РЕШЕНИЕ

гр. София, 13.09.2022 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА Д.        ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА

                                 СТОЙЧО ПОПОВ

 

при секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от мл. съдия Стойчо Попов ГД № 415 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 34033 от 07.02.2019 г., постановено по ГД № 18329 по описа за 2018 г. на Софийски районен съд (СРС), I ГО, 125 с-в, поправено по реда на чл. 247 от ГПК с Решение № 20247981/10.11.2020 г. (поправено по реда на чл. 247 от ГПК с Решение № 20040882/12/02.2021 г.), e признато за установено по предявените от „Р.“ ООД срещу Софийски университет „Св. К.О.“ по реда на по чл. 422, ал. 1 от ГПК кумулативно обективно съединени положителни установителни искове с правно основание по чл. 327, ал. 1 от ТЗ, вр.чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, че Софийски университет „Св. К.О.“ дължи на „Р.“ ООД следните суми, а именно: сумата от 191,65 лв., неплатена главница по договор за доставка на стоки, за която доставка е издадена фактура № 212553/01.09.2017 г., ведно със законната лихва от 29.12.2017 г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение от 03.01.2018 г. по ЧГД № 90352 по описа за 2017 г. на СРС; сумата от 23,09 лв., неплатена главница по договор за доставка на стоки, за която доставка е издадена фактура № 213574/18.09.2017 г., ведно със законната лихва от 29.12.2017 г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение от 03.01.2018 г. по ЧГД № 90299 по описа за 2017 г. на СРС; сумата от 577,20 лв., неплатена главница по договор за доставка на стоки, за която доставка е издадена фактура № 214036/25.09.2017 г., ведно със законната лихва от 29.12.2017 г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение от 03.01.2018 г. по ЧГД № 90331 по описа за 2017 г. на СРС. С решението първоинстанционният съд се е произнесъл и по дължимите между страните разноски на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, съразмерно с уважената част от исковете.

Решението на СРС е обжалвано от ответника Софийски университет „Св. К.О.“, чрез адв. И.М. с пълномощно по делото. Въззивникът поддържа, че в решението на първата инстанция е неправилно, постановен в противоречие с материалния закон. Твърди се, че районният съд не е установил истинност на фактическите твърдения на страните, не е взел предвид всички събрани в хода на производството писмени доказателства. Сочи се, че фактическата обстановка е правилно установена, но въз основа на нея СРС е направил неправилни правни изводи. Според въззивника, първата инстанция неправилно е определила момента на настъпване на изискуемостта на процесните вземания. Същият не е съгласен и с извода на СРС, че след като фактурата за съответните стоки е отразена в счетоводството на ответника, включена е в дневника на продажбите по ДДС и е ползван данъчен кредит, освен признание на задължението, обосновавали и фактическо предаване на стоките. Сочи, че ответникът е признал сключването на сделката, но е оспорил реалното извършване на доставката. Жалбоподателят счита, че за изпълнение на тази функция (да обоснове реална доставка) фактурата следва да е двустранно подписана. Сочи се, че фактурите и приемо-предавателният протокол за ответника били подписани от лице без представителна власт. Твърди се, че процесните фактури не са включени в дневниците на ответника по ЗДДС и след като не е установено предаването на стоките, плащане на тяхната цена не се дължи. Според жалбоподателя районният съд е следвало да приложи разпоредбата на чл. 20 от ЗЗД и да търси действителната обща воля на страните. В жалбата се акцентира, че в договорите между страните по делото изрично е уговорен ред, по който да се извършва удостоверяване получаването на стоките и плащането на тяхната цена. Според жалбоподателя, уговорения в договорите срок не е изтекъл до приключването на устните състезания, респ. процесните вземания не са били изискуеми. Ето защо отправя искане до СГС като въззивна инстанция да отмени първоинстанционното решение и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли предявените искове. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна „Р.“ ООД, с който изразява становище за неоснователност на въззивната жалба по съображения, изложени в отговора. Моли решението на първата инстанция да бъде потвърдено. Претендират се разноски.

От ищеца „Р.“ ООД, чрез адв. И.И. е постъпила частна жалба срещу Определение № 105210/30.04.2019 г., постановено по ГД № 18329 по описа за 2018 г. на СРС, I ГО, 125 с-в, с което е оставена без уважение молбата му за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските по реда на чл. 248 от ГПК. Според частния жалбоподател, сторените от него разноски са в рамките на предвидения в Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения (НМРАВ) минимален размер, тъй като по делото са предявени три иска, като по всеки от тях се дължи отделно възнаграждение. Сочи се, че за процесуална икономия е заведено едно исково производство за три отделни вземания, за които са издадени съответно три отделни заповеди за изпълнение. В тази връзка моли въззивният съд да отмени посоченото определение и да осъди ответника да заплати на ищеца още 720,00 лв. разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за исковото производство и 1155,00 лв. разноски, сторени в заповедните производства. Претендират се разноски.

В срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на частната жалба от Софийски университет „Св. К.О.“, с който се застъпва становище за нейната неоснователност по съображения, изложени в отговора. В тази връзка моли същата да бъде оставена без уважение от въззивния съд.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни основания.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми. Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, изложени във въззивната жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2 от ГПК.

В този смисъл настоящата съдебна инстанция трябва да се произнесе само по релевираните във въззивната жалба оплаквания, като в останалата част препраща към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК.

В мотивите на СРС е възпроизведена фактическата обстановка. Във връзка с чл. 269 от ГПК настоящият съд извършва служебна проверка за нищожност и недопустимост на съдебното решение в обжалваната част, като такива пороци в случая не се констатират. Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи, като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът служебно трябва да даде и правна квалификация на исковете.

Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално легитимирано лице и при наличието на правен интерес от обжалването.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна, респективно обжалваното решение е правилно, по следните съображения:

Първоинстанционният съд е сезиран с предявени по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК кумулативно обективно съединени положителни установителни искове с правно основание по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 327, ал. 1 от ТЗ.

За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел за безспорно, че между страните е налице валидно облигационно отношение, по силата на сключени между същите договори за възлагане на обществена поръчка № 80.09-268 от 30.09.2014 г. за доставка на консумативи и аксесоари за офис техника; № 80.09-269 от 30.09.2014 г. за доставка на оригинални тонери за копирни и печатащи устройства и № 80.09-270 от 30.09.2014 г. за доставка на съвместими тонери и копирни и печатащи устройства, което се установява и от събраните по делото доказателства. Въз основа на приетите като писмени доказателства – договори за възлагане на обществена поръчка, фактури и приемо-предавателни протоколи, заключението на назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза (ССЕ) и показанията на свидетелите В.Д.И., С.А.С.и П.Н.Д., районният съд е приел за установено, че ищецът е изправна страна – доставил е процесните стоки и същите са били приети без забележка от свидетелите И., С.и Д., процесните фактури са осчетоводени както от ищеца, така и от ответника, не е извършено плащане по тях, не са включени в дневниците по ЗДДС, подадени от ответника, последният не е ползвал данъчен кредит за тях и не е изпълнил задълженията си по чл. 124, ал. 1 от ЗДДС. Въз основа на посочените доказателства се извършва преценката за реално извършена доставка на процесните стоки, цената за които нито се твърди, нито е установено да е платена. Изложените от първоинстанционния съд фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по делото доказателства, въззивният съд споделя и на основание чл. 272 от ГПК, препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря.

По оплакванията в жалбата настоящият въззивен състав намира за необходимо да добави следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 327, ал. 1 от ТЗ купувачът е длъжен да плати цената при предаване на стоката или на документите, които му дават право да я получи, освен ако е уговорено друго. В случая страните са уговорили различен момент, в който следва да бъде извършено плащането на процесните стоки. Съгласно разпоредбата на чл. 5, т. 4 от процесните договори цената на доставените стоки става дължима в 60-дневен срок след извършване на доставката, удостоверена с приемо-предавателен протокол за всяка заявка. Приемо-предавателният протокол се прилага към фактурата и се представя в Паричен салон на Ректората/ главен счетоводител.

От фактура № **********/25.09.2017 г. се установява, че същата е издадена към приемо-предавателен протокол № SH0000214900 за подробно описани в нея стоки. В цитирания протокол е посочено, че стоките, предмет на доставка, са приети без забележка. Фактурата и протоколът са разписани от служител на ответника – свидетеля И.. От фактура № **********/18.09.2017 г. се установява, че същата е издадена към приемо-предавателен протокол № SH0000214172 за подробно описани в нея стоки. В цитирания протокол е посочено, че стоките, предмет на доставка, са приети без забележка. Фактурата и протоколът са разписани от служител на ответника – свидетеля С.. От фактура № **********/01.09.2017 г. се установява, че същата е издадена към приемо-предавателен протокол № SH0000212734 за подробно описани в нея стоки. В цитирания протокол е посочено, че стоките, предмет на доставка, са приети без забележка. Фактурата и протоколът са разписани от служител на ответника – свидетеля Д.. От показанията на свидетелите И., С.и Д.се установява, че същите са служители на ответника и задълженията им включват заявяване и получаване на канцеларски материали и офис консумативи. При предявяване на съответните фактури и приемо-предавателни протоколи свидетелите са заявили, че положените в тези документи подписи за получател са техни.

Оплакването, че процесните фактури и приемо-предавателни протоколи са подписани от лица без представителна власт, е заявено за първи път пред въззивния съд. Същото е следвало да бъде направено своевременно в производството пред първата инстанция, с оглед на което и предвид забраната, уредена в разпоредбата на чл. 266, ал. 1 от ГПК, същото се явява преклудирано и не следва да се обсъжда от въззивния съд.

От заключението на назначената по делото ССЕ, неоспорено от страните, което въззивният съд кредитира като обективно, компетентно, изготвено с необходимите знания и умения, се установява, че липсват данни за извършено плащане относно вземанията, предмет на исковата претенция, от страна на ответника. Процесните фактури са осчетоводени както от ищеца, така и от ответника, не са включени в дневниците на продажбите на ответника по ЗДДС, респ. ответникът не е изпълнил задълженията си по чл. 124, ал. 1 от ЗДДС за деклариране на получените доставки в дневниците на покупките в срока по чл. 72, ал. 1 от ЗДДС.

Въззивният съд намира, че осчетоводяването на фактурите, ценено съвкупно с останалите доказателства, както и с оглед уговореното в клаузата на чл. 5, т. 4 от раздел III на сключените между страните договори, несъмнено съставлява извънсъдебно признание на ответника относно получаването на стоките, описани във фактурата и възникването на задължение в негова тежест за плащане на тяхната цена (така Решение № 211 от 30.01.2012 г. на ВКС по т. д. № 1120/2010 г., II ТО; Решение № 92 от 7.09.2011 г. на ВКС по т. д. № 478/2010 г., II ТО и др.). Сам по себе си фактът на осчетоводяване на фактурите обаче, които са издадени въз основа на приемо-предавателни протоколи и са подписани от представител на ответника е достатъчен, за да се приеме за доказан фактът на получаване на стоките.

По тези съображения въззивният съд намира за установено, че ищецът е изпълнил задължението си да предаде на купувача стоките, описани в процесните фактури, поради което има право да получи цената, която ответникът, съобразно уговореното между страните, е дължал с изтичане на 60-дневен срок от извършване на доставката. При доказателствена тежест за ответника съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, същият не установява, а и не твърди да е платил дължимата цена, поради което предявеният иск е основателен.

Доколкото крайните изводи на двете инстанции по релевантните за делото въпроси съвпадат, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.

По отношение частната жалба:

Производството е по реда на чл. 248 от ГПК.

Ищецът в производството пред първата инстанция „Р.“ ООД е депозирал пред СРС молба с вх. № 5026967/18.02.2019 г. по чл. 248 от ГПК с искане Решение № 34033 от 07.02.2019 г., постановено по ГД № 18329 по описа за 2018 г. на СРС, I ГО, 125 с-в да бъде изменено в частта за разноските, като ответникът бъде осъден да заплати на ищеца още 720,00 лв. до пълния размер на заплатеното адвокатско възнаграждение от 1080,00 лв. С обжалваното определение молбата е оставена без уважение.

Частната жалба е подадена в рамките на законоустановения срок, от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, поради което същата се явява процесуално допустима, но само и единствено в частта, касаеща разноските от 720,00 лв. за адвокатско възнаграждение в исковото производство. В останалата част, с която се иска присъждане на разноски, сторени в заповедното производство в размер на 1155,00 лв. частната жалба е недопустима и като такава в тази част следва да бъде оставена без разглеждане, тъй като това искане е направено за първи път с частната жалба, същото не е включено в списъка на разноските по чл. 80 от ГПК, представен в производството пред първата инстанция, и не е заявено своевременно с молбата по чл. 248 от ГПК, предвид което искането се явява преклудирано.

В тази връзка частната жалба следва да бъде разгледана по същество единствено по отношение искането за присъждане на разноските от 720,00 лв. в исковото производство. Разгледана по същество частната жалба в тази част е неоснователна.

Въззивният съд намира, че обжалваното определение е правилно по следните съображения. Първоинстанционният съд законосъобразно е определил минималния размер на адвокатското възнаграждение, като е съобразил действителната правна и фактическа сложност на делото и обема на предоставената от процесуалния представител на ищеца защита в първоинстанционното производство.

Касателно разноските, които претендира частният жалбоподател в настоящото производство, съдът намира следното. Производството по чл. 248 ГПК не е самостоятелно производство, а е продължение на делото по повод дължимостта и размера на направените от страните разноски в съответната инстанция. То е способ за защита срещу неправилно присъждане на разноски – чрез допълването на съдебния акт, когато те не са присъдени или чрез неговото изменение, когато са неправилно определени, без да се обжалва по същество съдебния акт (в този смисъл Определение № 627/18.08.2014 г. по ч.гр.д. № 696/2014 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС; Определение № 114/20.05.2016 г. по ч.гр.д. № 1847/2016 г., Г.К., ІІ Г. О. на ВКС; Определение № 196/12.06.2015 г. по гр.д. № 9/2015 г., Г. К., І Г. О. на ВКС). Съответно произнасянето на съда по направеното искане е допълнение на вече постановен акт, за която инстанция има вече присъдени разноски и следователно нови разноски за адвокатско възнаграждение не се дължат (така Определение № 683 от 21.12.2015 Г. по ч. гр. д. № 5089/2015 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС, постановено по чл. 274, ал. 2 ГПК).  Поради тази причина интересът в това производство е материален, но не и самостоятелен като предмет на адвокатска защита и не следва да се допуска кумулиране на нови задължения за разноски в „процеса относно разноските“ за страната, инициирала производство по чл. 248 ГПК. Противното противоречи на целта на закона, както и на уредбата на института на разноските, уреден в чл. 78 и сл. от ГПК.

Предвид изложеното настоящият съдебен състав намира частната жалба в посочената част за неоснователна и че като такава същата следва да бъде оставена без уважение, а процесното определение следва да бъде потвърдено.

По отношение на разноските:

При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК право на разноски във въззивното производство има единствено въззиваемият ищец. Същият претендира и доказва разноски в размер на 1080,00 лв. с включен ДДС. Въззивникът своевременно е направил възражение за прекомерност на претендираното от въззиваемата страна адвокатско възнаграждение. Съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 1 от НМРАВ при материален интерес до 1000,00 лв. минималния размер на адвокатското възнаграждение е в размер на 300,00 лв. Преценката за прекомерност на договореното и платено адвокатско възнаграждение, чието присъждане страната претендира по реда на чл. 78 ГПК, следва да се основава на правния интерес, който направилата разноските страна има по конкретното дело, както и на сложността и вида на извършените от упълномощения адвокат процесуални действия – адвокатското възнаграждение следва да съответства на положените усилия, както и на оценката на защитаваното имуществено благо. Преценката за правната и фактическа сложност на делото следва да се извърши за всеки конкретен случай с оглед всички факти, сочещи за обема и сложността на оказаната по делото правна помощ, като се вземат предвид извършените процесуални действия и други обстоятелства, определящи правната и фактическа сложност на делото. В случая във въззивното производство не са събирани нови доказателства, проведено е едно единствено открито съдебно заседание, делото не се характеризира с голям обем на приобщения доказателствен материал, в съдебното производство не са изследвани и установени широк кръг обстоятелства, като релевантни към правния спор и в същото време ищецът води множество идентични дела с този ответник. Формираните от въззивния съд правни разрешения и обосноваване поддържаното от процесуалния представител на въззиваемата страна становище за липсата на основания за отмяна на атакуваното първоинстанционно решение, не могат да обосноват извод за наличие на правна сложност. Освен това обемът на осъществената от адв. И.И. – пълномощник на ищеца, защита във въззивното производство се изчерпва с изготвяне на отговор на въззивната жалба без процесуално представителство в открито съдебно заседание. Предвид изложеното делото не се отличава нито с фактическа, нито с правна сложност, в сравнение с други дела с идентичен предмет, поради което на ищеца следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в минимален размер, а именно в размер на сумата от 360,00 лв. с вкл. ДДС.

С оглед цената на иска на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.

Така мотивиран, Софийски градски съд

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 34033 от 07.02.2019 г., постановено по ГД № 18329 по описа за 2018 г. на Софийски районен съд, I ГО, 125 с-в, поправено по реда на чл. 247 от ГПК с Решение № 20247981/10.11.2020 г. (поправено по реда на чл. 247 от ГПК с Решение № 20040882/12/02.2021 г.).

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ частна жалба с вх. № 5083542/15.05.2019 г. срещу Определение № 105210/30.04.2019 г., постановено по ГД № 18329 по описа за 2018 г. на СРС, I ГО, 125 с-в в частта, с която се иска присъждане на сумата от 1155,00 лв. за разноски, сторени в заповедните производства.

ПОТВЪРЖДАВА Определение № 105210/30.04.2019 г., постановено по ГД № 18329 по описа за 2018 г. на СРС, I ГО, 125 с-в.

ОСЪЖДА Софийски университет „Св. К.О.“, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:*** да заплати на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на „Р.“ ООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, Бизнес център Urban Model, ет. 7, ап. 38-39, сумата от 360,00 лв. с вкл. ДДС за разноски, сторени в производството пред въззивната инстанция.

В частта, с която частна жалба с вх. № 5083542/15.05.2019 г. срещу Определение № 105210/30.04.2019 г., постановено по ГД № 18329 по описа за 2018 г. на СРС, I ГО, 125 с-в е оставена без разглеждане, решението има характер на определение и подлежи на обжалване с частна жалба пред Апелативен съд – София в едноседмичен срок от получаване на препис от решението.

Решението в останалата част не подлежи на обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                      ЧЛЕНОВЕ:                          1.                         2.