Р Е Ш Е Н И Е
№ 57 21.06.2019
година гр. Омуртаг
В ИМЕТО НА НАРОДА
Районен съд
Омуртаг
на двадесет
и първи май две хиляди и деветнадесета година
в публично
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕТА ПЕТРОВА
Секретар: Диянка Константинова
като разгледа докладваното от съдията Анета Петрова
гражданско дело номер
№ 104 по описа за 2018 година,
за да се произнесе съобрази
следното:
Предявени са в условията на обективно кумулативно съединяване следните
установителни искове: 1/главен иск с правно основание чл. 422 от ГПК във вр. с чл.
79 ЗЗД във вр. с чл. 430, ал. 1 ТЗ, чл. 9 ЗПК и чл. 138 ЗЗД с цена 4 008.16 лева,
2/ иск с правно основание чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 79 ЗЗД във вр. с чл. 430,
ал. 2 ТЗ и чл. 138 ЗЗД във вр. с чл. 4 от Договор за кредит № 320-01096/13.07.2009
г. с цена 1 073.14 лева и 3/ иск с правно основание чл. 422 от ГПК във вр. с чл.
79 ЗЗД и чл. 138 ЗЗД във вр. с чл. 6 от Договор за кредит № 320-01096/13.07.2009
г. с цена 2 692.14 лева.
Ищецът „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД със седалище град С., бул.
*** № ***, с ЕИК *********, представляван от упълномощените от С.А.П. –
изпълнителен директор и Н.В.Н. – изпълнителен директор, Н. К. – управител на „ПИБ“
АД – клон Т., и Д.И.Д. – юрисконсулт на „ПИБ“ АД, посочва, че видно от публично
достъпните вписвания в търговски регистър е универсален правоприемник на ТБ“ МКБ
Юнионбанк“ АД, което е кредитор по процесния договор за банков кредит, като с
това мотивира активната си процесуална легитимация по исковете. Посочва, че
като задължително условие за отпускане на кредита по Договор за кредит № 320-01096/13.07.2009
г., сключен между ТБ“ МКБ Юнионбанк“ АД и кредитополучателя Н.Х.А., е било
сключването на договор за поръчителство, какъвто е и сключен между банката и
ответника И.. В исковата молба се твърди, че поради настъпване на крайния падеж
на кредита на 13.07.2017 г., цялата дължима сума по този договор към посочената
дата е станала изцяло изискуема и за двамата длъжници предвид задължението на
ответника като поръчител за солидарна отговорност по отношение на всички
последици от неизпълнението на главното задължение. Базирайки се на договора за
поръчителство, обезпечаващ вземането по кредита, както и при съобразяване на
разпоредбата на чл. 147 ЗЗД ищецът твърди, че в рамките на 6-месечния срок, започнал
да тече от падежа на вземането на 13.07.2017 г., на 11.08.2017 г. е заявил по
реда на чл. 417 ГПК вземането си против кредитополучателя и поръчителя. Към
този момент вземането и включвало: неплатена главница в размер на 4 008.16 лева,
просрочена договорна лихва в размер на 1 073.14 лева, начислена за периода от
13.05.2013 г. до 13.07.2017 г. съгласно т. 4 от договора за кредит, просрочена
наказателна лихва в размер на 2 692.14 лева, начислена за периода от 14.01.2013
г. до 10.08.2017 г. вкл. съгласно т. 6 от договора за кредит. В рамките на
образуваното заповедно производство по ЧГД № 339/2017 г. на ОмРС за посочените
суми била издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК № 750/14.08.2017 г. на
ОмРС и изпълнителен лист № 271 от 15.08.2017 г., въз основа на които било
образувано ИД по описа на ЧСИ рег. № 769 с район ОС – Т.. Поради подадено от
ответника по настоящото дело възражение в срок, ищецът подал настоящата ИМ, с
която моли съда да признае за установено, че ответникът му дължи горепосочените
суми по трите иска ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК до окончателното заплащане на
сумата. Претендират се и деловодните разноски, направени по заповедното и
настоящото производство, вкл. се иска присъждане на юрисконсултско
възнаграждение в определен размер. В с. з. процесуалният представител на
ищцовата страна поддържа исковете като допълва, че банката няма задължение да
уведомява страните в случай на просрочие и забава на вноски, тъй като има
уговорен падеж, с който банката се е съобразила. Намира за доказани по
основание и размер предявените искове и моли съда да уважи същите. Претендира
присъждане на разноски съобразно депозиран списък на разноските.
Ответникът Т.В.И. с адрес: ***, се явява
лично и с процесуалния си пълномощник по чл. 32, т. 2 предл. ІІ ГПК Ж.И. Б. – С.,
като оспорва предявените искове. Определяйки се като потребител на финансови
услуги по смисъла на §13, т. 12 от ДР на ЗЗП и чл. 2 б. „б“ от Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, прави искане за проверка на валидността на договора
за кредит при наличие на специалния фактически състав по чл. 143 ЗЗП. В този
смисъл изтъква, че клаузите на чл. 4.2, чл. 6, чл. 10 и чл. 15, ал. 1 от
сключения договор за потребителски кредит са неравноправни поради това, че не
са уговорени индивидуално, уговорени са във вреда на потребителите, тъй като
увреждат интересите на последните, не отговарят на изискванията за
добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца и на потребителите. В конкретика визира неравноправност на уговорката за плащане на договорни лихви в
размер „не по-малко от 16.95%“, което било изцяло във вреда на длъжниците по
договора, тъй като дори до момента на изпълнение на задълженията от страна на
кредитополучателя /м. декември 2012 г. /индексът на SOFIBOR бил три пъти по-нисък
от нивото му към момента на сключване на договора. На второ място ответникът изтъква, че задължението й към ищеца е
търсимо, а не носимо, като се базира на клаузите на чл. 6.3 и чл. 7.2 от
договора за поръчителство. Ето защо счита, че банката е била длъжна да покани
поръчителя да изпълни задълженията към нея при неизпълнение от страна на
кредитополучателя. Възразява срещу твърдението на ищеца за правен опит за
доброволно уреждане на отношенията им като сочи, че не само никога не е
получавала покана да изпълни задължението си за плащане, но дори не е била
уведомена за наличието на неизпълнено задължение за плащане от страна на
кредитополучателя. На трето място
възразява, че отговорността й като поръчител е погасена при условията на чл. 147 ЗЗД поради факта, че условията за обявяване на предсрочната изискуемост на
кредита са били настъпили още през м. 12.2012 г., от който момент до завеждане
на заповедното производство 6-месечният срок е изтекъл. Твърди, че като не е
обявил кредита за предсрочно изискуем и като не я е уведомил за наличието на
неизпълнено задължение от страна на кредитополучателя, ищецът е злоупотребил с
правото си да начислява лихва за забава, както и санкционна лихва по отношение
на поръчителя от една страна, а от друга - е загубил преимуществото на срока. На четвърто място прави възражение за
погасяване по давност на осн. чл. 111, ал. 1, б. „в„ от ЗЗД на задължението за
заплащане на санкционни лихви и задължението за заплащане на лихви за забава
като периодични плащания, погасяващи се за период от три години, считано от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение.
На пето място възразява, че на осн. чл.
32.5.1 от договора за кредит е следвало поне кредитополучателят да бъде
уведомен изрично за настъпилото правоприемство между банката, сключила договора
за кредит, и банката – ищец. В допълнителния отговор изтъква, че като поръчител
не следва да бъде приравнявана на солидарен длъжник, който от сключване на
договора за кредит отговаря в еднаква степен с основния длъжник. Според
ответника поръчителят отговаря солидарно само за задължението за плащане и то
при определени условия, а именно - активни действия от страна на кредитора по
уведомяване чрез покана и искане за изпълнение. Счита, че с поведението си не е
дала повод за завеждане на настоящото дело, тъй като не е оспорвала
задължението за плащане на главница, поради което моли да не й се възлага
отговорността за направените от ищеца разноски.
Съдът, като взе предвид исканията
и доводите на страните, събраните по делото доказателства и съобрази
разпоредбите на закона, намира за установено следното:
По повод подадено от ищеца по
настоящото дело заявление по чл. 417 ГПК, е било образувано ЧГД № 339/2017 г. по
описа на ОмРС и съответно издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл. 417 ГПК № 750/14.08.2017 г., с която е разпоредено
ответникът Т.В.И. да заплати солидарно с кредитополучателя Н.Х.А. в полза на
банката – кредитор следните суми: сумата в размер на 4 008.16 лева, представляваща
главница по изискуемо вземане, произтичащо от договор за банков кредит № 320-01096/13.07.2009
г., просрочена договорна лихва в размер на 1 073.14 лева, начислена за периода
от 13.05.2013 г. до 13.07.2017 г. съгласно т. 4 от договора за кредит, и
просрочена наказателна лихва в размер на 2 692.14 лева, начислена за периода от
14.01.2013 г. до 10.08.2017 г. вкл. съгласно т. 6 от договора за кредит, ведно
със законната лихва, считано от 11.08.2017 г. до окончателното заплащане на
сумата. Поради подадено в срок възражение от страна на ответницата по
настоящото дело, в което ответницата възразява, че няма отношения с банката –
заявител, както и че е изтекъл преклузивния срок по чл. 147 ЗЗД, на банката -
кредитор е указано съгласно чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК да предяви установителни
искове за вземанията си по издадената заповед за незабавно изпълнение. В
законоустановения едномесечен срок ищецът е предявил настоящите установителни
искове срещу ответницата И..
От приетите по делото писмени доказателства
следва, че между ТБ“ МКБ Юнионбанк“ АД и кредитополучателя Н.Х.А., ЕГН **********
е сключен Договор за предоставяне на стандартен потребителски кредит с
поръчители № 320-01096/13.07.2009 г., на основание който Банката предоставила
на кредитополучателя банков кредит в размер на 5 500 лева с уговорен краен срок
на погасяване 13.07.2017 г., като предоставената сума следвало да се погаси от
кредитополучателя на 96 равни месечни анюитетни вноски/главница +
лихва/съгласно погасителен план, който е приет за неразделна част от договора и
е приложен по делото. В чл. 9 от договора за кредит са уговорени две форми на обезпечаване
на вземането на банката: по т. 9.1 - залог върху всички постъпления по
разплащателната сметка на кредитополучателя; и по т. 9.2 – поръчителство от
трето лице - Т.В.И., съгласно Договор за поръчителство № 320-01098 от 13.07.2009
г. Налице по делото е и сключения между баката – кредитор и поръчителя Т.В.И.
Договор за поръчителство № 320-01098 от 13.07.2009 г., по силата на който И. се
е задължила да отговаря солидарно с кредитополучателя за изпълнение на задължението
на главния длъжник Н. А. по горепосочения договор за кредит, като поетата
отговорност се отнася до цялото задължение, ведно с всички лихви, такси и
комисиони по договора. В чл. 4 от Договора за поръчителство са ясно фиксирани
крайния срок за погасяване на кредита, размера на лихвените проценти за
съответните периоди от общия срок и таксата за обслужване на кредита. Изрично в
чл. 6.2 от договора за поръчителство е посочено, че поръчителят остава задължен
до пълното и окончателно погасяване на всички задължения на главния длъжник, като
остава в това си качество и след падежа на главното задължение, ако кредиторът
е предявил иск против длъжника в течение на 6 месеца. На визираното в чл. 6.3
от договора задължение на поръчителя да изпълни задължението в срок до три дни
след поканата на банката към него, съответства разписаното в чл. 7.2 право на
банката да иска изпълнение от поръчителя веднага след падежа на задължението на
главния длъжник. Видно от приложеното по делото удостоверение, издадено на
04.03.2014 г. от Агенция по вписванията, Служба по регистрация – гр. С., е
вписано преобразуване чрез вливане на „Юнионбанк“ ЕАД в „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА
БАНКА“ АД. По делото е допусната и извършена съдебна счетоводна експертиза, чието
заключение съдът приема като компетентно изготвено и обосновано. Според същото
към 13.07.2017 г. /крайния падеж на договора/ просрочени и неплатени били 55
броя погасителни вноски с падежи всеки месец на падежната дата в периода от м. януари
2013 г. до м. юли 2017 г. вкл. Вещото лице е установило, че към 10.08.2017 г. цялата
дължима сума по процесния договор за стандартен потребителски кредит с
поръчители с № 320-01096/13.09.2009 г. възлиза на 7 746.43 лв. и включва: 4 008.16
лв., дължими 55 месечни плащания за главници, първото от които е с настъпил
падеж на 14.01.2013 г., а падежа на последното е настъпил на 13.07.2017 г. (крайния
срок на договора), сумата от 1 522.98 лв., дължими 50 месечни плащания за
договорени лихви, първото от които е с настъпил падеж на 13.06.2013 г., а падежа
на последното плащане е настъпил на 13.07.2017 г. (крайния срок на договора), и
сумата от 2215.29 лева, дължими наказателни лихви за неплатените главници по
кредита за периода от 13.05.2013 г. до 10.08.2017 г. Уточнено е, че
претендираната сума за наказателни лихви за периода от 14.01.2013 г. до
12.05.2013 г., посочен в исковата молба, възлиза на 10.92 лв. и е включена в
последната събрана сума от банката на 19.07.2013 г.
При така обсъдените доказателства
и установени факти по делото съдът прави следните правни изводи:
Относно връзката между банката –
кредитор, с която е сключен договора за кредит и договора за поръчителство, и
банката – ищец по делото, освен наличното по делото удостоверение от Агенция по
вписванията, съдът установи и чрез справка в общодостъпния електронен регистър
на Агенция по вписванията, че в периода от 22.04.2009 г. до 16.10.2013 г. банката
- кредитор е с наименование „МКБ Юнионбанк“, а от 17.10.2013 г. наименованието
е променено на „Юнионбанк“, като от 05.03.2008 г. правната форма на банката е АД,
а от 02.08.2013 г. същата е ЕАД. Вписано е също, че на 04.03.2014 г. посочената
банка е заличена чрез вливането й в универсалния правоприемник „ПЪРВА
ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД, което обстоятелство е вписано и обявено както по
партидата на преобразуващото се дружество, така и по партидата на правоприемника.
Следователно към момента на сключване на процесните договори - 13.07.2009 г.,
банката – кредитор е „МКБ Юнионбанк“ АД, както е и записано в договора, а от
04.03.2014 г., т. е. към момента на завеждане на заповедното производство срещу
ответника по настоящото дело, по силата на универсалното правоприемство
кредитор се явява правоприемника „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД. Като публично
обявен факт, правоприемството не налага индивидуално уведомяване на всички
страни по сключените от преобразуващото се дружество договори. Ето защо съдът
намира за неоснователно направеното възражение в посочения смисъл, като
позоваването на чл. 32.5.1 според съда касае различна хипотеза, при която
банката - кредитор е член на определена банкова група, каквото положение в
случая не е налице.
Категорично е по делото наличието
на облигационно отношение между банката – ищец и ответника като поръчител по
договор за кредит с кредитополучател, чиято имуществена отговорност е ангажирана
с издадената заповед за незабавно изпълнение. Съгласно §13, т. 1 от ДР на ЗЗП „потребител“
е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са
предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко
физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън
рамките на своята търговска или професионална дейност. А съгласно чл. 2 б. „б“ от
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година „потребител“ означава
всяко физическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на
настоящата директива, участва поради интереси, които са извън рамките на
неговата търговска или професионална дейност. Според дадените легални
определения на понятието и наличните по делото факти ответникът по настоящото
дело има качеството на потребител по смисъла на ЗЗП и посочената директива, тъй
като е страна по договор за поръчителство към договор за потребителски кредит, и
в това си качество не преследва цели, свързани търговска или професионална
дейност. Съгласно §13, т. 2 от ДР на ЗЗП „търговец“ е всяко физическо или
юридическо лице, което продава или предлага за продажба стоки, предоставя
услуги или сключва договор с потребител като част от своята търговска или
професионална дейност в публичния или в частния сектор, както и всяко лице, което
действа от негово име и за негова сметка. Съгласно чл. 2 б. „в“ от Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година „продавач или доставчик“ означава
всяко физическо или юридическо лице, което в качеството си на страна по
договорите, предмет на настоящата директива, участва поради интереси, които са
свързани със занятието, стопанската дейност или професията му, независимо дали
в публичноправен или частноправен контекст. Това понятие определя ищецът като
търговец по смисъла на ЗЗП и посочената директива. Според §13, т. 12 от ДР към
ЗЗП „Ф. услуга“ e всяка услуга, свързана с банкова дейност, кредитиране, застраховане,
лично пенсионно осигуряване, инвестиране или плащане. Следователно
потребителският кредит и свързаният с него договор за поръчителство попадат в
приложното поле на ЗЗП. В качеството си на потребител ответникът се позовава на
неравноправност на някои от клаузите на договора за потребителски кредит, а
именно на клаузите по чл. 4.2, чл. 6, чл. 10 и чл. 15, ал. 1 от сключения
договор за потребителски кредит поради това, че не са уговорени индивидуално, уговорени
са във вреда на потребителите, тъй като увреждат интересите на последните, не
отговарят на изискванията за добросъвестност и водят до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца и на потребителите. Клаузата на чл. 4.2
от договора за кредит предвижда в отделните си точки, че за първата година от
срока на кредита главницата се олихвява с фиксиран годишен лихвен процент в
размер на 16.95%, а след изтичане на първата година на кредита непогасената част
от главницата се олихвява с плаващ лихвен процент, определен в размер на
действащия 12 - месечен SOFIBOR плюс фиксирана надбавка в размер на 7.80% пункта,
но не по-малко от 16.95%, като е посочена стойността на 12 - месечния SOFIBOR
към датата на сключване на договора - 9.696%. Клауза със същото по смисъл
съдържание досежно олихвяването на главницата по кредита има и в договора за
поръчителство – чл. 4.1. В рамките на съдебното дирене ищецът не е провел
възложеното му при разпределение на доказателствената тежест съгласно чл. 146, ал.
4 ЗПП и чл. 3 §2 изр. посл от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993
година, доказване на оспорените клаузи като индивидуално договорени. По делото
липсват и твърдения, че клаузата на чл. 4.2 от договора за кредит е била
индивидуално договорена между банката и кредитополучателя с оглед на неговия
кредитен статус и досие като клиент на тази банка. А по аргумент от чл. 146, ал.
2 ЗЗП, когато клаузите са предварително изготвени от търговеца, като
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, те не са
индивидуално договорени. Ето защо няма основания и съдът да приеме клаузата на чл.
4.2 от договора за кредит като индивидуално договорена. При това положение съдът
следва да извърши проверка за нищожност поради неравноправност на клаузата по
критериите, заложени в чл. 143 ЗЗП и чл. 3 §1 от Директива 93/13, а именно: 1/уговорена
е във вреда на потребителя; 2/ не отговаря на изискванията за добросъвестност като
съвкупност от правила, определящи пазарното поведение, които произтичат от
законите и обичайните търговски отношения и не нарушават добрите нрави; 3/ води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, изразяващо се в такова съществено несъответствие в
насрещните престации на страните по договора, което води до тяхната
нееквивалентност. Клаузата в договор за банков кредит, с която се договаря
лихвения процент върху главницата, безспорно е част от основния предмет на
договора, тъй като се отнася до цената, получавана от търговеца при
предоставяне на кредита. Съгласно чл. 4 §2 от Директива 93/13 тази клауза
следва да е написана на ясен и разбираем език. При прочит на обсъжданата
договорна клауза следва, че същата е написана на разбираем език и е формулирана
по ясен и недвусмислен начин в съответствие с изискването на чл. 147, ал. 1
ЗЗП. Същата съдържа достатъчно ясна и разбираема за потребителя информация относно
условията и начина на определяне размера на договорната лихва по договора за
кредит, чийто процент е обвързан с нивото на индекса SOFIBOR след първата
година от срока на кредита. Нивата на посочения индекс са изчислявани и
публикувани от БНБ в периода 17 февруари 2003 г. – 29 юни 2018 г., което ги
прави общоизвестни за целия период от действието на договора за кредит. А и тук
важи изключението на чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП, според което разпоредбите на чл.
143, т. 7, 10 и 12 не се прилагат по отношение на сделките с ценни книжа, финансови
инструменти и други стоки или услуги, чиято цена е свързана с
колебанията/измененията на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения
процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или
доставчика на финансови услуги. Изричното посочване в чл. 4.2 от договора за
кредит и чл. 4.1 от договора за поръчителство, че лихвеният процент не може да
е по-малък от 16.95% независимо от стойностите на индекса, сумиран с
фиксираната надбавка от 7.80%, внася яснота относно минималния размер на лихвата
на кредита още към момента на договарянето. Ето защо не може да се приеме, че
тази клауза позволява на кредитора да променя едностранно условията на договора
въз основа на непредвидено в него основание, в какъвто смисъл е хипотезата на
неравноправност по чл. 143, т. 10 ЗЗП. Размерът на договорената лихва е
обвързан с външен базов критерий, независим от волята на банката, и съобразим
автоматично съгласно договореното, както при увеличението, така и при намалението
му. При сключването на договор за кредит е напълно обяснимо търговецът да цели
защита на своя финансов интерес като се гарантира с минимален лихвен процент за
целия срок на договора, който процент е обявил ясно, недвусмислено и
предварително на потребителя. Ето защо съдът не счита, че обсъжданата клауза
противоречи на изискванията за добросъвестност. Не може да се направи и извод
за уговаряне на тази клауза във вреда на потребителя, доколкото същият с оглед
на изложения точен механизъм на изчисление на договорната лихва е можел да
направи своята преценка за икономическите последици още към момента на
сключване на договора. Относно оспорените от ответника като неравноправни
клаузи по чл. 6, чл. 10 и чл. 15, ал. 1 от сключения договор за потребителски
кредит съдът следва да отбележи, че в чл. 6 от договора са предвидени
предпоставките и механизма на формиране на наказателната лихва. Размерът на
последната е обвързан с размера на договорената лихва по чл. 4.1, респ. чл. 4.2.
или чл. 5.2 в зависимост от приложимата хипотеза, като към този размер се
добавя точно и ясно фиксираната наказателна надбавка от 10 пункта, която се
начислява на годишна база. Фиксираните 10 пункта съответстват като размер на
законната лихва за просрочени парични задължения, която е в размер на основния
лихвен процент на БНБ в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата
година плюс 10 процентни пункта. Според договореното в чл. 6 и наказателната
лихва също се изчислява на годишна база, подобно на годишния лихвен процент за
изчисляване на договорената лихва и заложения за изчисляване на последната след
първата година от договора 12-месечен индекс. Клаузата на чл. 10 от договора
фиксира броя на погасителните вноски като за определяне на техните размери
преповтаря в основни линии договореното в чл. 4, установява крайния срок на
договора и определя погасителния план като неразделна част от този договор. Клаузата
на чл. 15, ал. 1 от раздел ІІ на сключения договор дефинира същността на
12-месечния индекс SOFIBOR, използван като елемент за определяне на договорната
лихва след първата година по кредита съгласно чл. 4.2 от договора. В
съответствие със заложеното в тази клауза изискване банката да уведоми
кредитополучателя за размера на прилагания 12-месечен SOFIBOR индекс, е и
посочването на този размер към датата на сключване на договора в чл. 4.3 от
същия – 9.696%. Макар тези клаузи да не се приемат за индивидуално договорени, при
извършената проверка за неравноправност съдът не установи същите да предполагат
недобросъвестност, да са договорени във вреда на потребителя и да поставят
последния в неравноправно положение. При цялостния преглед на договора за
потребителски кредит от гл. т. на действалия към датата на сключването му ЗПК,
отм. на 12.05.2010 г., и по точно на разпоредбите от глава трета на същия „Недействителност
на договора за потребителски кредит. Неравноправни клаузи“, съдът не установи
нарушения на чл. 13 във вр. с чл. 7 ЗПК, както и на водещите до
недействителност на договора основания, посочени в чл. 14 ЗПК.
След направеното обсъждане на договорните
клаузи и преценката за липса на неравноправни такива, поради което и договорът
за потребителски кредит е валиден в неговата цялост, съдът дължи произнасяне по
останалите възражения на ответника, отнасящи се до изпълнението на договорните
задължения на страните по същия. Ответникът изтъква, че задължението й към
ищеца е търсимо, а не носимо, като се базира на клаузите на чл. 6.3 и чл. 7.2
от договора за поръчителство. Действително прочитът на клаузата на чл. 6.3 от
този договор предвижда задължение на поръчителя да изпълни задължението, поето
по договора за кредит, в срок до 3 дни след поканата на банката към него. По
делото не се установи такава покана да е връчена на ответника. Но цитираната
клауза следва да бъде анализирана в контекста на разсъжденията по въпроса за
неизпълнено от кредитора насрещно задължение, непозволяващо на длъжника да
изпълни своевременно своето задължение. В този смисъл предвид систематичното
място на тази клауза в чл. 6, започващ израза „Задължения на поръчителя“ следва,
че същата урежда по-скоро срокът за доброволно изпълнение на поръчителя след
оправена до него покана от кредитора, а не безусловно и категорично задължение
на банката, без изпълнение на което не възниква задължението на поръчителя да
изпълни. В унисон с това тълкуване е и клаузата на чл. 7.2 от договора за
поръчителство, съгласно която банката има право да иска изпълнение от
поръчителя веднага след падежа на задължението на главния длъжник. След като
искането или поканата към длъжника е фиксирано в договора като право, а не като
задължение на банката, то в случая не следва да се приема, че е налице
неизпълнение от страна на банката на нейно договорно задължение. Нещо повече, в
случая изискуемостта на вземането на банката не е настъпила след предсрочно
обявяване, а след настъпване на крайния падеж на договора, за който падеж, както
кредитополучателят, така и поръчителят са информирани още при сключване на
договорите за кредит и за поръчителство, доколкото по делото няма твърдения и
данни за сключвани допълнителни анекси към договора за кредит. Поръчителството
е каузален договор, който има за основание кредиторът да бъде обезпечен от
поръчителя. Предметът на поръчителството е идентичен с предмета на главния дълг,
затова поръчителството има акцесорен характер и е функция на друго, главно
правоотношение. Съгласно чл. 138, ал. 1 ЗЗД, поръчителят се задължава спрямо
кредитора на друго лице да отговоря за изпълнението на негово задължение, затова
поръчителят отговоря по самостоятелно правоотношение с кредитора. Съдебната практика
е константна по въпроса за липсата на задължение на банката – кредитор да
уведомява длъжника – поръчител дори и в случаите на обявена предсрочна
изискуемост на кредита, тъй като уведомяването на главния длъжник за
настъпването й е достатъчно за предприемане на принудително събиране на цялото
вземане. В т. см. е т. 18 от ТР № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК
на ВКС.
По възражението на ответника, че
отговорността й като поръчител е погасена при условията на чл. 147 ЗЗД поради
факта, че условията за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита са били
настъпили още през м. 12.2012 г., от който момент до завеждане на заповедното
производство законният 6-месечен срок бил изтекъл, при което като не е обявил
кредита за предсрочно изискуем и като не я е уведомил за наличието на
неизпълнено задължение от страна на кредитополучателя, ищецът злоупотребил с
правото си да начислява лихва за забава, както и санкционна лихва по отношение
на поръчителя - както е прието в Определение № 158/05.02.2018 г. по приложеното
ЧГД № 339/2017 г. на ОмРС и в Определение № 91 от 09.03.2018 г. по ВЧТД № 29/2018
г. на ТщОС банката – кредитор в случая не е пропуснала 6-месечния срок по чл. 147 ЗЗД, тъй като заповедното производство е образувано в рамките на един месец
след настъпване на крайния падеж на договора на 13.07.2017 г. Що се отнася до
настъпването на хипотези, предполагащи обявяване предсрочната изискуемост на
кредита, следва да се посочи, че съгласно чл. 29 от раздел ІІ на договора за
кредит, обявяването на кредита за изцяло и предсрочно изискуем е право
на банката, а не нейно задължение при наличие на посочените хипотези. Следователно
по свое усмотрение кредиторът може да реши дали да претендира предсрочно целия
дължим остатък по кредита или да изчака настъпването на крайния падеж, през
което време длъжникът има възможност да изпълнява. Наред с това изрично в чл. 6.2
от договора за поръчителство е посочено, че поръчителят остава задължен до
пълното и окончателно погасяване на всички задължения на главния длъжник, като
остава в това си качество и след падежа на главното задължение, ако
кредиторът е предявил иск против длъжника в течение на 6 месеца, както е
сторено в случая. Ето защо неоснователно е възражението, че меродавно за
засичане на срока по чл. 147 ЗЗД е наличието на настъпили още през м. декември 2012
г. условия за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, след като такава
изобщо не е обявявана от банката.
Безспорно е по делото усвояването
на предоставената по договора за потребителски кредит на кредитополучателя сума
в размер на 5500 лева. Във връзка с погасяването на този кредит съдът кредитира
приетото експертно заключение, според което вземането за главницата е погасено
до размера от 1 491.84 лева, като неплатени и съответно дължими към 13.07.2017 г.
/крайния падеж на договора/и към 10.08.2017 г. /деня преди образуване на
заповедното производство/ са общо 55 броя погасителни вноски с общ размер от 4 008.16
лева. Ето защо и с оглед на гореизложеното следва да бъде уважен предявения главен иск с правно основание чл. 422 от ГПК
във вр. с чл. 79 ЗЗД във вр. с чл. 430, ал. 1 ТЗ, чл. 9 ЗПК и чл. 138 ЗЗД
като бъде признато за установено вземането на банката – ищец към ответника за
сумата размер от 4 008.16 лева, представляваща дължима главница по Договор за
предоставяне на стандартен потребителски кредит с поръчители № 320-01096/13.07.2009
г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 11.08.2017 г. -
датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, до окончателното заплащане на
сумата.
Преди да се произнесе по останалите
два установителни иска съдът държи да изложи съображение относно възражението на
ответника за погасяване по давност на осн. чл. 111, ал. 1, б. „в„ от ЗЗД на „задължението
за заплащане на санкционни лихви и задължението за заплащане на лихви за забава“,
погасяващи се за период от три години, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение. Следва да се уточни,
че възражението е насочено срещу иска за претендирани наказателни лихви, доколкото
само последните се явяват санкционни, а договорната/възнаградителна/ лихва няма
санкционен характер, тъй като същата обикновено се договаря по договор за
банков кредит и се дължи на кредитора като цена за предоставен от него за
ползване паричен ресурс. Ето защо това възражение се приема за направено само
по отношение на третия установителен иск за вземането за наказателни лихви, доколкото
и предвид разпоредбата на чл. 120 ЗЗД давността не се прилага служебно, а само
по повод направено възражение за изтекла погасителна давност.
По предявения иск по чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 79 ЗЗД във вр. с чл. 430,
ал. 2 ТЗ и чл. 138 ЗЗД във вр. с чл. 4 от Договор за кредит № 320-01096/13.07.2009
г. с цена 1 073.14 лева – като изхожда от изложените по-горе съображения за неустановена
неравноправност на договора за банков кредит и в частност на клаузата на чл. 4.2,
уреждаща договорената лихва като размер и начин на изчисляване, съдът прецени
приетото експертно заключение, според което към датата на образуване на
заповедното производство дължимата по договора за Договор за кредит № 320-01096/13.07.2009
г. сума за договорени лихви е в общ размер 1 522.98 лева и включва 50 месечни
плащания за договорени лихви, от които първото с падеж 13.06.2013 г. и
последното с падеж на 13.07.2017 г. /крайния падеж на договора за кредит/.
Направените от вещото лице изчисления показват, че въпреки скъсяването на
периода, за който се претендира договорната лихва, чрез изместване на началния
му момент с една падежна дата по-късно във времето/от 13.06.2013 г. вместо
посочената в ЗНИ и ИМ дата 13.05.2013 г. /, цялата сума за дължимо плащане на
договорените лихви е по-голяма от претендираната сума. И след като в случая за
установената от вещото лице разлика между претендираната сума и изчислената по-голяма
сума за дължими договорни лихви, няма предявен иск, то съдът е обвързан с
петитума на иска и следва да уважи последния в предявения му размер. Ето защо
следва да бъде уважен предявения установителен иск с правно основание чл. 422
от ГПК във вр. с чл. 79 ЗЗД във вр. с чл. 430, ал. 2 ТЗ и чл. 138 ЗЗД във вр. с
чл. 4 от Договор за кредит № 320-01096/13.07.2009 г. като бъде признато за
установено вземането на банката – ищец към ответника за сумата размер от 1 073.14
лева, представляваща дължими договорни лихви по Договор за предоставяне на
стандартен потребителски кредит с поръчители № 320-01096/13.07.2009 г.,
начислени за периода от 13.06.2013 г. до 13.07.2017 г., като искът следва да
бъде отхвърлен в частта за претендирана договорна лихва за времето от 13.05.2013
г. до 12.06.2013 г.
По предявения иск по чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 79 ЗЗД и чл. 138 ЗЗД във вр. с чл. 6 от Договор за кредит № 320-01096/13.07.2009 г.
с цена 2 692.14 лева – и по този иск са относими изложените по-горе
съждения за липса на установени неравноправни клаузи в сключения договор за
кредит, в т. ч. и по отношение на клаузата по чл. 6 от договора, определяща
условията и механизма на изчисляване на наказателните лихви. Според приетото
експертно заключение към датата на образуване на заповедното производство
дължимата по договора за Договор за кредит № 320-01096/13.07.2009 г. сума за
наказателни лихви е в размер на 2215.29 лв., дължими върху неплатените главници
по кредита за периода от 13.05.2013 г. до 10.08.2017 г. Уточнено е, че
претендираната сума за наказателни лихви за периода от 14.01.2013 г. до
12.05.2013 г., посочен в исковата молба, възлиза на 10.92 лв. и е включена в
последната събрана сума от банката на 19.07.2013 г. Във връзка с възражението
за изтекла погасителна давност на вземането за наказателни лихви следва да се
отбележи, че съгласно чл. 111 б. „в“ ЗЗД вземанията за лихви се погасяват с
изтичане на кратката тригодишна давност. При положение, че заповедното
производство по ЧГД № 339/2017 г. на ОмРС е образувано на 11.08.2017 г., това
означава, че вземанията за лихви за периода преди 11.08.2014 г. са погасени по
давност. Следователно този установителен иск следва да бъде уважен частично за
сумата от начислени за периода от 11.08.2014 г. до 10.08.2017 г. наказателни
лихви в общ размер 1 139.39 лева. Респективно искът следва да бъде отхвърлен в
частта му за сумата, представляваща разлика между дължимата и непогасена сума
на наказателните лихви и претендираната сума за наказателни лихви от 2 692.14 лева,
а именно за сумата от 1 552.75 лева, включваща претендирани и погасени по
давност наказателни лихви за периода от 14.01.2013 г. до 10.08.2014 г.
Ищецът претендира присъждане на направените
в заповедното и в исковото производство разноски като е представил списък по чл.
80 ГПК, в който са включени само направените в исковото производство разноски
за плащане на държавна такса от 162.55 лева, юрисконсултско възнаграждение от 150
лева и внесен депозит за съдебна експертиза в размер на 180 лева. Във връзка с
тази претенция ответникът е направил възражение, че с поведението си не е дала
повод за завеждане на настоящото дело, тъй като не е оспорвала задължението за
плащане на главница, поради което моли да не й се възлага отговорността за
направените от ищеца разноски. В тази връзка съдът взе предвид подаденото от
ответната страна възражение срещу издадената ЗНИ по чл. 417 ГПК, в което ответницата
възразява, че няма отношения с банката – заявител, както и че е изтекъл
преклузивния срок по чл. 147 ЗЗД. Общият смисъл на това възражение е насочен
към всички вземания по издадената заповед за незабавно изпълнение, като не
следва същото да е било насочено само срещу вземанията за лихви. Ето защо
именно подаденото възражение представлява основание по чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК
за предявяване на установителните искове по настоящото дело. При произнасяне
относно претенцията на ищеца за присъждане на разноски следва да се има предвид,
че присъждането на разноските в заповедното производство следва да стане
съобразно уважената част на установителните искове. С оглед частичното уважаване
на третия установителен иск, то признатите вземания представляват 80% от общия
сбор на претендираните вземания, поради което и претенцията за разноски следва
да бъде уважена в това съотношение съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК. Съгласно
постановеното в т. 12 от ТР № 4/18.06.2014 г. по дело № 4/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, съдът в исковото производство се произнася с осъдителен диспозитив по
дължимостта на разноските в заповедното производство, включително и когато не
изменя разноските по издадената заповед за изпълнение. В заповедното производство
са направени разноски за плащане на държавна такса от 155.47 лева и юрисконсултско
възнаграждение от 90 лева. По исковото производство доплатената държавна такса
е в размер на 162.55 лева, внесеният от ищеца депозит за експертиза е в размер
на 180 лева, а претендираното юрисконсултско възнаграждение е в размер на 150
лева. И в двете производства възнаграждението на юрисконсулта е в параметрите, заложени
в на чл. 78, ал. 8, вр. ал. 1 ГПК, вр. чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ,
вр. чл. 25, ал. 1 и чл. 26 от НЗПП. Следователно ищецът е направил разноски в
размер на 245.47 лева в заповедното производство и в размер на 492.55 лева в
исковото производство. Ето защо съобразно изхода от разглеждането и решаването
на исковете ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата в
размер на 196.38 лева, направени разноски в заповедното производство, от които 124.38
лева за платена държавна такса и 72 лева – юрисконсултско възнаграждение, и съразмерно
присъдени разноски в исковото производство в общ размер 394.04 лева, от които 130.04
лева платена държавна такса, 144 лева – внесен депозит за експертиза, и 120
лева - юрисконсултско възнаграждение. Предвид липсата на доказателства за
направени от ответната страна разноски по делото съдът не присъди такива.
По
изложените съображения съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 от ГПК във вр.
с чл. 79 ЗЗД във вр. с чл. 430, ал. 1 ТЗ, чл. 9 ЗПК и чл. 138 ЗЗД вземането на „ПЪРВА
ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД със седалище град С., бул. *** № ***, с ЕИК *********,
представляван от упълномощените от С.А.П. – изпълнителен директор и Н.В.Н. –
изпълнителен директор, Н. К. – управител на „ПИБ“ АД – клон Т., против Т.В.И. с
адрес: ***, с ЕГН ********** за сумата в размер на 4008.16/четири хиляди и осем лева и 16 ст. /лева, представляваща
дължима главница по Договор за предоставяне на стандартен потребителски кредит
с поръчители № 320-01096/13.07.2009 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 11.08.2017 г. - датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, до окончателното заплащане на
сумата.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 от ГПК във вр.
с чл. 79 ЗЗД във вр. с чл. 430, ал. 2 ТЗ и чл. 138 ЗЗД във вр. с чл. 4 от
Договор за кредит № 320-01096/13.07.2009 г. вземането на „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА
БАНКА“ АД със седалище град С., бул. *** № ***, с ЕИК *********, представляван
от упълномощените от С.А.П. – изпълнителен директор и Н.В.Н. – изпълнителен
директор, Н. К. – управител на „ПИБ“ АД – клон Т., против Т.В.И. с адрес: ***,
с ЕГН ********** за сумата в размер на 1
073.14/хиляда седемдесет и три лева и 14 ст. /лева, представляваща дължими
договорни лихви по Договор за предоставяне на стандартен потребителски кредит с
поръчители № 320-01096/13.07.2009 г., начислени за периода от 13.06.2013 г. до
13.07.2017 г., като ОТХВЪРЛЯ предявения иск като неоснователен в частта му
по отношение претендирана договорна лихва за времето от 13.05.2013 г. до 12.06.2013
г.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 от ГПК във вр.
с с чл. 79 ЗЗД и чл. 138 ЗЗД във вр. с чл. 6 от Договор за кредит № 320-01096/13.07.2009
г. вземането на „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД със седалище град С., бул. *** №
***, с ЕИК *********, представляван от упълномощените от С.А.П. – изпълнителен
директор и Н.В.Н. – изпълнителен директор, Н. К. – управител на „ПИБ“ АД – клон
Т., против Т.В.И. с адрес: ***, с ЕГН ********** за сумата в размер на 1139.39/хиляда сто тридесет и девет лева и
39 ст. /лева, представляваща начислени за периода от 11.08.2014 г. до 10.08.2017
г. наказателни лихви по Договор за предоставяне на стандартен потребителски
кредит с поръчители № 320-01096/13.07.2009 г., като ОТХВЪРЛЯ предявения иск като неоснователен в частта му за сумата от
1 552.75 лева, включваща претендирани и погасени по давност наказателни лихви
за периода от 14.01.2013 г. до 10.08.2014 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1
и ал. 8 ГПК Т.В.И.
с адрес: ***, с ЕГН **********, ДА ЗАПЛАТИ на „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД
със седалище град С., бул. *** № ***, с ЕИК *********, представляван от
упълномощените от С.А.П. – изпълнителен директор и Н.В.Н. – изпълнителен
директор, Н. К. – управител на „ПИБ“ АД – клон Т., сумата в размер на 394.04/триста деветдесет и четири лева и 04
ст. / лева - направени разноски по исковото производство, от които 130.04 лева
платена държавна такса, 144 лева – внесен депозит за експертиза, и 120 лева -
юрисконсултско възнаграждение, и сумата от 196.38/сто
деветдесет и шест лева и 38 ст. /лева - направени разноски в заповедното
производство, от които 124.38 лева за платена държавна такса и 72 лева –
юрисконсултско възнаграждение.
Решението
подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд – Т. в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Анета
Петрова