Р Е Ш
Е Н И
Е
гр.С., 12.05.2017 г.
В И М
Е Т О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ПЪРВО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 19
състав в публичното заседание на шести март две хиляди и седемнадесета година,
в състав:
Съдия: Невена
Чеуз
при
секретаря Десислава Костадинова като разгледа докладваното от съдия Чеуз
гр.дело № 2534/ 2015 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен иск с правно основание чл.59 от ЗЗД.
Ищецът Г.Д.Г. излага в исковата си
молба, че е собственик на дворно място с площ от 459 кв.м., заедно с
построената в мястото масивна двуетажна жилищна сграда с РЗП от 233,20 кв.м.,
съставляващо парцел XVIII-1756, в
кв. 32 по плана на гр. С., местност „*********” по силата на постановление за
възлагане от 30.06.2004 г., влязло в законна сила на 09.07.2004 г. Твърди се,
че при въвода му в имота били заварени ответниците, които го владеели и въводът
не бил осъществен. Твърди се, че и към настоящия момент имотът е във владение
на ответниците. При тези фактически твърденият ищецът е мотивирал правен
интерес от иска си и иска от съда да осъди ответника да му заплати сумата от 51
437 лв. – обезщетение за лишаване от право на ползване на собствения му
недвижим имот за периода 23.02.2012 г. до 23.02.2015 г., ведно със законната
лихва върху сумата и сторените в производството разноски.
Ответниците Т.Ф.В. и Х.Н.В., редовно уведомени, оспорва
исковете в писмен отговор, депозиран в срока по чл. 131 от ГПК.
Искът се поддържа в открито съдебно заседание от адв. К.С..
Възраженията на ответниците се поддържат в открито
съдебно заседание от адв. Милена Коцева.
Съдът, след като взе предвид становищата и доводите на
страните , и прецени събраните по делото доказателства по реда на чл.235 ал.2 и
ал.3 от ГПК, приема за установено от фактическа
и правна страна следното:
Ответниците са противопоставили възражение, след срока по чл. 131 от ГПК,
че съпругата на ищеца /ако същият действително има такава, каквито данни по
делото не са ангажирани/ е необходим другар. Предявяването на иск вкл. за
собственост /чл. 108 и чл. 109 от ЗС/ е действие на обикновено управление /Тълкувателно решение N: 91 от 1.X.1974 г., ОСГК на ВС/ и
съпругът/съпругата на ищеца няма качеството необходим другар. Пътят на защита
на неучаствалия съпруг /ако има такъв/ е нормата на чл. 304 от ГПК като той е
легитимиран да иска отмяна на влязлото в сила решение, не и ответника.
Страните по делото не са формирали спор относно
обстоятелството, че с нотариален акт 194, дело 547/2002 г. на Нотариус 263 – Й.Л.е
учредена договорна ипотека върху недвижим имот, представляващ дворно място с
площ от 459 кв.м., заедно с построената в мястото масивна двуетажна жилищна
сграда с РЗП от 233,20 кв.м., съставляващо парцел XVIII-1756, в кв. 32 по плана на гр. С., местност „*********”,
собственост на М.З.М., като обезпечение на отпуснатия му от П.Г.Г. заем в
размер на 41 600 щатски долара.
Страните не спорят, че с договор за покупко-продажба от
07.11.2002 г., обективиран в нотариален акт 76, дело 248/2002 г. на Нотариус
340 на НК, М.З.М. е продал на ответниците Т.В. и Х.В. описания по-горе имот.
Това обстоятелство се установява и от мотивите на определение по гр.д.
49704/2010 г. на СРС, 27 състав.
Не е част от спорния предмет по делото и обстоятелството,
че ищецът се легитимира като собственик на описания по-горе имот с влязло в
сила постановление за възлагане на недвижим имот от 30.06.2004 г. /влязло в
сила на 09.07.2014 г./ по изп. дело 4685/02 г., III отделение, 3 участък на ДСИС при СРС, издадено на
основание чл. 384 от ГПК /отм./.
При тези доказателства по делото настоящият съдебен
състав приема, че ищецът е собственик на процесния имот на основание публична
продан, което е деривативно и годно правно основание за придобиване право на
собственост. Ответниците са ипотекарни длъжници.
Страните не спорят, че за процесния период процесният имот
е бил във владение на ответниците, които са го ползвали без по делото да е
установено наличие на правно основание за това. В тази връзка съдът приема, че
ответниците дължат на ищеца обезщетение за времето, през което са му пречели да
упражнява правото си на собственик върху имота като отношенията между страните
в производството следва да се уредят съобразно правилата на неоснователното
обогатяване. За да стане изискуемо вземането по чл. 59 ал.1 от ЗЗД не е
необходима покана, предвид постановката на ППВС 1/28.05.1979 г., съгласно което
изискуемостта на вземането при общия фактически състав възниква от деня на
преминаването на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго, а не
в някакъв последващ момент. С оглед, на което настоящият съдебен състав намира
заявеното оспорване от страна на ответника досежно връчване на нотариална
покана за заплащане на наем за ирелевантно към предмета на доказване на
настоящия иск. Същото би било релевантно по иск с правно основание чл. 86 ал.1
от ЗЗД с оглед обстоятелството, че изискуемостта и забавата са различни
качества на задължението т.е. изискуемостта е правна възможност на кредитора да
иска изпълнение, а забавата е противоправно закъснение, за което длъжникът
отговоря като дължи обезщетение, но с подобен иск настоящият съдебен състав не
е сезиран.
Размерът на дължимото обезщетение за ползването следва да
се определи на базата на средната пазарна наемна цена за процесния имот през
съответния период. Обезщетението за ползване следва да бъде равно на наема,
който собственика би получил, ако е отдал под наем процесния имот. Съдебната
практика константно установява, че лицето, държащо чужда вещ без основание
винаги дължи на собственика й обезщетение за ползите, от които го е лишил /
решение 409/20.06.2012 г. по гр.д. 1411/10 на Четвърто ГО на ВКС, решение
55/28.02.2012 по гр. д. 652/11 г. на ВКС, решение 204/05.09.2013 г. по търг.
дело 1158/2010 г. на Второ ТО на ВКС и др./ Същественото за основателността на
иска е, че вещ на ищеца е била държана от друго лице без това лице да има
основание за това и така собственика е бил лишен от възможност да я ползва,
поради което за него е налице обедняване /решение 55/03.04.2014 г. по гр.д.
5712/2013 г. на Трето ГО на ВКС/. Възражението, че ищецът не бил доказал
ползите, от които е лишен е без правно значение за спора доколкото за ищеца
съществува задължение да докаже ползата, от която е бил лишен, когато се
претендира обезщетение в размер по-голям от
пазарния наем на имота за съответния период, каквато хипотеза не е процесна по делото.
Настоящият съдебен състав кредитира първоначалната
съдебно техническа експертиза доколкото заключението на същата е базирано на описанието
и състоянието на имота, съгласно документа, легитимиращ ищеца като собственик.
Допълнителната експертиза на вещото лице, изслушана по делото е изготвена на
база експертиза, изготвена за целите на изпълнителното производство и
настоящият съдебен състав не може да обосновава изводите си въз основа на
същата. Предвид което настоящият съдебен състав намира, че заявеният иск е основателен
и доказан за сумата от 51 437 лв.
При проведено насрещно
доказване ответниците са заявили възражение за прихващане със стойността на
извършени от тях подобрения в имота. Видно от ангажираните от същите писмени
доказателства заплащането на подобренията, за които се твърди да са извършени е
в периода 2002 – 2003 г. т.е. преди ищецът да се легитимира като собственик на
имота респ. ответниците са ипотекарни длъжници без същите да са лично
задължени. В тази хипотеза съгласно нормата на чл. 177 ал.1 от ЗЗД те имат
право да получат от цената на имота преди ипотекарните кредитори необходимите
разноски, които са сторили за имота, както и увеличението на стойността му,
дължащо се на извършени от тях полезни разноски т.е. касае се за
привилигировано вземане. Задължението да заплати тези разноски е за длъжника,
чието задължение обезпечава ипотеката, но не и за купувача на публична продан,
който се явява последващ преобретател. Правото
да се търси обезщетение за сторените подобрения има облигационен характер /т.6
от ППВС 6/1974 г., решение 122/02.07.2015 г. на ВКС, Първо ГО, по гр.д.
291/2015 г./, поради което с прехвърляне на вещното право на собственост от
един правен субект към друг не преминава облигационното задължение на
праводателя към приобретателя, изразяващо се в заплащане на сторените, до
датата на прехвърляне на собствеността, в имота му подобрения от трето лице.
Иначе казано, за да се определи легитимираният да отговаря за заплащане на
сторени подобрения следва да се има предвид, че релевантният затова момент е
моментът на извършване на тези подобрения, тъй като при последващо прехвърляне
приобретателят заплаща цената им и същият не е реализирал неоснователно
обогатяване за сметка на подобрителя / решение 283/30.06.2010 г. по дело
1173/2009 г. на ВКС, Второ ГО, решение 79/05.02.2009 г. по гр.д. 5723/07 г.,
Трето ГО на ВКС, решение 1162/18.11.2008 г по гр. д. 4998/07 г. на Второ ГО на
ВКС и др./. Само на това основание настоящият съдебен състав намира така
заявеното възражение за прихващане в тази си част за неоснователно. Предвид
което намира, че е безпредметно да обсъжда обстоятелството дали ответниците са
имали качеството владелци на имота, доколкото само владелец може да претендира
заплащане на подобрения, или са били държатели респ. дали претендираните от
ответниците полезни разноски имат характер на подобрения по смисъла на ЗС.
По отношение на възражението за
прихващане с извършени от ответниците плащания на данък „недвижими имоти” и
административни такси по узаконяване на имота. Същите като публични задължения
по повод недвижим имот законодателят е възложил на собственика на вещта. Фактът
на заплащането им е установен с приложените по делото приходни квитанции и
данъчни фактури от страна на ответниците. Същите не са имали задължение да сторят това,
тъй като не са били собственици на имота /за претендирания период/, нито
впоследствие са станали такива, което лишава действието им от кауза. Липсват
данни да са изпълнявали поръчка. Това е довело до излизане на имуществено благо
от патримониума им, с размера, на което те са обеднели. От своя страна ищецът
като собственик на имота не е заплатил дължимите данъци и такси /в тази връзка
по делото няма ангажирани доказателства респ. не са и навеждани подобни
твърдения/, и като не е сторил това се е обогатил със същата сума. Обедняването
и обогатяването произтичат от общ юридически факт, поради което е налице
хипотезата на субсидиарния състав на неоснователното обогатяване – чл. 59 от ЗЗД. По делото се претендира, а и платежните документи установяват, заплащане
на сумата от 1977, 32 лв. – за платени данъци за недвижимия имот и сумата от
1 136, 80 лв. – плащания за административни услуги /такса по акт за узаконяване на имот и такса
за удостоверение за въвеждане в експлоатация/. Ищецът е заявил възражение за
изтекла погасителна давност. По отношение вземанията за неоснователно
обогатяване е приложима общата 5 годишна давност. Предвид заявеното
своевременно възражение за давност от страна на ищеца /първото по делото
съдебно заседание 29.02.2016 г., доколкото в съдебно заседание от 14.12.2015 г.
процесуални действия не са извършвани/ настоящият съдебен състав намира, че
вземането за сумата от 1136, 80 лв. е погасено по давност, с оглед на
обстоятелството, че същата е платена двукратно на 15.12.2004 г. и на 29.03.2005 г., а възражението за
прихващане е заявено 10 години по късно – 15.05.2015 г. Макар и основателни,
погасени по давност са и вземанията за платен данък недвижими имоти в периода
2005 – 2009 г., както и претенцията за сумата от 119, 03 лв. – данък за 2010
г., платен с приходна квитанция 22911/30.04.2010 г./стр. 54/. При тези
ангажирани доказателства настоящият съдебен състав намира, че възражението за
прихващане е доказано за сумата от 1110, 21 лв. С оглед
изложеното е налице едно действително, установено по основание и размер, и
изискуемо насрещно еднородно /парично/ задължение, което е годен предмет на
възражението за прихващане. Погасителният ефект, настъпил в най-ранния възможен
момент, се констатира и отчита от съда, като последицата е, че по-малкото от
двете задължения – това на ищеца - от 1 110, 21 лв., е погасено изцяло, а
това на ответниците – от 51 437
лв. – частично, до същия размер – 1110,21 лв.
По разноските:
Ищецът е депозирал списък по чл. 80 от ГПК и е заявено
своевременно искане за присъждане на разноски. Припадащата се част от тях с
оглед уважената част от исковата претенция възлиза на сумата 4 194, 96
лв., която се следва на ищеца на основание чл. 78 ал.1 от ГПК.
По делото няма данни ответниците да са сторили
основателни разноски /депозитът за СТЕ, заплатен от тях касае възражението за
подобрения/, поради което на същите такива не се следват.
Водим от
горното, СГС, I -19
състав
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА Т.Ф.В., ЕГН ********** и Х.Н.В., ЕГН **********, и
двамата на съдебен адрес: *** – адв. М.К.да заплатят на основание чл. 59 от ЗЗД
на Г.Д.Г., ЕГН **********, със съдебен адрес: *** – адв. К.С. сумата от 50 326, 79 лв. - представляваща
обезщетение за ползване без основание на дворно място с площ от 459 кв.м.,
заедно с построената в мястото масивна двуетажна жилищна сграда с РЗП от 233,20
кв.м., съставляващо парцел XVIII-1756, в кв. 32 по плана на гр. С., местност „*********” за
периода 23.02.2012 г. до 23.02.2015 г., ведно със законната лихва върху сумата,
считано от 23.02.2015 г. до окончателното изплащане на задължението като
отхвърля искът за горницата до пълния предявен размер от 51 437 лв. като
погасен чрез прихващане със заплатените суми за данък недвижим имот за
гореописания имот в периода 2010 – 2014 г., както и на основание чл. 78 ал.1 от ГПК сумата от 4 194, 96 лв. –
разноски.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
въззивно обжалване пред САС, в двуседмичен срок от съобщението до страните, че
е изготвено.
СЪДИЯ: