РЕШЕНИЕ
№ 447
гр. Кюстендил, 11.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, XI-ТИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Елисавета Г. Деянчева
при участието на секретаря ЗОЯ ДР. ТРЕНЕВА
като разгледа докладваното от Елисавета Г. Деянчева Гражданско дело №
20211520101327 по описа за 2021 година
Производството е по реда на Част втора – Общ исков процес от Гражданския
процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по искова молба, депозирана К. Д. П. против „АЛЕКС“ ООД.
В исковата молба се сочи, че страните били в трудовоправни отношения,
считано от 30.10.2017г., като ищцата заемала длъжността „Работник сглобяване на
детайли“ при ответното дружество.
Сочи се, че със Заповед № 681/28.01.2019 г. трудовият договор с ищцата бил
прекратен на осн. чл. 325, ал.1, т.1 от КТ.
При прекратяване на правоотношението дружеството не изплатило на П.
полагащото й се и признато в уволнителната заповед обезщетение по чл. 224, ал.1 от
КТ за неползван платен годишен отпуск за 2018г. – 17 дни, за 2019 г. – 2 дни, като
сумата за това възлизала на 506,67 лв. Дължимата мораторна лихва била в размер на
124.42 лв. за периода 29.01.2019г. – до 30.06.2021г., като се дължала и законна лихва от
датата на завеждане на исковата молба – 01.07.2021 г, до окончателното изплащане на
сумата.
Твърди се, че въпреки сезирането на „Инспекция по труда“ гр. Кюстендил,
работодателят, макар и да начислил дължимите на ищцата суми, не ги изплатил и
понастоящем.
Ето защо се поддържа искане да бъде постановено решение, с което да се
осъди „АЛЕКС“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр.
Кюстендил, ул. „Индустриална“ № 1, да заплати на К. Д. П., ЕГН: **********, с адрес:
гр. Кюстендил, ул. „С.“ № **, сумата в размер на 506,37 лв. неползван платен годишен
отпуск за 2018г. – 17 дни, за 2019г. – 2 дни, ведно със законната лихва от датата на
1
депозиране на исковата молба в съда – 01.07.2021 г., до окончателното й изплащане,
както и лихва за забава, считано от 29.01.2019г. до датата на завеждане на исковата
молба в съда – 30.06.2021 г. в размер на 124,42 лв.
Претендират се и сторените съдебно-деловодни разноски.
В съдебно заседание на 27.10.2021 г. съдът е допуснал изменение на заявената
претенция досежно нейния размер, като същата се счита за предявена в увеличен общ
такъв от 622.25 лева, представляваща обезщетение по чл.224, ал.1 от Кодекса на труда
за неползван платен годишен отпуск за общо 19 дни, от които за 2018 г. - 17 дни, като
сумата за тази част от претенцията е 556.75 лева, както и 2 работни дни за 2019 година
на стойност 65,50 лева, като претенцията се поддържа, ведно със законната лихва
върху главницата от датата на депозиране на исковата молба - 01.07.2021 г. до
окончателното й изплащане, като искът за забава за периода от 29.01.2019 г. до
30.06.2021 г. се счита предявен за сумата в размер на 152.81 лева.
Обстоятелства, от които произтичат възраженията на ответника:
Ответната страна в срока по чл. 131 от ГПК е депозирала писмен отговор .
Сочи на нередовност на исковата молба поради липса на конкретизация на
обстоятелствената й част досежно претендираната за дължима сума.
Отделно претенцията била и неоснователна. Твърди се, че не могло да се
ангажира отговорността на дружеството поради собственото противоправно поведение
от страна на ищцата. Последната възпрепятствала всякакви опити на дружеството за
доброволно уреждане на финансовите взаимноотношения помежду им, вкл. тези с
правно основание чл. 224, ал.1 от КТ. Отказала да получи изпратената й Покана за
изплащане на обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ. Ответната страна сочи, че никога не
е разполагала с банкова сметка на ищцата, което допринасяло за обективната
невъзможност на дружеството да уреди отношенията си с ищцата. Последната
следвало да се яви в предприятието да получи дължимото й се плащане за трудово
възнаграждение, което същата не сторила, поради което неоправдано не приемала
предложеното й от работодателя изпълнение като не давала и необходимото
съдействие за това. Така, предвид изложеното, не могло да се вмени вина на
дружеството още повече, че ищцата не могла да черпи облаги от собственото си
противоправно поведение.
Излага подробни съображения досежно неоснователността на претенцията с
правно основание чл. 224, ал.1 от КТ като твърди, че размерът на обезщетението не е
изчислен при съобразяване на законовия за това ред, както и че полагащият се на
ищцата платен годишен отпуск за 2019 г. не е в размер на 2 дни.
Неоснователна била и акцесорната претенция.
Началният момент на дължимост на мораторната лихва бил обусловен от
изпращането на покана до длъжника, а не съобразно начина, изложен от ищцовата
страна.
Прави възражение за прихващане на насрещното задължение на П. към
„АЛЕКС“ ООД в размер на 800,00 лв., представляващо цедирано вземане по Договор
за цесия от 29.06.2021г., сключен между „АЛЕКС 2019“ ЕООД, в качеството му да
цедент, и „АЛЕКС“ ООД, като цесионер. Цедираното вземане представлявало част от
сума по изпълнителен лист от 16.04.2021г., издаден по гр.д. № 2500/2019г. от описа на
КРС. Уведомлението за извършената цесия било приложено към настоящия отговор,
поради което с връчването на последния, ведно с приложенията му, на ищцата
2
последната следвало да се счита за уведомена за станалото прехвърляне.
Предвид изложеното се иска отхвърляне на заявената претенция в цялост. В
случай, че съдът счете иска за изцяло или частично основателен, то същият следвало да
бъде отхвърлен като изцяло погасен чрез прихващане на насрещното задължение на
ищцата към дружеството.
В съдебно заседание страните поддържат исковата молба и отговора към нея.
Съдът, като прецени събраните доказателства с оглед нормата на чл. 12 от
ГПК, становищата на страните и разпоредбите на чл. 235 от ГПК, намери за
установено от фактическа и правна страна следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 224, ал. 1 от Кодекса на труда КТ).
По делото не е спорно, че страните са били в трудовоправни отношения, считано
от 30.10.2017г., като ищцата заемала длъжността „Работник сглобяване на детайли“
при ответното дружество.
Не се спори и по това, че със Заповед № 681/28.01.2019 г. трудовият договор с
ищцата бил прекратен на осн. чл. 325, ал.1, т.1 от КТ.
В заповедта е отразено, че на ищцата се дължи и обезщетение по чл. 224 от КТ за
неползван платен годишен отпуск за 2017 и 2018 г.
Страните на спорят и по това, че от Изпълнителна агенция „Главна инспекция по
труда“ била извършена проверка при ответника, при която било установено, че след
прекратяването на трудовото правоотношение работодателят не е изплатил следващото
се обезщетение по чл. 224 от КТ, за което нарушение му е било дадено предписание за
отстраняване със срок до 10.02.2020 г., но понастоящем данни дължимото обезщетение
да е било изплатено няма. В т.см. са приобщени и писма до ищцата, изпратени от
сочения компетентен орган в отговор на нейни жалби с вх. № 19118784-173/2019 г. и №
20013202-18/2020 г.
Приложено е личното трудово досие на ищцата.
Постъпила е и справка от ЧСИ Е.Х. за страните и размера на задълженията по
изп.д. № 566/2021 г.
Към делото е приложен и Разходен касов ордер от 04.01.2019 г. за платена
ищцата сума в размер на 251,88 лв., а като основание е записано „Платен отпуск 2018
г. окончателно изплатен в период от 01.12 – до 31.12.2018 г.“.
Всички посочени доказателства са достатъчни да обосноват извод, че страните
по делото са били в трудовоправни отношения до 28.01.2019 г., когато със Заповед №
681/28.01.2019 г. трудовият договор с ищцата бил прекратен на осн. чл. 325, ал.1, т.1 от
КТ.
Според актуалната редакция на чл. 224, ал. 1 от Кодекса на труда КТ) при
прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има право
на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск, правото за който
не е погасено по давност.“. От тази норма следва, че парично обезщетение се дължи за
платен отпуск, който не е използван и не се е погасил по давност.
В случая от данните в приложеното лично трудово досие се установява, че към
датата на прекратяване на договора ищцата е имала право да ползва платен годишен
отпуск за 2019 г. в размер на 2 дни, а за 2018 г. – 17 дни, но обезщетение за него не е
било изплатено. В т.см. са и констатациите при извършената проверка от Инспекция по
3
труда.
От приложения разходен касов ордер от 04.01.2019 г. е видно, че сумата от
251,88 лв. била изплатена на ищцата като окончателно изплатен отпуск за периода
01.12 – 31.12.2018 г. Той е оспорен, като ищцата е поддържала, че не го е подписала.
Това твърдение не бе установено от лице със специални знания, но дори и да се
приеме, че е подписан от нея, съдът, не го възприема като годно доказателствено
средство, удостоверяващо изплащането на соченото в него обезщетение, доколкото
трудовото правоотношение е било прекратено на 28.01.2019 г. Именно към този
момент е възникнало правото на парично обезщетение за неползвания към този момент
платен годишен отпуск. Платеното преди това на соченото основание е без предмет.
Така отбелязването в него не може да се възприеме за вярно.
С горните доводи съдът приема претенцията за установена по основание.
Досежно размера й законодателят е определил правила, като съгласно
разпоредбата на чл. 42 от Наредбата за работното време, почивките и отпуските
размерът на обезщетението за неизползван платен годишен отпуск по чл. 224 КТ се
определя пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж. Съгласно
разпоредбата на чл.228 КТ, обезщетенията по Раздел ІІІ на Кодекса на труда (в който
се включва и обезщетението по чл.224 КТ) се определят на база полученото от
работника брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е
възникнало основанието за съответното обезщетение. Нормата на чл.17 от Наредбата
за структурата и организацията на работната заплата (НСОРЗ) пък предвижда, че в
брутното трудово възнаграждение за определяне на обезщетенията по чл.228 КТ се
включва основното трудово възнаграждение, възнаграждението над основната заплата,
определено според прилаганите системи за заплащане на труда, допълнителните
трудови възнаграждения с постоянен характер, определени с наредбата, с друг
нормативен акт, с колективния или индивидуалния трудов договор или с вътрешен акт
на работодателя, доколкото друго не е предвидено в КТ и други изрично изброени
възнаграждения.
При посочената правна уредба съдът ще се позове в случая на представеното
извлечение от ведомост за заплати за м. декември 2018 г., като страните не спорят, че
полученото към този момент брутно трудово възнаграждение от ищцата е било в
размер на 589,56 лв. Именно то следва да послужи за база за изчисляването по реда на
чл. 162 от ГПК на следващото се обезщетение по чл. 224 от КТ. Поради това
претенцията за главница се явява изцяло основателна – 2 дни х 32,75 лв. – 65,50 лв. за
2019 г. и 32,75 х 17 дни – 556,75 лв. за 2018 г., или общо 622,25 лв.
По претенцията за мораторна лихва: Тя касае периода 29.01.2019 г. до 30.06.2021
г. за сумата в размер на 152.81 лева.
Възраженията за неоказано съдействие на кредитора са относими именно към
тази претенция, но не следва да бъдат обсъждани, доколкото съдът я намира за
неоснователна по други причини.
В Кодекса на труда не е посочен ден, в който работодателят следва да изпълни
паричното си задължение по чл. 224 КТ, а последното е договорно, а не деликтно.
Поради това обезщетението по чл. 86 ЗЗД за забавено изпълнение на същото възниква
и се дължи от деня на поканата (чл. 84, ал. 2 ЗЗД). Ако такава не е отправена от
работника или служителя, лихвата по чл. 86 ЗЗД се дължи от подаване на исковата
4
молба (спр. ТР 3-1996-ОСГК). Настоящият случай е именно такъв. При него тежестта
да докаже пълно и главно по делото тази си искова претенция по чл. 86 ЗЗД лежи върху
ищцата (чл. 154, ал. 1 ГПК). Тя обаче, не ангажира несъмнени доказателства да е
отправяла покана до ответника за плащане на дължимото й се обезщетение по чл. 224,
ал. 1 КТ. Ето защо предявеният от нея иск по чл. 86 ЗЗД се явява недоказан още в
своето основание (чл. 86, ал. 1 ЗЗД). Поради това, като неоснователен, следва да се
отхвърли изцяло, без преди това да бъде обсъждан и по отношение на неговия размер,
защото това се явява безпредметно.
Досежно възражението за прихващане:
Предвид основателността на иска за заплащане на обезщетение по чл.224, ал.1
КТ, следва да се разгледа предявеното от ответника при условията на евентуалност
възражение за прихващане на исковата сума с насрещно вземане на работодателя в
размер на 800,00 лв., представляващо цедирано вземане по Договор за цесия от
29.06.2021г., сключен между „АЛЕКС 2019“ ЕООД, в качеството му да цедент, и
„АЛЕКС“ ООД, като цесионер. Цедираното вземане представлявало част от сума по
изпълнителен лист от 16.04.2021г., издаден по гр.д. № 2500/2019г. от описа на КРС.
Уведомлението за извършената цесия било приложено към настоящия отговор, поради
което с връчването на последния, ведно с приложенията му, на ищцата последната
следвало да се счита за уведомена за станалото прехвърляне.
Според правната теория и съдебна практика възражението за прихващане е
средство за защита на ответника срещу предявения иск, като максималният полезен
резултат, който той може да постигне е отхвърляне на иска поради погасяване на
вземането по него чрез прихващане с насрещно вземане на ответника към ищеца.
Процесуалните предпоставки за това са свързани с наличието на висящ процес по
ищцовото вземане и правният интерес на ответника обусловен от твърдените с
възражението за прихващане вземане и компенсационно право, както и погасяването на
двете насрещни права в резултат на прихващането.
Всичко това идва да обоснове извод, че предявеното в случая възражение за
прихващане е допустимо, но по съществото си неоснователно. Доводи в т.см. могат да
се вземат от принципното разбиране, че обезщетението по чл. 224 от КТ поначало не
подлежи на прихващане с други видове обезщетения по раздел ІІІ на глава Х от КТ,
включително и с такива, които се изплащат по повод на прекратяване на трудовото
правоотношение. Недопустимо е от задължението за плащане по чл. 224 от КТ да се
прихваща и насрещното задължение на работника или служителя за обезщетение по
чл. 221 ал.2 от КТ (поради дисциплинарно уволнение). В тази насока законодателят е
предвидил в нормата на чл.105 от ЗЗД, че не могат да се прихващат без съгласието на
кредитора вземания, върху които не се допуска предварително изпълнение. Чл.446 от
ГПК посочва коя част от трудовото възнаграждение представлява несеквестируем
доход. Със същата защита следва да се ползва и обезщетението за неползван платен
годишен отпуск, тъй като то компенсира положен труд. След като законодателят е счел
за необходимо да защити вземанията от трудово възнаграждение в посочения размер,
то и прихващането досежно дължимото обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ ще трябва
да бъде невъзможно в рамките посочени в чл.446 от ГПК. При тези доводи съдът счита,
че доколкото размерът над минималната работна заплата е секвестеруем доход, а
5
обезщетението, което се следва на ищеца тук, с оглед възприетия за основателен иск по
чл. 224 от КТ е в размер за 2 дни х 32,75 лв. – 65,50 лв. за 2019 г. и 32,75 х 17 дни –
556,75 лв. за 2018 г., или общо 622,25 лв., като минималната работна заплата, считано
от 01.01.2021 г. е определена с ПМС № 331/26.11.2020 г. в размер на 650 лв., то
вземането на ищеца попада в предвидения несеквестируем доход, съгласно правилата
на чл. 446 от ГПК, поради което е налице хипотезата на чл. 105 от ЗЗД и с него не
може да бъде извършено съдебно прихващане с други установени и доказани
насрещни вземания на работодателя.
Тъй като вземането по насрещното възражение за прихващане не е предявено
чрез формите на самостоятелна съдебна защита, а представлява средство за
процесуална защита срещу предявеното вземане на ищеца, съдът не дължи изричен
диспозитив по него.
По разноските:
С оглед изхода на спора и двете страни имат право на разноски – спр. чл. 78, ал.
1 и чл. 78, ал. 3 от ГПК.
Така на ищеца се следва сумата от 237,78 лв., а на ответника – 70,07 лв.
Двете насрещни вземания не могат да бъдат компенсирани поради липса на
искане в т.см.
Ответникът следва да бъде осъден - по правилата на чл. 78, ал.6 ГПК да заплати
и дължимите държавни такси по уважения иск в размер общо на 50,00 лв. (4% върху
уважения размер на иска - чл. 72, ал. 1 ГПК вр. чл. 1 от Тарифа за ДТ по ГПК),
доколкото ищецът е бил освободен от заплащането им по правилото на чл. 83, ал. 1, т.
1 от ГПК.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „АЛЕКС“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление
гр. Кюстендил, ул. „Индустриална“ № 1, да заплати на К. Д. П., ЕГН: **********, с
адрес: гр. Кюстендил, ул. „С.“ № **, сумата в общ размер на 622.25 лева (шестстотин
двадесет и два лева и двадесет и пет стотинки), представляваща обезщетение по чл.224,
ал.1 от Кодекса на труда за неползван платен годишен отпуск за общо 19 дни, от които
за 2018 г. - 17 дни, за сумата от 556.75 лева, както и 2 работни дни за 2019 година на
стойност 65,50 лева, ведно със законната лихва върху главницата от 622.31 лева от
датата на депозиране на исковата молба - 01.07.2021 г. до окончателното й изплащане,
като
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ иска за присъждане на обезщетение за забава върху
главното вземане за периода от 29.01.2019 г. до 30.06.2021 г. в размер на 152.81 лева,
като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА „АЛЕКС“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление гр. Кюстендил, ул. „Индустриална“ № 1, да заплати на К. Д. П., ЕГН:
**********, с адрес: гр. Кюстендил, ул. „С.“ № **, сумата,ДА ЗАПЛАТИ на сумата в
размер на 237,78 лв. (стотинки), за сторените по делото съдебно-деловодни разноски
6
съобразно изхода на спора.
ОСЪЖДА К. Д. П., ЕГН: **********, с адрес: гр. Кюстендил, ул. „С.“ № **, ДА
ЗАПЛАТИ на „АЛЕКС“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление
гр. Кюстендил, ул. „Индустриална“ № 1, сумата в размер на 70,07 лв. (стотинки), за
сторените по делото съдебно-деловодни разноски с оглед отхвърлената част от иска.
ОСЪЖДА „АЛЕКС“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление гр. Кюстендил, ул. „Индустриална“ № 1, ДА ЗАПЛАТИ на Държавата, по
Бюджета на съдебната власт, чрез сметката на Кюстендилски районен съд, следващата
се държавна такса в размер на 50,00 лв. (сто и шестдесет лева и нула стотинки),
както и 5,00 лв. в случай на служебно издаване на изпълнителен лист.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва от страните пред Окръжен съд-гр.
КЮСТЕНДИЛ, в двуседмичен срок от съобщаването му.
Препис от настоящия съдебен акт да се връчи на страните по делото, заедно със
съобщението за постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
Съдия при Районен съд – Кюстендил: _______________________
7