№ 852
гр. София, 21.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Иванка Иванова
Членове:Петър Люб. Сантиров
Ванина Младенова
при участието на секретаря Елеонора Анг. Г.
като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско
дело № 20211100513293 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № II – 55-20102256 от 22.04.2021 г., постановено по гр. д. № 73654/2018 г.
по описа на СРС, 55-ти състав са изнесени на публична продан на основание чл. 348 ГПК,
допуснатите до делба имоти, а именно:
1. Апартамент №10, находящ се в гр. София, ул. ****, състоящ се от две стаи, хол, кухня
и други сервизни помещения, с площ 85.34 кв.м., при съседи по документ за
собственост: стълбище, О. и Е.С., двор и ул. „Димчо Дебелянов“, заедно със зимнично
помещение при съседи: С. и Д.К., двор, Т. и С.М., заедно с 4.70% идеални части от
общите части на сградата и от правото на строеж върху държавна земя, който имот е с
идентификатор № 68134.801.2062.4.10 по КККР на гр. София, одобрени със Заповед №
РД-18-95/18.12.2015г. на Изп. Директор на АГКК, разположен в сграда 4, построена в
поземлен имот с идентификатор № 68134.801.2062, с предназначение на
самостоятелен обект – жилище, апартамент, с площ 85.34 кв.м., ведно със зимнично
помещение и 4.70% ид.ч. от общите части на сградата, при съседи на обекта: на същия
етаж – обект с идентификатор № 68134.801.2062.4.11, под обекта - №
68134.801.2062.4.7, над обекта – няма.
2. Поземлен имот с идентификатор № 0766.501,227 по КККР, одобрени със Заповед №
РД-18-58/10.01.2018г. на Изп. директор на АГКК, находящ се в село Бяла река, община
Сухиндол, с административен адрес: село Бяла река, ул. ****, с площ 1549 кв.м., а по
документ за собственост – 1430 кв.м., представляващ по рег.план парцел I – 227, кв. 57
по плана на село Бяла река, при съседи на дворното място: имоти с идентификатор №
07661.501.907, № 07661.501.234, № 07661.501.228 и № 07661.501.905., ведно с
построените в имота сграда с идентификатор № 07661.501.227.1, със ЗП 60.00 кв.м., с
предназначение – жилищна сграда; сграда с идентификатор № 07661.501.227.2, със ЗП
36.00 кв.м., с предназначение – друг вид сгради за обитаване, и сграда с
1
идентификатор № 07661.501.227.3., със ЗП 59.00 кв.м., с предназначение –
селскостопанска сграда, при съделители: А. М. М., ЕГН: **********, с адрес: гр.
София, ж.к. ****, със съдебен адрес: гр. София, ул. ****, кантора 6 (чрез адв. М. Р.), с
квота ½ идеални части и Д. Г. А. , ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ул. „Димчо
Дебелянов“, № ****, с квота ½ идеални части.
Със същото решение е отхвърлен предявеният от А. М. М. срещу
Д. Г. А. осъдителен иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане на сумата от
15 200, 00 лева, представляваща обезщетение за лишаване от право на ползване по
отношение на имот – апартамент № 10, находящ се в гр. София, ул. ****, за периода
01.05.2017г. – 02.07.2020г., ведно със законната лихва от 02.07.2020г. до окончателното
плащане.
Пак със същото решение е частично уважен предявеният от А. М. М. срещу Д.
Г. А. осъдителен иск с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС за заплащане на сумата от 1751, 30
лева, представляваща консумативни разноски за периода 01.05.2013г. – 30.04.2017г., ведно
със законната лихва от 02.07.2020г. до окончателното плащане, като искът е отхвърлен за
горницата над присъдения до пълния заявен размер от 3 502.60 лева.
Със същото решение А. М. М. е осъден да заплати по сметка на Софийски районен
съд на основание чл. 355 ГПК сумата от 4309, 58 лева – държавна такса по иска за делба,
сумата от 608, 00 лева – държавна такса по иска по чл. 31, ал. 2 ЗС и 70, 05 лева – държавна
такса по иска по чл. 30, ал. 3 ЗС.
Пак със същото решение Д. Г. А. е осъдена да заплати по сметка на Софийски
районен съд на основание чл. 355 ГПК сумата от 4 309, 58 лева -държавна такса по иска за
делба, както и 70, 05 лева – държавна такса по иска по чл. 30, ал. 3 ЗС.
Със същото решение Д. Г. А. е осъдена да заплати на А. М. М. на основание чл. 355
вр. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 225, 00 лева, представляваща разноски по делото.
Срещу така постановеното решение, в частта, с която предявеният осъдителен иск с
правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС е отхвърлен, е постъпила въззивна жалба от ищеца А. М.
М., чрез пълномощника му – адв. М. Р., с надлежно учредена по делото представителна
власт, с оплаквания за неправилност на същото поради допуснати от първоинстанционния
съд нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите. Поддържа, че съдът
неправилно е достигнал до извод за неоснователност на предявения иск с правно основание
чл. 31, ал. 2 ЗС, като при постановяването на първоинстанционното решение не е преценил
събраните по делото доказателства с оглед на тяхната обвързаност и взаимна обусловеност.
Сочи като безспорно обстоятелството, че е напуснал сам процесният апартамент, тъй като
съвместното съжителство на двамата съделители в едно домакинство било невъзможно.
Твърди, че жилището е ползвано само от страна на съделителката Д. А., която по този начин
го е ограничавала от възможността да лично да го ползва. Посочва наличието на
противоречие в мотивите на постановеното решение, доколкото съдът бил приел, че имотът
се ползва лично от ответницата, но въпреки това предявеният иск е отхвърлен като
неоснователен. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и уважи изцяло
предявения иск, както и да присъди направените по делото разноски.
Въззиваемият – ответник Д. Г. А. не е подала отговор в законоустановения срок по
чл. 263, ал. 1 ГПК.
Решението не е обжалвано от страните в частта, с която процесните недвижими
имоти са изнесени на публична продан при посочените в съдебния акт квоти, както и в
частта, с която е частично уважен предявеният от А. М. М. срещу Д. Г. А. осъдителен иск с
правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС за заплащане на сумата от 1751, 30 лева, представляваща
консумативни разноски за периода 01.05.2013г. – 30.04.2017г., ведно със законната лихва от
02.07.2020г. до окончателното плащане, и в частта, с която искът е отхвърлен за горницата
2
над присъдения до пълния заявен размер от 3 502.60 лева, поради което и в тези са части
същото е влязло в законна сила.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса,
срещу подлежащ на обжалване акт, като е заплатена дължимата държавна такса за въззивно
обжалване, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на
правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с
основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна.
По конкретно наведените във въззивните жалби оплаквания, които очертават и
предметния обхват на въззивната проверка, съдът намира следното:
Не се спори между страните по делото, а и от представените по делото писмени
доказателства се установява, че по силата на влязло в сила Решение от 23.12.2011г. за
прекратяване на брака с развод, придобитото в режим на СИО семейно жилище –
процесният недвижим имот, находящ се в гр. София, ул. **** е бил предоставен за
съвместно ползване от двамата съпрузи, както и че на 29.05.2017г. ответницата е получила
нотариална покана да заплаща на ищеца обезщетение за лишаване от ползване на 1/2 ид.ч. от
него, на стойност от по 400, 00 лева на месец, като с влязло в сила Решение № II – 55-277093
от 18.11.2019г., постановено гр.д. № 73654/2018 г. по описа на СРС, същият е допуснат до
делба при равни квоти – по ½ ид.ч. за всяка една от страните по делото.
Спорен между страните е въпросът дали ищецът е бил лишена от право да ползва
съсобствения имот или сам е изразила нежелание да ползва същия. С разпоредбата на чл. 32,
ал. 1 ЗС законодателят установява, че когато общата вещ се ползва от някой от
съсобствениците, последният дължи обезщетение на останалите съсобственици, за ползата
от която са лишени, от деня на писмено поискване. При така очертания фактически състав,
за да възникне правото на обезщетение на лишения от възможността да полза съсобственик,
следва да е налице съсобственост по отношение на конкретен обект/и на правото на
собственост или друго ограничено вещно право, ползването на вещта според
предназначението и да се осъществява само от единия съсобственик по начин и обем
превишаващ обема на дела му от съсобствеността, и този начин на ползване да препятства
другия / респ. останалите/ съсобственик да ползват процесната вещ. Conditio iuris за
ефективната реализация на правото на обезщетение е отправено до и надлежно получено от
ползващия имота писмено поискване. Така очертаните правно релевантни факти следва да
бъдат доказани от ищеца - съсобственик, лишен по ползването на съсобствения имот, при
условията на пряко и пълно доказване.
Последователна е практиката на ВКС /в този смисъл са съображенията, изложени в
мотивната част на ТР 7/2012 г. на ОСГК на ВКС/ че за да може да се приеме, че
съсобственикът, който използва сам общата вещ, съобразно с чл. 31, ал. 1 ЗС започва да
пречи на другите съсобственици и ги лишава от възможността да ползват общата вещ,
трябва да има конкретно искане от друг съсобственик да си служи с вещта и това искане
да е доведено до знанието на другия съсобственик.
Неоснователни в тази връзка са оплакванията във въззивната жалба за неправилност
на постановеното решение, поради противоречие между мотивите му и крайния извод, до
който е достигнал съда. Макар по делото да е установено като безспорно обстоятелството,
че процесният имот е ползван изцяло от ответницата в периода след 2012г. /като същото се
3
потвърждава и от показанията на св. М. М., които преценени съгласно правилото на чл. 172
ГПК, съдът намира за обективно дадени и кредитира с доверие/, то ищецът не е доказал, че
обективно е бил възпрепятстван да ползва процесния имот, както и че е бил лишен от
възможност за фактически достъп до него. Подобен извод не би могъл да бъде направен и
въз основа на твърденията на ищеца, че съжителството с ответницата в едно домакинство е
било невъзможно поради обтегнати отношения помежду им. Напротив, именно въз основа
на тях следва да бъде прието, че у ищеца единствено е било породено нежелание да използва
процесния недвижим имот с оглед на отношенията с ответницата, а не че същият е бил
възпрепятстван да го използва /в този смисъл са и Решение № 157 ОТ 16.11.2017 Г. ПО ГР.
Д. No 4878/2016 Г., Г. К., І Г. О. НА ВКС и Решение № 95 ОТ 16.06.2014 Г. ПО ГР. Д. No
1913/2014 Г., Г. К., ІІ Г. О. НА ВКС/.
Въпреки връчването на нотариална покана на ответницата от 29.05.2017г. същата не е
породила предвиденото в разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС действие - да постави ответницата
в забава, тъй като не е налице вторият елемент от фактическия състав по чл. 32, ал. 2 ЗС, а
именно – съсобственикът, който претендира обезщетение да е лишен от възможността за
ползване на недвижимия имот.
С оглед на изложените съображения настоящият състав приема, че ответницата Д. А.
не е възпрепятствала достъпа на ищеца А. М. до съсобствения им имот, находящ се в гр.
София, ул. **** за периода 01.05.2017г. – 02.07.2020г., а той сам е отказал да го ползва,
поради което не му се дължи обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС.
Следва да се отбележи, искът за заплащане на лихва за забава също се явява
неоснователен с оглед на акцесорния му характер по отношение на иска с правно основание
чл. 31, ал. 2 ЗС.
Тъй като крайните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат, решението следва да
бъде потвърдено в обжалваната му част.
При този изход на спора въззиваемата има право на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр.
чл. 273 ГПК да й бъдат присъдени сторените разноски, но доколкото подобно искане не е
направено, то разноски не следва да бъдат присъждани.
С оглед на правилата, установени в разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК
въззивното решение подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № II – 55-20102256 от 22.04.2021 г., постановено по гр.
д. № 73654/2018 г. по описа на СРС, 55-ти състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният
от А. М. М., ЕГН ********** срещу Д. Г. А., ЕГН **********, осъдителен иск с правно
основание чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане на сумата от 15200,00 лева, представляваща
обезщетение за лишаване от право на ползване по отношение на имот – апартамент № 10,
находящ се в гр. София, ул. ****, за периода 01.05.2017г. – 02.07.2020г., ведно със законната
лихва от 02.07.2020г. до окончателното плащане.
РЕШЕНИЕ № II – 55-20102256 от 22.04.2021 г., постановено по гр. д. № 73654/2018
г. по описа на СРС, 55-ти състав, в необжалваната част, е влязло в законна сила.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен
съд по правилата на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчването на препис на страните.
4
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5