Решение по дело №248/2019 на Апелативен съд - Варна

Номер на акта: 73
Дата: 25 юни 2019 г. (в сила от 15 ноември 2019 г.)
Съдия: Милен Петров Славов
Дело: 20193000500248
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 14 май 2019 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е № 73

гр. Варна, 25.06.2019г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Варненският апелативен съд, Гражданско отделение, в съдебно заседание на деветнадесети юни през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

  ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕН СЛАВОВ

                                                                                  ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ПЕТРОВА

                                                                                                       МАРИЯ МАРИНОВА

            при участието на секретаря В. Тодорова, като разгледа докладваното от съдия М. Славов в.гр.д. № 248 по описа за 2019г., за да се произнесе взе предвид следното:

            Производството е образувано по въззивна жалба на Л.В.В. *** срещу решение № 45/15.01.19г. по гр.д. № 1033/18г. на ВОС, с което е обявена за недействителна по отношение на В.П.Г. ***  правна сделка – дарение на недвижим имот с идентификатор 10135.2564.703.2.8 представляващ жилище с площ от 107.90 кв.м., ведно с прилежаща маза с площ 5.17 кв.м., гараж с идентификатор 10135.2564.703.2.18 с площ от 11.50 кв.м., построени в имот с идентификатор 10135.2564.703, обективирана в нот. акт № 194, том I , дело 2830, дело № 165 от 26.06.2013 г., вписан в СВ с вх. рег. № 14158 на 26.06.2013 г. с акт № 156, том ХХХVI, дело 7522 на АВ-Варна, сключена между Л.В.В. и Р.И.В., по иска на В.П.Г. против Л.В.В. и Р.И.В., на основание чл. 135 от ЗЗД; и ответниците са осъдени да заплатят на ищцата сумата от 1476.73 лева, представляващи направените по делото разноски, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК. Изложено е, че решението е неправилно и необосновано и се претендира да бъде отменено, а предявеният иск да бъде отхвърлен като недопустим и неоснователен. Оспорва се извода на първоинстанционния съд, че направеното в отговора на исковата молба възражение за погасяване на вземането по давност, е неоснователно. В тази връзка се излага, че първото действие, което ищцата е предприела за събиране на своето вземане, е извършено едва на 26.04.18г., което е 1 година след изтичане на 5-годишния давностен срок. Поддържа се, че представеният с исковата молба договор за заем не съществува, тъй като върху неговите първа и втора страница няма подпис на въззивника, а макар и на третата страница да има такъв, то няма посочена дата. Поради това въззивникът заявява, че оспорва верността на документа и достоверността на датата му. Оспорва се и истинността на представената от ищцата искова молба, адресирана до Арбитражен съд за търговски и потребителски спорове към Сдружение „Арбитражен съд за търговски и потребителски спорове“, както и удостоверение с изх. № 20161212063/24.04.18г., издадено от този арбитражен съд. В тази връзка се сочи, че въззивникът не е получавал искова молба от този съд. Изложено е още, че съдът изобщо не е коментирал доводите на ответника, че ищцата е член на УС на Сдружение „Арбитражен съд за търговски и потребителски спорове“, както и е вписана в списъка на арбитрите към този съд, което води до грубо нарушаване на етичните правила и наличие на конфликт на интереси. Освен това тези ѝ качества биха улеснили снабдяването с оспореното удостоверение. В жалбата се излага, че не са налице и предпоставките на нормата на чл. 135 от ЗЗД, тъй като към момента на извършване на дарението на 26.06.13г. въззивникът не е знаел, че тази сделка би увредила трети лица – същият не е бил уведомяван за никакви съдебни или арбитражни действия, предприети от ищцата. Сочи се, че първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение, след като не е предоставил на ответника възможността да се снабди с удостоверение за актуалното състояние на Сдружение „Арбитражен съд за търговски и потребителски спорове“, за да докаже твърденията си относно участието на ищцата в управлението му и като арбитър. В жалбата няма формулирано доказателствено искане.  Жалбоподателят не се явява в с.з. пред настоящия съд.

            В предвидения срок е депозиран отговор от насрещната страна В.П.Г. чрез адв. В.В. ***, с който същата е оспорена като като неоснователна. Претендира се обжалваното решение да бъде потвърдено, а на адв. В. да се заплати сумата от 3 950.80 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ, тъй като въззиваемата е адвокат и негова леля. Изложени са съображения, с които изцяло се споделя приетото от съда в обжалваното решение относно основателността на предявения иск по чл. 135 от ЗЗД, предвид наличието на всички изискуеми от закона предпоставки – качеството на кредитор на ищцата по отношение на първия ответник (произтичащо от договор за заем на парична сума, което вземане не е погасено по давност, тъй като последната е прекъсната с предявяването на иск пред арбитражния съд) и безвъзмездна сделка, с която ответникът се е разпоредил в полза на своята майка с имущество, поради което същата го уврежда. Сочи се, че за това арбитражно дело въззивникът е знаел и това се установявало от представеното с отговора на въззивната жалба решение по арбитражното дело, постановено на 21.01.19г. Оплакванията за конфликт на интереси се считат за неотносими към предмета на делото. С отговора е представено заверено копие на нотариалния акт, с който е оформена процесната сделка и е отправено искане за неговото приемане като доказателство по делото. В тази връзка въззиваемата се позовава на нормата на чл. 266, ал. 3 от ГПК за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, тъй като не е указал на ищеца, че не сочи доказателства за твърденията си за извършеното от първия ответник дарение на имота на втората ответница. Отправено е искане да се приеме като доказателство и решение от 21.01.19г. по ВАД № 20161212063 по описа на АСТПС за 2016г., позовавайки се на нормата на чл. 266, ал. 2 от ГПК, тъй като посоченото решение е постановено след приключване на съдебното дирене пред първата инстанция. В с.з. становището в отговора се поддържа лично от въззиваемата Г..

            Поради наличието на хипотезата на чл. 265, ал. 2 от ГПК, тъй като ответниците по предявения иск по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД са задължителни другари, съдът с определение № 334/17.05.19г. е конституирал като въззивник и втория ответник Р.И.В..

            След приключването на откритото с.з. по делото на 19.06.19г. в 10.00 ч., в деловодството на съда са регистрирани с вх. № 3632/19.06.19г. в 11.53 ч. изпратените на 18.06.19г. в 18.15 ч. чрез куриерска служба молби от Л.В. и Р.В., с които същите са изразили становища за разглеждане на делото и за неоснователност на предявения против тях иск.

За да се произнесе настоящият състав на съда съобрази следното от фактическа и правна страна:

Предявеният иск е с правна квалификация чл. 135, ал. 1 от ЗЗД и е за прогласяване по отношение на ищцата Г. на сключения между ответниците договор за дарение, оформен с НА № 194, т. І, рег. № 2830, дело № 165/26.06.13г. на нотариус П. М., рег. № 478 на НК, на подробно описани недвижими имоти в гр. Варна, като действие, с което ищцата в качеството си на кредитор на първия ответник Л. В., е била увредена. Качеството си на кредитор ищцата извежда от сключен между нея и ответника В. договор за заем на 19.07.12г. за сумата от 40 000 лв. с уговорен падеж на 19.09.12г. Посочено е било, че съобразно уговорената в договора за заем арбитражна клауза, ищцата е предявила през 2016г. осъдителния си иск за реално изпълнение на договорното задължение на ответника да върне заетата му сума, пред посочения от страните арбитражен съд. Твърдяла е още, че процесният договор я уврежда, тъй като длъжникът чрез него се е лишил от недвижимо имущество, дарявайки го на своята майка, и понастоящем притежава едно-единствено жилище, което поради това е и несеквестируемо.   

В отговора на исковата молба ответникът В. е претендирал недопустимост на исковото производство поради погасяването на вземането на ищцата по договора за заем поради изтичане на общата погасителна давност. Оспорени са били истинността и верността на исковата молба, подадена от ищцата до арбитражния съд, както и издаденото от последния удостоверение. Оспорена е била истинността и верността на договора за заем и достоверността на неговата дата с твърдението, че такъв договор не съществува, тъй като няма подписи на ответника върху неговите първа и втора страници. Позовал се е на конфликт на интереси, тъй като е твърдял, че ищцата е член на УС на сдружението, което е създало арбитражния съд, а освен това е и арбитър в същия. Оспорил е твърдението на ищцата, че е знаел за евентуалното ѝ увреждане чрез сключване на договора за дарение на недвижимите имоти през 2013г.

Документът, инкорпориращ договор за заем от 19.07.12г., сключен между ищцата Г. като заемодател и ответникът В. като заемополучател за сумата от 40 000 лв., е представен в оригинал в проведеното открито с.з.  на 13.12.18г. и след установяване на идентичността му с представеното копие на същия с исковата молба, е бил върнат на ищцата. Нито при представянето на оригинала на документа, нито след това, ответникът В. е оспорил неговата истинност. Като поръчител на длъжника по този договор се е подписала и М. С. К. Видно от това писмено доказателство, че сумата е следвало да се предостави в деня на подписване на договора чрез банков превод по посочена в чл. 2 банкова сметка ***. Уговореният падеж за връщане на заетата сума е бил на 19.09.12г. В чл. 9 от договора страните са предвидили, че решаването на възникнали спорове относно действителността, изпълнението, тълкуването и прекратяването на същия, ще се осъществи от Арбитражен съд за търговски и потребителски спорове /АСТПС/ към Сдружение „Арбитражен съд за търговски и потребителски спорове“, гр. София, еднолично от арбитър, който ще се определи от председателя на арбитражния съд. 

Видно от завереното копие на преводно нареждане от 19.07.12г. на „Банка“ ДСК ЕАД, София, клон 2117, ФЦ „Бели брези“, че ищцата Г. е наредила по посочената в договора за заем банкова сметка *** Л.В.В., сумата от 40 000 лв. с основание на превода - „договор за заем от 19.07.12г.“. За извършеното плащане е издадена операционна бележка за плащане към БИСЕРА/РИНГС от счетоводител на банката /л. 10/. Оригиналите на тези документи също са представени от ищцата пред съда и след констатираната идентичност на копията по делото, съдът е върнал оригиналите на страната. Ответниците не са оспорили документите.

Видно от представеното удостоверение с изх. № 20161212063/24.04.18г., издадено от АСТПС, гр. София, че арбитражният съд е удостоверил образуването на арбитражно дело № 20161212063 по постъпила на 12.12.16г. искова молба от В.П.Г. против Л. Вл. В. и М. Ст. К. с правно основание чл. 240 от ЗЗД с цена на иска 40 000 лв., което е било докладвано на председателя на арбитражния съд за размяна на книжа. Оригиналът и на този документ е бил представен в с.з. 13.12.18г. и е установена идентичността с представеното по делото копие. Не е предприето последващо оспорване на документа.

Заверено от страната копие на подадената на 12.12.16г. искова молба, по която е било образувано посоченото по-горе арбитражно дело пред АСТПС, гр. София, е представено на л. 11-13 от първоинстанционното дело.

Видно от приетото от настоящата инстанция решение от 21.01.19г. на АСТПС, гр. София, че на осн. чл. 79, ал. 1 вр. чл. 240 от ЗЗД Л.В.В.  и Мария Стефанова Курдова са били осъдени солидарно да заплатят на В.П.Г. сумата от 40 000 лв. по договора за заем от 19.07.12г., ведно със законната лихва от 12.12.16г. до окончателното ѝ изплащане, както и разноските по делото в размер на 3 150 лв. Няма доказателства по делото арбитражното решение да е било връчено на ответника В.. Последното обстоятелство обаче не влияе на извода, че решението на арбитражния съд е влязло в сила, тъй като на осн. чл. 41, ал. 3, изр. 3 от ЗМТА /приложим на осн. § 3, ал. 1 от ПЗР на ЗМТА/, с връчването му на една от тях /очевидно такова връчване е налице, имайки предвид представянето му от въззиваемата/, същото се смята за обявено и влязло в сила и спрямо страната, която още не го е получила /в този см. в „Българско гражданско процесуално право. Девето преработено и допълнено издание“, изд. „Сиела“, София, 2012г., стр. 826 и стр. 827/. Връчването на арбитражното решение на длъжника се свързва единствено с възможността да се използва от кредитора изпълнителната сила на арбитражното решение чрез издаване изпълнителен лист /чл. 51, ал. 1 от ЗМТА/, както и с отбелязване началото на срока по чл. 48, ал. 1 от ЗМТА за предявяване на иск за отмяната на арбитражното решение.  

От съвкупния анализ на посочените по-горе писмени доказателства следва да се приеме, че ищцата е кредитор на ответника В. по силата на действителен договор за заем на парична сума, която реално му е била предоставена на 19.07.19г. чрез банков превод, и която не е върната въпреки настъпването на падежа на 19.09.12г.

Приложимата за вземането на ищцата погасителна давност е общата по чл. 110 от ЗЗД, започнала да тече от момента на уговорения падеж съгласно чл. 114, ал. 1 и по арг. за противното от чл. 69, ал. 1 от ЗЗД. При това положение срокът на погасителната давност изтича на 19.09.17г.

Същият обаче е бил прекъснат с предявяването от ищцата на 12.12.16г. на иска пред уговорения в договора арбитражен съд и въз основа на арбитражната клауза. Именно на арбитражната клауза в договора се е позовал ответникът В. в производството по искова молба на ищцата с предявен идентичен осъдителен иск по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД за същото вземане пред държавния съд, по която е било образувано гр.д. № 10453/17г. на СГС, ГО, 1-17. Поради това производството пред СГС е било прекратено поради неподведомственост на спора, което определение е потвърдено с определение по в.ч.гр.д. № 4211/18г. на САпС, 14 граждански състав /в тази връзка представените на л. 84-88 от делото на ВОС доказателства, както и от служебно извършената от настоящия съд справка в ЦУБИПСА относно обжалването на определението на СГС/. Както се посочи по-горе, арбитражното производство е приключило с влязло в сила решение.  

 Горният извод за прекъсването на погасителната давност за вземането на ищцата се основава на нормата на чл. 116, б. „б“ от ЗЗД, тъй като арбитражът (институционен и ad hoc), макар и да e частноправно образувание и неговата правораздавателна власт да произтича от общата воля на страните да му възложат разрешаването на възникнал между тях спор /чл. 19, ал. 1 ГПК/, то постановените от него решения са приравнени по правни последици на решенията на държавните съдилища - спиране и прекъсване на давността,  сила на пресъдено нещо, изпълнителна сила и конститутивно действие /по арг. от чл. 51 ЗМТА и чл. 404, ал. 1, т. 1 от ГПК/. При това положение релевираното от ответника В. възражение за изтекла погасителна давност за вземането на ищцата, е неоснователно.

Действително ищцата Г. е член на УС на сдружението, към което е учреден и арбитражният съд, разгледал исковата ѝ молба. Това обстоятелство обаче не влияе на прекъсването на давността чрез предявяването на иска за събиране на вземането, докато постановеното по арбитражното дело не бъде отменено по реда на чл. 47, ал. 1 от ЗМТА или не бъде прогласена неговата нищожност.

Видно от НА № 194, т. І, рег. № 2830, дело № 165/26.06.13г. на нотариус П. М., рег. № 478 на НК, че със същия е оформен процесния договор за дарение, с който ответникът В. е дарил на своята майка Р.В. собствените си недвижими имоти – апартамент с идентификатор № 10135.2564.703.2.8 и паркомясто с идентификатор № 10135.2564.703.2.18 по КККР на гр. Варна /относно родствената връзка – удостоверението на л. 34 от делото на ВОС/. Договорът е действителен. 

Съгласно чл. 133 ЗЗД, за обезпечение вземането на кредитора служи цялото длъжниково имущество. Кредиторът разполага с възможност да избира от кое имущество да се удовлетвори - с обезпеченото в негова полза имущество на длъжника /ако е налице такова обезпечение/ или с друго налично такова, поради което всяко действие на длъжника, намаляващо имуществото му /или създаващо значително затруднение за удовлетворяване от това имущество/, е увреждащо кредитора. Безвъзмездното разпореждане с недвижими имоти има за последица намаляването на длъжниковото имущество, а поради това и увреждане на кредитора по см. на чл. 135, ал. 1 от ЗЗД.

Длъжникът винаги знае за увреждането, когато увреждащото действие е извършено след възникване на кредиторовото вземане. Когато разпореждането с длъжниково имущество е безвъзмездно е достатъчно кредиторът да докаже, че длъжникът е знаел за съществуването на задължението му към него – така в Решение № 18 от 4.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3396/2014 г., IV г. о., ГК, докладчик председателят Светла Цачева. Такова доказване в настоящото дело се осъществи чрез представения договор за заем, подписан от длъжника В..

В случая не се изисква лицето, с което длъжникът е договарял също да е знаело за увреждането, имайки предвид безвъзмездния характер на разпоредителното действие – по арг. за противното от чл. 135, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД (отделно пък по настоящото дело е налице и оборимата презумпция на чл. 135, ал. 2 от ЗЗД).

Предвид всичко изложено по-горе, следва да се приеме, че предявеният конститутивен иск е основателен. Идентичния правен извод, инкорпориран в обжалваното решение, изисква потвърждаване на последното.

Процесуалният представител на въззиваемата страна адв. В. В. ***, изготвил отговора на въззивната жалба, е отправил в последния искане за присъждането в негова полза на адвокатско възнаграждение в размер на 3 950.80 лв. за оказана безплатна правна защита на осн. чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗА на колега адвокат, който е и негов родственик. За оказаната безплатна правна помощ е представен договор за правна защита и съдействие и пълномощно /л. 23 и л. 59 от настоящото дело/.

Релевираните от въззивниците в подадените по пощата молби-становища, възражения за прекомерност на претендираното от адв. В. адвокатско възнаграждение, са неоснователни. Това е така, защото материалният интерес по делото е равен на цената на иска, която в настоящия случай е равна на данъчната оценка на имотите – 121 040.70лв. /л. 35 от делото на ВОС/. Минималният размер на адвокатското възнаграждение при този интерес, определен по реда на чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1 на ВАС, възлиза на 3950.81 лв., а поисканата сума за присъждане е в размер на 3 950.80 лв. 

Воден от горното, съдът

Р Е Ш И:

 

            ПОТВЪРЖДАВА решение 45/15.01.19г. по гр.д. № 1033/18г. на ВОС.

            ОСЪЖДА Л.В.В., ЕГН ********** и Р.И.В., ЕГН ********** *** да заплатят на адв. В.А.В. *** сумата от 3 950.80 /три хиляди деветстотин и петдесет лева и осемдесет ст./лв., на осн. чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.

            Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от съобщението до страните при наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване съобразно чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

           

            ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                         ЧЛЕНОВЕ: