Решение по дело №411/2025 на Административен съд - Пазарджик

I. За характера на производството, жалбата и становищата на страните :

1. Производството е по реда на Производството е по реда на Дял ІІІ, Глава Х, Раздел І от АПК, във връзка с чл. 118 от Кодекса за социално осигуряване.

2. Образувано по Жалба на Б. Б. Л., [ЕГН], с постоянен адрес: обл. Пазарджик, общ. Ракитово, гр. Костандово, ул. Кокиче № 40, срещу Решение № 1012-12-94#1 от 27.03.2025г на Директора на Териториално поделение Пазарджик на Националния осигурителен институт, с което е потвърдено Разпореждане № 122-00-602-3 от 26.02.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ, Пазарджик, с което на Б. Б. Л. е отпуснато парично обезщетение за безработица за периода от 01.04.2024 г. до 30.09.2024 г. в размер на 23.03 лв. дневно.

3. Поддържаните от жалбоподателя възражения се свеждат до твърдението, че административния орган е приложил материално правна норма – в случая чл. 54б, ал. 8 от КСО, която е влязла в сила след подаване на заявлението за отпускане на парична помощ за безработица.

Счита се, че административното производство е следвало да бъде завършено, като се приложи материалния закон, който е бил в сила към момента на подаване на заявлението за безработица. Сочи се, че на нормата на чл. 54б, ал. 8 от КСО, не е придадено обратно действие.

Иска се оспорените административни актове да бъдат отменени, а преписката да се върне на административния орган за ново произнасяне, като се присъдят сторените разноски в производството.

4. Директора на Териториално поделение Пазарджик на Националния осигурителен институт, чрез процесуалния си представител юрк. С. е на становище, че жалбата е неоснователна. Поддържат се изцяло фактическите констатации и правните изводи изложени в решението на контролния в йерархията на администрацията орган.

Счита се, че обратното действие на материално правната норма не се отнася до т. нар. „заварени“ правоотношения, а преурежда по нов начин приключилите и уредени от стария закон правоотношения. Пояснява се, че чрез признаване на действие на новия закон спрямо възникнали и съществуващи правоотношения се проявява т. нар. несъщинско обратно действие или незабавно действие на новия закон, като такова действие новия закон има, когато факт, който при действието на отменения закон е нямал значение за завареното правоотношение, придобива такова правно значение при действието на новата или на изменената разпоредба.

Сочи се, че Конституционният съд на България, в свое Решение № 4 от 14.05.2020 год., по к. д. № 9/2019 год. е отбелязал: „…Правната теория и практиката приемат, че в административното право при индивидуалните и общите административни актове е приложим този закон, който е в сила към момента на издаването им..“.

Според ответната администрация, прилагането на новоприетата, но действаща към датата на издаване на административния акт разпоредба, не може да се възприеме за нарушаване принципа на защита на оправданите правни очаквания.

По отношение на приложението на чл. 62 от Регламент (ЕО) №883/2004 е цитирано Решение на Съда(седми състав) ат 12.10.2023 г. по дело С-45/2022

Поддържа се, че новоприетата разпоредба на ал. 8 от чл. 54б не променя приетия с ал. 1 подход за определян базата за изчисляване размера на обезщетението, а предвижда при определяне размера на паричното обезщетение за безработица да се вземат предвид и доходите, получавани от лицето по време на последната му работа, както и всички доходи в България, включително съответните доходи за периодите по ал. 7, както и доходите в други държави в които се прилагат европейските регламенти.

В подкрепа на становището се сочи Определение № 3648 от 08.04.2025 г., постановено по адм. дело № 1418 по описа на Върховния административен съд за 2025 г.

Иска се жалбата да бъде отхвърлена изцяло, като в полза на администрацията се присъди юрисконсулско възнаграждение. Възразява се относно претендирания от жалбоподателя размер на адвокатското възнаграждение.

II. За допустимостта :

5. Жалбата е регистрирана в деловодството на съда на 14.04.2025 г. Това ще рече, че оспорването е предприето в предвидения за това процесуален срок и при наличието на правен интерес.

III. За фактите и тяхната хронология :

6. Със Заявление вх. № ЗПОБ-602-01-0307 от 07.05.2024 г..(л. 69), Лещарова е поискала от Директора на ТП на НОИ, Пазарджик да ѝ бъде отпуснато парично обезщетение за безработица, като е декларирала, че е упражнявала трудова дейност в периода от 20.03.2024 г. до 31.05.2924 г., по трудово правоотношение във Франция. Във връзка със заявлението, до жалбоподателката е било отправено писмо изх. №122-00-602-1 от 14.05.2024 г. (л. 66), с искане да представи: заявление за удостоверяване на осигурителни периоди и доходи от друга държава- членка на ЕС; декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65(2) от Регламент (ЕО) №883/2004; документи удостоверяващи трудовият стаж във Франция. В отговор, от страна на жалбоподателя е подадено Заявление вх. №1019-12-2963 от 20.05.2024 г (л. 52), за удостоверяване на осигурителни периоди и доходи от друга държава-членка на ЕС, в което отново е посочен осигурителен стаж от 20.03.2024 г. до 31.05.2924 г. при работодател GESL, rue Haute d'Aulnay, Mer, France. Приложени към заявлението са: декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65(2) от Регламент (ЕО) №883/2004; декларация преди наемането от 20.03.2024 г.; удостоверение от център за заетост с посочен брутен доход за периода от 20.03.2024 г. до 31.05.2924 г., при непълно работно време от 25 часа на месец в размер на € 448,53; фиш за заплата; удостоверение за трудова заетост.

7. На основание чл. 8 от Наредбата за отпускане и изплащане на паричните обезщетения за безработица чрез системата за електронен обмен на социално осигурителна информация между България и държавите-членки на Европейския съюз със структуриран електронен документ U 001СВ № 1002691; U 003 1004625 и Н001 №1004630(л. 42 и сл.), от компетентната администрация във Франция е изискано предоставяне на информация относно Б. Л. за периода от 20.03.2024 г. до 31.03.2024 г.

При това положение, с Разпореждане №122-00-602-1 от 20.05.2024 г.(л. 62) на ръководителя на осигуряването за безработица на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО е спряно производството по отпускане на парично обезщетение за безработица до получаване на съответните структурирани електронни документи от компетентната институция на Франция.

На основание чл. 8 от Наредбата за отпускане и изплащане на паричните обезщетения за безработица чрез системата за електронен обмен на социално осигурителна информация между България и държавите-членки на Европейския съюз със структуриран електронен документ U 001СВ № 1215795; U003 №1217155 и Н001 №1217259(л. 33), отново е изискано предоставяне на информация от компетентната институция на Франция за периода от 20.03.2024 г. до 31.03.2024 г.

Във отговор на искането отправено до компетентната администрация във Франция, в ТП на НОИ, Пазарджик са постъпили структурирани електронни документи U017 №1270742 и U004 №1270744( л. 29), с удостоверени: период на осигурена заетост от 20.03.2024 г. до 31.03.2024 г.; причина за прекратяване на заетостта - „дата на изтичане на договора“; брутен доход за периода от 20.03.2024 г. до 31.03.2024 г. вкл. в размер на € 448.53. Спор по описаните до тук факти, не се формира между страните.

8. С разпореждане №122-00-602-2 от 24.02.2025 г., производството по заявлението за отпускане на парично обезщетение за безработица е възобновено, а с Разпореждане №122-00-602-3 от 26.02.2025 г.(л. 19), на основание чл. 54ж, ал. 1, във връзка с чл. 54а, ал. 1, чл. 54б, ал. 8, чл. 54в, ал. 1 от КСО и чл. 62, § 3 от Регламент (ЕО) №883/2004, на Б. Л. е отпуснато парично обезщетение за безработица за периода от 20.03.2024 г. до 31.03.2024 г. в размер на 23.03 лв. дневно.

За да постанови този резултат, административния орган се е позовал на правилата, установени в чл. 54б, ал. 8 от КСО, съобразил е осигурителния доход за периода от 01.04.2022 г. до 31.03.2024г.(тоест общо за 24 месечен период) в размер на 19075,66лв. и е приел, че за общо 497 работни дни в периода, среднодневния осигурителен доход е в размер на 38,38лв. Така е определено дневно парично обезщетение за безработица в размер на 23,03 лв., тоест 60% от 38,38 лв.

9. Следва също така да се отбележи, че спор между страните не се формира и по отношение на компетентността на България като държава – членка, която следва да разгледа и реши подаденото от жалбоподателката заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица, включително въз основа на нейната заетост в друга държава – членка.

В решението на горестоящият в йерархията на администрацията орган е посочено, че „… Приложим материален закон, съгласно чл. 142 от Административнопроцесуалния кодекс, е този към момента на издаване на административния акт. Релевантно е съществуващото към момента на издаване на акта фактическо положение и при наличието на визираните в закона предпоставки, съществуващи към този момент, административният орган е длъжен да издаде акт с определено съдържание. Тоест разпоредбата на чл. 546, ал. 8 от КСО се прилага от датата на влизането й в сила (13.08.2024 г.), включително и за заварените правоотношения, при които паричното обезщетение за безработица не е отпуснато, независимо от датата на прекратяване на осигуряването и от датата на подаване от лицето на заявление за отпускане на парично обезщетение, тъй като в случая не става въпрос за обратно действие на закона, при което се касае за действие на правната норма върху юридически факти, които са се появили, проявили и завършили своето действие до влизането в сила на новия закон..… В настоящия случай, към датата на влизане в сила на новоприетата правна норма не е наличен завършен фактически състав на административното правоотношение, тъй като не е било издадено разпореждане, по подаденото заявление за парично обезщетение за безработица….“.

Приложението на чл. 54б, ал. 8 от КСО е обосновано и в контекста на следните съображения „… хипотезата описана чл. 62 (3) от Регламент (EO) №883/2004 има приложно поле, различно от приложното поле на хипотезата на чл. 62 (1) и чл. 62 (2) от Регламент (EO) №883/2004, като представлява изключение от правилото за изчисляване на паричните обезщетения за безработица изключително от трудовото възнаграждение или професионалния доход, получавани от заинтересованото лице при последната му работа по трудово правоотношение. Тази съществена разлика в законодателния подход между чл. 62 (1) от Регламент (EO) №883/2004 и чл. 62 (3) от Регламент (EO) №883/2004 (липсата на думата „изключително“), както и прокламирания принцип на Регламент (EO) Nº883/2004 и Регламент (EO) Nº987/2009, да координират, а не да хармонизират националните законодателства, прави допустимо и възможно изчисляването на паричните обезщетения за безработица, в зависимост от особеностите на съответното национално законодателство, ако такива има предвидени в него, при задължителното отчитане на трудовото възнаграждение или професионалния доход, получавани от лицето при последната му работа….“.

IV. За правото :

10. Описаното в предходната част на настоящото решение, налага да се приеме, че спора между страните е изцяло правен и се концентрира по отношение приложението на чл. 54б, ал. 8 от КСО във връзка със заявеното от Лещарова искане. Въпросния нормативен текст е нов и е приет с § 3 от Закона за изменение и допълнение на Кодекса за социално осигуряване, обнародван в Държавен вестник бр. 67 от 09.08.2024 г. Доколкото в случая не е определен изрично срок за влизане в сила на нормативния текст, по правилото на чл. 5, ал. 5 от Конституцията, правилото на чл. 54б, ал. 8 от КСО е в сила от 13.08.2024 г.

11. Според чл. 54б, ал. 8 от КСО, когато в периода по ал. 1, от който се определя среднодневното възнаграждение или среднодневният осигурителен доход, или в месеца, в който е прекратено осигуряването, се включва осигурителен стаж, придобит по законодателството на държава, с която се прилагат европейските регламенти за координация на системите за социална сигурност, при определяне размера на паричното обезщетение за безработица се вземат предвид: 1. доходите, получавани от лицето по време на последната му работа; 2. всички доходи в Република България, включително съответните доходи за периодите по ал. 7, както и доходите в други държави, за които се прилагат европейските регламенти за координация на системите за социална сигурност за последните 24 календарни месеца, предхождащи месеца на прекратяване на осигуряването.

Очевидно цитираната норма е материално правна, а не процесуално правна. Тя регулира обществените отношения, които имат за предмет осъществяване на правото на обезщетение за безработица и по точно, регулира начина на изчисляване на неговия конкретен размер в паричен еквивалент.

12. При това положение, следва да се съобрази указанието на чл. 14, ал. 1 от Закона за нормативните актове, според което обратна сила на нормативен акт може да се даде само по изключение, и то с изрична разпоредба. В случая, такава разпоредба, придаваща ретроактивно действие на новоприетия чл. 54б, ал. 8 от КСО не се съдържа в ЗИД на КСО( обн. ДВ бр. 67 от 09.08.2024 г.). Това означава, че тя би била евентуално приложима, по отношение на релевирани в хипотезите и факти и фактически състави, които са проявени след влизането ѝ в сила. По отношение на факти и фактически състави, които са вече породени, преди тя да влезе в сила, приложението ѝ е недопустимо, съобразно изричната и принципна забрана възведена в чл. 14, ал. 1 от ЗНА. Фактическия състав от който Лещарова черпи правото си на обезщетение за безработица е проявен далече преди влизането в сила на чл. 54б, ал. 8 от КСО, което изключва нейното приложение, независимо, че административното производство в което това право е упражнено и следва да бъде осъществено не е приключило. Обратното разбиране на администрацията е несериозно. Съвършено неясно е как точно следва да бъде разбрано схващането на административния орган, че има юридически факти, които хем са „настъпили“, тоест са вече позитивно проявени, но пък все още „….не са завършили действието си….“. В случая е налице, неприключило административно производство по заявено публично субективно право на обезщетение за безработица, което е породено от твърдян от заявителя, конкретен, проявен вече фактически състав. Това ще рече, че новата, материално правна норма, която въвежда нови правила, не е приложима по отношение на проявени преди влизането ѝ в сила факти, които са предмет на неприключило административно производство. Противоположното схващане на администрацията означава, на нормата на чл. 54б, ал. 8 от КСО да се придаде същинско обратно действие – тоест да се релевират факти, които са били ирелевантни за правото на обезщетение, включително и за определяне на неговия размер, към момента на възникване на това право. Т. разбиране и приложение на новоприетата норма на чл. 54б, ал. 8 от КСО, несъмнено е в противоречие с изискванията за предвидимост и за правна сигурност, като елементи от принципа на правовата държава, прогласен в чл. 4, ал. 1 от Конституцията.

13. Обратното разбиране би означавало, възникването на правните последици от проявения и съществуващ вече факт, да се постави в зависимост от решенията и актовете на администрацията, независимо, кога ще бъдат те постановени. Юридическия факт обаче, се релевира именно от правната норма, която е действаща към момента на неговото проявление, а не от тази която е действала преди факта да се прояви, но е вече отменена или пък от тази която не е съществувала към момента на неговото проявление. Обстоятелството, че административния орган не се е произнесъл все още по направеното от правния субект искане за осъществяване на породеното вече субективно право, не означава в никакъв случай, че юридическия факт „…не е завършил своето действие…“.

Впрочем, като аргумент в тази насока може да се посочи разпоредбата на чл. 7, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност, съобразно която, освен ако в регламента по прилагане не е предвидено друго, когато дадено лице има право на обезщетение или е задължено да плати вноска в съответствие с основния регламент, но компетентната институция не разполага с цялата информация относно положението в друга държава-членка, която е необходима за окончателното изчисляване на размера на обезщетението или вноската, тази институция по искане на заинтересованото лице предоставя обезщетението(курсива мой) или предварително изчислява вноската, ако изчислението е възможно въз основа на информацията, с която разполага.

14. За пълнота трябва да се добави, че в случая не е налице и т.н. несъщинско обратно действие на правната норма, което е мислимо, когато определени факти или фактически състави са били релевирани нормативно, като последващата правна норма преурежда заварените и проявени факти или състави по нов начин. Типичен пример за такова „несъщинско обратно действие“ на правната норма е въвеждането с новия Семеен кодекс(този от 1968 г.) на съпружеската имуществена общност, и преуреждането само като такива, на имуществените отношения между съпрузите по заварените от новия кодекс бракове. Тези съществуващи имуществени отношения обаче, са били релевирани вече от правото, поради което и са преуредени с приемането на новия кодекс.

В случая, фактите предвидени в хипотезата на новоприетата норма на чл. 54б, ал. 8 от КСО, а именно : „…всички доходи в Република България, включително съответните доходи за периодите по ал. 7, както и доходите в други държави, за които се прилагат европейските регламенти за координация на системите за социална сигурност за последните 24 календарни месеца, предхождащи месеца на прекратяване на осигуряването…“, не са били нормативно релевирани преди приемането ѝ, по отношение лицата, спрямо които е приложим Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004, поради което тя е принципно неприложима спрямо такива факти, които са проявени преди влизането ѝ в сила. По отношение на тези лица, за които правото на обезщетение и неговият размер се определят по реда установен в Регламент (ЕО) № 883/2004, не е била приложима и разпоредбата на 54б, ал. 1 от КСО, поради което не може да се каже, че в случая е налице някакво преуреждане на последиците от релевирани вече от правната норма факти и фактически състави.

15. Несериозно от юридическа гледна точка е и тълкуването на разпоредбата на чл. 142 от АПК, според която съответствието на административния акт с материалния закон се преценява към момента на издаването му, което пък според администрацията означава, че новата разпоредба на чл. 54б, ал. 8 от КСО, следва да се прилага спрямо проявени вече фактически състави, по отношение на които все още не е издаден административен акт.

Това разбиране, налага следните пояснения : Юридически е факта от действителността (природна или социална), предвиден в хипотезата на правна норма, която свързва с неговото проявление, настъпването на определени правни последици, предвидени в нейният диспозитив. Сиреч, правните последици предвидени в диспозитива на правната норма, настъпват пряко и непосредствено от проявлението на юридическия факт или фактическия състав.

В случая, проявлението на фактически състав, предвиден в хипотезите установени в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 год., има за последица възникване на право на парично обезщетение за безработица в патримониума на конкретно физическо лице – тоест, субективното публично право на обезщетение, възниква не въз основа на административния акт (разпореждане на ръководителя на осигуряването за безработица), а въз основа на кумулативната даденост на предпоставките, предвидени в хипотезата на материално правната норма и то тази която е в сила към момента на проявление на фактическия състав. Това е така, защото именно това е нормата, която придава качеството юридически на факта от действителността, като предвижда конкретни правни последици от неговото проявление. Това е нормата, която нейните адресати трябва да знаят (в контекста на правилото Ignorantia legis neminem excusat) и съответно, да имат легитимното очакване, при проявлението на предвидения в хипотезата на същата факт или състав, да се породят именно тези правни последици, който действащата към този момент правна норма, предвижда в диспозитива си. Ето защо, принципа за действие на материално правната норма само за напред (ex nunc) и забраната за обратно действие на същата, гарантират предвидимост на правния ред и са елемент от правната сигурност. Така правото осъществява регулиращата си функция.

На следващо място, административния акт е волеизявление, тоест е юридически факт и по-конкретно юридическо действие. Административния акт е юридически акт. Той се издава въз основа, в изпълнение и в рамките на закона. За да бъде правомерен този акт, той следва да е постановен при спазване на изискванията на чл. 146 от АПК, включително и да е съответен на материалния закон и то на този материален закон, който урежда правните последици от проявлението на конкретен факт или фактически състав, към момента на издаване на административния акт. Преценката за приложение на материалния закон към момента на издаване на административния акт, може да има за резултат прилагане на закона, който е действал към момента на проявление на фактите от които се черпи правото или задължението, но може да има за резултат, приложение на последващ закон, при положение, че нему е придадено изрично обратно действие или е налице несъщинско обратно действие на правната норма. Тази преценка, следва да бъде направена към момента на издаване на административния акт и това е смисъла на разпоредбата на чл. 142 от АПК.

16. На следващо място, съобразно чл. 3, § 1, б. „з“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност, настоящият регламент се прилага към всички законодателства относно следните клонове на социална сигурност: обезщетения за безработица.

Съобразно чл. 288, § 2 от Договора за функционирането на Европейския съюз, регламентът е акт с общо приложение. Той е задължителен в своята цялост и се прилага пряко във всички държави-членки

Най сетне, според чл. 5, ал. 4 от Конституцията, международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат.

Цитираните нормативни текстове са достатъчни, за да изключат каквото и да е съмнение относно прякото приложение на правилата установени с Регламент (ЕО) № 883/2004 по отношение на отпускането на парично обезщетение за безработица и определяне на неговия конкретен размер, спрямо правоимащи лица относно които са проявени факти и състави, предвидени в хипотезите на нормите които регламента обема.

17. Според чл. 62, § 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004, компетентната институция на държава-членка, чието законодателство предвижда изчисляването на обезщетенията да се основава на размера на предишното трудово възнаграждение или професионален доход, отчита изключително трудовото възнаграждение или професионалния доход, получавани от заинтересованото лице при последната му работа по трудово правоотношение или като самостоятелно заето лице съгласно посоченото законодателство. Съответно, според чл. 62, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, параграф 1 се прилага също когато законодателството, прилагано от компетентната институция предвижда специален изискуем осигурителен период за определяне на трудовото възнаграждение, служещо за база за изчисляване на обезщетенията и когато за целия или за част от този период спрямо заинтересованото лице се е прилагало законодателството на друга държава-членка.

18. Относно тълкуването на въпросните две разпоредби от Регламент (ЕО) № 883/2004, Съдът на Европейския съюз в т. 40 и т. 41 от Решението си от 23.01.2020 г. по дело С-29/19 е дал следните указания „…..От самия текст на член 62, параграфи 1 и 2 от Регламент № 883/2004 обаче следва, че макар някои аспекти на изчисляването на обезщетенията за безработица, и по-специално изборът да се предвиди, че това изчисляване се основава на размера на предишното трудово възнаграждение, действително да са от компетентността на държавите членки, това не променя факта, че когато държава членка е направила такъв избор в своето законодателство, тези разпоредби гарантират, че се взема предвид изключително трудовото възнаграждение, получавано от заинтересованото лице при последната му работа по трудово правоотношение съгласно това законодателство (вж. по аналогия решение от 21 март 2018 г. Klein Schiphorst, C‑551/16, EU:C:2018:200, т. 46)…. 41 Освен това съгласно постоянната съдебна практика при упражняване на компетентността си да организират системите си за социална сигурност държавите членки трябва да спазват правото на Съюза, и в частност разпоредбите на Договора за функционирането на ЕС, свързани с признатата на всеки гражданин на Съюза свобода да се движи и да пребивава на територията на държавите членки (решение от 7 декември 2017 г., Zaniewicz-Dybeck, C‑189/16, EU:C:2017:946, т. 40 и цитираната съдебна практика)….“.

Цитираните указания, макар и да са дадени по казус, който не е идентичен с процесния, са принципни, ясни и конкретни по отношение точното прилагане от държавите членки на чл. 62, § 1 и § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004. Несъмнено е, че когато държавата членка предвижда изчисляването на обезщетенията да се основава на размера на предишното трудово възнаграждение или професионален доход, безусловно, следва да се отчита изключително трудовото възнаграждение или професионалния доход, получавани от заинтересованото лице при последната му работа по трудово правоотношение.

В този смисъл, Съда на Европейския съюз, в казаното вече негово решение е постановил : „ ….Член 62, параграфи 1 и 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска законодателство на държава членка, което — предвиждайки, че изчисляването на обезщетенията за безработица се основава на размера на предишното трудово възнаграждение — когато продължителността на получаване на плащаното на заинтересованото лице трудово възнаграждение за последната му работа по трудово правоотношение съгласно това законодателство не достига предвидения в това законодателство референтен период за определяне на трудовото възнаграждение, което служи за основа при изчисляване на обезщетенията за безработица, не позволява да се взема предвид трудовото възнаграждение, получавано от заинтересованото лице за тази работа….“.

19. Националното ни законодателство предвижда такъв референтен период, а Лещарова е лице, спрямо което се е прилагало законодателството на друга държава-членка през част от този период. Изричното указание на чл. 62, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 е, че в този случай следва да се съобрази изключително трудовото възнаграждение получавано от жалбоподателката при последната ѝ работа по трудово правоотношение.

Правилото на чл. 62, § 3 от Регламент (ЕО) № 883/2004, според което, чрез дерогация от параграфи 1 и 2, доколкото се засягат безработни лица, обхванати от член 65, параграф 5, буква а) институцията по пребиваване взема предвид трудовото възнаграждение или професионалния доход, получавани от заинтересованото лице в държавата-членка, чието законодателство се е прилагало спрямо него при последната му работа като заето или като самостоятелно заето лице, в съответствие с регламента по прилагането, не изключва изискването, в случая да бъде съобразено изключително трудовото възнаграждение получено от заинтересованото лице при последната му работа по трудово правоотношение при изчисляване на конкретния размер на обезщетението..

Нормите на чл. 65, § 2 и § 5, б “а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, налагат изискването, напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване, като получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване, тоест тя е компетентната институция по смисъла на регламента и тя е различна от компетентната институция по чл. 62, § 1 и § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004. Ето защо, по дерогация от чл. 62, § 1 и § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, тоест в отклонение от правилото, че „компетентна институция“ е тази, в която заинтересованото лице е осигурено към момента на искането за обезщетение(чл. 1, б. „р“от Регламент (ЕО) № 883/2004), разпоредбата на чл. 62, § 3 от Регламент (ЕО) № 883/2004 изисква, институцията по пребиваване да вземе предвид трудовото възнаграждение или професионалния доход, получавани от заинтересованото лице в държавата-членка, чието законодателство се е прилагало спрямо него при последната му работа. Тоест, институцията по пребиваване, която съобразно чл. 65, § 2 и § 5, б “а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 се явява „компетентна“, не може да откаже да съобрази доход, получаван от заинтересованото лице в друга държавата-членка при определяне на размера на обезщетението за безработица.

20. Разбирането на административния орган, че разпоредбата на чл. 62, § 3 от Регламент (ЕО) № 883/2004, изключва изискванията на чл. 62, § 1 и § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 и допуска, правоотношенията възникнали от фактически състав предвиден в нейната хипотеза, да бъдат уреждани единствено съобразно националното законодателства и то в отклонение чл. 62, § 1 и § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 е несъстоятелно.

Достатъчно в тази насока е отново да бъдат цитирани т.38, т. 39 и т. 40 от Съдът на Европейския съюз в т. 40 и т. 41 от Решението си от 23.01.2020 г. по дело С-29/19 : „….. Не може да се приеме доводът на Агенцията, че тъй като Регламент № 883/2004 има за цел да координира, а не да хармонизира системите за социална сигурност на държавите членки, предвиденото в член 62, параграф 1 от този регламент изискване, което се състои в отчитане изключително на последното трудово възнаграждение, получено съгласно релевантното национално законодателство, е само принципна норма, която позволява запазването на специални разпоредби от националното законодателство като член 152 от SGB III, който предвижда изчисляване на размера на обезщетението за безработица въз основа на фиктивно трудово възнаграждение…39 В това отношение действително следва да се припомни, че посоченият регламент не създава обща схема за социална сигурност, а позволява запазването на отделните национални схеми и има единствено за цел да осигури координирането им, за да гарантира ефективното упражняване на свободното движение на хора. В този смисъл съгласно постоянната практика на Съда държавите членки запазват компетентността си да уреждат системите си за социална сигурност (вж. по-специално решение от 28 юни 2018 г., Crespo Rey, C‑2/17, EU:C:2018:511, т. 45 и цитираната съдебна практика)….. 40 От самия текст на член 62, параграфи 1 и 2 от Регламент № 883/2004 обаче следва, че макар някои аспекти на изчисляването на обезщетенията за безработица, и по-специално изборът да се предвиди, че това изчисляване се основава на размера на предишното трудово възнаграждение, действително да са от компетентността на държавите членки, това не променя факта, че когато държава членка е направила такъв избор в своето законодателство, тези разпоредби гарантират, че се взема предвид изключително трудовото възнаграждение, получавано от заинтересованото лице при последната му работа по трудово правоотношение(удебеляването мое) съгласно това законодателство….“.

Пояснението на Съда на Европейския съюз и в този случай е ясно и конкретно.

Впрочем, все в тази насока трябва да се добави и указанието, съдържащо се в Решение № U2 от 12 юни 2009 г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, относно обхвата на член 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета по отношение на правата на обезщетения за безработица на напълно безработни лица, които не са погранични работници и които по време на последната си дейност като заети или

самостоятелно заети лица са пребивавали на територията на държава-членка, различна от компетентната държава-членка, според което : „… Член 65, параграф 5 от Регламент (ЕО) № 883/2004 се прилага по-специално по отношение на:

а) лицата, упоменати в член 11, параграф 4 от посочения регламент;

б) лицата, упоменати в член 13 от посочения регламент, които обичайно осъществяват дейност на територията на две или повече държави-членки;

в) лицата, по отношение на които се прилага споразумението, упоменато в член 16, параграф 1 от посочения регламент, в случаите, в които по време на последната си професионална дейност те са пребивавали в държава-членка, различна от компетентната държава….“.

Лещарова несъмнено не е от нито една от въпросните категории лица.

V. За разноските:

21. Констатираната незаконосъобразност на административния акт, предполага, на жалбоподателя да се присъдят сторените разноски по производството. Такива, преки и непосредствени разноски се констатираха в размер на 400,00лв., представляващи договорено и изплатено адвокатско възнаграждение. С оглед възражението на ответната страна, следва да се съобрази, че според приложимата във връзка с чл. 144 от АПК, разпоредба на чл. 78, ал. 5 от ГПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата.

Съобразно чл. 8, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, за процесуално представителство, защита и съдействие по административни дела без определен материален интерес: за дела по Кодекса за социално осигуряване – 500 лв. Доколкото в случая, материалният интерес не е установен по делото, то последно посочената сума може да бъде съобразена единствено като ориентировъчен критерий, включително и с оглед обстоятелството, че правилата на Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, с оглед резултата постановен с Решение на Съда Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22. не са задължителни.

Претенцията за присъждане на разноски в размер на 10,00 лв. заплатена държавна такса е неоснователна. Такива не се дължи съобразно правилото на чл. 120, ал. 1 от КСО и не е следвало да бъде внасяна.

Ето защо, Съдът

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ Решение № 1012-12-94#1 от 27.03.2025г на Директора на Териториално поделение Пазарджик на Националния осигурителен институт, и потвърденото с него Разпореждане № 122-00-602-3 от 26.02.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ, Пазарджик, с което на Б. Б. Л., [ЕГН], е отпуснато парично обезщетение за безработица за периода от 01.04.2024 г. до 30.09.2024 г. в размер на 23.03 лв. дневно.

ВРЪЩА преписката на административния орган за произнасяне по заявлението на Б. Б. Л. за отпускане на обезщетение за безработица, при спазване на указанията дадени в настоящото решение.

ОСЪЖДА Националния осигурителен институт, гр. София, бул. А. Стамболийски, № 62-64, да заплати на Б. Б. Л., [ЕГН], с постоянен адрес: обл. Пазарджик, общ. Ракитово, гр. Костандово, ул. Кокиче № 40, сумата от 400,00 (четиристотин) лева, представляваща извършени от последния разноски по производството.

Решението е окончателно е не подлежи на обжалване и протест.