си в съдебна фаза. В процесния
случай напълно законосъобразни са изводите на първоинстанционния съд, че внесеният в
съда обвинителен акт не отговаря на законовия стандарт, утвърден с ТР № 2 от 2002 г. на
ОСНК на ВКС, тъй като са налице съществени непълноти и противоречия касателно
съставомерни елементи, водещи до невъзможност подсъдимите лица да разберат
обвинението и да организират защитата си.
Престъплението, за което подсъдимите И. и А. са предадени на съд, е измама,
извършена в условията на съучастие и на продължавано престъпление. Съставомерни
елементи от обективна страна на деянието по чл. 209, ал. 1 НК са конкретните измамливи
действия, чрез които деецът въвежда и/или поддържа заблуждение у пострадалия;
предприетото имуществено разпореждане от пострадалото лице вследствие на създаденото
или поддържаното заблуждение и настъпването на имотна вреда в патримониума на
измамения или на друго лице. Посочените елементи следва да намерят отражение в
обстоятелствената част на обвинителния акт за всяко едно от деянията, включени от
държавното обвинение в продължаваната престъпна деятелност. При повдигнато обвинение
за съучастие в обстоятелствената част на обвинителния акт отражение следва да намерят и
фактическите обстоятелства за конкретните действия, осъществени от всеки един от
подсъдимите в задружната им престъпна дейност относно всяко едно деяние. Не на
последно място, в обстоятелствената част е необходимо да се съдържат факти,
обосноваващи умисъла, наличието на специфична цел за облагодетелстване и наличие на
общност на умисъла между двамата подсъдими.
Съобразявайки гореизложеното напълно основателни се явяват изводите на районния
съд относно липсата на фактически твърдения в обстоятелствената част относно
конкретните действия на подсъдимия А., чрез които същият е въвел в заблуждение З. и Н. и
впоследствие е поддържал същото. Както правилно е отбелязала първата инстанция, от
описаната фактическа обстановка не става ясно каква е връзката между поисканата от
2
подсъдимия А. на 10.11.2013 г. сума в размер на 4000-5000 лева от З. и Н. и действията,
които същият е трябвало да осъществи, респективно какво точно е следвало да извърши за
тази сума. В последвалата фактическа обстановка липсват каквито и да е било факти
относно това, по какъв начин на инкриминираните дати подсъдимият А. е поддържал така
създаденото от него заблуждение в съучастие с И.. По отношение фактологията относно
съставомерните елементи правилни се явяват и изводите на СРС, че за датите 21.11.2013 г. и
27.11.2013 г. не са описани и действията, чрез които се твърди подсъдимият И. да е
поддържал създаденото заблуждение, нито лицето, на което е предадена инкриминираната
сума, а за 04.12.2013 г. от описаната фактическа обстановка не се разбира дали сумата от 300
лв. е предадена, т.е. дали е осъществено имуществено разпореждане, и ако е реализирано
предаване, то кой е получил парите. Посочените факти са елементи от престъпния състав,
вменен на подсъдимите, поради което тяхното точно, ясно и конкретно формулиране в
обстоятелствената част на обвинителния акт е задължително, за да могат те да разберат в
какво точно са обвинени и да организират своята защита в централната фаза на процеса.
Следващата категория допуснати отстраними съществени процесуални нарушения
във връзка със съдържанието на обвинителния акт са наличието на редица противоречия
между обстоятелствената и заключителна част, правилно констатирани от районния съд.
Напълно резонно първата инстанция е посочила, че във фактическата обстановка в
обвинителния акт са залегнали твърдения инкриминираните суми да са предавани или от
свидетеля З., или съвместно от него и от съпругата му - свидетелката Н., а в диспозитива на
обвиненията спрямо подсъдимите И. и А. за датите – 14.11.2013 г. и 30.11.2013 г. е
посочено, че инкриминираната сума пари е предадена от свидетелката Н.. Следователно
съществува неяснота на инкриминираните дати с кого се е срещал подсъдимия И., от кого е
получавал конкретна сума пари, което от своя страна води до невъзможност да се определи
и кръгът от пострадали лица. В действителност в обвинителния акт е посочено, че всички
суми са изтеглени от лични влогове на З., но посоченото по-горе противоречие създава
неяснота в обвинителната теза, дали именно той е теглел и предавал парите лично, дали ги е
предоставял на Н. или последната с лични средства е заплащала част от сумите. Държавното
обвинение следва да изясни кое лице е предавало парите на подсъдимите, респективно чия
собственост са те с оглед определяне кръга на пострадали лица, като при конкретизиране на
това обстоятелство следва да се прецени необходимостта от ново привличане на лицата като
обвиняеми, доколкото в постановленията за привличането им в това процесуално качество е
посочено, че сумите са предавани от Н..
По-нататък недопустимо противоречие в обвинителния акт, правилно констатирано
от районния съд, което следва да бъде отстранено, е относно инкриминираните дати. Във
фактическата обстановка прокуратурата е описала, че подсъдимият И. се е обадил на
свидетелката З.а на 03.12.2013 г., за да поиска сума в размер на 412 лв., необходима за
служебно дело. В диспозитива на обвинението срещу подсъдимия А. е посочено, че същото
деяние е извършено на 30.11.2013 г.. Описаното във обстоятелствената част не съответства
на заключителната и по отношение на подсъдимия И., където при описание на деянието в
началото се твърди да е извършено на 03.12.2013 г., а впоследствие на 30.11.2013 г.. При
извършена служебна проверка въззивният съд по отношение на обсъжданото деяние,
включено от държавното обвинение в продължаваната престъпна деятелност, констатира
противоречие и с постановлението за привличане на подсъдимия А., в което се твърди
обсъжданото деяние да е извършено не на 30.11.2013 г. /както е в обвинителния акт/, а на
03.12.2013 г.. Гореизложеното води до неяснота в обвинителната теза относно датата, на
която се твърди И. да е поискал и получил сумата от 412 лева.
Не на последно място, съществено противоречие между обстоятелствена и
заключителна част се констатира относно сумата в размер на 300 лв. на 04.12.2013 г. –
докато във фактическата обстановка прокуратурата не е конкретизирала дали подсъдимите
са получили тази сума, то в диспозитива ясно е залегнало становището, че на посочената
3
дата З. се е разпоредил с нея, предавайки я на подсъдимия И.. Така констатираното и от
районния съд противоречие създава неяснота относно деянието, което се твърди от
прокуратурата да е осъществено от А. и И. на 04.12.2013 г.
Изложеното дотук води до категоричен извод за неясно формулирано обвинение.
Липсата на фактически твърдения в обстоятелствената част относно елементи, част от
престъпния състав, вменен на А. и И., както и констатираните противоречия в обвинителния
акт възпрепятстват подсъдимите да разберат естеството на обвинителната теза и да
подготвят ефективно защитата си в съдебната фаза. Съдържанието на обвинителния акт не
отговаря на императивните изисквания на чл. 246, чл. 2 и чл. 3 от НПК, както и на
задължителните указания, дадени с ТР № 2 от 2002 г. на ОСНК, на ВКС, което процесуално
нарушение е от категорията на съществените такива, тъй като ограничава основни права на
подсъдимите лица. Същото е отстранимо, поради което правилно районният съд е прекратил
съдебното производство и е върнал делото на досъдебната фаза.
По отношение наведените от защитника възражения въззивният съд намира за
неоснователно единствено твърдението, че непосочване на часови интервал на извършване
на инкриминираните деяния е съществено процесуално нарушение, ограничаващо правото
на подсъдимите да разберат обвинението. Съдебната практика е константа, че в
обвинителния акт, респективно в постановлението за привличане на лицето като обвиняем, е
достатъчно деянието да бъде конкретизирано по време – ден или времеви период, като
непосочването на конкретен час не се отразява на законосъобразността на актовете, нито на
правото на защита на подсъдимите лица. Времевата характеристика на деянието е негов
необходим реквизит, включващ максимално възможна и точна установеност на момента на
престъплението по дни, месец, година. В случаите обаче, когато точният час на деянието не
може да се установи прецизно, времето на престъплението може да се посочи и единствено с
дата.
Не на последно място, постъпилото възражение от Г.З. следва да се разглежда като
неоснователно, доколкото касае доводи, свързани с непризоваване на свидетели, чието
участие в разпоредително заседание не се изисква.
В заключение настоящият съдебен състав намира, че обжалваното определение
постановено от контролираната съдебна инстанция следва да бъде потвърдено като
правилно и законосъобразно, а частният протест оставен без уважение като неоснователен.
Водим от горното и на основание чл. 249, ал. 3 НПК Софийски градски съд, НО, ІХ-
ти въззивен състав
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА протоколно определение от 24.02.2021 г. по н.о.х.д. № 6356/2020
г. по описа на СРС, 105-и състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване и протест.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4
5