РЕШЕНИЕ
№ 226
гр. ХАСКОВО, 19.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, II-РИ СЪСТАВ, в публично заседание
на дванадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:МИЛЕНА Д. ПЕТЕВА-
ГЕОРГИЕВА
Членове:ФИЛИП Ж. ФИЛИПОВ
ДАНИЕЛА К. НИКОЛОВА
при участието на секретаря ДЕСИСЛАВА АНГ. АНГЕЛОВА-СТЕФАНОВА
в присъствието на прокурора Н. С. Т.
като разгледа докладваното от МИЛЕНА Д. ПЕТЕВА-ГЕОРГИЕВА Въззивно
наказателно дело от общ характер № 20235600600382 по описа за 2023
година
Производството е по реда на чл. 318 и сл. от НПК.
С присъда № 16/19.04.2023 г., постановена по НОХД № 586/2022 г.
Районен съд - Харманли е признал подсъдимия А. К. Й. от гр.С. за виновен в това,
че на 25.06.2019 г. в гр.С., област Х., на публично място в сградата на ИРМ-С.,
находящо се на адрес гр.С., ул.“Ш.“ № *, извършил непристойни действия, грубо
нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото –
нарекъл служителя в ОД „З.“ –Х. В. К. Д. „коя си ти, защо уволняващ дъщеря ми“,
„коя си ти“, „ти си боклук“, „ако те цапна, знаеш ли къде ще отидеш“, „ако ти
цапна един така, се оплачи на майка си“, „*******“, „луда“, „детето ти да
полудее“, „ще те смачкам“, „ще те унищожа“; нарекъл В. А. А. /******* на ОД
„З.“-Х./ „значи така, черният ***** те накара да я уволниш“; изблъскал С. Т. К.
/служител в ОД „З.“-Х./, затиснал я до стената със собственото си тяло и се
опитал да вземе мобилния й телефон, поради което и на основание чл.325 ал.1 вр.
чл.54 вр. чл.57 ал.1 и ал.2 вр. чл.42а ал.1 и ал.2 т.1 и т.2 вр. ал.3 т.1 вр. чл.42б ал.1
1
от НК му наложил наказание „пробация“ със следните пробационни мерки:
„Задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от единадесет месеца и
периодичност два пъти седмично“ и „задължителни периодични срещи с
пробационен служител за срок от единадесет месеца“, както и наказание
„обществено порицание“. Последното наказание е постановено да бъде изтърпяно
чрез обявяване на присъдата на видно място в Община С. за срок от един месец.
Недоволен от присъдата е останал защитникът на подсъдимия, който
атакува същата в срок. В жалбата се навеждат доводи за незаконосъобразност,
дължаща се на неправилно приложение на материалния закон и допуснати
съществени нарушения на процесуалните правила. На практика основният довод е
фокусиран върху правната оценка на установените по делото факти, които
съгласно твърдяното не изпълвали признаците на престъпния състав по чл.325
ал.1 от НК, защото: първо, стореното илюстрирало личния мотив на Й. към
засегнатите служители на ОД „З.“-Х. и второ – целта не била да бъде
скандализирано обществото и демонстрирано явно незачитане на моралните устои
и установения ред, а подсъдимият да изрази личното си отношение към
уволнението на неговата дъщеря и огорчението си от връчената й писмена
заповед, крещейки на висок глас нецензурни изрази по отношение на Д. и К. Тоест
защитникът поддържа, че противно на приетото от държавното обвинение,
умисъл за хулиганство не е налице. В подкрепа на този довод той се позовава на
конкретни решения от съдебната практика, третиращи понятията „хулиганство“ и
„хулигански подбуди“ и считайки, че те са в унисон със защитаваната теза.
Формулира следното искане: присъдата да бъде отменена и вместо нея да бъде
постановена друга, с която подсъдимият Й. да бъде признат за невиновен по
предявеното му обвинение. Прави се и друго, алтернативно на основното, искане
– срокът на наложеното наказание „пробация“ да бъде намален от единадесет на
шест месеца.
Подсъдимият поддържа жалбата на своя защитник. Моли за отмяна на
присъдата и постановяване на нова, с която да бъде признат за невиновен по
предявеното му обвинение.
Прокурорът от Окръжна прокуратура-Хасково намира жалбата за
неоснователна. Заявява, че атакуваната присъда не страда от процесуални пороци,
а материалният закон не бил нарушен. Възприетата от съда фактическа
обстановка съответствала на събраните по делото доказателства, които били
обстойно и задълбочено обсъдени. С оглед на това прокурорът моли за решение, с
което присъдата на РС-Харманли да бъде потвърдена.
2
В законоустановения срок страните не са направили искания за
доказателства, като такива не са били допуснати и събрани и по почин на съда.
Хасковският окръжен съд, като провери правилността на обжалваната
присъда по направените оплаквания, изтъкнатите доводи и на основание чл. 314,
ал. 1 от НПК, констатира следното:
Съдебното производство по НОХД № 586/2022 г. по описа на Районен
съд-Харманли е образувано след отмяната на Определение № 78/16.06.2022 г.,
постановено по НОХД № 344/2020 г. на същия съд и последвалото връщане на
делото за ново разглеждане от стадия на разпоредителното заседание. А
посоченото определение, с което е било одобрено споразумение за решаване на
делото, е отменено след възобновяването на наказателното производство с
Решение № 148/28.10.2022 г. по н.д. 352/2022 г. по описа на Апелативен съд-
Пловдив по повод отправено от подсъдимия Й. искане по чл.422 ал.1 т.5 от НПК,
което е прието за основателно. Повдигнатото против Й. обвинение е за
престъпление по чл.325 ал.1 от НК, формулирано в обвинителен акт на прокурора
от РП-Хасково, ТО-Харманли, като протеклото за втори път съдебно
производство пред първоинстанционния съд се е развило по общите правила, в
чието прилагане въззивният съд не констатира съществени нарушения на
процесуалните правила, тъй като процесуалната дейност е гарантирала правата на
всички страни в процеса и не се отклонила от законовия норматив, като в същото
време доказателствените способи и средства са допринесли за цялостно
разкриване на важните за предмета на доказване факти, без да са останали
неизяснени обстоятелства и без оценъчната дейност да почива такива, които не са
установени чрез регламентирания в закона инструментариум. В този смисъл
поддържаният, но неконкретизиран въззивен довод за опорочаващи атакуваната
присъда процесуални нарушения или пропуски се намери за несъстоятелен и
некореспондиращ с процесуалната ситуация, илюстрираща надлежно проведена и
съблюдаваща правата на страните доказателствена дейност, в резултат на която е
било установено следното:
През 2019 година подсъдимият А. Й. живеел със семейството си в гр.С.
По силата на Трудов договор № ЧР-03-10/05.02.2019 г. неговата дъщеря –
свидетелката А. А. Й., била назначена на длъжността “***** *****“ в Общинска
служба „З.“, считано от 06.02.2019 година. Договорът бил сключен между нея и
свидетеля В. А., тогава ****** на Областна дирекция „З.“-Х. Трудовото
правоотношение било за определен срок – 6 месеца, уговорен в полза на
работодателя и се основавало на правилата по програма „Старт в кариерата – 2019
3
г.“. Съгласно уговореното работното място на Й. било изнесено – в сградата на
Общинската служба по з.-Д., намираща се в гр.С. Няколко месеца след заемането
на длъжността между А Й. и колегите й на работното място Б. Т. и свидетеля Р. А.
възникнали недоразумения, предизвикали срещи между свидетелите А. Й., М. Й.
(майка на А.) и В. А., подаване на жалби от първата, изслушвания и в крайна
сметка вземане на решение за прекратяване на трудовото правоотношение. Така
на 25.06.2019 година свидетелят А. издал Заповед № РД-05-01-78 за уволнението
на А. Й., считано от 26.06.2019 г. Още в деня на издаването на заповедта
свидетелят В. А. разпоредил на служителите в ОД „З.“ С. К. и В. Д. да посетят
работното място в гр.С. и да връчат на А. Й. заповедта за прекратяване на
сключения с нея трудов договор. В изпълнение на това нареждане в следобедните
часове на 25.06.2019 г. Д. и К. пристигнали в гр.С. и посетили намиращата се на
ул. „Ш.“ № * административна сграда, в част от която било разположено
изнесеното работно място на Общинската служба по з. – Д. В този момент в двете
заемани от ведомството стаи, обособени на втория етаж от сградата, се намирали
само А. Й. и Р. А., тъй като Б. Т. ползвала отпуск. Д. и К. заварили А. Й. сама в
работния й кабинет, представили се и съобщили повода за своето посещение –
връчването на заповед за прекратяване на трудовото правоотношение. След това
свидетелките представили на А. Й. заповедта за подпис. Й. се запознала със
съдържанието на документа, след което обявила, че желае да се консултира със
своите родители относно подписването му. К. и Д. не възразили срещу това, а А.
Й. телефонирала на своята майка – свидетелката М. Й., на която разяснила
смисъла на представения й документ. След телефонния разговор А. Й. обявила, че
отказва да подпише заповедта. Междувременно свидетелката . Й. информирала
подсъдимия за уволнението на дъщеря им. Подсъдимият веднага се отправил към
административната сграда, намираща се недалеч от дома му и пристигнал там
след около 5-6 минути. Влезнал в кабинета на дъщеря си, където освен нея,
заварил К. и Д. Още с пристигането си подсъдимият започнал да крещи срещу
двете служителки, искайки обяснения от тях за причините, поради които
уволняват дъщеря му. Викайки, подсъдимият се приближил съвсем близо до
тялото на Д. и изричайки „Коя си ти ма, боклук?“ и „Защо уволняваш дъщеря
ми?“, настоявал за търсеното обяснение. Първо Д., а след това и К. казали на Й.,
че посещението им е по разпореждане на В. А. и че възложената им функция се
състои само във връчването на заповедта. Това не успокоило Й., който отново се
обърнал към Д. с въпроса „Коя си ти?“ и последвалия го собствен отговор „Ти си
боклук!“, към които добавил: „Ако те цапна, знаеш ли къде ще отидеш?“, а също
4
„Ако ти цапна един така, се оплачи на майка си!“, а всичко това последователно
допълнил с „********, луда“, „Детето ти да полудее“, „Ще те смачкам, ще те
унищожа!“. Всичко това Й. изрекъл на висок глас и със заплашителен тон, което
уплашило двете жени, а опитът им отново да разяснят, че В. А. е издал заповедта
отново предизвикал у Й. гняв, словесен израз на който била репликата „Значи
така, черният ***** те накара да я уволниш!“. Объркана от нестихващата
словесна ярост, насочена най-вече към Д. и отсъствието на други хора в близост
до конфликта /свидетелят Р. А. в този момент пушел пред сградата/, К. взела
мобилния си телефон и демонстрирала заснемането на подсъдимия, който
продължавал да сипе ругатни и закани. Действията на К. допълнително ядосали
Й., който разбираемо не желаел стореното от него да бъде заснето. Той наредил на
К. да преустанови фотографирането, а непосредствено след това двете жени
успели да напуснат кабинета и се отправили към съседното работно помещение
/ползваното от Р. А./ с намерението там да оставят заповедта. Подсъдимият и
дъщеря му първоначално се отправили към стъпалата, водещи към изхода на
сградата, но после се върнали, а отправилият се в този момент към кабинета си А.
чул неутихващите крясъци на Й.. А. заварил четиримата във фоайето, откъдето
тримата служители влезли в работната му стая, а непосредствено след тях в нея
нахлул и подсъдимият, който веднага се отправил към К. и я избутал до стената в
опит да вземе мобилния й телефон. С лявата си ръка и тялото си подсъдимият
притискал жената до стената, домогвайки се до телефонния апарат, а тя вдигнала
ръка нагоре, отказвайки да му го предаде. Действията на Й. били преустановени
след намесата на Р. А., който го подканил да прекрати исканията и физическия
натиск спрямо К. Това действително накарало подсъдимия да преустанови
действията си и да напусне кабинета. Непосредствено след това Й. и Й.а се
отправили към изхода на сградата и се прибрали в дома си. Не след дълго Д. и К.
отпътували за гр.Х., където на работното си място разказали на свидетеля В. А. за
случилото се в гр.С. Свидетелят А. възприел притеснението и уплахата на двете
жени и решил да сигнализира по-късно за станалото. Жалба до РП-Хасково той
подал на 01.07.2019 г.
Така изложената фактическа обстановка е идентична на възприетата и от
първоинстационния съд, който е базирал своите фактически изводи на
задълбочена и напълно вярна оценка на доказателствените източници,
включително относно достоверността на всеки от представените в тях факти. В
тази връзка на първо място следва да се подчертае, че напълно правилно съдът е
решил да игнорира разказаното от свидетеля Б. Й. – брат на подсъдимия и чичо на
5
А. Й., защото твърдяното от този свидетел присъствие на мястото на конфликта не
импонира на нито едно друго доказателствено средство – това лице не се сочи
като очевидец дори в показанията на А. Й., подкрепяща изцяло обясненото от своя
баща и най-вече опитът му да обрисува срещата си с Д. и К. като спокоен и
ненапускащ приемливия тон разговор, а посещението си в сградата да обясни с
намерението да прибере личните вещи на дъщеря си. Правилно са оценени и
самите обяснения на подсъдимия – като изцяло защитни и ненамерили опора в
останалите доказателствени средства и по-конкретно в показанията на Д., К. и А.,
за които не са открити, а и настоящият съд също не открива поводи за
преднамерено изопачаване на действителните събития. Всъщност не само
отсъстващият мотив за намислено уличаване на Й. в неизвършено от него
престъпление, но и подробният, подреден в хронология, детайлно наситен и не на
последно място взаимно кореспондиращ разказ на Д. и К. е причината да се смята,
че той е резултат от реалните възприятия на тези две свидетелки, а не изопачаване
или хиперболизация на стореното и изреченото от подсъдимия, както той твърди.
Вярно е, че при разпита им пред съда същите две свидетелки не са успели да
подробно да възпроизведат отправените към тях слова и това е наложило
приобщаване на показанията им от досъдебното производство (а за К. и
показанията, дадени по НОХД № 344/2020 г.), но това на първо място е напълно
разбираемо, заради изминалото време от инкриминираните събития до
изслушването им от съда, а на второ – между двете групи показания (прочетени и
непосредствено представени) съществени противоречия не са налице, доколкото и
пред първоинстанционния съд двете свидетелки са били категорични в смисъла и
семантиката на адресираните към тях слова, като са цитирали тези, които са
оставали най-ярък отпечатък в съзнанието им, а след прочита на разказаното пред
разследващия орган изцяло са го потвърдили. В този смисъл неточният и непълен
спомен за изреченото от Й. не е в състояние да предизвика съмнения в
достоверността на представената информация, още повече че взаимният й
синхрон и последователност са очевидни. Наред с това не може да не бъде
отбелязано, че въпреки настъпилата забрава за точната лексика на използваните
от подсъдимия фрази, К. и Д. са демонстрирали запазен спомен за действията на
подсъдимия и това също е обяснимо, защото физическата активност винаги е
белязана с по-висока степен на конкретика, в този смисъл е по-разпознаваема и
по-отчетлива в сравнение със словесната и следователно оставяща по-дълготраен
и ясен спомен в съзнанието. В тази връзка не може да не бъде отчетено и
обстоятелството, че съобщеното от Д. приближаване на подсъдимия до тялото й и
6
представеното от К. притискане с ръката и торса на подсъдимия към стената на
работния кабинет при опита да бъде взет мобилния й апарат са физически
действия, чийто брой е значително по-малък от този на словесните, а от друга
страна - в обидения, нецензурен и застрашителен характер на изреченото двете
свидетелки са сигурни и то както в хода на досъдебното производство, така и по
време на съдебното следствие. Не може да не бъде отбелязано и това, че разказът
на К. и Д. е бил потвърден в показанията на свидетеля Р. А., който макар да не е
станал очевидец на извършеното от подсъдимия в кабинета на А. Й., е възприел
емоционалното състояние на същия във фоайето на етажа и външната проява на
това състояние този свидетел също описва като „крясъци“ в търсене на обяснение
за уволнението на Й., прераснали впоследствие в предприетия спрямо К. натиск,
но нестихнали до намесата А., изразила се в молбата към Й. за прекратяване на
действията му. Действително, в коренно противоположната насока са показанията
на А. Й., която подобно на своя баща, описва срещата му с двете жени като кротка
и любезна беседа, в която обиди или заплахи не били отправени от подсъдимия,
напротив – такива, но адресирани към нея, се изказали от Д. и К., които се
„гаврели“, снимайки я и поставяйки й въпроси относно подадените от нея жалби.
Вече беше посочено защо показанията на двете служителки следва да бъдат
кредитирани, а към тези съображения следва да се добави очевидната
заинтересованост на А. Й. от изхода на делото, както и това, че служителките са
били натоварени единствено с връчването на заповедта, поради което поставянето
на цитираните от Й. въпроси очевидно е нелогично, но по-важното – то не може
да бъде отнесено по какъвто и да е начин към поведението на подсъдимия, защото
както установяват показанията на М. Й., съпругът й е бил уведомен единствено за
представената на дъщеря му заповед, но не и за такова поведение от страна на
връчителите, каквото А. Й. описва и при наличието на каквото последната със
сигурност би уведомила своите родители за него. Несъстоятелни на следващо
място са изказаните от защитата към истинността на разказаното от Д. и К.
резерви, базирани на неподадения сигнал на спешния телефон, както и
несигнализирането на полицията в деня на самия инцидент. В тази насока
представеното от К. обяснение е житейски логично и непораждащо каквито и да е
въпроси – след напускането от Й. на административната сграда двете жени се
почувствали в безопасност и решили да информират своя ръководител за
станалото, за да обсъдят с него необходимостта от полицейска намеса. Такова е и
обяснението на В. А. относно подаването на жалба до РП-Харманли няколко дни
след инцидента – свидетелят възприел уплахата и притеснението на своите колеги
7
и решил да не обременява емоционалното им състояние с изготвяне на обяснения
след необичайния за тях работен ден. В този смисъл „закъснялото“ според
защитата съобщение няма как само по себе си да предизвика недоверие в
свидетелския разказ, чиято последователност в различните фази на процеса е
красноречива.
Всичко изложено сочи, че напълно правилно съдът е оценил изложеното
от К., Д. и А. като правдиво, а подкрепените единствено от близки роднини
обяснения на подсъдимия като израз на защитната му теза, а не достоверен
доказателествен източник.
Правилна е и правната оценка на надлежно установените факти, като
дадените в ППВС № 2/74 г. разрешения са коректно отнесени към разглежданите
събития и така е прието, че с извършеното подсъдимият е нарушил общественото
спокойствие, действал е в разрез с общоприетия морал, накърнил е общественото
приличие и е засегнал телесната неприкосновеност на други лица. И това е така,
защото безспорно действията са реализирани на публично място, като
присъствието на повече или по-малко лица е напълно ирелевантно, тъй като за
престъпния състав е достатъчно общественият ред да бъде негативно изменен и
именно такъв е бил ефектът от действията на подсъдимия, довели до нарушаване
на спокойствието и застрашили сигурността на гражданите. А това нарушение на
реда е грубо и то не само защото демонстративното неглижиране и явно
безразличие към установения порядък са били осъществени в държавна
институция, но и защото самото поведение е представлявало комплекс от всички
онези неприемливи, неприлични и несъвместими с морала прояви, които
съдебната практика приема за непристойни, както вярно е отбелязал и районният
съд. А това е така, защото подсъдимият не само е обидил Д., но и е заплашвал
същата, крещейки в лицето й цитираните по-горе ругатни, адресирал е обида и по
отношение на издалия заповедта В. А., избутал е К. към стената, притискайки я с
ръка и тяло в опит да вземе мобилния й телефон. И още – от пристигането си в
административната сграда до нейното напускане подсъдимият не е преставал да
вика и така, освен правата на двете жени, е накърнил спокойствието на
общественото място, а и нормалното функциониране на държавния орган. Всичко
това няма как да не бъде окачествено като илюстрация на явно неуважение към
обществото – външният израз на недоволството си от уволнението на А. Й.
подсъдимият е изявил в разрез с установения за това ред, по първичен и
неотчитащ чуждите права начин и със средства, сочещи пълно пренебрежение
към дължимото социално поведение, както и към личната сфера на тези, към
8
които неконтролирания гняв е бил насочен. И тук е мястото да се обсъди
водещото възражение на защитата, основано на тезата, че липсва умисъл за
хулиганство, тъй като подсъдимият нямал намерение да накърни обществените
порядки, а желанието му било единствено да защити детето си чрез словесни
нападки към двете жени, спрямо които имал личен мотив да действа така.
Защитата не конкретизира вида на преследваната от подсъдимия протекция, но
следва да се има предвид, че упражняването на защита предполага реализирано
нападение, но доказателства А. Й. да е била претърпяла словесна или физическа
агресия по делото липсват, а и както вече се посочи, оспорване на уволнението се
извършва по ясно разписани от закона правила, които разбираемо не предвиждат
саморазправа с връчващия заповедта. От друга страна, няма как да бъде прието, че
Й. е имал личен мотив да засегне правата на двете служителки, доколкото не е
доказано, а и самият той не твърди да е поддържал с тях такива отношения, които
да провокират негативизма му, прекрачил каквито и да е морално съвместими
граници. Иначе казано, подсъдимият, научил за уволнението на дъщеря си, би
предприел саморазправата по отношение на което и да е лице, оказало се на
мястото на Д. и К., именно защото е бил ръководен не от персоналния
служителски състав, а от факта на самото прекратяване на трудовия договор,
генерирал престъпната проява. И ясен белег за това е фактът, че той е започнал да
крещи още с влизането си в служебния кабинет, без разпознаването на конкретни
лица да е било повод за скандалния му изблик, независимо от предишното си
познанство с Д. и А., към които обаче не са адресирани думи или действия,
стоящи извън намерението да бъде отвърнато на предприетия спрямо А. Й.
служебен акт. В този смисъл изводът на съда, че хулиганските действия са
осъществени при пряк умисъл е правилен, защото тези действия не са били
съпътстващи друга преследваната от подсъдимия цел, а са бил обективен
изразител на единствената и водеща такава – да се действа съобразно
„собствените“, а не съобразно общоприетите правила. А заключението, което
всичко казано дотук налага, е, че извършеното от Й. изпълнява всички обективни
и субективни признаци на престъпния състав в нормата на чл.325 ал.1 от НК,
поради което материалният закон е бил правилно приложен от
първоинстанционния съд.
В унисон със законовите правила е протекъл и процесът по
индивидуализация на наказанието, като при неговото отмерване съдът е обхванал
всички съществени за него обстоятелства – невъзможността подсъдимият да бъде
освободен от наказателна отговорност, заради осъждането по НОХД № 1105/2013
9
г. на Районен съд-Хасково, за което не е настъпила реабилитация; спазването на
принципа reformation in peius, заради отмяната по негова молба на съдебния акт за
одобряване на споразумението по НОХД № 344/2020 г. на Районен съд-Харманли;
преценката на смекчаващите и отегчаващите обстоятелства и подбудите за
престъплението, както и възможностите подсъдимият да бъде превъзпитан и
постигнати всички останали цели на наказанието. Правилно в кръга на
смекчаващите обстоятелства са поставени подбудите, предизвикали престъпната
проява, без тяхното значение да е завишено, доколкото подсъдимият, макар и
завладян от родителския си инстинкт, очевидно е прекрачил не само реда и
нормите за общуване, но и е засегнал личните права на двете служителки.
Последното вярно е ценено в ущърб на Й., защото то е илюстрация на
емоционалната му невъздържаност и нисък самоконтрол, което от своя страна е
показател за нуждата от по-интензивна санкционна намеса с цел преодоляване на
занижения праг на флустрация и постигането на респект не само към конкретно
нарушените социални правила. Споделим е и изводът на съда относно
необходимостта от компенсация на продължителността на наказателното
производство, която продължителност несъмнено е несъответна на фактическата и
правна сложност на делото, без протичането на процеса в рамките на повече от
три години и половина към момента на постановяването на присъдата да е било
причинено от процесуалното поведение на самия подсъдим. Към настоящия
момент обаче от образуването на наказателното производство, а и от първото
действие по разследването, предприето спрямо Й., са изтекли повече от четири
години и именно това налага допълнително смекчаване на наложеното наказание,
чиято отдалеченост от извършване на престъплението застрашава постигането на
поправителните резултати, ако насочените към тях мерки не са реципрочни на
действително необходимото за превъзпитателната дейност и това създава
опасност да бъдат предизвикани ефекти, противни на преследваните. Ето защо,
съдът намери, че срокът на наложеното наказание „пробация“ следва да бъде
намален от единадесет на осем месеца, след като прие, че последният ще бъде
достатъчен за положителната промяна на личностния стереотип и няма да
надхвърли адекватната на проявата интервенция в правата на осъдения. В
съчетание с кумулативното по-леко наказания „обществено порицание“
цялостната санкция ще отговори на изискванията в чл.57 ал.2 от НК и ще бъде в
състояние да постигне както индивидуалните, така и общи превантивни
резултати. Затова в тази й част жалбата се прие за частично основателна, а с оглед
на това присъдата следва да бъде изменена в горепосочения смисъл.
10
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ИЗМЕНЯ Присъда № 16/19.04.2023 г., постановена по НОХД №
586/2022 г. по описа на Районен съд-Харманли относно наложеното на
подсъдимия А. К. Й. наказание „пробация“, като намалява срока на
пробационните мерки „задължителна регистрация по настоящ адрес с
периодичност от два пъти седмично“ и „задължителни периодични срещи с
пробационен служител“ от единадесет на осем месеца.
ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата й част.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11