Р Е
Ш Е Н
И Е
№………
гр. София, 11.01.2021 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ
СЪД, I ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 10 състав, в публичното заседание на девети декември през две
хиляди и двадесета година в състав:
СЪДИЯ:
ДЕСИСЛАВА ЗИСОВА
при секретаря Панайотова,
като разгледа докладваното от съдията гр.д. №9353/2019 г., за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството
е образувано по искова молба от А.А.К., с която са предявени срещу Районен съд
- Пловдив иск, Окръжен съд – Пловдив и Върховен касационен съд, искове с правно
основание чл.2б, ал.1 ЗОДОВ за сумата от 5500 лв., представляваща обезщетение
за неимуществени вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване в
разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от КЗПОЧС на съдебното производство по гр.д.
№5027/2009 г. на РС – Пловдив и за сумата от 60386,66 лв., представляваща
обезщетение за имуществени вреди – пропуснати ползи от нереализиран трудов
доход за периода 26.08.2009 г. – 05.11.2013 г. Претендира законната лихва от
05.11.2013 г. и направените по делото разноски.
Ищецът
твърди, е ищец по гр.д. №5027/2009 г. на РС – Пловдив, което е с предмет –
искове по чл.344, ал.1, т.1-3 КТ (относно отмяна на уволнение), които се
разглеждат по реда на Глава двадесет и пета Бързо производство. В
производството пред първата инстанция са проведени десет съдебни заседания и е
постановено решение на 06.04.2010 г., което е обжалвано от ищеца. Образуваното
въззивно производство по гр.д. №1522/2010 г. е разгледано в едно съдебно
заседание и е приключило с решение от 30.06.2010 г., срещу което ищецът е подал
касационна жалба. Образуваното производство пред ВКС по гр.д. №1551/2010 г. е
спряно до приключване на т.д. №1/2010 г., възобновено е на 10.04.2012 г. и с
решение от 02.07.2012 г. постановеното решение е обезсилено и делото е върнато
на ОС – Пловдив за ново разглеждане. По образуваното второ въззивно
производство по гр.д. №2119/2012 г. на ОС – Пловдив са проведени 7 съдебни
заседания и е постановено решение на 11.04.2013 г., което е обжалвано с
касационна жалба. По образуваното пред ВКС гр.д. №4705/2013 г. с определение от
05.11.2013 г. не е допуснато касационно обжалване, с което постановеното по
делото решение е влязло в сила. Общата продължителност на производството от 4
години, 6 месеца и 9 дни ищецът твърди да е извън разумния срок по смисъла на чл.6,
§1 КПЧОС, поради което твърди да е претърпял вреди – неимуществени, изразяващи
се в чувство на неяснота и несигурност, отчаяние, огорчение и загуба на доверие
в съда, прихоемоционален стрес, разочарование и безсилие, които оценява на 5500
лв. и имуществени вреди – от пропуск да получава възнаграждение на длъжността,
на която е възстановен, което би получавал в периода от 26.08.2009 г. до
05.11.2013 г., ако производството беше своевременно приключило. Имуществените
вреди претендира в размер на 60386,66 лв.
Ответникът
Районен съд – Пловдив оспорва исковете. Оспорва да е налице забавяне при
разглеждане на спора – всички процесуални действия, извършени от
първоинстационния съд, са съобразени със законоустановените срокове, а
съдебните заседания са насрочвани в месечен срок. Липсва необосновано забавяне,
а продължителността на производството е в рамките на обичайната. Оспорва
претенирания размер на обезщетението за неимуществени вреди, а относно
претенцията за имуществени вреди счита, че не е налице причинна връзка между
продължителността на спора и очакваното трудово възнаграждение, тъй като
възстановяването от съда на заеманата длъжност не води автоматично до приходи
от заплати – лицето може да не се върне на работа или да бъде отново уволнено,
поради което няма пряка зависимост между приключване на производството и
получаване на трудови доходи.
Ответникът
Окръжен съд – Пловдив оспорва исковете. Оспорва да е нарушено правото на ищеца
на разглеждане на делото в разумен срок. Твърди, че при разглеждане на делото
при първия и втория въззив са спазени процесуалните срокове, а неколкократното
отлагане на делото при второто разглеждане на делото от въззивната инстанция е
поради сложността на допусната експертиза и необходимостта да се даде
възможност на вещото лице да я изготви. Счита, че общата продължителност на
спора е съобразена с фактическата и правна сложност на спора. Позовава се на
изтекла погасителна давност за претендирираните вземания.
Ответникът
Върховен касационен съд оспорва исковете. Твърди, че разгледаният спор е с
висока правна сложност и простото неспазване на процесуалните срокове не води
до извод, че производството е продължило неразумно дълго, като се позовава на
практиката на ЕСПЧ, съгласно която Конвенцията налага само такава бързина,
която е в съответствие с правилното правораздаване. Сочи, че при преценка за
сроковете, в които се е произнесъл ВКС следва да се отчете свръхнатовареността
на съда и отговорността, с която е натоварен като последна инстанция. Оспорва
претендираните неимуществени вреди да са настъпили, оспорва и имуществените –
счита, че претендираната пропусната полза е хипотетична, а не реална и не е в
причинна връзка с действията на съда.
Прокурорът от Софийска
градска прокуратура оспорва исковете. Оспорва да е превишен разумният срок при
разследване на делото. Оспорва причинната връзка между продължителността на
делото и претендираните вреди. Позовава се на чл.5 ЗОДОВ и твърди, че основната
причина за продължителността на производството са действията на самият ищец,
който с исковата молба по гр.д. №5027/2009 г. на РС – Пловдив е насочи иска
срещу ответник, който не е легитимиран да отговаря по предявените искове, което
е довело до ново разглеждане на делото и указания към ищеца да насочи исковете
си към легитимираната страна.
Съдът, след като се запозна
със становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира
следното от фактическа и правна страна:
Съобразно чл.8, ал.2 ЗОДОВ процесуална
предпоставка за предявяване на иска по чл.2б е изчерпване на административната
процедура за обезщетение за вреди по реда на Глава трета „а“ от Закона за
съдебната власт, по която няма постигнато споразумение. От представеното копие
от преписката, образувана по заявление №РС-14-231/08.05.2014 г. по описа на
ИВСС се установява, че ищецът е подал заявление по реда на глава трета „а“ от
ЗСВ в преклузивния 6-месечен срок по чл.60а, ал.4 ЗСВ, предложено му е
сключване на споразумение, което не е прието в определения едномесечен срок, с
което процедурата по Глава трета „а“ от ЗСВ е изчерпана. По тези съображения
съдът намира, че предявените искове са допустими.
Установява се от приложеното
към настоящото производство гр.д. №5027/2009 г. на РС - Пловдив, ведно с инстанционния
контрол по него, следното:
Производството по гр.д.
№5027/2009 г. на РС - Пловдив е започнало по искова молба от 27.04.2009 г.,
подадена от ищеца А.А.К. срещу Регионален инспекторат по образованието на МОН –
Пловдив и Общински детски комплекс – Пловдив, с която са предявени искове по
чл.344, ал.1, т.1, 2 и 3 КТ за отмяна на уволнение, възстановяване на заеманата
длъжност и заплащане на обезщетение за период от 6 месесеца след уволнението.
По делото са дадени указания на ищеца във връзка с редовността на исковата
молба, делото е насрочено в открито съдебно заседание с разпореждане от
20.07.2009 г. по чл.312 ГПК и са проведени 10 съдебни заседания, а на 06.04.2010
г. (в срока по чл.316 ГПК) е обявено решението, с което са отхвърлени
предявените искове. Всички извършени процесуални действия от съда са съобразени
с установените в глава двадесет и пета Бързо производство срокове. Причина за
отлагане на делото е станало изготвянето и приемане на допуснатата в първото
съдебно заседание съдебно счетоводна експертиза, като процесуалният
представител на ищеца адв. Динкова е настояла вещото лице да не се заменя с
друго, а да му бъде предоставена възможност да работи по експертизата
(изявлението е направено в съдебното заседание на 05.11.2009 г.). При приемане
на експертизата са възникнали допълнителни въпроси, по които е допуснато
допълнителна експертиза, възложена на същото вещо лице. Поради неизготвяне в
срок на допълнителното заключение отново процесуалният представител на ищеца е
направил искане да не се заменя вещото лице (изявлението е направено в
съдебното заседание на 02.03.2010 г.). В заседанието на 23.03.2020 г.
допълнителното заключение е прието, делото е обявено за решаване, като
решението е постановено в обявения по чл.315, ал.2, вр. чл.316 ГПК срок. С
решението са отхвърлени предявените искове.
Съдът приема, че при
разглеждане на делото от първата инстанция не е допуснато необосновано забавяне
– делото е приключило за по-малко от година, в който период са проведени десет
съдебни заседания. Причина за отлагане на делото е станало забавяне от страна
на вещото лице да изготви допуснатата експертиза, но при изрично искане от
процесуалния представител на ищеца да не се заменя вещото лице, не е налице
противоправно поведение от страна на съда, изразяващо се в непредприемане на
мерки за дисциплиниране към експерта – такава мярка би била замяна на вещото
лице, но бездействието на съда в тази посока е поради съобразяване на
процесуалната позиция на самия ищец, чийто процесуален представител двукратно и
изрично е поискал да не се заменя вещото лице. Ето защо съдът приема, че не е
налице противоправно поведение от страна на първоинстанционния съд при
разглеждане на делото – при процесуалните действия, извършени от съда, са
спазени са инструктивните срокове, предвидени в чл.310 и сл. ГПК, не е налице и
противоправно поведение, довело до превишаване на разумния срок в общата
продължителност на делото, доколкото съдът е отчел превес на необходимостта да
съдере относими и допустими доказателства пред това да приключи делото в кратък
срок (чл.158 ГПК).
Срещу постановеното решение
ищецът е подал въззивна жалба, по която е образувано гр.д. №1522/2010 г. на ОС
– Пловдив на 31.05.2010 г. С определение от 01.06.2010 г. делото е насрочено в
открито заседание, проведено на 21.06.2010 г. и е обявено за решаване, като на
30.06.2010 г. е постановено решението, с което обжалваното решение на РС –
Пловдив е потвърдено.
Съдът приема, че при
разглеждане на делото от въззивната инстанция не е допуснато забавяне.
Срещу постановеното решение
е постъпила касационна жалба от ищеца, по която на 18.10.2010 г. е образувано
пред ВКС гр.д. №1451/2010 г., по която е проведено закрито заседание на
22.02.2011 г. (видно от определението от 01.03.2011 г.) и с определение от 01.03.2011
г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение и производството по
делото е спряно на основание чл.292 ГПК – до постановяване на тълкувателно
решение по ТР №1/2010 г. С определение от 06.04.2012 г. производството по
делото е възобновено и е насрочено в открито съдебно заседание на 12.06.2012
г., на което делото е обявено за решаване. С решение от 02.07.2012 г. делото е
обезсилено в частта срещу ответника Регионален инспекторат по образованието при
– МОН – Пловдив, а в частта срещу ответника Общински детски център – Пловдив е
отменено и върнато за ново разглеждане.
Съдът приема, че при
разглеждане на делото от касационната инстанция инстанция не е допуснато
забавяне. На първо място следва да се посочи, че инструктивните срокове на
чл.310 и сл. ГПК не се прилагат по отношение на касационното производство (на
основание чл.317 ГПК те са съответно приложими в производството пред въззивния
съд, но липсват основания да се приеме, че следва да се съобразяват при
разглеждане на делото от касационната инстанция). За насрочване за разглеждане
на делото няма изрични правила в глава двадесет и втора, съответно следва да се
приеме, че сроковете следва да са съобразени с натовареността на съответната
съдебна инстанция. Общоизвестно е, а и видно от публичните доклади за дейността
на ВКС (налични на електронните сайтове на ВКС и ВСС), Върховния касационен съд
е сред свръхнатоварените съдилища, като през 2012 г. всеки съдия от гражданска
колегия е участвал в разглеждането средно на 534 дела, като е бил докладчик
средно по 178 свършени дела. На отделен съдия от колегията през отчетния период
в тричленен състав е било възложено да докладва средно по 217 новообразувани
през годината и заварени от предходната година дела. В тричленен състав всеки е
участвал средно в разглеждането на 153 новообразувани през годината дела. По
този показател натовареността на отделен съдия надхвърля средната за
върховните съдилища в държавите, членуващи в Европейския съюз (данните са от Доклада за
дейността на гражданска колегия на Върховния касационен съд, наличен на сайта
на съда: http://www.vks.bg/).
Всичко това сочи на висока натовареност на съдиите, надхвърляща обичайната, с
която висока натовареност е съобразен и заседателният им график. Ето защо
насрочване на делото в срок от 4 месеца не е несвоевременно, като се съобрази
общата натовареност на съда и специално – на гражданската колегията. След двете
проведени заседания (закритото заседание на 22.02.2011 г. и откритото на
12.06.2012 г.) съдът се е произнесъл с акт в рамките на срок, по-кратък от
общия едномесечен срок. За периода, в който делото е било спряно на основание
чл.292 ГПК (01.03.2011 г. – 02.07.2012 г.), е налице общата забрана за съда и
страните да извършват процесуални действия. В останалия период от време, през
което делото е било висящо пред ВКС, процесуалните действия на съда са
извършени своевременно, съобразно общата натовареност на съда и на гражданските
съдии. Поради това настоящият състав приема, че не е налице необосновано
забавяне, което да е противоправно.
При повторното разглеждане
на делото от въззивната инстанция е образувано гр.д. №2119/2012 г. на
05.07.2012 г., което е насрочено за разглеждане на 31.07.2012 г. По делото са
проведени седем съдебни заседания. Причина за отлагане на делото е станало
вещото лице, комуто е възложено изготвяне на експертиза съобразно указанията на
ВКС, като съдът е предприел дисциплиниращи мерки – заменил е вещото лице. В
съдебното заседание на 02.04.2013 г. делото е обявено за решаване, а с решение
от 11.04.2013 г. първоинстанционното решение е отменено, а предявените искове –
уважени.
Съдът приема, че при повторното
разглеждане на делото от въззивната инстанция са спазени инструктивните срокове
за насрочване/отлагане на делото и произнасяне на съда, извършените процесуални
действия са своевременни, не е допуснато забавяне.
Срещу постановеното решение
е постъпила касационна жалба от ответника, по която на 19.07.2013 г. е
образувано пред ВКС гр.д. №4705/2013 г., по която е проведено закрито заседание
на 14.10.2013 г. (видно от определението от 05.11.2013 г.) и с определение от 05.11.2013
г. не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение. С този акт производството
по делото приключва окончателно.
Съдът приема по изложените
по-горе съображения за първото разглеждане на делото от ВКС, че с оглед високата
натовареност на гражданските съдии във ВКС, надхвърляща обичайната, насрочването
на делото за разглеждане в закрито заседание четири месеца след образуването му
(датата на проведеното закрито заседание е видна от титулната част на
определението от 05.11.2013 г.), не представлява забавяне – срокът не надхвърля
разумния срок и е съобразен с обичайния заседателен график на съдиите от
касационната инстанция. След проведеното закрито заседание съдът се е
произнесъл с акт в рамките на срок, по-кратък от общия едномесечен срок. Поради
това съдът приема, че не е налице необосновано забавяне, което да е
противоправно.
От изложеното следва, че
общата продължителност на делото в периода от подаване на исковата молба до приключване
на производството с влязъл в сила акт (27.04.2009 г. – 05.11.2013 г.) е 4
години и половина, в който период се включва времето, през което делото е било
спряно – 1 година и 1 месец (от 01.03.2011 г. до 06.04.2012 г.). В този период
делото е разгледано от пет съдебни състава – един първоинстанционен, два
въззивни и два касационни. Проведени са множество съдебни заседания, събрани са
доказателства и са постановени съдебни актове по обективно и субективно
съединени искове, характеризиращи се с фактическа и правна сложност. При
насрочване и отлагане на делото съдебните състави са спазили законоустановените
срокове, а за касационната инстанция, за която няма установени инструктивни
срокове за внасяне на делото за разглеждане в закрито заседание, са спазени
обичайните срокове, съобразени с натовареността на съда. Съдебните актове са
постановени в установените в закона инструктивни срокове. При разглеждане на
делото съдебните състави са отдали превес на необходимостта да се съберат
относими и допустими доказателства пред това да приключат събирането на
доказателства по реда на чл.158 ГПК и да разгледат делото без тях. Ето защо
съдът приема, че общата продължителност на делото е в съответствие с
фактическата и правна сложност на предявените искове и броя на съдебните
инстанции, разгледали делото и не излиза извън рамките на разумния срок по
смисъла на чл.6, §1 КПЧОС. При специалния деликт по чл.2б ЗОДОВ самият
законодател примерно е изброил обстоятелства (общата продължителност и предмета
на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на
страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на
останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и всички други
факти, които са от значение за спора), които съдът следва да вземе предвид
както при преценката си дали е налице фактическият състав на това особено
непозволено увреждане, изразяващо се в нарушение на правото на ищеца за
разглеждане и решаване на съответното дело в разумен срок. Като съобрази тези
обстоятелства, съдът приема, че съдебното производство се е развило в рамките
на обичайната продължителност за подобни дела и съобразно процесуалните фази,
през които е преминало производството, срокът за приключването му е в рамките
на разумния.
Видно от Констативния
протокол на ИВСС, съставен по повод заявлението на ищеца по чл.60а ЗСВ,
Инспекторатът приема, че е налице общ период на забава на производството от
около 1 година, отговорност за който носят съдебните инстанции, разглеждали
спора. Въз основа на тази констатация на ищеца е предложено обезщетение в
размер на 1200 лв., което не е прието. Следва да се отбележи, че съдът не е
обвързан от преценката на административния орган за наличие на нарушение или
размер на дължимо обезщетение. В този смисъл е решение № 272 от 27.01.2020 г.
по гр.д. №924/2019 г. на ВКС, IV ГО, касационното обжалване
по което е допуснато по въпроса: обвързан ли е съдът, сезиран с иск по чл. 2б
от ЗОДОВ, от решението на министъра на правосъдието или оправомощеното от него
лице по чл. 60е, ал. 2 от ЗСВ, при преценката си относно определянето на
размера на дължимото обезщетение. В цитираното решение ВКС приема, че „Съдът не би могъл да бъде ограничен в
преценката си и на събраните пред него доказателства относно размера на
обезщетението по чл. 2б от ЗОДОВ за претърпените от ищеца имуществени вреди. … Също
в тази връзка – няма място и за приложение на правило за невлошаване на
положението на лицето, претендиращо обезщетението (ищеца), каквото правило нито
е установено от закона, нито може да се извлече от неговата цел. Лицето, което
претендира да е кредитор на държавата за това обезщетение, изцяло по своя воля,
но и на свой риск е свободно да приеме или не предложеното му обезщетение в
рамките на административното производство по гл. ІІІ-„а“ от ЗСВ. В последния
случай, ако предяви пред съда иска по чл. 2б от ЗОДОВ, претендирайки по-голямо
от предложеното му обезщетение, съобразно събраните в съдебното производство
доказателства и установените от тях обстоятелства съдът може да му присъди обезщетението
в претендирания размер, но същевременно ищецът рискува както да му бъде
присъдено обезщетение в размер, по-малък от предложения му, така и изобщо да не
получи обезщетение, ако съдът намери иска по чл. 2б от ЗОДОВ за неоснователен и
го отхвърли.“. По тези съображения и доколкото фактическите и правни изводи
на ИВСС не обвързват съда, същите са ирелевантни в настоящото производство.
По изложените съображения
съдът приема, че не се установява да се е осъществил специалния деликт по чл.
2б от ЗОДОВ - нарушение на правото на ищеца на разглеждане и решаване на делото
в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията. От тук следва, че в полза на
ищеца не са възникнали вземания по чл.2б, ал.1 ЗОДОВ за обезщетение за имуществени
и неимуществени вреди и предявените искове са неоснователни и следва да се
отхвърлят.
По разноските:
На ответника Върховен
касационен съд следва да се присъдят направените разноски за юрисконсултско възнаграждение
в размер на 300 лв.
Поради което Софийският градски
съд
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявените от А.А.К., ЕГН:**********,*** иск,
адрес: гр. Пловдив, бул. *******, Окръжен
съд – Пловдив, адрес: гр. Пловдив, бул. ******* и Върховен касационен съд, адрес: гр. София, бул. Витоша №2, искове с
правно основание чл.2б, ал.1 ЗОДОВ за сумата от 5500 лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди от нарушение на правото на разглеждане и
решаване в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от КЗПОЧС на съдебното производство
по гр.д. №5027/2009 г. на РС – Пловдив и за сумата от 60386,66 лв.,
представляваща обезщетение за имуществени вреди – пропуснати ползи от
нереализиран трудов доход за периода 26.08.2009 г. – 05.11.2013 г.
ОСЪЖДА А.А.К., ЕГН:**********,
да заплати на Върховен касационен съд, адрес: гр. София, бул.
Витоша №2, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 300 лв., представляваща съдебни
разноски.
Решението подлежи на
обжалване пред Софийския апелативен съд в двуседмичен срок от съобщаването му
чрез връчване на препис.
СЪДИЯ: