№ 525
гр. Пазарджик, 13.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XVII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на четИ.десети април през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Ани Харизанова
при участието на секретаря Наталия Димитрова
като разгледа докладваното от Ани Харизанова Гражданско дело №
20245220103921 по описа за 2024 година
Производството по делото е образувано по искова молба от М. Й. Х. с ЕГН
********** от град П., ул.“П. М.“№8, ет.1, чрез пълномощника си адв. Д. М., срещу
„Н.“ООД с ЕИК ***** със седалище и адрес на управление град С., район "И.", ул.“"Л. С./ Л.
тауър/№3, ет.10, представлявано от И. Н. Х.а –С., в обстоятелствената част на която се
твърди, че на 15.07.2022 г. между страните е сключен договор за потребителски кредит от
разстояние №202207151027230108. Страните са се договорили отпуснатия заем да бъде в
размер на 1 000лв., а размерът на погасителната вноска -103лв., видът на вноската месечна,
брой на погасителните вноски - 12. Размерът на годишната лихва е 41.05%, а размерът на
годишния процент на разходите е 49.72% като ищецът се е задължил да върне сумата от
1236лв. Твърди се, че в чл.4, ал.3 от договора е уговорено, че страните се съгласяват
договорът за заем да бъде обезпечен по начина и условията съгласно общите условия на
договора или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. В чл.6страните
са уговорили, че в случай на неизпълнение на задължението си да представи гаранция ,
кредитополучателят дължи неустойка на кредитора в размер на 1080лв.Неустойката
следвало да се заплаща от заемателя разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска. На
ищеца била начислена неустойка в общ размер на 1080лв., тъй като не е представил в срок
надлежни поръчители или друг вид обезпечение, посочени в процесния договор, която
неустойка е следвало да се заплаща разсрочено с всяка погасителна вноска по кредита и
общата сума, която ищецът е следвало да върне е 2 316лв. Счита, че така уговорената клауза
за неустойка в чл.6 от процесния договор е нищожна поради противоречие с добрите нрави /
чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД/ поради това, че е сключена при неспазване нормите на чл.11,
чл.19, ал.4 от ЗПК във вр. с чл.22. Твърди се, че в глава четвърта от ЗПК е уредено
1
задължението на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключване на
такъв. В съображение 26 от преамбюла на директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент
и на Съвета относно договорите са потребителски кредит изрично се сочило: “В условията
на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността , а държавите-членки следва да упражняват необходимия надзор с цел
избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за
санкциониране на кредитори в случаите, в които те не процедират по този начин. Твърди се,
че в конкретния случай кредитиращото дружество не е извършило проверка на
кредитоспособността на потребителя, а вместо това е наложил прекомерно голяма
неустойка, която повишава риска от изпадане на кредитополучателя в неплатежоспособност.
Поддържа се също така, че неустойка за неизпълнение на задължение, което не е
свързано пряко с претърпени вреди/ няма данни за ответника да са настъпили вреди от
непредоставяне на обезпечение/ е типичен пример за неустойка , която накърнява добрите
нрави , тъй като излиза извън присъщите и обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции и цели единствено неоснователно обогатяване за кредитора. Твърди се, че с
въпросната неустойка се уговаря в полза на кредитора още едно допълнително обезщетение
за неизпълнение на акцесорно задължение- недадено обезпечение, от което обаче не
произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вреди от това, че вземането няма
да може да бъде събрано от длъжника в срок, но тези вреди се обезщетяват чрез мораторна
лихва по чл.33, ал.1 от ЗПК и кумулирането на неустойка за забава с мораторна лихва е
недопустимо. Дори да се приеме, че страните са допускали възможността исканото
обезпечение да се предостави и неустойката да не се дължи, то това плащане не се явява
неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение , дължимо под условие. Твърди се, че с
уговорената неустойка се цели да се заобиколи предвидения максималния размер на
ГПР/годишния процент на разходите/ чл.19, ал.4 от ЗПК . Това вземане формално е посочено
като обезщетение за неизпълнение само и единствено с цел да не бъде включено при
изчисляване на ГПР и така същият да остане под установената граница от
50%.Действително обаче същото отговаря на всички критерии , посочени в пар.1, т.1 от
ЗПК. То представлява разход, пряко свързан с договора за потребителски кредит, известен е
на кредитора и следва да се заплати от потребителя. Това се потвърждава и от самия
погасителен план, от който е видно, че разходът за неустойка е включен и дължим още с
подписването на договора. Според ищеца договарянето на този разход като неустойка има
единствено за цел увеличаване възнаграждението на кредитора над максимално допустимия
размер, поради което на основание чл.21 от ЗПК тази клауза е недействителна. Видно било
от процесния договор , че възнаградителната лихва е в размер на 236 лв., а неустойката за
неизпълнение на акцесорно задължение е в размер на 1080лв., с което реалния размер на
ГПР е над 100%. Сочи се съдебна практика на СЕС/ решение по дело С-714/22 с предмет
преюдициално запитване , отправено на основание чл.267 от ДФЕС от Софийски районен
съд.
2
Твърди се също така, че клаузата за неустойка е изцяло неравноправна и нищожна и
на основание чл.143, ал.2,т.5 от ЗЗП, тъй като същата задължава потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Също
така счита, че тази клауза не е индивидуално уговорена съгласно чл.146 от ЗЗП.
Поддържа се също така, че са нищожни отделни клаузи на процесния договор на
основание чл.26, ал.1, изр.1 от ЗЗД поради нарушение на закона – чл.26, ал.1 пр. 2 от ЗЗД,
поради нарушаване на добрите нрави, респективно на основание чл.146 от ЗЗП поради
неравноправност.Съгласно императивната разпоредба на чл.33, ал.1 от ЗЗП при забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето
на забавата. В чл.33, ал.1 и ал.2 от ЗПК е установено, че при забава на потребителя
кредиторът има право само на лихва до размера на законната върху неплатената в срок сума
за времето на забавата., поради което в конкретния случай е налице заобикаляне на ЗПК и
оттам клаузата е нищожна.
Поддържа се, че съгласно чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК договорът следва да съдържа
годишния процент на разходите и общата сума, дължима по кредита. Съзнателното
погрешно посочване от кредитора на ГПР както и непосочване на компонентите, които
влизат в него с цел заобикаляне ограниченията на ЗПК следва да се тълкува като цялостно
неизпълнение на задължението по чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК ,което е основание за
недействителност на договора.Ищецът счита, че процесният договор за потребителски
кредит е недействителен на основание чл.22 във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, евентуално на
основание чл.26, ал.1 във вр.с чл.22, във вр.с чл.11 , чл.19 от ЗПК. Счита, че клаузата на чл.6
от този договор е нищожна като неравноправна по смисъла на чл.143, т.9 от ЗЗП и като
нарушаваща разпоредбите на чл.10, ал.2, чл.10а,ал.4, чл.19, ал.1 и ал.4 от ЗПК.
Моли се съда да постанови решение, с което да се приеме за установено, че
сключени между страните на 15.07.2022 г. договор за потребителски кредит от разстояние
№202207151027230108 е недействителен на основание чл.22 във вр.с чл.11, ал.1,т.10 от
ЗПК, евентуално на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.11, чл.19 от ЗПК. В условията
на евентуалност в случай ,че съдът отхвърли първоначалния иск , моли да се провъзгласи
нищожността на клаузата на чл.6 в договор за потребителски кредит от разстояние
№202207151027230108, сключен на 15.07.2022г.
Моли се съда на основание чл.55, ал.1 от ЗЗД да бъде осъден ответника да заплати
на ищеца сумата в размер на 5 лв./ частичен иск от общо 1080лв./ , представляваща
недължимо платена сума по договор за потребителски кредит от разстояние
№202207151027230108 от 15.07.2022г., ведно със законната лихва върху нея от датата на
подаване на исковата молба до окончателното и изплащане. Претендират се сторените по
делото разноски.
В срока по чл.131 от ГПК от ответника е подаден писмен отговор, в който се
навеждат доводи за нередовност на исковата молба, както и за недопустимост на заявените
установителни искови претенции поради липса на правен интерес, тъй като ищецът би
3
могъл успешно да реализира правата си като предяви осъдителен иск и същевременно в
процеса да се установят необходимите факти, от значение за спора. На основание чл.175 от
ГПК ответникът признава сключването на договор за кредит №№202207151027230108 от
15.07.2022г. с посочените параметри и предоставянето на заемната сума от 1 000лв.
Ответникът признава също така, че на 18.07.2022г ищецът е погасил кредита предсрочно
още преди първата падежна вноска по кредита/ 16.08.2022г/ като е заплатил сумата от
1000лв. Признава ,че в процесния ГПР не е включван разход за неустойка. Оспорва
твърдението, че по процесния договор са били начислявани лихви и неустойки. Оспорват се
направените от ищеца доказателствени искания. Прави се искане да бъде прекратено
производството по предявените при условията на евентуалност установителни искове като
недопустими и да се отхвърли като неоснователна осъдителната претенция. Претендират се
сторените по делото разноски.
Пазарджишкият районен съд след като се запозна с изложените в исковата молба
фактически твърдения и съобрази доводите на страните, след като обсъди събраните по
делото доказателства поотделно и в съвкупност, при спазване на разпоредбите на чл.12 и
чл.235 от ГПК прие за установено следното от фактическа страна:
Не е спорно между страните, а и от приетите по делото писмени доказателства се
установява, че между „ Н.“ООД в качеството на кредитор и М. Й. Х. в качеството на
кредитополучател на 15.07.2022г е сключен договор за потребителски кредит
№202207151027230108, сключен по реда на ЗПФУР, по силата на който на ищеца е
предоставен паричен заем в размер на 1000лв. Не е спорно, че сумата по кредита е усвоена
от Х. на датата на сключване на договора като този релевантен факт се установява и от
съдържащата се на лист 12 от делото разписка №0700016157290882 от 15.07.2022г..
Договорът е сключен при следните условия – годишен лихвен процент 41.05%, годишен
процент на разходите по кредита- 49.72%. Уговорено е , че общо дължимата сума възлиза на
1236.00лв. Срокът на погасяване на кредита е до 16.07.2023г.. Уговорено е кредитът да
бъде върнат на 12 броя месечни погасителни вноски всяка в размер на 103.00лв.В чл.4, ал.3
от договора е било уговорено задължение за представяне на обезпечение с банкова гаранция
или гаранция , издадена от небанкова институция, а в чл.6, ал.1 е уговорена неустойка в
размер на 1080лв. при непредставяне на гаранция.
За изясняване на спора от фактическа страна по делото бе изслушана съдебно-
счетоводна експертиза, чиито основно и допълнително заключение съдът кредитира като
компетентно и обосновано изготвени. Вещото лице установява, че по процесния договор
ищецът е платил на 18.07.2022г.сумата от 1000лв. и е извършено пълно предсрочно
погасяване на главницата по кредита.
Няма спор и се установява и от заключението и на вещото лице,че неустойката не е
включена в размера на ГПР по договора. Според експертизата при включване в ГПР като
разход на неустойката в размер на 1080 лв. всяка погасителна вноска възлиза в размер на
193лв., а ГПР нараства на 435.28%.
Въз основа на така очертаната по делото фактическа обстановка от правна страна
4
съдът прави следните изводи:
По допустимостта на иска: Главният иск за прогласяване нищожност на
потребителския договор е допустим, тъй като е налице правен спор, по който ищецът и
ответникът са надлежни страни и ищецът има правен интерес от разрешаване на този спор
със сила на пресъдено нещо / в този смисъл Решение на СЕС по дело №С-321/22/ във вр. с
тълкуване на чл.7, пар.1 от Директива 93/13/
Съдът е сезиран с главен иск с правно основание чл.26, ал.1 , предл.1 и 2 от ЗЗД във
вр.чл.22 от ЗПК във вр.с чл.11, ал.1,т.10 и чл.19, ал.4 от ЗПК за прогласяване нищожност на
договор за потребителски кредит №202207151027230108 от 15.07.2022г. и при условията на
евентуалност иск за прогласяване на нищожност на клаузата на чл.6 от договор за
потребителски кредит №202207151027230108 от 15.07.2022г предвиждаща заплащане на
неустойка при непредставяне на обезпечение.
Съдът е сезиран при условията на обективно кумулативно съединяване и с иск по
чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за заплащане на сума в размер на 5 лв./ частичен иск от общо
1080лв./ представляваща недължимо платена по договор за потребителски кредит
№202207151027230108 от 15.07.2022г.
За да бъде уважен предявения установителен иск ищецът следва да установи
наличието на договор за заем, който не отговаря на твърдените законови изисквания, при
което са налице пороци, водещи до неговата недействителност, наличието на предпоставки
за нищожност на договора поради включване на клауза за неустойка, която противоречи на
добрите нрави и нарушава материалния закон.
В тежест на ответника е да докаже валидност на договора и оспорените клаузи, който
е сключен съобразно изискванията на ЗПК и при спазване на правата и интересите на
потребителя.
Безспорно между страните е обстоятелството, че ответникът „Н.“ООД е финансова
институция по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗКИ , поради което може да отпуска заеми със
средства , които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Това означава, че ответното дружество предоставя кредити, което го
определя като кредитор по смисъла на чл.9, ал.4 от ЗПК.Безспорно е, че ищецът е физическо
лице, което при сключване на договора е действало именно като такова и има качеството на
потребител по смисъла на чл.9, ал.3 от ЗПК.
Процесният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание
представлява такъв за потребителски кредит , поради което за неговата валидност и
последици са приложими изискванията на специалния закон – Закона за потребителския
кредит/ЗПК/, както и нормите на Закона за защита на потребителите- съгласно чл.24 от ЗПК
във вр. с чл.143-148 от ЗЗП.
Съгласно чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в договора за потребителски кредит, имаща
за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон/ЗПК/ , е нищожна. Конкретните
нарушения на закона са предвидени в чл.19, ал.5 и чл.22 от ЗПК. В чл.19, ал.4 от ЗПК е
5
указано, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера
на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с
постановление на Министерски съвет на Република България, тоест повече от 50%, а според
забраната в ал.5 на същия член, клаузи в договор, надвишаващи, определените по ал.4, се
считат за нищожни.
Според чл.22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1т.7-
12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
При тълкуване обхвата на закрилата, предоставяна от закона с разпоредбата на чл. 22
ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК следва да се съобрази и нормата на § 2 от ДР на ЗПК,
съгласно която този закон въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и
за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. От изложеното следва, че при съмнение в
действителния смисъл на законовите разпоредби същите следва да бъдат тълкувани с оглед
постигане целите на цитираната Директива 2008/48/ЕО.Съгласно съображение 19 от
Директивата, за да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при
пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и
стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за
кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят. С оглед осигуряване на
възможно най-пълна прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор,
тази информация следва да включва по-специално годишния процент на разходите,
приложим за кредита и определян по еднакъв начин навсякъде в Общността.В съображение
24 от същата Директива пък е посочено, че е необходимо на потребителя да се предостави
изчерпателна информация, преди да сключи договора за кредит, независимо от това, дали в
маркетинга на кредита участва кредитен посредник, или не.Според съображение 31 от
Директивата, за да се даде възможност на потребителя да познава своите права и задължения
по договор за кредит, този договор следва да съдържа цялата необходима информация по
ясен и кратък начин.
Предвид целите на Директивата следва да се приеме, че нарушение на чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 от ЗПК ще е налице не само,
когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова
посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не
позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини,
както и когато формално е налице такова посочване, но посочения в договора размер на ГПР
не съответства на действително прилагания между страните. И в трите хипотези е налице
еднотипно нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото потребителят се явява реално
лишен от информация за действителния размер на приложимия ГПР, което право
Директивата и ЗПК му признават и гарантират.
В контекста на изложените съображения в настоящия случай ищцовата страна
навеждайки твърдения, че процесният договор е сключен в нарушение на императивната
норма на чл.11, ал.11, т.10 от ЗПК е фокусирала спора върху третата хипотеза, очертана в
6
Директивата, а именно – посоченият в договора годишен процент на разходите в размер на
49.72%
Разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК сочи, че договорът трябва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение №1 начин.
Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи / лихви, други преки или
косвени разходи, комисионни , възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер
на предоставяния кредит. Съобразно пар.1т.1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни , такси ,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит и по- специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.Общият
разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. В този смисъл е и
съображение 20 от Директива 2008/48/ЕО, съгласно което общите разходи по кредита за
потребителя следва да включват всички разходи , включително лихва, комисионни, такси ,
заплащане на кредитни посредници и всякакви други разходи, които потребителят следва да
заплати във връзка с договора с изключение на нотариалните такси.
Установи се по делото, че в клаузата на чл.4, ал.3 от договора е предвидено в срок до
края на следващия ден, считано от деня на предоставяне на сумата по кредита,
кредитополучателят да учреди обезпечение съгласно настоящия договор и общите
условия.Съгласно чл. 6 ал.1 от договора в случай че кредитополучателят не осигури и не
представи в срок обезпечение по кредита съгласно сроковете и условията на цитираните по-
горе, кредитополучателят дължи на кредитодателя неустойка в размер 1080лв. Неустойката
се начислява на месец, считано от изтимане на срока по чл.4, ал.3 от договора и се заплаща
заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения погасителен
план.
На пръв поглед изглежда, че тази сума представлява неустойка за неизпълнение на
поето с договора задължение за предоставяне на обезпечение и съгласно изричната
разпоредба на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК не би следвало да се съобразява при определяне размера
на ГПР. Подобно тълкуване не държи сметка, както за трайно установеното в теорията и в
практиката разбиране за същността на неустойката.
Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на
неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а
7
именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост
от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на
примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката
задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни
способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена,
съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от
неизпълнението.
Както бе посочено по-горе в чл.4, ал.3 от договора е уговорено потребителят да
осигури надлежно обезпечение на кредитора в срок до края на следващия ден от
подписване на договора да представи банкова гаранция или гаранция от небанкова
финансова институция със срок на валидност до 17.07.2023г. като при неизпълнение е
уговорена неустойка във фиксиран размер то 1080лв.
От систематичното тълкуване на клаузата на чл. 6 ал.1 от договора с останалите
клаузи от същия може да се направи несъмнен извод, че предвиденото в нея договорно
задължение в размер на 1080 лева не преследва нито една от присъщите на неустойката
функции, а представлява скрита форма на допълнително възнаграждение на кредитодателя
за ползването на предоставения от него финансов ресурс. За да достигне до този извод,
съдът съобрази както размера на главницата, който е 1000лв., така и цялата подлежаща на
връщане сума съгласно приложимия ГЛП, която е 1236 лв. Предвидената неустойка е в
абсолютно определен размер, а не в процент от стойността на договора и така общият
размер на вземанията на ищеца към кредитополучателя съгласно клаузите на договора
/главница+ възнаградителна лихва+ неустойка/ възлиза не на 1236 лв., а на 2 316 лв.
Независимо , че в изготвения в договора погасителен план тази неустойка не е начислена, в
чл. 6 ал.5 от договора изрично е уговорено, че начислената неустойка се заплаща заедно със
следващата вноска по кредита , съгласно уговорения погасителен план. Не е предвидена
диференциация в размера на неустойката в зависимост от степента на изпълнение на
задължението за обезпечаване на кредита. В договора липсва посочен механизъм за
съотнасяне размера на неустойката към кредитоспособността на потребителя, която би
имала значение за определяне размера на вредите на кредитора при неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение, доколкото предоставеното обезпечение би
било релевантно за интереса на кредитора само при невъзможност на главния длъжник -
кредитополучател да погасява задълженията си.
От изложеното дотук следва несъмненият извод, че сумата от 1080лв. лева е
въведена в процесния договор като санкция за едно практически неизпълнимо от
потребителя задължение за предоставяне на обезпечение, като в същото време от начина на
сключване на договора и начинът, по който е уреден режимът на издължаване на
неустойката, е видно, че същественото за кредиторовия интерес в случая е не точното
изпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, което неустойката гарантира,
а получаването на стойността на неустойката от 1080лв. като скрита добавка към
8
възнаградителната лихва.
Ето защо според настоящият състав сумата от 1080лв. на представлява неустойка по
смисъла на чл.92 от ЗЗД , доколкото не притежава присъщите и обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функция. От предвидения в договора начин на издължаване
дефакто тази сума представлява допълнително възнаграждение за кредитора по
предоставения кредит, което съгласно изричните разпоредби на чл. 19, ал.1 от ЗПК и
съображение 20 от Директива 2008/48/ЕО е следвало да се включи в общия размер на ГПР
по договора . Както се установи от кредитираното заключение на вещото лице по
изслушаната съдебно- счетоводна експертиза, а и по признание от самия ответник сумата
от 1080лв. не е била включена в ГПР. Налице е несъответствие/ разминаване/ между
посочения в договора ГПР и действителния размер на ГПР, което както бе изяснено вече
по-горе съставлява нарушение по чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водеща до
недействителност на договора.
Съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на
договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато
може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В
случая не е налице нито една от тези две хипотези - нищожните клаузи на процесния
договор относно определянето на процента ГПР да бъдат заместени по право от
повелителни норми на закона или че договорът за потребителски кредит би бил сключен и
ако в него не са включени обсъжданите клаузи, като се изходи и от характера на този
договор, който е възмезден и включването на клаузи за ГПР по него е въведено като изрично
изискване в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Предвид на това в случая не е приложима нормата на
чл. 26, ал. 4 ЗЗД и нищожността на посочените по-горе клаузи на процесния договор
обуславя недействителността на целия договор. В случая следва да бъде взета предвид и
разпоредбата на чл.22 ЗПК, която е приложима за процесното договорно правоотношение.
Тази норма изрично посочва, че когато не са спазени изискванията на конкретни разпоредби
от закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен, като между
изчерпателно изброените са е и тази по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК - за определяне на ГПР.
По изложените съображения главният иск за обявяване недействителност на
процесния договор е основателен и следва да бъде уважен. При този изход на спора съдът не
дължи произнасяне както по допустимостта/ с оглед наличие на правен интерес/ така и по
същество по предявения при условията на евентуалност иск за прогласяване нищожност на
неустоечна клауза на чл.6 от договора.
По предявения при условията на обективно кумулативно съединяване осъдителен
иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 за заплащане на сума в размер на 5 лв./ частичен
иск от общо 1080лв./ представляваща недължимо платена по договор за потребителски
кредит №202207151027230108 от 15.07.2022г.
Повдигнатият правен спор е за връщане на даденото при начална липса на
основание.
9
За уважаването на този иск в тежест на ищеца е да установи, че е дал имуществено
благо на ответника, а в тежест на ответника е да докаже , че полученото от него
имуществено благо не е лишено от основание, тоест , че съществува правно основание,
призната причина за разместване на благата, което му дава право да задържи полученото.
Безспорно се установи, че страните по делото са били в облигационна връзка по
договор за потребителски кредит №202207151027230108, сключен на 15.07.2022г., който
договор по развитите по- горе съображение е недействителен на основание чл.22, във вр. с
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.Същевременно съобразно нормата на чл.23 от ЗПК, когато договорът
за кредит е обявен за недействителен , потребителят връща само чистата стойност на
кредита , но не дължи лихва или други разходи по кредита.Чистата стойност по процесния
кредит е главницата от 1000лв. и тази сума е изцяло погасена от ищеца. Категорично се
установи по делото както от заключението на вещото лице, така и от представените от
ищеца писмени доказателства / справка от „Изипей“АД, издадена по повод съдебно
удостоверение изх.№1726 от 11.02.2025г./ ,че ищецът не е извършвал други плащания по
процесният договор за кредит, тоест не е налице имуществено разместване на блага при
начална липса на основание / по нищожен договор/.
Ето защо предявения осъдителен иск е неоснователен и като такъв следва да бъде
отхвърлен.
По разноските :
На основание чл.78, ал.1 от ГПК ищецът има право на разноски съразмерно
уважената част от иска. На основание чл.78, ал.3 от ГПК ответникът има право на разноски
съобразно отхвърлената част от иска. Двете страни своевременно са направили искане за
присъждане на разноски. С оглед изхода по настоящото дело и двете страни имат право на
разноски. Ищецът е направил разноски за държавна такса в размер на 100лв. и за вещо лице
в размер на 300лв, от които с оглед изхода на спора му се дължи сумата от 200лв. и
ответникът следва да бъде осъден да му я заплати.На ищеца е оказана безплатна адвокатска
помощ от адвокат Д. М..За присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал.
2 от ЗАдв. пред съответната инстанция, е достатъчно по делото да е представен договор за
правна защита и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва
безплатна правна помощ на някое от основанията по т. 1-3 на чл. 38, ал. 1 от ЗАдв., като не е
необходимо страната предварително да установява и да доказва съответното основание за
предоставяне на безплатна правна помощ. На гърба на лист 37 от делото се съдържа
договор за правна защита и съдействие , от който е видно, че на ищеца е предоставена
безплатна правна помощ по реда на чл.38, ал.1,т.2 от ЗАдв.
Предвид уважаването на един от обективно съединените искове/ установителен/ и
отхвърлянето на другия иск/ осъдителен/ на основание чл. 38, ал.2 ЗА в полза на АД „Д. М.
„ следва да се присъди сумата от 480лв. с ДДС като дължимо адвокатско възнаграждение.
При определяне на този размер съдът съобрази практиката на СЕС / решение С-438/2022г/
както и актуалната практика на ВКС, обективирана в определение №1001 от 06.03.2024г по
ч.гр.д.№553/2024г на трето г.о на ВКС, определение №28/21.01.2022г по ч.т.д.№2347/2021г
10
на второ т.о на ВКС, определение №1183 от 14.03.2024г по ч.гр.д.№2605/2023г на трето г.о.
на ВКС, определение №32 от 16.07.2018г по ч.т.д.№750/2018г на второ т.о на ВКС, според
която при произнасяне по искане по чл.78, ал.5 от ГПК за намаляване на адвокатското
възнаграждение поради прекомерност или по искане за присъждане на адвокатско
възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗАдв. съдът не е обвързан от приетите в Наредба №1 от
09.07.2004г за възнаграждения за адвокатска работа минимални размери, които могат да
служат само като ориентир за съда при определяне на дължимото адвокатско
възнаграждение. Настоящият състав, за да определи адвокатското възнаграждение в
посочения размер е подложил на преценка фактическата и правна сложност на делото,
която не е висока, съобразил е обема на извършената по това дело работа от адвоката/
предявяване на три съединени иска, които обаче не налагат отделна защита, направени
доказателствени искания, обстоятелството, че по делото са проведени четири съдебни
заседания, но без присъствие на страните или техните процесуални представители/,
положения от адвоката квалифициран труд. Съобразил е критериите за разумност и
пропорционалност на съдебните разноски в светлината на правото на ЕС, които критерии са
прокламирани като основен принцип съгласно пар.21 на решение по дело С-57/2015г.
Ответникът с оглед отхвърления иск също има право на разноски, поради което
ищецът следва да му заплати сумата от 150лв. юрисконсултско възнаграждение.
Така мотивиран Пазарджишкият районен съд:
РЕШИ:
По предявения иск от М. Й. Х. с ЕГН ********** от град П., ул.“П. М.“№8, ет.1,
представляван от Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, Булстат №********* със
седалище и адрес на управление град София, бул.“А. С.“№125-2, ет.5, офис 5-3,
представлявано от Д. М. против „Н.“ООД с ЕИК ***** със седалище и адрес на управление
град С., район "И.", ул.“"Л. С./ Л. тауър/№3, ет.10, представлявано от И. Н. Х.а –С.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО,че сключения между страните договор за потребителски
кредит от разстояние №202207151027230108 от 15.07.2022г. е недействителен.
ОТХВЪРЛЯ предявения от М. Й. Х. с ЕГН ********** от град П., ул.“П. М.“№8,
ет.1, представляван от Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, Булстат №********* със
седалище и адрес на управление град София, бул.“А. С.“№125-2, ет.5, офис 5-3,
представлявано от Д. М. против „Н.“ООД с ЕИК ***** със седалище и адрес на управление
град С., район "И.", ул.“"Л. С./ Л. тауър/№3, ет.10, представлявано от И. Н. Х.а –С. иск по
чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 5 лв./ частичен иск от общо 1080лв./
представляваща недължимо платена по недействителен договор за потребителски кредит от
разстояние №202207151027230108 от 15.07.2022г.
ОСЪЖДА „Н.“ООД с ЕИК ***** със седалище и адрес на управление град С.,
11
район "И.", ул.“"Л. С./ Л. тауър/№3, ет.10, представлявано от И. Н. Х.а –С. да заплати на М.
Й. Х. с ЕГН ********** от град П., ул.“П. М.“№8, ет.1 сумата от 200лв. разноски по делото.
ОСЪЖДА „Н.“ООД с ЕИК ***** със седалище и адрес на управление град С.,
район "И.", ул.“"Л. С./ Л. тауър/№3, ет.10, представлявано от И. Н. Х.а –С. да заплати на
Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, Булстат №********* със седалище и адрес на
управление град София, бул.“А. С.“№125-2, ет.5, офис 5-3, представлявано от Д. М. на
основание чл.38 от ЗАдв сумата от 480 лв. с ДДС- адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА М. Й. Х. с ЕГН ********** от град П., ул.“П. М.“№8, ет.1 да заплати на
„Н.“ООД с ЕИК ***** със седалище и адрес на управление град С., район "И.", ул.“"Л. С./ Л.
тауър/№3, ет.10, представлявано от И. Н. Х.а –С. сумата от 150 лв.,съставляваща разноски по
делото за юрисконсулско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд-Пазарджик в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________
12