№ 782
гр. София, 10.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година
в следния състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Гълъбова
Силвия Тачева
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело
№ 20211100506364 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника АЛ. Д. Ш. срещу решение от
29.01.2020 г. по гр.д. №22784/2017 г. на Софийския районен съд, 46 състав, с което е
признато за установено на основание чл.415 вр. чл.422 ГПК вр. чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.150 ЗЕ,
чл.139 ЗИ и чл.86 ЗЗД, че жалбоподателят дължи на „Т.С.” ЕАД сумата от 845,39 лв.,
представляваща цена на доставена топлинна енергия за имот с аб. №205450 /ап.95, находящ
се в гр. София, жк. „*******/ за периода мес.05.2013 г. - мес.04.2015 г., ведно с мораторна
лихва в размер на 53,32 лв. за периода 30.06.2013 г. – 23.06.2016 г., и сумата от 49,06 лв.,
представляваща цена на извършена услуга „дялово разпределение“ за периода мес.05.2013 г.
- мес.04.2015 г., ведно с мораторна лихва в размер на 6,85 лв. за периода 30.06.2013 г. –
23.06.2016 г., както и законната лихва върху главниците от 28.06.2016 г. до окончателното
изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по гр.д.
№35068/2016 г. по описа на СРС, 46 състав, като ответникът е осъден да заплати на ищеца
разноски за заповедното и исковото производство.
В жалбата се твърди, че решението е недопустимо, неправилно, необосновано,
незаконосъобразно и постановено при допуснати съществени процесуални нарушения.
Поддържа, че СРС е постановил решение по нередовна искова молба – не е събрана
дължимата държавна такса, исковата претенция е неясна, а правото на иск е упражнено от
ищеца ненадлежно, тъй като е оспорена представителната власт на представляващото
дружеството лице. Сочи, че по делото не е установено наличието на облигационни
отношения по доставка на топлинна енергия между ищцовото дружество и ответника, респ.
доставката на такава и нейното количество. Предвид изложеното, жалбоподателят моли
въззивния съд да обезсили обжалваното решение и да прекрати производството по делото,
евентуално - да го отмени и да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира разноски.
1
Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема
становище по жалбата, в о.с.з. оспорва същата.
Третото лице-помагач „Т.С.” ЕООД срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема
становище по въззивната жалба.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Неоснователен е
доводът на въззивника, че процесното решение е недопустимо, тъй като е постановено по
нередовна искова молба – не е събрана дължимата държавна такса, исковата претенция е
неясна, както и че правото на иск е упражнено от ищеца ненадлежно, тъй като е оспорена
представителната власт на представляващото дружеството лице.
Настоящият съдебен състав намира, че дължимата държавна такса от 4% е внесена
изцяло, а и невнасянето на цялата дължима държавна такса не е основание за недопустимост
на исковете, нито на решението постановено по тях. По силата на чл.77 ГПК съдът може по
всяко време да постанови принудителното събиране на разноски от страната, която е
останала задължена за тях.
Предмет на установителния иск, предявен по реда на чл.422 ал.1 ГПК, е вземането по
смисъла на чл.410 ГПК, респ. чл.417 ГПК, според изричната норма на чл.415 ал.1 ГПК –
установява се дължимостта на сумата, за която е издадена заповедта за изпълнение, на
основанието, на което е претендирана със заявлението и на което заповедта за изпълнение е
издадена. И заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, по което е
било образувано гр.д. №35068/2016 г. по описа на СРС, ГО, 46 състав, и исковата молба, въз
основа на която е образувано гр.д. №22784/2017 г. по описа на СРС, 46 състав, отговарят на
изискванията на чл.127 ал.1 ГПК.
По делото се съдържат пълномощни, от които се установява, че и заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, и исковата молба са депозирани от лица с
валидно учредена представителна власт по смисъла на чл.32 т.3 ГПК.
Решението е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което
и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата
за неправилност на решението, следва да се добави и следното:
Съгласно разпоредбата на чл.153 ал.1 Закона за енергетиката /ЗЕ/, облигационната
връзка – договор за продажба на топлинна енергия се създава по силата на закона със страни
– топлопреносното дружество – ищеца и собственика или ползвателя на топлоснабдения
имот - ответника. Съгласно разпоредбата на чл.150 ал.2 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия
се извършва по правилата на одобрени от съответния орган общи условия, публикувани в
един централен и местен всекидневник, като не е необходимо писменото им приемане от
потребителите. Тази разпоредба е специална по отношение на разпоредбата на чл.16 ал.1
ЗЗД, според която договор при общи условия обвързва приемащия ги, само ако ги е
2
подписал, поради което възражението на ответника за липса на облигационна връзка,
поради неподписването на общите условия на ищеца е неоснователно. Съгласно
разпоредбата на чл.150 ал.3 ЗЕ, несъгласните с публикуваните общи условия потребители
на топлинна енергия, могат да възразят по съответния ден в 30-дневен срок след
публикуване на ОУ, за каквото възражение по делото няма данни. Тази възможност за
възразяване от потребителите на топлинна енергия срещу съдържанието на облигационната
връзка, обективирано в ОУ и да уговорят различно съдържание, е основание съда да приеме,
че облигационната връзка по продажба на топлинна енергия, дори и възникнала по силата
на закона, е договорна облигационна връзка, за която се прилагат съответно правилата за
договорите. В срока по чл.131 ГПК ответникът е оспорил обстоятелството, че е собственик
на процесния недвижим имот, но това обстоятелства се установява от представения нот. акт
за дарение на недвижим имот №146, т.ХІІІ, н.д. №2462/06.03.1991 г. Налице е изходяща от
ответника молба-декларация, вх. №5017923/01.11.2001 г., за откриване на партида за
процесния недвижим имот. От приетото по делото заключение на СТЕ, което и настоящият
съдебен състав кредитира напълно, се установява, че процесният апартамент е бил
топлоснабден през процесния период.
При тези данни, следва да се приеме, че между страните е възникнало преди и към
процесния период облигационно отношение по продажба на топлинна енергия при
условията на специалните нормативни актове, както правилно е приел и СРС.
Обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е доставено в сградата и
конкретно в жилището на ответника е от значение единствено към доказването на размера
на иска, като евентуалната недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето
му, съгласно чл.162 ГПК. В случая количеството на доставената в цялата сграда топлинна
енергия е отчетено от общия топломер, за който се установява от СТЕ, че отговаря на
метрологичните изисквания. Съобразно чл.139 ал.1 ЗЕ, разпределението на отчетената от
общия топломер топлинната енергия между отделните етажни собственици е извършено по
системата на дяловото разпределение по начина, регламентиран в действащата през периода
нормативна уредба. От заключението на СТЕ се установява, че в конкретния случай
дяловото разпределение е извършено от „Т.С.“ ЕООД правилно и съобразно нормативните
изисквания, като в конкретния случай отчетите, изготвени от фирмата за дялово
разпределение, носят подпис за потребител, които отчети също са представени по делото.
От заключенията на СТЕ и ССчЕ се установява, че общата дължима от ответника
сума за топлинна енергия за периода мес.05.2013 г. – мес.04.2017 г. е в размер на 1267,54 лв.,
като неплатената част е в размера на сумата от 845,39 лв., общата дължима сума за дялово
разпределение за периода мес.05.2013 г. – мес.04.2017 г. - в размер на 49,06 лв., а лихвите за
забава за периода 30.06.2013 г. – 23.06.2016 г. съответно са в размер на сумата от 53,32 лв. и
сумата от 6,85 лв.
Поради изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни
инстанции, решението на СРС следва да бъде потвърдено изцяло.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №27028 от 29.01.2020 г., постановено по гр.д.
№22784/2017 г. по описа на СРС, ГО, 46 състав.
Решението е постановено при участие на третото лице-помагач на страната на ищеца
3
„Т.С.” ЕООД.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4