№ 1790
гр. Пазарджик, 04.10.2024 г.
РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XXVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на четвърти октомври през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Христо Георгиев
при участието на секретаря Стоянка Миладинова
Сложи за разглеждане докладваното от Христо Георгиев Гражданско дело №
20245220102114 по описа за 2024 година.
На именното повикване в 10:30 часа се явиха:
и на второ повикване в 10:37 часа
Ищцата М. Б. Т., редовно призована на посочения съдебен адрес, не се
явява и не се представлява.
Съдът докладва постъпилата молба от пълномощника на ищцата – адв.
Д., с вх. № 23277/24.09.2024 г., с която сочи, че не са налице пречки по
смисъла на ГПК за разглеждане на делото, поради което моли да се даде ход на
делото и същото да бъде разгледано в отсъствие на ищцата и адвоката й. Моли
да се даде ход на устните състезания. Поддържа исковата молбата и моли да
бъдат приети представените с нея документи по делото. Няма допълнителни
доказателствени искания. Направено е искане за неприсъствено решение, в
случай, че са налице предпоставките за това. Претендират се разноски, вкл.
заплатения адвокатски хонорар, за което представям списък на разноските.
Прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар/юрисконсултското
възнаграждение. Моли на основание чл.50, ал.5 от ГПК съдът да връчи на
ответника решението по настоящото гражданско дело на посочен от него
електронен адрес съобразно чл.38, ал.2 от ГПК. В случай, че делото бъде
отложено за друга дата или дати се моли съдът същите да бъдат разгледани в
негово отсъствие. Към молбата е представен списък на разноските по чл. 80 от
ГПК, с приложени Договор за правна защита и съдействие, справка за
регистрация на адв. Д. и становище от НАП.
1
Ответното дружество „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, редовно призовано, не
изпраща процесуален представител.
Съдът докладва постъпилата молба от „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, чрез
процесуалния му представител мл. адвокат В. Б.-К., вписана в САК, с вх. №
24207/03.10.2024 г., с която моли делото да бъде разгледано в нейно отсъствие.
Не възразява да се даде ход на делото, тъй като счита, че не са налице
процесуални пречки за това. Моли да й бъде дадена възможност за вземе
становище по проекто доклада по делото. Поддържа изцяло отговора на
исковата молба и направените в него твърдения и възражения. Направено е
искане за постановяване на неприсъствено решение, в случай че са налице
предпоставките за това. В случай че съдът прецени, че делото е изяснено и се
премине към пледоариите по делото са изложени съображения в тази насока.
Искането към съда е да отхвърли исковите претенции, тъй като процесният
договор за кредит и анекс към него се явяват изцяло действителни,
включително клаузата за неустойка, следователно претенциите на ищеца
срещу моя доверител „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД се явяват неоснователни и
необосновани. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на
възнаграждението на процесуалния представител на насрещната страна. Към
молбата са представени Договор за правна защита и списък на разноските.
СЪДЪТ счита, че не са налице процесуални пречки по даване ход на
делото, поради което
О П Р Е Д Е Л И:
ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО:
На основание чл. 143, ал. 1 от ГПК пристъпва към изясняване на
фактическата страна на спора.
НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 145, АЛ. 3 ОТ ГПК, СЪДЪТ ПРИКАНВА
СТРАНИТЕ КЪМ СПОГОДБА.
В настоящият случай не може да бъде постигната спогодба, поради
неявяваяне на страните.
НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 146 ОТ ГПК СЪДЪТ ПРИСТЪПВА КЪМ
ДОКЛАДВАНЕ НА ДЕЛОТО:
Предявени са искове с правно основание чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 11,
ал.1, т. 10 от ЗПК във връзка с чл. 26, ал.1, предложение първо от ЗЗД; при
2
условията на евентуалност чл.10а, ал.2 и чл. 19, ал.5 от ЗПК във вр. с чл. 26,
ал.1, предложение първо ЗЗД обективно кумулативно съединен с иск с правно
основание чл. 26, ал.1, предложение второ ЗЗД; иск с правно основание чл. 55,
ал.1, предложение първо от ЗЗД, който е обективно кумулативно съединен с
главният иск по чл. 22 от ЗПК и евентуалните искове.
В подадената искова молба се твърди, че на 29.08.2020 г. между ищцата
и „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, с ЕИК: *********, е сключен договор за
потребителски кредит № 390385, който по-късно бива предоговорен
посредством Анекс № 405818 от 18.01.2021 г., към който Анекс са
предоставени съответно приложение №1 и погасителен план с параметрите на
паричния заем, които по съдържание са от съществено значение за Договора, с
оглед посочването на параметрите на паричния заем, възнаградителната
лихва, неустойката и погасителните вноски.
Твърди се, че съгласно Приложение №1, към Анекса Кредитодателят
предоставя на Кредитополучателя Кредит при следните параметри: Сума на
кредита(главница по кредита): 800.00 лева; Срок на погасяване на кредита:
18.01.2022 г.; Размер на погасителната вноска с одобрено обезпечение: 82.20
лева; Размер на погасителната вноска без одобрено обезпечение: 154.23 лева;.
Брой на погасителните вноски: 12; Годишна лихва за ползване на
кредита:40.55%; Общо дължимата сума при надлежно и правилно изпълнение
на задълженията по кредита 986.39 лева; Годишен процент на разходите /ГПР/
по Кредита: 49.00%
Сочи се, че съгласно чл. 7 от Приложение №1 към Договор за
потребителски кредит размера на годишната фиксирана лихва е в размер на
40,55%, като за срока на кредита Кредитополучателят дължи на
Кредитодателя лихва за ползване на кредита в размер на 186.39 лева (видно от
Погасителния план). В Приложение №1 (чл. 9) към Анекса се посочва и
годишният процент на разходите (ГПР).
Сочи се, че съгласно чл. 7. от Анекса „в срок най-късно до края на
следващия ден, считано от сключване на настоящия договор за кредит,
Кредитополучателят е длъжен да предостави на Кредитодателя следните
обезпечения по кредита: а) Банкова гаранция или б) Поръчителство на поне
две физически лица“.
Сочи се, че съгласно чл. 11 от Анекса в случай че Кредитополучателят
3
не осигури и не представи в срок обезпечение по кредита съгласно сроковете и
условията по-горе или действието на обезпечението бъде по някаква причина
прекратено, Кредитополучателят дължи на Кредитодателя неустойка за всеки
период, за който не е предоставил обезпечение.
Твърди се, че размерът на неустойката, посочен в Приложение № 1
възлиза на общо 864.36 лв. за целия период на договора, дефинирана по
следния начин - 2.37лв на ден съгласно чл. 10 от Приложение №1 или 72.30лв
на месец съгласно колона 5 от Погасителния план. Горепосочената неустойка
се начислява и се заплаща от Кредитополучателя заедно със съответната
погасителна вноска в размер на 154.23 лв. на месец или общо 864.36 лв. за
целия срок на кредита.
Сочи се, че съгласно Приложение № 1 към Договора за потребителски
кредит страните уговарят, че сумата на предоставения кредит е в размер на
800.00 лева, срокът на кредита е 18.01.2022 г., като в чл. 12 е посочено, че
общият размер на всички суми, дължими от Кредитополучателя при
неизпълнение е в размер на 1850,75 лева.
Сочи се, че съгласно чл. 7 от Анекса кредитополучателя е длъжен да
учреди следните обезпечения: 1. Поръчителство на две физически лица или 2.
Банкова гаранция в размер, посочен в Приложение №1, именно 986.39 лв. (чл.
11), представляваща сбора на дължимата главница и лихви за ползване на
кредита, със срок на валидност от 30 дни след крайния срок за погасяване на
всички задължения по настоящия Договор.
Сочи се, че съгласно чл. 8 „В случай че Кредитополучателят обезпечи
кредита чрез поръчители, то той е длъжен в срок до края на следващия ден,
считано от деня на предоставяне на сумата по кредита, да осигури поне двама
поръчители, които да отговарят солидарно за задълженията на
Кредитополучателя по договора за кредит. По своя преценка и с оглед
кредитоспособността на Кредитополучателя Кредитодателят може да изиска
Кредитополучателят да осигури повече от двама поръчители с оглед
получаване на кредит. Поръчителите трябва задължително да бъдат физически
лица, като всеки един от тях трябва да отговаря на следните условия: да имат
нетен размер на осигурителен доход в размер на 1500 лева; да бъдат лица над
20 годишна възраст; да работят на безсрочен трудов договор; да имат не по-
малко от 5 години трудов и осигурителен стаж; да не са кредитополучатели
4
или поръчители по друг договор за кредит, включително и такъв с
Кредитодателя; да нямат неплатени осигуровки за последните две години; да
нямат задължения към други кредитни или финансови институции или ако
има - кредитната история на поръчителя в ЦКР към БНБ една година назад да
е със статус не по-лош от „Редовен“. Кредитодателят не е длъжен и по своя
преценка, с оглед надеждността и платежоспособността на съответния
поръчител, може да откаже да приеме предложените от Кредитополучателя
Поръчители .“
Сочи се, че съгласно чл. 11 „В случай че Кредитополучателят не осигури
и не представи в срок обезпечение по кредита съгласно сроковете и условията
по-горе или действието на обезпечението бъде по някаква причина
прекратено, Кредитополучателят дължи на Кредитодателя неустойка за всеки
период, за който не е предоставил обезпечение. Размерът на неустойката е
индивидуално определен за всеки кредитополучател и е изрично посочен в
Приложение № 1 към настоящия Анекс и Погасителния план. Горепосочената
неустойка се начислява и се заплаща от Кредитополучателя заедно със
съответната погасителна вноска.“.
Твърди се, че от направения анализ на посочените документи се прави
извода, че ищецът следва да върне сумата от 1850.75 лева, която включва: 800
лева - главница; 186.39 лева - лихва; 864.36 лева - неустойка в случай на
непредоставяне на обезпечение. Срокът на кредита е 18.01.2022г.
Сочи се, че в нито един от посочените по-горе документи не е изяснено
какво точно се включва в ГПР. Отделно от това, в ГПР не е включена и
посочената неустойка за непредоставяне на обезпечение в посочения срок,
вид и размер от кредитодателя.
Твърди се, че видно от представена по делото извадка от имейл
кореспонденция между ищцата и ответника, ищцата е заплатила общо сумата
от 1036.00 лв. В доказателствените искания ще бъде заявено и изискването на
справка за извършени плащания от ответника на основание чл. 190 ГПК, за да
се потвърди ответниковото изявление в приложената имейл кореспонденция.
По отношение на иска с правно основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11,
ал.1, т. 10 от ЗПК във връзка с чл. 26, ал.1, предложение първо от ЗЗД.
Твърди се, че ищцата има качеството потребител по смисъла на чл. 9, ал.
3 от ЗПК, доколкото същата при сключването на Договора е действала извън
5
рамките на своята професионална или търговска дейност. Следователно
приложимият нормативен акт е Закона за потребителския кредит (ЗПК).
Сочи се, че на първо място, изискването, което е заложено в договора за
потребителски кредит (чл. 7 от Анекса) за осигуряване от страна на
кредитополучателя на обезпечение под формата на поръчителство на две
физически лица или банкова гаранция в еднодневен срок от сключването на
договора в размер на сбора на дължимата главница и лихва за ползване на
кредита, със срок на валидност от 30 дни след крайния срок за погасяване на
всички задължения по договора е очевидно нищожна като представляваща
скрито възнаграждение за кредитодателя, което следва да бъде (но не е!)
включено в ГПР. Невключването на подобна клауза в ГПР означава, че не е
спазено изискването на чл. 11, т. 10 от ЗПК, защото на практика не е посочен
верният ГПР в Приложение № 1 към Анекс № 405818 към Договор за
потребителски кредит № 390385. Също така подобна неустойка би могла да се
разглежда и като добавка към възнаградителната лихва по Договора, без обаче
в последния или в неговите приложения да е посочена като такава, което
означава, че е нарушена и разпоредбата на чл. 11, т. 9 от ЗПК поради
неправилно посочване на лихвените проценти. Ето защо, само на тези
основания договорът за кредит е изцяло нищожен на основание чл. 22 от ЗПК
във вр. с чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК. В съдебната практика се приема (Решение №
1638 от 19.12.2022 г. на ОС - Варна по в. гр. д. № 2218/2022 г., влязло в сила):
„че за да отговаря на изискванията за яснота и разбираемост (чл. 10, ал. 1 от
ЗПК), договорът за кредит следва да включва освен величината на самия ГПР,
получена след приложение на формулата по чл. 19, ал. 2 от ЗПК, но така също
и разходите и допусканията, представляващи изходни данни за изчисляване.
Не е достатъчно само разходите (възнаградителна лихва и такси и т.н.) да са
упоменати в договора, а е нужно споразумението да съдържа яснота кои точно
разходи формират ГПР. В практиката на СЕС трайно е проведено разбирането,
че изискването за посочване на ГПРе нарушено не само когато величината не
е посочена в точен процент, но така също и когато не са посочени основните
данни, които са послужили за неговото изчисляване (Решение от 20 септември
2018 г. по дело C-448/17 на СЕС и Решение от 21 март 2024 г. по дело С-
714/22).
Сочи се, че Решение С-714/22 има следната мотивировка: „53 Предвид
същественото значение, което посочването на ГПР в такъв договор има за
6
потребителя, Съдът e постановил, че националният съд може служебно да
прилага национална правна уредба, която предвижда, че при непосочване на
ГПР предоставеният кредит се счита за освободен от лихви и разноски (вж. в
този смисъл определение от 16 ноември 2010 г., Pohotovost’, C-76/10,
EU:C:2010:685, т. 77).
Сочи се, че съдът е постановил също, че когато в договор за кредит е
посочен очакваният ГПР, като точният му размер подлежи на уточнение след
отпускането на кредита, подобна санкция, изразяваща се в загуба от
кредитодателя на правото му на лихви и разноски, трябва да се счита за
пропорционална по смисъла на член 23 от Директива 2008/48 (вж. в този
смисъл решение от 9 ноември 2016 г., Home Credit Slovakia, C-42/15,
EU:C:2016:842, т. 18 и 69-71).
Твърди се, че в конкретния случай, с оглед на съществения характер на
посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде
възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си,
както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се
включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да
се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези
разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето
задължение по същия начин както непосочването на този процент.
Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му
на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички
споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и
пропорционален характер.
Сочи се, че с оглед на изложените съображения на втория и третия
въпрос следва да се отговори, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от
Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член
3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този
договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на
неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния
потребител на предоставената в заем главница. “Решение С-448-17 има
следната мотивировка: т. 64 „Съгласно член 4, параграфи 1 и 2 от Директива
87/102 договорът за кредит трябва да се изготви в писмена форма и в него
7
трябва да се посочи ГПР, както и условията, при които последният може да
бъде променян. В член 1а от тази директива се определят условията за
изчисляване на ГПР, а в член 4, буква а) от нея се уточнява, че ГПР трябва да
се изчисли „ в момента, в който кредитният договор е сключен “. Така това
информиране на потребителите относно общия разход по кредита под формата
на процент, изчислен съгласно единна математическа формула, има
съществено значение (вж. в този смисъл определение от 16 ноември 2010 г.,
Pohotovost’, C 76/10, EU:C:2010:685, т. 69 и 70).“
Т.66 „Следва да се добави, че на непосочването на ГПР в договор за
кредит трябва да се приравни ситуация като тази по главното производство, в
която договорът съдържа само математическа формула за изчисляването на
този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни.“
По дело C-448-17 се използват още и следните аргументи: 68 Предвид
гореизложените съображения на втория въпрос следва да се отговори, че член
4, параграф 2 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че
обстоятелството, че договор за потребителски кредит, от една страна, не
посочва ГПР, а съдържа само математическа формула за изчисляването му,
без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни, и от друга
страна, не посочва лихвения процент, е решаващ фактор в рамките на анализа
на съответната национална юрисдикция за това дали клаузата от този договор
относно разходите по кредита е изразена на ясен и разбираем език по смисъла
на посочената разпоредба.
Твърди се, че в процесния Договор е нарушено изискването на закона
относно правилното и пълно посочване на ГПР, доколкото никъде не е
посочено кои разходи формират ГПР. Налице е нарушение на чл. 22 във вр. с
чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК.
При условие, че съдът отхвърли иска с правно основание чл. 26, ал.1,
предложение първо ЗЗД във вр. с чл. 22 от ЗПК, се моли съдът да разгледа и
уважи евентуално предявените искове с правно основание: Чл.10а, ал.2 от ЗПК
и чл. 19, ал.5 от ЗПК във вр. с чл. 26, ал.1, предложение първо ЗЗД, с която
искаме от съда да прогласи за недействителна клаузата на чл. 11 от Анекса, вр.
с чл. 10 от Приложение №1 към Анекса относно неустойката.
Чл. 26, ал.1, предложение второ ЗЗД, която искаме от съда да прогласи за
недействителна клузата на чл. 7 от Приложение №1 към Анекса към в частта
8
му относно размера на възнаградителната лихва.
1) По отношение на иска с правно основание чл.10а, ал.2 от ЗПК и чл.
19, ал. 5 от ЗПК във вр. с чл. 26, ал.1, предложение първо ЗЗД:
Сочи се, че следва да се вземат под внимание изключителното високите
изисквания към физическите лица - потенциални бъдещи поръчители,
уредени в договора за потребителски кредит, както и набора от документи,
които поръчителите следва да предоставят (отново в срок до края на деня,
следващ отпускането на сумата по кредита), а именно: „В случай че
Кредитополучателят обезпечи кредита чрез Поръчители, то той е длъжен в
срок до края на следващия ден, считано от деня на сключване на анекса, да
осигури поне двама поръчители, които да отговарят солидарно за
задълженията на Кредитополучателя по договора за кредит. По своя преценка
и с оглед кредитоспособността на Кредитополучателя Кредитодателят може
да изиска Кредитополучателят да осигури повече от двама поръчители с оглед
получаване на кредит. Поръчителите трябва задължително да бъдат физически
лица, като всеки един от тях трябва да отговаря на следните условия: да имат
нетен размер на осигурителен доход в размер на 1500 лева; да бъдат лица над
20 годишна възраст; да работят на безсрочен трудов договор; да имат не по-
малко от 5 години трудов и осигурителен стаж; да не са кредитополучатели
или поръчители по друг договор за кредит, включително и такъв с
Кредитодателя; да нямат неплатени осигуровки за последните две години; да
нямат задължения към други кредитни или финансови институции или ако
има - кредитната история на поръчителя в ЦКР към БНБ една година назад да
е със статус не по-лош от „Редовен”. Кредитодателят не е длъжен и по своя
преценка, с оглед надеждността и платежоспособността на съответния
поръчител, може да откаже да приеме предложените от Кредитополучателя
Поръчители. “ (чл.8 от Договора).
Твърди се, че очевидна е невъзможността за ищцата да осигури подобни
обезпечения в толкова кратък срок, както и невъзможността на самите
поръчители да се снабдят с целия набор от изискуеми документи, което се
доказва и от обстоятелството, че кредитодателят не е изчакал да включи
подобна неустойка при изчисляването на месечните погасителни вноски, а
видно от погасителния план, във всяка месечна вноска се включва и сума,
представляваща част от общия размер на описаната неустойка.
9
Сочи се, че изискването за предоставяне на обезпечение, чрез
поръчителство или банкова гаранция на цялата дължима сума по договора-
главница, лихви, неустойки и пр. / чл.7 от Анекса, вр. с чл. 11 от същия и чл.
10 и 11 от Приложение №1/, съдържа множество изначално поставени
ограничения и конкретно определени параметри, които - предвид броя им и
изключително краткия срок, в който следва да се предоставят - еднодневен
срок от сключването на договора, на практика правят задължението
неизпълнимо. Срокът е твърде кратък и за потребителя се създава значително
затруднение да се снабди с банкова гаранция или поръчителство, тъй като за
учредяването им се изисква набавяне на документи, одобрение и пр., т. е.
действия, за които са нужни технологично време и съдействие от трети лица
(поръчители/банкова институция). При това положение и изначалното
предвиждане на неустойката при непредоставяне на обезпечение /гаранция/ да
се кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено
до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й
функции. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди
за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника,
съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като
съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този
начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към
възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.
Клаузата за дължимостта и в чл. 11 от Анекса е нищожна, поради
противоречие с добрите нрави. Критериите дали е налице нищожност на
неустойка, поради противоречие с добрите нрави, се съдържат в ТР № 1 от
15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - когато е
уговорена извън присъщите и обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции. Съгласно дадените разяснения в мотивите на ТР, за спазването на
добрите нрави по иск за дължимост на неустойка, съдът следи служебно.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки
конкретен случаи факти и обстоятелства и при съобразяване на примерно
посочени критерии, като - естество и размер на обезпеченото с неустойката
задължение; обезпечение на поетото задължение с други, различни от
неустойката правни способи; вид на уговорената неустойка и на
неизпълнението, за което е предвидена; съотношението между нейния размер
и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж Решение №
10
107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.
Сочи се, че освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на
страните, неустойката може да изпълнява и наказателна функция. Така, както
е уговорена, неустойката в случая е предназначена единствено да санкционира
заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за
предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното
задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко
върху същинското задължение за погасяване на заетата сума.
Сочи се, че размерът на предвидената неустойка представлява 108.04%
от главницата (864.36 лв. - неустойка - 800 лв. - главница x 100 = 108.04%) т. е.
изначално е предвидено, че при липса на предоставено обезпечение чрез
гаранция или поръчители, за периода на връщане на кредита, потребителят би
дължал главницата, договорна лихва като печалба за кредитора, но и сума за
неустойка в значителен размер - сума, по- голяма от главницата.
Сочи се, че такава уговорка противоречи на добрите нрави по смисъла
на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, тъй като нарушава принципа на справедливост
и излиза извън обезпечителните и обезщетителните функции, които
законодателят определя. Действително няма пречка размерът и да надхвърля
вредите от неизпълнението. В случая обаче, няма адекватен критерий за
преценка на това надвишаване, доколкото се посочи, че процесната клауза
обезпечава изпълнението на вторично задължение, т.е. обезпечава
изпълнението на задължението за обезпечаване на главното задължение.
Следователно, и санкционната функция е вън от предмета на задължението,
тъй като само по себе си непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяването на вреди. Основната цел на така уговорената неустоечна
клауза е да доведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на
заемополучателя и до увеличаване на подлежаща на връщане сума със
значителен размер, почти двоен размер, което е в контраст с границите на
добрите нрави и не се толерира от закона. Тя нарушава принципа на
справедливост и не държи сметка за реалните вреди от неизпълнението /в т.
см. Решение № 74 от 21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 541/2010 г., IV г. о., ГК и
Решение № 2882 от 31.07.2022 г. на РС - Пловдив по гр. д. № 9322/2021 г./
Сочи се, че допълнителен аргумент за нищожността на клаузата, с която
е уговорена тази неустойка може да бъде изведен и от Директива 2008/48/ЕО,
11
доколкото в случая не е спорно, че заемодателят е финансова институция. От
член 8, параграф 1 от Директивата в светлината на съображение 28 става ясно,
че преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи
оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това
задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни.
В този смисъл в съображение 26 се посочва, че в условията на разрастващ се
кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка
на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват
необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат
необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които
те не процедират по този начин. Преддоговорното задължение на кредитора
да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото
цели да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и
неплатежоспособност, допринася за постигането на целта на Директива
2008/48/ЕО, която се състои, както става ясно от съображения 7 и 9, в
предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и
наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приема като
необходима, за да се осигури на всички потребители в Съюза високо и
равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улесни
изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски
кредити. В този смисъл и решение от 27.03.2014 г. по дело C565/12 на СЕС по
повод преюдициално запитване. Предвид това клауза, която предвижда, че се
дължи неустойка при неосигуряване на поръчител или банкова гаранция, е в
пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза
прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури
обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не го напри, дългът му
нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава.
Целта е, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника, първо да се
поиска обезпечение и след предоставянето му да се да отпусне кредитът,
която практика би съответствало на изискванията на Директивата. Задължение
за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди
12
отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл. 16 от Закона за
потребителския кредит. Всички национални юрисдикции имат задължение да
се придържа към Директивата при тълкуването на националния закон, като
той следва да се тълкува изцяло във връзка и с оглед целите на директивата.
Оттук следва, че чл. 11 от Анекса, вр. с чл. 10 от Приложение №1 към Анекса
е недействителен и на основание чл.26 ал.1, предложение първо ЗЗД във вр. с
чл.8 пар.1 от Директива 2008/48/ЕО във вр. с чл.16 от ЗПК. / в този смисъл
Решение № 168 от 6.03.2023 г. на РС - Стара Загора по гр. д. № 2477/2022 г./
Твърди се, че подобна уговорена неустойка в размер от 864.36 лева е
нищожна поради противоречие с добрите нрави и също така представлява
неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, т. 5 от Закона за защита на
потребителите (ЗЗП), тъй като същата е необосновано висока.
Сочи се, че константната и безпротиворечива съдебна практика в
Република България възприема именно тези изводи по отношение на подобно
условие, в ч. именно по договори за потребителски кредити, сключвани от
кредитодателя-ответник по настоящото дело.
Сочи се, че много подробно в Решение № 232 от 6.06.2022 г. на РС -
Ловеч по гр. д. № 1694/2021 г. от ищеца по делото са изложени изцяло
споделените от нас (и от РС-Ловеч) изводи във връзка с клаузата за неустойка
в сключения от моята доверителка договор за потребителски кредит. Освен
това непосочването на цитираната неустойка и на Таксата за преференциално
обслужване като част от ГПР водят, както беше вече аргументирано, до
недействителност на целия договор за потребителски кредит.
В цитираното съдебно решение се приема следното:
„ Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е
нищожна. Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5
ЗЗП, тъй като същата е необосновано висока. Изрично в Глава четвърта от
ЗПК е уредено задължение на кредитора, преди сключване договор за кредит,
да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна
оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл е съображение 26 от
Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета
от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити.
Сочи се, че разгледана в този аспект, клаузата за неустойка предвидена в
13
Договор за потребителски кредит, според която се дължи неустойка в размер
на 351. 68 лева при неосигуряване в 1-дневен срок от датата на сключване на
договора на обезпечения чрез поръчителство/гарант или банкова гаранция се
намира в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в
ЗПК директива. Според съда подобни уговорки между страните прехвърлят
риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
върху самия длъжник и водят до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение, което не
е свързано пряко с претърпените вреди е пример за неустойка, която излиза
извън присъщите си функции и цели единствено постигането на
неоснователно обогатяване.
Сочи се, че видно от т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г.
на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК, нищожна, поради накърняване на
добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По посочения начин се
заобикаля чл. 33, ал. 1 от ЗПК (който предвижда: При забава на потребителя
кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето
на забавата.)
Твърди се, че с процесната клауза за неустойка, предвидена в Договор за
потребителски кредит в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително
обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено
обезпечение, от което обаче не произтичат вреди.
Сочи се, че предвидената клауза за неустойка е неравноправна по
смисъла на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, тъй като същата е необосновано висока - в
този смисъл е и т. 32 от извлечение от протокол № 44 на заседание на КЗП от
05.11.2015 г. Неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната
лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя,
която печалба би увеличила стойността на договора.
Сочи се, че с предвиждането на такива разходи за неустойка, посочени в
Договор за потребителски кредит се заобикаля и разпоредбата на чл. 19, ал. 4
ЗПК (съгласно който: „Годишният процент на разходите не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
14
Република България.“). Несъмнено събирането на такива разходи е част от
дейността по управление на кредита и следва да са включени в годишния
процент на разходите.
Сочи се, че съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи /лихви, други
преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.
ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Налице е
заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като с уговорката за
неустойка се нарушава изискването ГПР да не бъде по- висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута
определена с ПМС № 426/2014 г.
Сочи се, че реално, чрез нарушаване на добрите нрави и чрез
заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и при
несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователно
обогатяване се калкулира допълнителна печалба към договорената
възнаградителна лихва. Поради невключване на уговорката за неустойка в
размера на ГПР, последният не съответства на действително прилагания от
кредитора в кредитното правоотношение.
Сочи се, че посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално
прилагания в отношенията между страните, представлява заблуждаваща
търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП.
Сочи се, че с преюдициално заключение по дело С-453/10 е прието, че
използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в
непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР
представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за
неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. от
ЗЗП.“
Сочи се, че по дело C-453/10 се използват следните аргументи: „40
Накрая, от член 6, параграф 1 от Директива 2005/29 следва, че заблуждаваща е
тази търговска практика, която съдържа невярна информация и следователно
е измамна или по някакъв начин, включително посредством цялостното
представяне, заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по
отношение на един или няколко от посочените в член 6, точка 1 аспекти и във
15
всички случаи подтиква или е възможно да подтикне потребителя да вземе
решение за сделка, което в противен случай не би взел. Между посочените в
тази разпоредба аспекти е именно цената или начинът на изчисляване на
цената.
41 Впрочем търговска практика като разглежданата по делото в главното
производство, изразяваща се в посочването в договор за кредит на по-нисък от
действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите
разходи по кредита и следователно относно цената, посочена в член 6,
параграф 1, буква г) от Директива 2005/29. След като посочването на такъв
ГПР подтиква или може да подтикне средния потребител да вземе решение за
сделка, което в противен случай не би взел, което обстоятелство националният
съд трябва да провери, тази невярна информация трябва да се окачестви като
„заблуждаваща“ търговска практика на основание член 6, параграф 1 от тази
директива.
43 При тези обстоятелства, както по същество отбелязва генералният
адвокат в точка 125 от заключението си, установяването на нелоялния
характер на дадена търговска практика е един от елементите, на които
компетентният съд може да основе преценката си относно неравноправния
характер на договорните клаузи по силата на член 4, параграф 1 от Директива
93/13.
45 Що се отнася до последиците, които трябва да има констатацията, че
грешното посочване на ГПР представлява нелоялна търговска практика, при
преценката на действителността на съответния договор в неговата цялост от
гледна точка на член 6, параграф 1 от Директива 93/13...
47 С оглед на изложените по-горе съображения на втория въпрос следва
да се отговори, че търговска практика като разглежданата по делото в главното
производство, състояща се в посочването в договор за кредит на по-нисък от
действителния ГПР, трябва да се окачестви като „заблуждаваща“ по смисъла
на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29, доколкото подтиква или е
възможно да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което
в противен случай не би взел.“
Записването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално
прилагания в отношенията между страните представлява "заблуждаваща
търговска практика" по смисъла па чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за
16
защита на потребителите, както е и в настоящия случай.
Според заключението на генералния адвокат по дело OP-C-453-10:
117. По отношение на възможността за причисляване към изброените в
член 4, параграф 2 от Директива 93/13 предмети следва да се отбележи, че
законодателят на Съюза счита посочването на годишния процент на разходите
за важно, защото в крайна сметка то засяга основен предмет на договора за
кредит. Всъщност то дава информация за разходите, които
кредитополучателят трябва да възстанови на кредитодателя за отпуснатия
кредит. Така в цялостната структура на правата и задълженията на страните по
договора за кредит годишният процент на разходите представлява полагаща се
на кредитодателя основна престация. Ето защо клауза, която съдържа невярна
информация за разходите, например поради погрешно изчислен годишен
процент, подлежи на контрол по член 4, параграф 2 от Директива 93/13, при
условие че не е изразена на ясен и разбираем език.
118. Основания за подобно заключение се откриват в Решение на Съда
по дело Pohotovost, което показва известни сходства с настоящото дело. В това
дело Съдът inter alia е разгледал въпроса дали не посочването на годишния
процент на разходите в договор за кредит може да бъде решаващ фактор в
рамките на анализа на националната юрисдикция за това дали клауза от
договор за кредит, която се отнася до неговите разходи и в която не е посочен
годишният процент на разходите, е изразена на ясен и разбираем език по
смисъла на член 4 от Директива 93/13. Съдът е дал утвърдителен отговор на
този въпрос(55), като е възложил на националната юрисдикция в рамките на
оценката на конкретния случай да провери дали въпросната клауза отговаря на
споменатите по-горе условия да бъде изразена на ясен и разбираем език.
Сочи се съдебна практика, която приема, че когато договор за кредит не
съдържа компонентите от които се състои ГПР, това поставя потребителя в
неравностойно положение и го възпрепятства да разбере икономическите
последици на поетото от него задължение - така Решение № 16 от 26.05.2021 г.
по в. гр. д. № 57/21 г. на ОС-Търговище, Решение № I- 272 от 15.01.2021 г. по
в. гр. д. № 2669/20201. на ОС- Бургас, II-ро Гражданско отделение, първи
въззивен състав.
Сочи се, че според чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или
17
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислява
по специална формула, като спазването на това изчисление дава информация
на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по
договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко
дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са
инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с
кредитното правоотношение.
Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е
достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на
цитираната разпоредба на чл. 11, т. 10 от ЗПК е на потребителя да се
предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които
следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора
трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия
размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи
и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на
кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява
дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в
ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК.
Сочи се, че тази неточност в посочването на размера на разходите
поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е
оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е
недействителността в случая, като не спазено изискване на посоченото
законово основание. Посочването в договора за кредит на по- нисък от
действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се
окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика,
съгласно чл. 68 г, ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда
потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му
позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на
договора., както вече отбелязано по-горе.
Сочи се, че същевременно, посочването на по-нисък от действителния
18
ГПР представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и
следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по
смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна
означава, че клаузата за неустойка е неравноправна по смисъла на член 4,
параграф 1 от Директива 93/13/ЕО.
Сочи се, че същите изводи във връзка със същия кредитодател се
възприемат и в други съдебни решения (напр. в Решение № 250 от 12.07.2022
г. на ОС - Пазарджик по в. гр. д. № 284/2022 г., Решение № 1439 от 18.11.2022
г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1777/2022 г., всичките влезли в сила, Решение
№ 1416 от 27.04.2022 г. на РС - Пловдив по гр. д. № 4027/2021 г., потвърдено с
Решение № 1439 от 18.11.2022 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1777/2022 г.,
Решение № 4261 от 8.11.2019 г. на РС - Пловдив по гр. д. № 5553/2019 г.,
Решение № 260066 от 18.02.2021 г. на РС - Асеновград по гр. д. № 341/2020
г. , Решение № 7554 от 5.07.2022 г. на СРС по гр. д. № 42591/2021 г.).
2) По отношение на иска с правно основание чл. 26, ал.1, предложение
второ ЗЗД относно клаузата, уреждаща дължимостта на възнаградителната
лихва, която е нищожна поради следните аргументи.
Твърди се, че така уговорен, размерът на възнаградителна лихва
противоречи на добрите нрави. Действително към датата на уговаряне размера
на лихвата няма императивни разпоредби, които да определят максималния
размер на възнаградителната лихва, но това не означава, че свободата на
договаряне не е ограничена и то при положение, че се касае за потребителски
договор, при който потребителят е по-слабата икономически страна, поради
което се ползва със засилена защита от ЗЗП и ЗПК. В правната доктрина и
съдебната практика се приема, че накърняване на добрите нрави по смисъла
на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, изрично
формулиран или проведен чрез създаване на конкретни други разпоредби.
Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски
взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и принципа на
справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на
едната страна за сметка на другата. Налице е трайно установена практика на
ВКС и други съдилища (Решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на
ВКС, ГК; Решение №378/18.05.2006 г. по гр. д. 315/2005 г. на ВКС, ГК;
Решение №1270/09.01.2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, ГК; Определение
19
901/10.07.2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, ГК и Решение № 3432 от
28.11.2022 г. на СГС по в. гр. д.№ 3194/2022 г.), според която съглашение за
плащане на възнаградителна лихва е действително, ако тя не надвишава
тройния размер на законната лихва. След справка в електронната страница на
БНБ се установява, че към датата на сключване на Анекса - 18.01.2021 г.,
основният лихвен процент е 0.00 %, от което следва, че размерът на законната
лихва е 10.00 %, а трикратният и размер е 30,00%, т. е. уговореният в договора
за кредит годишен лихвен процент надвишава три пъти законната лихва.
Същите обстоятелства важат и ако се вземе предвид датата на сключване на
Договора, когато основния лихвен процент на БНБ отново е бил 0%. В
настоящия случай договорената между страните лихва в размер на 40.55 %
годишно надхвърля повече от 3 пъти законната, което е в нарушение на
добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва.
Поради тази причина клаузата на чл. 7 от Приложение №1, която урежда
възнаградителната лихва по договора, накърнява равноправието между
страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на
добросъвестността при договаряне, с оглед което се явява нищожна на
основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.
Твърди се, че Договорът за потребителски кредит е нищожен на
основание чл. 26, ал.1, предл. 1 във връзка с чл. 11, т. 9 и 10, във връзка с чл. 22
от ЗПК.
По отношение на иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо
ЗЗД:
Уточнява се, че искът по чл. 55, ал.1, предложение първо от ЗЗД е
обективно кумулативно съединен с иска с правно основание чл. 22 ЗПК, така
и с евентуалните искове, т.е. моля да разгледате иска по чл. 55, ал.1,
предложение първо ЗЗД, както ако уважите иска с правно основание чл. 22
ЗПК, така и ако го отхвърлите, тъй като същият е обективно съединен и с
евентуалните искове. По същество искът е един, доколкото надплатената сума
е една и съща, като е ирелевантно дали ще бъде уважен главният или
евентуалните искове.
Сочи се, че съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
20
Чистата стойност на кредита възлиза на 800 лв. (главницата). Ищцата е
заплатила към момента на предявяване на иска сума в размер на 1036 лв. лева
(предсрочно погасяване). Това означава, че при условие, че приемете, че
процесният договор за потребителски кредит е недействителен, ищцата е
надплатила 236 лева. До същия резултат ще се стигне ако съда приеме, че
клаузата, уреждаща неустойката при непредоставяне на обезпечение, и
клаузата за лихва са нищожни. Съгласно чл. 55, ал.1, предложение първо ЗЗД,
който е получил нещо без основание е длъжен да го върне.
В случай, че съдът не уважи главния иск за нищожност на целия
договор, но уважи съответно исковете за нищожност на неустойката и размера
на възнаградителната лихва, то следва съгласно чл. 55, ал. 1, предложение
първо ЗЗД да бъде възстановено надплатеното за неустойката и
възнаградителната лихва в първоначалния и размер. Поради това и сумата,
представляваща дължимата възнаградителна лихва за целия срок на Договора
за потребителски кредит до предсрочното погасяване на същия, е недължимо
платена и подлежи на възстановяване на основание чл. 55, ал.1, предл. първо
от ЗЗД на ищеца.
Направено е искане за освобождаване на ищцата от заплащане на
държавна такса и разноски на основание чл. 83 ал.2 от ГПК, за което същата е
депозирала нарочна молба.
Претендира се минамално адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1
във вр. с ал. 2 от Закона за адвокатурата по двата иска, както следва: По иска с
правно основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК във връзка с
чл. 26, ал.1, предложение първо от ЗЗД минималното адвокатско
възнаграждение възлиза на 582.08 лева с ДДС; По първия евентуален иск с
правно основание чл.10а, ал.2 и чл. 19, ал.5 от ЗПК във вр. с чл. 26, ал.1,
предложение първо ЗЗД минималното адвокатско възнаграждение възлиза на
480,00 лева с ДДС; По втория евентуален иск с правно основание чл. 26, ал.1,
предложение второ ЗЗД минималното адвокатско възнаграждение възлиза на
480,00 лева с ДДС; По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД
минималното адвокатско възнаграждение възлиза на 480,00 лева с ДДС.
Моли се съдът да съобрази разпоредбата на чл.2, ал.5 от Наредба № 1 от
9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения: За
процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела
21
възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове,
за всеки един от тях поотделно независимо от формата на съединяване на
исковете.
Моли се съдът в случай, че счете, че делото е с особена правна и
фактическа сложност, да съобрази, че съгласно чл. 2, ал. 9 от Наредба № 1 от 9
юли 2004 Г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения „Когато
процесуалното представителство, защитата и съдействието са свързани с
особена фактическа и правна сложност, минималното възнаграждение по тази
наредба е в двукратен размер.“
Моли се съдът да съобрази, че съгласно § 2а от Наредба № 1 от 9 юли
2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения: „За
нерегистрираните по Закона за данъка върху добавената стойност адвокати
размерът на възнагражденията по тази наредба е без включен в тях данък
върху добавената стойност, а за регистрираните Дължимият данък върху
добавената стойност се начислява върху възнагражденията по тази наредба и
се счита за неразделна част от дължимото от клиента адвокатско
възнаграждение, като се дължи съобразно разпоредбите на Закона за данъка
върху добавената стойност.“
Сочи се, че адвокат А. Д. е регистриран по ДДС с ДДС номер:
BG180672406 при БУЛСТАТ: *********, съгласно което съдът следва при
определянето на възнаграждението да вземете предвид сумата с ДДС като
цялостен размер на възнаграждението.
Моли се съдът да съобрази, ако адвокатът е регистриран по ДДС,
какъвто е процесният случай, видно от представената справка за ДДС
регистрация на адвокат А. Д., то за последния възниква задължение да
начисли ДДС върху претендирания от него хонорар. Моля да съобразите, че
ако адвокатът е регистриран по ДДС, какъвто е процесният случай, видно от
представената справка за ДДС регистрация на адвокат А. Д., то за последния
възниква задължение да начисли ДДС върху претендирания от него хонорар.
Ако например, минималното адвокатско възнаграждение е в размер от 400
лева съгласно цитираната Наредба, ако в тези 400 лева се включи ДДС, това
означава реалното възнаграждение за адвоката след приспадане на ДДС, да
бъде под минимума, установен в Наредбата. Същите изводи намират легална
опора в разпоредбата на §2а от ДР на Наредбата за минималните размери на
22
адвокатските възнаграждения, която предвижда следното: „ § 2а. (Нов - ДВ,
бр. 43 от 2010 г., изм. - ДВ, бр. 28 от 2014 г., доп. - ДВ, бр. 84 от 2016 г.) За
нерегистрираните по Закона за данъка върху добавената стойност адвокати
размерът на възнагражденията по тази наредба е без включен в тях данък
върху добавената стойност, а за регистрираните дължимият данък върху
добавената стойност се начислява върху възнагражденията по тази наредба и
се счита за неразделна част от дължимото от клиента адвокатско
възнаграждение, като се дължи съобразно разпоредбите на Закона за данъка
върху добавената стойност.“
Сочи се, че съгласно трайната практика на ВКС (вж. например:
Определение № 266 от 18.04.2019 г. на ВКС по ч. т. д. № 1913/2018 г., II т. о.,
ТК, докладчик съдията Костадинка Недкова; Определение № 64 от 1.02.2017 г.
на ВКС по ч. т. д. № 453/2016 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Емил Марков)
върху адвокатския хонорар, вкл. при договори за правна защита и съдействие,
сключени на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, ДДС следва да
бъде начислен, като данъчната основа се формира от минималното адвокатско
възнаграждение съгласно Наредбата за минималните адвокатски
възнаграждения.
Формулиран е петитум, с който се иска от съда да прогласи за
недействителен Договор за потребителски кредит № № 390385, предоговорен
с Анекс № 405818 от 18.01.2021, който е неизменна част от първия, и всички
приложения към Анекса, сключен между М. Б. Т., ЕГН ********** в
качеството и на кредитополучател и "АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД, ЕИК: *********
в качеството му на кредитодател на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11,
ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК във връзка с чл. 26, ал. 1, предложение първо от ЗЗД.
При условие, че съдът отхвърли иска с правно основание чл. 22 от
Закона за потребителския кредит (ЗПК) във вр. с чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК във
връзка с чл. 26, ал.1, предложение първо от ЗЗД, се моли да прогласи за
недействителна клаузата на чл. 11 от Анекс № 405818 от 18.01.2021 вр. с чл.
10 от Приложение №1 към същия сключен между М. Б. Т., ЕГН ********** в
качеството и на Кредитополучател "АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД, ЕИК: ********* в
качеството му на кредитодател на основание чл.10а, ал.2 и чл. 19, ал.5 от ЗПК
във вр. с чл. 26, ал.1, предложение първо ЗЗД.
При условие, че съдът отхвърли иска с правно основание чл. 22 от
23
Закона за потребителския кредит (ЗПК) във вр. с чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК във
връзка с чл. 26, ал.1, предложение първо от ЗЗД моля да прогласите за
недействителна клаузата на чл. 7 от Приложение №1 към Анекс № 405818 в
частта и относно размера на възнаградителната лихва, сключен между М. Б.
Т., ЕГН ********** в качеството и на Кредитополучател и „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“
АД, ЕИК: ********* в качеството му на кредитодател, на основание чл. 26,
ал.1, предложение второ ЗЗД.
Моли се съдът да осъди „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК: ********* да
заплати на М. Б. Т., ЕГН **********, сумата от 236.00 лева, представляваща
дадено без основание, ведно със законната лихва за забава от датата на
подаване на исковата молба до окончателното й заплащане, на основание
чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД.
Моли се съдът да осъди „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК: *********, да
заплати на адвокат А. Д. сторените по делото разноски на основание чл. 38, ал.
1, т. 2 от Закона за адвокатурата, както са описани тук в исковата молба и
съгласно приложения списък на разноските, както и всички разноски по
делото.
Моли се, при отхвърляне на така предявените искове изцяло или
отчасти, съдът да съобрази, че според практиката на СЕС (т. 5 от Диспозитива
на Съединени дела C-224-19 и C-259-19) не се допуска правна уредба, която
позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в
зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били
върнати вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза
поради неравноправния и характер, като се има предвид, че подобна правна
уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да
упражни предоставеното от ЗДиректива 93/13 право на ефективен съдебен
контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи.
Моли се съдът, при отхвърляне на така предявените искове изцяло или
отчасти, да съобрази, че според практиката на СЕС (т. 84 и 87 от Диспозитива
на Решение на СЕС по дело С-714/22) член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1
от Директива 93/13, както и принципът на ефективност трябва да се тълкуват
в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява част от
процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от
размера на недължимо платените суми, които са му били върнати вследствие
24
на установяването на нищожност на договорна клауза поради неравноправния
и характер, като се има предвид, че подобна правна уредба създава
съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни
предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол
върху евентуалния неравноправен характер на договорни клаузи.
Следователно не може да се изключи възможността потребителят да е длъжен
да понесе част от съдебните разноски, които е направил, за да предяви иск за
установяване на неравноправния характер на договорна клауза, в случай на
частично уважаване — след обявяване на тази клауза за нищожна — на
искането му за връщане на недължимо платените въз основа на посочената
клауза суми, по- специално когато потребителят недобросъвестно упражнява
правото си на връщане. Ако обаче, след като искът за обявяване на нищожност
е бил уважен, искането за връщане е уважено само частично, поради това че за
посочения потребител е практически невъзможно или прекомерно трудно да
определи обхвата на правото си на връщане на тези суми, процесуалната
правна уредба, по силата на която същият потребител трябва да понесе част от
съдебните разноски във връзка с такова производство, може да го възпре да
упражни предоставените му от Директива 93/13 права.
Сочат се доказателства. Правят се доказателствени искания.
В законоустановения срок по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор
от ответника, с който се моли съдът да отхвърли изцяло претенциите на
ищцата М. Б. Т. за установяване на нищожност на Договор за потребителски
кредит № 390385 и Анекс № 405818 към Договор за потребителски кредит№
390385, на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК
във вр. с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.
Моли се съдът да отхвърли изцяло претенциите на ищцата М. Б. Т. за
установяване на нищожност на клаузата за неустойка, предвидена в Анекс №
405818 към Договор за потребителски кредит№ 390385 на основание чл. 22 от
ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК и чл. 10а, ал. 2 и чл. 19, ал. 5 по
ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.
Моли се съдът да отхвърли изцяло претенциите на ищцата М. Б. Т. за
осъждане на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД да заплати сумата от 236.00 лева, на
основание чл. 55, ал. 1, предложение първо от ЗЗД.
Счита се, че исковете на ищцата са изцяло неоснователни и
25
необосновани.
Счита се, че ищецът няма правен интерес от предявеният с исковата
молба иск за прогласяване на нищожността на договора и анекса, като същият
има правен интерес само от осъдителния иск за сумата от 236 лева -
недължимо платено като се позове на нищожността, който съдът е длъжен да
разгледа. Липсата на правен интерес от УИ прави същият недопустим.
Осъдителният иск съдържа в себе си искане за установяване на спорното
материално право. Такова искане за съединяване на установителен иск с
осъдителни искове е недопустимо, поради идентичност на предмета на спора.
Съгласно разпоредбата на чл. 124, ал. 1 от ГПК всеки може да предяви иск, за
да установи несъществуването на едно правно отношение, когато има интерес
от това. Правен интерес от искова защита ще е налице тогава, когато чрез
избрания способ ще може да се разреши съществуващ правен спор между
страните и то в най-пълна степен. Решението трябва да способства за
признаване или удовлетворяване на негово субективно материално право,
засегнато от посоченото действие. Не е налице правен интерес от иск, когато
ищецът разполага с друг по-ефективен способ за защита, а наличието на
правен интерес е абсолютна процесуална предпоставка. В този смисъл е
Решение №138 от 06.11.2020г. по гр. д. №36/2020г. на ВКС, 3-то отделение.
Сочи се, че съгласно съдебната практика липсва правен интерес от
предявяване на установителен иск, когато може да се предяви осъдителен иск.
Определение № 1766/27.06.2024 г. по въззивно ч. гр. д. № 1673/2024 г. на
Окръжен съд - Пловдив, Решение №35/01.09.2015г. по т.д.№407/2014г. на
ВКС, 2-ро отд., Решение №127/29.10.2010г. по т,д,№20/2010г. наВКС.
Твърди се, че за ищеца липсва правен интерес от предявените
установителни искове и считам процесуалното поведение на ищцовата страна,
предявявайки различни по вид искове, единият от които осъдителен и
съдържащ в себе си установителен иск, за злоупотреба с право и опит за
излишно натоварване на ответника с разноски.
Възразява се срещу материалния интерес на иска.
Изразява се несъгласие и се възразява срещу твърдението на другата
страна, че цената на иска е в размер на 1850.75 лева.
Сочи се, че понятието „цена на иск“ е нормативно определено в чл. 68
ГПК и това е паричната оценка на предмета на делото, като в отделните точки
26
на ал. 1 на чл. 69 ГПК нормативно са установени конкретни размери на цената
на исковете.
Сочи се, че съгласно чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК по искове за съществуване, за
унищожаване или за разваляне на договор и за сключване на окончателен
договор размерът на цената на иска е стойността на договора. В своята
константна практика /Решение № 76 от 15.07.2016 г. по т. д. № 888/2015 г. на
ВКС, I т. о. и др. /, ВКС приема, че определянето на цената на иска по
правилото на чл. 69, ал. 1, т. 4 от ГПК е относимо към иск за съществуване,
респ. несъществуване на договор, като в случай на обявяване на нищожност
на такъв договор се отрича възникването не само на конкретно вземане на
кредитора, а се оспорва изцяло съществуването на договорно
правоотношение, поради което договорът няма действие между страните. В
тези случаи искът има парична оценка съгласно чл. 68 от ГПК, която съвпада
със стойността на договора.
Сочи се, че с настоящия случай с исковата молба се претендира
нищожност на целия договор за кредит, поради което цената на иска се
определя като стойността на договора. В практиката на ВКС също е изяснено
и съдържанието на понятието "стойност на договора" - в общата хипотеза на
договор, с различен от придобиването на вещно право предмет, стойността на
договора се предопределя от оценката на обекта на разпореждане, дадена от
самите страни и материализирана в договорената цена /В този смисъл
Определение № 790 от 18.11.2013 г. по ч. т. д. 2946/2013 г. на ВКС, I т. о./.
Твърди се, че в настоящия случай предмет на договора за кредит е сума
от 800 лева. Същата е била предоставена на ищеца, като върху нея евентуално
биха са начислили всички акцесорни по договора за кредит вземания на
кредитора, които макар сумарно да надхвърлят сумата от 800 лева, не влизат в
понятието "стойност на договора" и съответно - цена на иска. Този извод не
може да бъде променен от установеното с чл. 19 и 23 ЗПК, доколкото тези
разпоредби са с материалноправен характер и регламентират реда за
определяне на годишния процент на разходите по кредита, респ. правните
последици от обявяването на договора за нищожен, поради което не са в
състояние да дерогират императивните процесуалноправни правила. (В този
смисъл Определение № 134 от 22.01.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 1958/2023 г., I
т. о., ТК; Решение № 19 от 22.02.2024 г. на ОС - Видин по в. гр. д. № 400/2023
27
г.; Решение № 89 от 16.05.2024 г. на ОС - Ловеч по в. гр. д. № 501/2023 г. и
много други).
Твърди се, че цялата сума за неустойка не следва да се включва в общата
цена, тъй като общият размер на неустойката зависи от това за какъв период
от време кредитът е бил необезпечен като това бъдещо несигурно събитие
зависи единствено от поведението на кредитополучателя
Счита се, че дори съдът да счете, че договорът е нищожен, то
материалният интерес на иска трябва да бъде променен.
Възразява се изцяло срещу твърденията, че Договор за потребителски
кредит № 390385 и Анекс № 405818 към договора се явяват нищожни.
Твърди се, че на 18.01.2021 г. между „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, в
качеството си на кредитодател, и М. Б. Т., в качеството си на
кредитополучател, бе предоговорен Договор за потребителски кредит №
390385 с Анекс № 405818. Договарянето между страните се осъществи чрез
средствата за комуникация от разстояние (електронна поща, уеб-сайт и
телефон), като договорът за кредит се сключи във формата на електронен
документ и правоотношението се реализира при спазване на изискванията на
Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, Закона за
задълженията и договорите, Закона за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги и приложимите към сключения договор за кредит
Общи условия на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД.
Твърди се, че преди кандидатстване за кредит М. Б. Т. е регистрирала
свой профил в системата на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, като е получил уникално
потребителско име и парола. За верификация на нейната самоличност при
създаването на профила си, тя е получила от моя доверител ПИН код под
формата на кратко електронно съобщение (СМС) на посочения от нея в
заявката телефонен номер, както и линк на посочената от нея електронна
поща. С краткото електронно (СМС) съобщение и линка на електронната
поща се удостоверява, че лицето, което желае да регистрира профил, е именно
лицето, което е подало заявката и именно това са неговите лични данни. След
получаване на линка М. Б. Т. е потвърдила профила си. Като част от процеса
по създаване на профила си и с оглед удостоверяване на самоличността на
кредитополучателя, М. Б. Т. е снимала личната си карта, направила е селфи с
личната си карта и е проведен телефонен разговор с нея. След успешното
28
реализиране на процедурите по верификация на самоличността на М. Б. Т.,
профилът и е потвърден.
Твърди се, че във вече регистрирания от кредитополучателя профил, М.
Б. Т. е попълнила заявка за кандидатстване за кредит. В Заявката за
кандидатстване клиентът е попълнил и е предоставил доброволно пълни и
верни данни относно своята самоличност като: трите си имена, ЕГН, Адрес
/постоянен и настоящ/, Лична карта, Месторабота, Мобилен телефонен номер,
актуална електронна поща, предпочитания начин за получаване на сумата по
кредита. В края на Заявката за кандидатстване и с оглед успешното и
попълване М. Б. Т. е потвърдила, че се е запознала и се съгласява с Общите
условия на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, приложими към договора за кредит, като
приемането на Общи условия е необходимо условие за изпращане на заявката
Твърди се, че след успешното потвърждаване на заявката, „АЙ ТИ ЕФ
ГРУП“ АД е разгледал предоставената от М. Б. Т. информация и въз основа на
тази информация и след проверка в Централния кредитен регистър е одобрил
М. Б. Т. за искания от нея кредит. След одобряване на кредита моят доверител
е изпратил на електронната поща на М. Б. Т. Договор за потребителски кредит
№ 390385 и Анекс № 405818 към Договор за потребителски кредит № 390385,
заедно с приложимите Общи условия на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, също така
Стандартен Европейски Формуляр и Погасителен план, като в мейла е
прикачил два броя линка - „Приеми договора” и „Откажи договора”. С оглед
сключването на Договора за кредит и като доказателство за съгласието на
ищцата с договора за кредит и Общите условия М. Б. Т. е активирала линка
„Приеми договора”.
Сочи се, че това се потвърждава и от твърденията на ищцата в исковата
молба, поради което моля съдът да счете за безспорни между страните
обстоятелствата по сключване на Анекс № 405818, предоставяне и усвояване
от кредитополучателя на заема в размер на 800 лева.
Възразява се срещу твърденията на ищцата, че не били спазени
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК.
Сочи се, че съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК договорът за кредит следва да
съдържа като задължителен реквизит лихвеният процент по кредита,
условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който
е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и
29
процедурите за промяна на лихвения процент. Съгласно договора за кредит се
установява, че Кредитополучателят дължи на Кредитодателя Годишна
фиксирана лихва за ползване на кредита в размер на 40.55% върху главницата
по кредита. Лихвата за ползване на кредита на ден е в размер на 1/365 от
Годишната лихва за ползване на кредита. Следователно в договора за кредит
изрично е установен годишният лихвен процент на кредита и условията за
прилагането му, тоест - прилага се по отношение на главницата по кредита, че
същата се начислява на годишна база и че лихвата на ден се изчислява като
1/365-а от размера на годишната лихва. Видно от договора лихвата е
фиксирана, а не плаваща и не е свързана с референтен лихвен процент, поради
което такъв не е посочен в договора. Видно е и че лихвеният процент не се
променя и в договора не са предвидени условия или процедури за промяна на
размера на лихвата.
Възразява се срещу твърденията, че уговорената между страните
годишна лихва в размер на 40.55% била нищожна поради противоречие с
добрите нрави. Моля съдът да има предвид, че не е налице законова норма,
която да определя, че възнаградителната лихва не трябва да надхвърля
трикратният размер на законната лихва. Единственото законово ограничение е
установено в чл. 19, ал. 4 от ЗПК, което определя, че „Годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България.” Имайки предвид, че ГПР е
изчислен на 49.00% съгласно формулата по Приложение 1 от ПЗР на ЗПК, то
ограничението по чл. 19, ал. 4 от ЗПК е изцяло спазено. В тази посока ни
навежда и съдебната практика, изразена в Решение № 1440 от 27.02.2019 г. по
ВГД№ 9176/2018 г. по описа на Софийски Градски Съд, IV- Г състав.
Твърди се, че лихвата по договора е възнаградителна, за ползване на
дадената парична сума. Към датата на сключване на процесния договор,
обективен критерий за преценка дали с клаузата за уговорената лихва е
нарушен принципът на справедливост и са създадени условия за
неоснователно обогатяване на моя доверител, не са уредени. Няма законова
или подзаконова рамка към момента на сключване на договора, следователно
съдът следва да съобразява обстоятелствата, при които е сключен договорът, а
именно: заемодателят е небанкова финансова институция, предоставяща
парични средства по занятие, без каквито и да е обезпечения и с висок риск от
30
несъбираемост. Той е търговец, който следва да реализира печалба и това не
противоречи на добрите нрави. Практиката на съдилищата за обявяване на
недействителни съглашения за възнаградителна лихва и ГПР, която
надвишава 3 пъти законната такава за просрочени задължения е
преустановена с приемането на новата алинея 4 на чл. 19 от ЗПК, която
увеличава размера на 5 пъти, който се явява по-адекватен. Аргумент за това се
явява и обсъждането на законодателната промяна (СТЕНОГРАМА от
обсъжданията на проекта на Закон за изменение и допълнение на Закона за
потребителския кредит № 454-01-8 от 30.01.2014 г., 42-то НС), където се
обосновават нужда от предоставяне на по-високи лихвени лимити за
финансови небанкови институции, чиято кредитна дейност е застрашена с
висока степен на несъбираемост и приходите от лихви следва да покриват
загуби от рисково кредитиране на неплатежоспособни длъжници, формиращо
50% от оборотната дейност. Именно по тези съображения в парламента се е
наложило поставяне на лимит, позволяващ договаряне на лихвени проценти
от 50 пункта. Тъй като възнаградителната лихва не надвишава 5 кратния
размер на законната лихва за просрочени плащания, а ГПР действително не го
надвишава, то настоящия съдебен състав не следва да счита, че уговорката за
заплащането на възнаградителна лихва е недействителна към момента на
сключване на договора.
Сочи се, че видно от приложения по делото договор, размерът на
лихвения процент по кредита е изрично и ясно посочен, както и размерът на
ГПР, като същевременно тези размери са съобразени със законовите
ограничения за този вид договори (чл. 19 от ЗПК). Не се установява наличие
на скрито оскъпяване на кредита чрез включване в погасителните вноски на
задължения за разходи, неустойки и други. Така и Решение № 65 от 29.03.2022
г. по Гражданско дело № 6/2022 г. по описа на ОС - Ловеч, Гражданско
отделение, 3 състав; Решение № 9411 от 22.08.2022 г. по Гражданско дело №
42586/2021 г. по описа на СРС, Първо гражданско отделение, 26 състав;
Решение № 9216 от 15.08.2022 г. по Гражданско дело № 42588/2021 г. по описа
на СРС, Трето гражданско отделение, 176 състав; Решение № 19 от 02.02.2023
г. по Въззивно гражданско дело № 490/2022 г. по описа на ОС - Ловеч, II-и
състав; Решение № 7914/17.05.2023 г. по Гражданско дело № 33154/2022 г. по
описа на СРС, ГО, 176 състав.
Сочи се, че видно от текста на договора, общите условия и погасителния
31
план, изрично са посочени размерите на ГПР и ГЛП, съобразени със
законовите изисквания, като липсва основание оспорените разпоредби да се
счетат за неотговарящи на изискването за добросъвестност и водещи до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя. В този смисъл са Определение № 25 от 18.01.2022
г. на ВКС по гр. д. № 2551/2021 г., IVг. о., Определение № 60451 от 3.06.2021 г.
на ВКС по гр. д. № 850/2021 г., III г. о., Решение № 1396 от 22.12.2021 г. на
САС по в. гр. д. № 1601/2021г.
Завява се, че категорично не се споделя довода, че клаузата за
възнаградителна лихва е недействителна поради противоречие с добрите
нрави и че същата е прекомерна и неравноправна.
Посочено е, че ответното дружество е запознато практиката на ВКС,
която указва в кои случаи възнаградителната лихва по договори за
потребителски кредит е недействителна, а именно когато надхвърля два пъти
законната лихва при обезпечени кредити и три пъти -при необезпечени
кредити. Следва да се посочи, че тази практика е формирана преди
изменението на чл.19, ал.4 ЗПК /в сила 23.07.2014 г./ и касае договори за
кредит, сключени преди изменението.
Сочи се, че съгласно чл.19, ал.4 ЗПК /в сила 23.07.2014 г./ годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Република България.
Сочи се, че безспорно елемент от ГПР е възнаградителната лихва.
Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК е допустимо възнаградителната лихва дори да е 5
пъти по-голяма от законната лихва, ако е единственият разход по кредита. В
процесния договор единственият разход, който формира ГПР е договорната
лихва, доколкото не са предвидени други в самия договор. С оглед изложеното
считаме, че не е налице противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК и чл. 19, ал. 4
ЗПК.
Сочи се, че няма пречка страните да уговорят договорна надбавка в
размер по-голям от законната лихва. В случая уговорената възнаградителна
лихва не противоречи на добрите нрави, до който извод се достига след
преценка на конкретните данни по случая - срока на договора, размерът на
кредита, размера на възнаградителната лихва спрямо размера на кредита и
32
рискът от сделката, който носим, с оглед факта, че като небанкова финансова
институция се издържаме от собствената си печалба, както и автономията на
волята и факта, че кредитът не е обезпечен. Няма нарушение и на чл.19, ал.4
ЗПК, доколкото ГПР /в който е включена възнаградителната лихва/ е в размер
на допустимия от закона.
Сочи се, че съгласно сключения между страните договор за кредит,
размерът на годишния процент на разходите е изчислен съгласно формулата,
посочена в Приложение 1 от Преходните и заключителни разпоредби на ЗПК.
Също така в приложимите към процесния договор Общи Условия на „АЙ ТИ
ЕФ ГРУП“ АД отново е посочен начинът на изчисляване на ГПР. Отделно от
горното, в приложимия Стандартен Европейски Формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити, Приложение № 2 към чл. 5, ал. 2 от
ЗПК, също е посочен и индивидуализиран ГПР.
Твърди се, че не следва разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК да се
тълкува разширително, в смисъл че нарушение, водещо до недействителност
по чл. 22 ЗПК е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР,
но и когато формално е налице такова посочване, но посочения в договора
размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните.
Това е така, тъй като всъщност разширителното тълкуване на посочената
разпоредба, представлява тълкуване и прилагане по разширителен начин на
възприето от Европейския парламент и Съвета правило в разпоредбата на чл.
10, параграф 2, б. “ж” от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и
на Съвета от 23 април 2008 г., което е недопустимо, след като националното
законодателство е възприело и транспонирало посоченото правило по точен и
пълен начин чрез Закона за потребителския кредит. Нормативната цел, която е
установена в Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
23 април 2008 г. е осигуряване на максимална информираност на
потребителите, при сключване на договори за кредит при условия, които са
отнапред установени от икономически по-силната страна в
правоотношението. Следователно, дори при нарушение на разпоредбите,
установяващи необходимото съдържание на договора за потребителски
кредит, следва да намери приложение установената в чл. 22 ЗПК санкция,
единствено в случаите, когато за потребителя би останал неясен размера на
задължението по кредита и начина на неговото формиране. В процесния
случай това задължение е установено в глобален размер и като част, която се
33
добавя към размера на вноска по кредита, поради което за потребителя
съществува яснота относно точния размер на задължението му и общата
стойност на кредита.
Сочи се, че разпоредбата на чл.11, ал. 1, т.10 от ЗПК не предвижда в
договора за потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени
всички разходи, включвани в ГПР, а единствено да се посочат допусканията,
използвани при изчисляване на ГПР. Терминът „допускания“ се използва в
смисъл на предвиждания за бъдещето, а не в смисъл на разходи, част от ГПР.
Тези допускания или предвиждания са изчерпателно изброени както в чл. 19
от Директива 2008/48 на Европейския Парламент и на Съвета относно
договорите за потребителски кредити, така и в издадения в нейно изпълнение
ЗПК и по-точно в точка 3 от Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК.
Сочи се, че допусканията се делят на две групи: първата група са базови
допускания (чл.19, т.3 и т.4 от Директива 2008/48 и т. 3 букви "а" и "б"
Приложение № 1 към ЗПК) и допълнителни допускания (чл.19, т.5 от
Директива 2008/48 и т. 3 букви - в, г, д, е, ж, з, и, к, л, м към ЗПК): Първата
група допускания биха имали значение за всеки вид потребителски кредит,
докато допълнителните допускания касаят определени видове кредити, като
револвиращ кредит, овърдрафт или договор за кредит с неопределен срок,
чиято легална дефиниция е дадена в буква "ж" на приложение № 1 към чл. 19,
ал. 2 ЗПК. При посочените в тази разпоредба кредити, за да може да се
изчисли и посочи един точен процент на ГПР при сключване на договора, се
налага да се правят допускания за бъдещето, за да се изчисли ГПР като една -
единствена ставка с точност поне един знак след десетичната запетая (т.2, б.
"г" от Приложение № 1 към ЗПК), което е детайлно разяснено в решение на
СЕС С- 290/19г. Твърди се, че в настоящия случай е приложимо единствено
първото базово допускане по т. 3, буква "а" на приложение № 1, а именно да
се допусне, че договорът ще е валиден за срока, за който е бил сключен, и
кредиторът и потребителят ще изпълняват своите задължения в съответствие с
условията и сроковете по договора. Второто базово допускане касае
уговорени променливи лихвени проценти, а в процесния договор лихвеният
процент е фиксиран и подобни допускания са неприложими. Допълнителните
допускания също не са приложими, защото касаят хипотези на
горепосочените видове потребителски кредити, какъвто настоящият не е.
34
Сочи се, че доколкото случая приложимо е единствено първото базово
допускане по т. 3, буква "а" на приложение № 1 към ЗПК, което е императивно
посочено в закона и се прилага за всеки един договор за потребителски
кредит, неговото не посочване само по себе си не е от естество да обоснове
недействителност на клаузата, уреждаща ГПР.
Сочи се, че смисълът на закона е кредитополучателят да се запознае
предварително с размера на сумата, която ще върне под формата на ГПР, което
изискване в случая е изпълнено. По така изложените съображения, считаме,
че при сключване на договора за кредит не е допуснато нарушение на чл. 11,
ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Така и актуалната съдебна практика, изразена в Решение
№ 1663/04.10.2021 г. по Гражданско дело № 2635/2021 г. по описа на РС-
Пловдив; Решение № 1665/04.10.2021 г. по Гражданско дело № 2709/2021 г. по
описа на РС-Пловдив; Решение № 1440 от 27.02.2019 г. по в. гр. д. № 9176 /
2018 г. на Възз. IV-г състав на Софийски градски съд; Решение № 261586 от
03.12.2020 г. по в. гр. д. № 13797 / 2019 г. на Възз. IV-б. състав на Софийски
градски съд;
Сочи се, че обстоятелството дали предвидената в договора неустойка
следва да бъде включена в ГПР е въпрос относим към действителността на
тази клауза, а не на договора за кредит като цяло, което е предвидено изрично
в разпоредбата на чл.19, ал.5 ЗПК, която е в смисъл, че вземанията, които
следва да са включени в ГПР, но не са включени и с тях ГПР ще е повече от 50
% са недействителни. Волята на законодателя е била именно това, което се
разбира и от чл.19, ал.6 ЗПК, съгласно която при плащания по договори,
съдържащи клаузи, които са обявени за нищожни по ал. 5, надвзетите средства
над прага по ал. 4 се удържат при последващи плащания по кредита.
Посочва се, че задължението за неустойка не е разход по кредита, който
следва да се включи в ГПР, съгласно чл. 19, ал. 1, вр. с пар. 1 от ДР на ЗПК, а
по своята същност е обезщетение за неизпълнение. В договора не са посочени
взетите предвид допускания на ГПР, доколкото в случая ГПР е неизменен,
формиран е от фиксирано вземане - възнаградителна лихва, което не се
променя, при никакви условия, поради което не са посочени взети предвид
допускания при изчисление на ГПР, доколкото такива няма.
Сочи се, че в договора ясно и недвусмислено е посочено, с фиксирани,
неподлежащи на промяна суми, какъв заем се отпуска, при каква
35
възнаградителна лихва, каква неустойка, за какво и в какъв размер, които
формират и общо дължимата сума по кредита. Тоест в договора няма никаква
неяснота каква сума ще следва да връща длъжника по него, за да се чувства
заблуден от посочения ГПР. Наред с това клауза за ГПР, сама по себе си, не
води до създаване на някакви задължения на потребителя. Клаузата за размера
на ГПР е обвързана с други клаузи от договора, в които са предвидени
вземания, които се включват ГПР, които именно клаузи създават задължения и
за които именно следва проверка, дали отговарят на изискванията на чл.19,
ал.4 ЗПК, а не клаузата за ГПР сама по себе си. Няма как разпоредбата, в която
е посочен процент на ГПР да заблуждава потребителя, доколкото в договора
са посочени всички параметри по него и какви са дължимите по него суми в
общ размер и разбити по вид и размер.
Посочва се, че в Закона за потребителския кредит лимитивно и
изчерпателно са предвидени основанията за недействителност на договора за
потребителски кредит и същите не могат да бъдат заменяни с други и да се
тълкуват превратно и разширително, а именно, че при неправилно посочен
ГПР да се счита, че договорът е недействителен като цяло, при положение, че
има изрична разпоредба, която регламентира това, а именно чл.19, ал.4 ЗПК.
Възразява се и се оспорват твърденията на ищцата, че предвидената
неустойка била недействителна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, включително
поради надхвърлянето на нейните функции, присъщи на всяка неустойка,
следователно поради накърняване на добрите нрави.
Сочи се, че чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК изрично предвижда, че при
изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват
разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си
по договора за потребителски кредит. Начисляването на неустойка в
настоящия случай се извършва и произтича от неизпълнение на задължението
на кредитополучателя да учреди и/или представи надлежно обезпечение на
кредита - поръчители или банкова гаранция. Годишният процент на разходите
има за цел да информира потребителя какви ще са му разходите, ако
изпълнява надлежно и в срок задълженията си по договора за кредит, а няма за
цел да включва в себе си евентуални компоненти, които са поставени под
условие, че кредитополучателят не изпълни задължението си по договора.
Посоченият годишен процент на разходите по договора за кредит е в размер на
36
49,00% и е съобразен с всички изисквания на ЗПК, като са взети предвид
допусканията съгласно Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК.
Сочи се, че начислената неустойка представлява адекватно обезщетение
за неизпълнение на задължението на кредитополучателя да предостави
обезпечение по договора си за кредит. В Приложение № 5 към процесния
договор изрично е посочено, че неустойката се дължи само за периоди, в които
кредитът е бил без осигурено обезпечение, респективно ако
Кредитополучателят осигури надлежно обезпечение по кредита, макар и след
изтичането на срока за нейното представяне, неустойката спира да се
начислява. Неизпълнението на задължението за представяне на описаните в
договора за кредит обезпечения се явява неизпълнение на установено между
страните задължение, като кредитополучателят е бил информиран за
наличието на тази неустойка още при предоставяне на приложимия
Стандартен европейски формуляр. Кредитополучателят е знаел и е бил
информиран по отношение на изискванията за обезпечение чрез Стандартния
европейски формуляр преди подписване на договора за кредит и с оглед на
това е могъл да прецени дали да сключи или не кредита, респективно да се
съгласи с условията по кредита. От друга страна, кредиторът е свободен по
своя преценка да определи какви да бъдат изискванията за обезпечение с
оглед кредитоспособността и финансова надеждност на всеки
кредитополучател. Считаме, че въпросната неустойка и нейният размер е
съразмерен на обезпечителната и обезщетителната функция на неустойката.
Счита се, че условията на сключения между страните потребителски
кредит, ведно с Погасителния план, явяващ се неразделна част от него, пряко
кореспондират с действащите норми на материалното право и водят до
законосъобразни правни последици, като не са в противоречие нито със
закона, нито с добрите нрави. Съображенията ни в тази насока са следните:
На първо място, неустойката има три основни функции: обезпечителна;
обезщетителна и санкционна. Сочи се, че в конкретния случай имаме
договорена между страните компенсаторна неустойка за неизпълнение на
договорно задължение, като страните по тази клауза са акцентирали върху
обезщетителната функция на неустойката. Този извод е верен, поради това че
Заемодателят предоставя високо рисков паричен заем на потребител: бързо
одобрение, без поръчител, без допълнителни обезпечения, липсва съгласие за
37
директен дебит от трудово възнаграждение и/или банкова сметка, както при
един банков потребителски кредит, кредитът не е и застрахован, което
евентуално да поправи вредите. Неустойката по кредита е предвидена не като
част от ползването на паричния заем, а като неизпълнение на задължението за
обезпечаване на същия - именно, за да обезщети липсата на поръчители или
банкова гаранция, които да гарантират изпълнението на договорните
задължения и кредиторът, при неизпълнение, да има право да поиска
вземанията си и от тях. Никой кредитор не иска да предоставя рискови,
невъзвръщаеми заеми, затова и страните договарят неустойка, която да
обезщети вредите, които се изразяват в необезпечаване на заема и неговото
изпълнение от страна на трети физически лица или предоставяне на банкова
гаранция.
Сочи се, че клаузата за неустойката е ясно и точно формулирана, няма
неясноти по отношение на нейното съдържание. В обичайната практика по
отпускане на кредити на физически лица, кредитните и финансовите
институции при сключване на договора за кредит искат от кредитополучателя
да осигури солидарни длъжници, чрез които да обезпечи вземането си. През
последните няколко години се установява практика това осигуряване на
солидарни длъжници при сключване на договора да се уговаря като
задължение на кредитополучателя да ги осигури след сключване на договора
и в определен срок, като по този начин му се предоставя кредитът незабавно и
при облекчени условия. Разбира се, всяко преимущество има своята цена, като
в тези случаи практиката се ориентира към уговаряне на клаузи за неустойка,
в случай на неосигуряване в уговорения срок от кредитополучателя на
солидарни длъжници. Това е нормално, тъй като кредитодателят поема голям
риск, давайки необезпечен кредит и поставен пред възможността да не може
да събере вземането си, като именно тази клауза за неустойка цели
гарантиране на последващо обезпечаване на кредита. Друг е въпросът, че
голяма част от кредитополучателите пренебрегват тази клауза по един или
други причини, надявайки се същата да не се приложи. Този толеранс към
кредитополучателя да получи кредита веднага, без да осигури към момента на
сключване на договора на нужното обезпечение, не може да се тълкува като
уговаряне в негов ущърб и да води до извод за противоречие на тази клауза с
добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Твърди се, че тази неустойка, като размер и вреди, които обезщетява, е
38
индивидуално договорена между страните и това я прави равноправна клауза
съгласно Закона за защита на потребителите, т.е. създава равнопоставеност на
правните субекти и еднакво проявление на автономията на воля в търговския
оборот. Клаузата за предоставяне на обезпечение е индивидуално договорена
между страните, тя не е инкорпорирана в Общите Условия на „АЙ ТИ ЕФ
ГРУП“ АД (ОУ), върху които ОУ кандидат-кредитополучателят да не може по
никакъв начин да влияе, поради това че те са предпоставка за сключването на
договора и той, след като се запознае с тях, следва да ги приеме, за да
продължи към сключването на договора кредит. Нещо повече, размерът на
уговорената между страните неустойка при неосигуряването на лица, които да
поръчителстват за задължението на потребителя, или при непредоставянето на
банкова гаранция, не е еднакъв за всички отпуснати от Дружеството кредити,
а се преценява във всеки отделен случай с оглед всеки отделен потребител,
като се взимат предвид и размерът на предоставяния кредит, уговорките за
погасяването му и други допълнителни условия, утвърдени в дългогодишната
практика на представляваното от мен дружество.
Възразява се срещу твърденията, че била налице заблуждаваща
търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита
на потребителите.
Счита се, че не е налице посочен ГПР, различен от реално приложимия
такъв по процесния договор и анекс. Подробна аргументация се съдържа в
горните съображения на настоящия отговор на искова молба. Сочи се, че с
оглед на горепосоченото се установява, че процесният Договор за
потребителски кредит и Анекс към него са изцяло действителени и са спазени
всички законови условия.
Възразява се срещу твърденията за заплащане от страна на М. Б. Т. на
сумата от 1036 лева по Анекс № 405818.
Твърди се, че по отношение на иск с правно основание чл. 55, ал. 1,
предл. 1 от ЗЗД, в тежест на ищеца е да установи при пълно и главно
доказване, че е заплатила твърдяната сума, че тя е постъпила в патримониума
на ответника, че това разминаване на блага от имуществото на ищеца в
имуществото на ответника е без правно основание, т. е. без да е било налице
годен юридически факт.
Оформен е петитум, с който се иска от съда да отхвърли исковите
39
претенции, тъй като процесният договор за кредит и анекс към него се явяват
изцяло действителени, включително клаузата за неустойка, следователно
претенциите на ищцата срещу моя доверител „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД се
явяват неоснователни и необосновани.
В случай, че ищцата допълни или конкретизира исковата си молба или
изрично оспори твърденията на ответното дружество, изложени в този
отговор или в съдебно заседание, се моли да му бъде дадена възможност да
направи допълнителни искания.
В случай че са налице предпоставките за това, се моли да бъде приложен
чл. 238, ал.2, изр. 1 ГПК.
Моли се в полза на ответното дружество да бъдат присъдени
направените съдебни разноски, в т.ч. изплатеното адвокатско възнаграждение.
Сочат се доказателства. Правят се доказателствени искания.
По делото е постъпило становище от ищцата М. Т., чрез пълномощника
й адв. Д., с вх. № 19596/01.08.2024 г., с което сочи, че в отговора си ответникът
навежда твърдения, че ищцата няма правен интерес от завеждането на иска.
Твърди, че ищцата М. Т. е потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 от
Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите. Това
означава, че по отношение на сключения с ответника Договор за паричен заем
№ 390385 се прилагат разпоредбите както на Закона за потребителския кредит
(ЗПК), така и на Закона за защита на потребителите (ЗЗП) (вкл. в частта
относно защита на потребителите при неравноправни клаузи, включени в
потребителски договори), а също така и е приложима практиката на Съда на
Европейския съюз в областта на потребителското право във връзка с
Директива 93/13, Директива 2008/48, която тълкува и създава
основополагащи задължителни правни разрешения за съдилищата на всички
държави-членки, каквато е и Република България, тъй като потребителите се
ползват с допълнителна защита в гражданския оборот.
Твърди, че допълнително, до колкото процесния договор представлява
правоотношение между ищцата и ответното дружество, ищцата има право да
адресира всеки спор във връзка с него пред компетентния национален съд, за
да защити правата си, в случай, че те са нарушени и още повече - ако търпи
неблагоприятни последици от това - възможност, изрично предвидена в чл.
124 ГПК. Именно тази причина формира интересът на ищцата -
40
неблагоприятните последици от недействителен договор за потребителски
кредит, чието съдържание противоречи от една страна на императивни
законови норми, а от друга - на добрите нрави.
Твърди, че с оглед гореизложеното ищцата има правен интерес от
предявяването на иск за обявяване на нищожност на процесния договор,
сключен между нея като заемополучател, имащ качеството на потребител и
„Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК *********, като заемодател.
Твърди, че съгласно нормата на чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК цената на иска при
унищожаване или разваляне на договори, в частност - в тяхната цялост, се
формира на база общата материална стойност на правоотношението. В случая
това представлява общотърсимата по процесния договор за паричен заем
сума, която включва главница, лихва, неустойки, такси и всички други
оскъпяващи заема суми, дължими от ищцата.
Твърди, че относно възражението, че договорът за потребителски кредит
№390385 и Анекс № 405818 не са нищожни.
Твърди, че твърденията на ответника, че сключените договор за
потребителски кредит №390385 и Анекс № 405818 не са нищожни, са
неоснователни. В исковата молба сме навели множество и дословни
аргументи в този смисъл, от които става ясно, че процесните договор и анекс
противоречат на императивните норми на ЗПК, уреждащи методът за
изчисляване на ГПР.
Твърди, че в процесния случай ГПР е неправилно посочен, тъй като в
него не се включва предвидената неустойка, която съгласно аргументите в
исковата молба има характер на скрито възнаграждение за кредитора.
Съдържайки неправилно посочен ГПР, процесните договор за потребителски
кредит №390385 и Анекс № 405818 са недействителни в своята цялост на
основание чл. 22 ЗПК.
Твърди, че относно възражението срещу твърдението на ищеца, че
предвидената неустойка е недействителна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Твърди, че неустойката в процесния случай не изпълнява присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, а се явява скрито
възнаграждение за кредитодателя - ответник.
Сочи, че е видно, че такава уговорка противоречи на добрите нрави по
смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, тъй като нарушава принципа на
41
справедливост и излиза извън обезпечителните и обезщетителните функции,
които законодателят определя. Тя нарушава принципа на справедливост и не
държи сметка за реалните вреди от неизпълнението /в т. см. Решение № 74 от
21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 541/2010 г., IV г. о., ГК и Решение № 2882 от
31.07.2022 г. на РС - Пловдив по гр. д. № 9322/2021 г./
Твърди, че допълнителен аргумент за нищожността на клаузата, с която
е уговорена тази неустойка може да бъде изведен и от Директива 2008/48/ЕО,
доколкото в случая не е спорно, че заемодателят е финансова институция. От
член 8, параграф 1 от Директивата в светлината на съображение 28 става ясно,
че преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи
оценка на кредитоспособността на потребителя. В този смисъл в съображение
26 се посочва, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено
важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не
предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността.
Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да предпази
потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринася за
постигането на целта на Директива 2008/48/ЕО, която се състои, както става
ясно от съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските
кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области,
която се приема като необходима, за да се осигури на всички потребители в
Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да
се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на
потребителски кредити. В този смисъл и решение от 27.03.2014 г. по дело C-
565/12 на СЕС по повод преюдициално запитване.
Сочи, че предвид това клауза, която предвижда, че се дължи неустойка
при неосигуряване на поръчител или банкова гаранция, е в пряко
противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза прехвърля
риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия
длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията.
По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение
след като кредита е отпуснат, като ако не го напри, дългът му нараства, тоест
опасността от свръхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Целта е, ако има
42
съмнение в платежоспособността на длъжника, първо да се поиска
обезпечение и след предоставянето му да се да отпусне кредитът, която
практика би съответствало на изискванията на Директивата.
Твърди, че искането на ответника за отхвърляне на ангажираните от
ищеца доказателствени искания, са неоснователни.
Сочи, че съгласно нормата на чл. 190 ГПК всяка страна разполага с
правото посредством искане от съда да получи от другата страна намиращ се у
нея документ. До колкото счетоводните книги, били те в хартиен или
дигитален формат, представляват документи, то исканията на ищеца са в
рамките на нормата, като тези искания не касаят изготвянето на нов документ,
а предоставянето на информация от съществуващ такъв.
По доказателствената тежест съдът указва на страните, че всяка от тях
носи доказателствена тежест за установяване на фактите и обстоятелствата, на
които основава своите искания и възражения.
Ищцовата страна следва да докаже твърденията си за недействителност
на сключения договор за потребителски кредит и на отделните клаузи от него.
Ответната страна носи доказателствената тежест по отношение на
възраженията, които са направени с отговора на исковата молба, както и носи
доказателствената тежест да установи, че процесния договор за
потребителски кредит е сключен между страните, съобразно изискванията на
закона и не противоречи на добрите нрави.
С Определение № 1981/05.07.2024 г. съдът е приел представените от
ищеца и приложените към отговора на ответника писмени доказателства.
Съдът следва да се произнесе по исканията на страните, по които не се е
произнесъл към настоящия момент:
Такова искане се съдържа в депозираната искова молба, с правно
основание чл. 190 от ГПК, като ищцовата страна е отправила искане да бъде
задължен ответника на основание посочената разпоредба да представи
справка, от която да е видно какъв е размера на всички плащания, които са
отразени и са постъпили от ищцата по Договор № 390385/29.08.2020 г.
Съдът намира това искане за допустимо и основателно, тъй като в
тежест на на ищцовата страна е да докаже плащането на сумата, чието
връщане претендира. Неоснователни са възраженията на ответната страна,
43
съгласно които същата не разполага с такава справка за извършени плащания
и не следва да бъде задължавана да съставя такъв документ единствено за
нуждите на настоящото производство. Съгласно нормата на чл. 190 от ГПК
всяка страна разполага с правото да иска от съда да задължи другата страна да
представи намиращи се у нея документи. Съдът споделя становището на
ищцата, тъй като счетоводните книги представляват документи, а самото
искане касае не изготвянето на нов документ, а представянето на информация
от съществуващ такъв.
Воден от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
На основание чл. 190 от ГПК ЗАДЪЛЖАВА ответната страна, в срок не
по-късно от следващото открито съдебно заседание, да представи намиращ се
у нея документ, а именно справка, от която да е видно какъв е размера на
всички плащания, които са отразени и са постъпили от ищцата по Договор №
390385/29.08.2020 г.
На основание чл. 190, ал. 2 от ГПК ПРЕДУПРЕЖДАВА ответната
страна, че не представянето на документа ще се преценява от съда съгласно
разпоредбата на чл. 161 от ГПК, като съдът с оглед обостоятелствата по
делото може да приеме за доказани фактите, относно които страната е създала
пречки за събиране на допуснатите доказателства.
Съдът следва да се произнесе по останалите направените от страните
искания в подадените писмени молби и становища, като в подадената от
ищцата молба, с вх. № 20277/24.09.2024 г. е отправено искане с правно
основание чл. 238 от ГПК, съдът да постанови неприсъствено решение срещу
ответната страна.
Съдът намира това искане за неоснователно, тъй като видно от
материалите по делото ответната страна е подала писмен отговор в
законоустановения срок и е изразила становището си срещу предявените
срещу нея претенции.
Съдът счита, че следва да приеме представените към молбата списък на
разноски, договор за правна защита и съдействие, справка за регистрация на
адв. Д. и становище от НАП.
По аналогични съображения съдът счита, че следва да отхвърли
искането на ответната страна за постановяване на неприсъствено решение
44
срещу ищцовата страна, тъй като не са налице предпоставките на чл. 238, ал. 2
от ГПК. Видно от материалите по делото ищцовата страна е взела становище
по отговора на исковата молба и е поискала разглеждане на делото в тяхно
отсъствие.
Воден от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на ищцовата страна за
постановяване на неприсъствено решение срещу ответника на основание чл.
238, ал. 1 от ГПК.
ПРИЕМА представените с молба вх. № 23277/24.09.2024 г. списък на
разноски, договор за правна защита и съдействие, справка за регистрация на
адв. Д. и становище от НАП.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на ответната страна за
постановяване на неприсъствено решение срещу ищцата на основание чл. 238,
ал. 1 от ГПК.
Съдът счита, че към настоящия момент делото не е изяснено от
фактическа и правна страна, поради което същото следва да се отложи за
друга дата.
Воден от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ОТЛАГА делото и го НАСРОЧВА за 29.11.2024 г. за 10:30 ч., за която
дата и час страните уведомени по реда на чл. 56, ал. 2 от ГПК.
Протоколът написан в съдебно заседание, което приключи в 10:59 часа.
Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________
Секретар: _______________________
45