РЕШЕНИЕ
№ 252
гр. Перник, 05.09.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на седми юни през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:МЕТОДИ КР. ВЕЛИЧКОВ
Членове:АНТОНИЯ АТ. АТАНАСОВА-
АЛЕКСОВА
КАМЕЛИЯ Г. НЕНКОВА
при участието на секретаря КАТЯ ХР. СТАНОЕВА
като разгледа докладваното от АНТОНИЯ АТ. АТАНАСОВА-АЛЕКСОВА
Въззивно гражданско дело № 20221700500006 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава двадесета „ВЪЗЗИВНО ОБЖАЛВАНЕ”, чл.258 и
сл. от ГПК, образувано по въззивна жалба, подадена
ОТ: А. К. Р., ЕГН: **********, с постоянен адрес ***
ЧРЕЗ: адв. Г.Ч., със съдебен адрес: ***.
ПРОТИВ: Решение № 319 от 15.11.2021 г., постановено по гр. дело № 2311/2021 г.
по описа на Районен съд – Перник.
С жалбата първоинстанционното решение се оспорва като неправилно,
незаконосъобразно и необосновано, в осъдителната му спрямо жалбоподателя част и се
моли същото да бъде отменено и да бъде постановено решение, с което на ищцата да бъде
присъдена и горницата над 272.07 лв. до 299.00 лв. Моли да й бъдат присъдени направените
разноски, включително и за адвокатско възнаграждение, за двете съдебни инстанции.
В подадената въззивна жалба се излагат доводи, че постановеното по делото решение
е неправилно и необосновано, поради произнасянето на първоинстанционния съд в
противоречие със събраните по делото доказателства и необсъждането в пълнота на
възраженията на ответника срещу предявената претенция.
В законноустановения двуседмичен срок по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемата
страна „Креди Йес“ ООД, чрез адвокат П.П., в срок е подало писмен отговор. С него
оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли решението в обжалваната му част да
бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Моли на дружеството да му бъдат
присъдени направените разноски пред Пернишкия окръжен съд.
1
В съдебно заседание жалбоподателя, не изпраща представител, с писмена молба
депозираната преди дата на съдебното заседание жалба, моли да бъде отменено атакуваното
решение изцяло като неправилно и незаконосъобразно, при подробно изложени
съображения по съществото на спора.
Претендира присъждане на разноски съгласно представен списък по чл.80 от ГПК.
Прави възражение за недължимост и прекомерност на претендираното адвокатско
възнаграждение от процесуалният представител на ответното дружество.
В съдебно заседание въззиваемата страна, чрез процесуалния си представител, моли
да бъде оставена без уважение, а решението на първоинстанционния съд, като правилно и
законосъобразно да бъде потвърдено, съобразно подробно изложени съображения по
съществото на спора.
Моли за присъждане направените разноски в хода на въззивното производство, за
което прилага и списък по чл. 80 от ГПК.
Въззивният съд, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от
фактическа страна следното:
За да постанови решението си, районния съд е приел, че:
Между страните е сключен договор за паричен заем № *** г., сключен между страните.
Уговорено било заемодателят да предостави сумата от 400 лв. на ищцата, която тя се
задължава за върне при сроковете и условията, посочени в договора, като относно
получаване на сумата изявлението на ищцата за получаването й, инкорпорирано в договора,
има характер на разписка. Уговорено било размерът на погасителната вноска да е 142,31 лв.,
денят на плащане 13-то число, вноската била месечна, броят на вноските три, месечният
лихвен процент 3,330%, датата на първото плащане ***г., на последното ***г., размерът на
ГПР 48,9922%, а размерът на общата сума, която следвало да се върне 426, 93 лв. Съгласно
чл. 6 от договора страните постигнали съгласие задължението на заемателя да бъде
обезпечено с гарант, отговарящ на условията на чл. 10, ал.2, т.1 от Общите условия, и още
едно обезпечение-ценна книга, издадена в полза на заемодателя. В чл. 8 от договора е
предвидено, че ако заемателят не представи уговореното обезпечение в тридневен срок от
сключването му или представи обезпечение, което не е отговаря на изискванията, дължи
неустойка в размер на 272,07 лв., с начин на разсрочено плащане, посочен в погасителния
план към договора.
С оглед приетото по делото заключение на приетата по делото съдебно-счетоводна
експертиза, извършените плащания по кредита от ищцата били в размер на 699 лв., като с
тях била погасена главница в размер на 400 лв., договорна лихва в размер на 26,93 лв. и
неустойка в размер на 272, 07 лв. ГПР при включени само такива за договорна лихва от
26,93 лв. било от 48,1535 лв., а при включени и разходи за неустойка в размер на
3278,3951%.
Предвид всичко изложено първоинстанционния съдът приел, че договорът за заем
бил валиден, с изключение на клаузата за неустойка, която била нищожна поради
противоречие с добрите нрави. Договорът бил валидно правно основание за заплащане на
сумата от 426,93 лв. – главница и възнаградителна лихва. Заплатената сума от 272,07 лв. за
неустойка се явявала платена на нищожно основание, поради което ответникът
неоснователно се бил обогатил с получаването й и дължал нейното връщане. Предявеният
иск се явявал основателен до този размер, като разликата над тази сума до предявения от 299
лв. следвало да се отхвърли като неоснователен.
След като взе предвид направените с жалбата възражения и по реда на чл. 269 от
ГПК, Въззивният съд, за да се произнесе взе предвид следното :
Въззивната жалба се явява редовна и процесуално допустима – подадена е от
2
активно легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалването, в преклузивния
срок за обжалване и подлежи на разглеждане по същество.
Извършвайки служебно проверка за валидността на обжалваното решение, по
реда на чл. 269 ГПК, Въззивният съд намира, че обжалваното решение се явява валидно.
Същото е постановено от съдия от Районен съд - Перник, в рамките на неговата
компетентност и в предвидената от закона форма.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, по въпросите за незаконосъобразност
на обжалваното решение, въззивният съд е ограничен от изложеното в жалбата.
Преценявайки изложените доводи, становището на въззиваемата страна, както и
събраните по делото доказателства Въззивният съд намира следното :
На *** г. А. К. Р. сключила договор за паричен заем № *** с „Креди Йес" ООД. В
договора е посочено, че сумата по отпуснатия заем е в размер на 400.00 лева, размерът на
погасителната вноска е 142,31 лв., денят на плащане 13-то число, вноската била месечна,
броят на вноските три, месечният лихвен процент 3,330%, датата на първото плащане *** г.,
размерът на ГПР 48,9922%, а размерът на общата сума, която следвало да се върне А.Р. е
426,93 лв.
В чл. 6 от процесния договор е уговорено, че страните се съгласяват договорът за
заем да бъде обезпечен с гарант, отговарящ на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите
условия, и с още едно обезпечение - ценна книга, издадена в полза на Заемодателя.
В чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия е посочено, че страните имат право за
обезпечаване изпълнението на договора за заем да уговорят в самия договор учредяването
на обезпечение: Поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят
кумулативно на следните условия: имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7
пъти размерът на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители,
размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти
минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем,
сключени със Заемодателя; не са Заематели по сключени и непогасени други договори за
заем, сключени от Заемодателя: нямат кредити към банки или финансови институции с
класификация различна от „Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения,
съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от
работодателя си или друг съответстващ документ за размерът на получавания от тях доход;
В случай на учредено поръчителство като обезпечение по договор за заем, сключен от
разстояние, Заемателят е длъжен да осигури личното и собственоръчно подписване на
договора за поръчителство от предоставеното лице - поръчител.
В чл. 8 от процесния договор е уговорено, че в случай, че Заемателят не предостави
договореното обезпечение в чл. 6 от договора в тридневен срок от сключването му или
представеното обезпечение не отговаря на условията, посочено в чл. 10, ал. 2, т. 1 и т. 4 от
Общите условия, Заемателят дължи на Заемодателя неустойка в размер на 272.07 лева, с
начин на разсрочено плащане, подробно посочен в Погасителен план към настоящия
договор.
На ищцата е начислена неустойка в общ размер на 272,07 лева, тъй като същата не е
представила в срок надлежни поръчители или друг вид обезпечение, посочени в процесния
договор, като общата сума, която следва да върне А.Р. става 699.00 лева.
А. К. Р. е погасила изцяло сумата по сключения договор, а именно в общ размер на
699 лева /видно от представените към исковата молба платежни нареждания/, както следва:
-233.00 лева - на *** г.;
-235.00 лв. на *** г;
-231.00 лева - на *** г.;
Горните обстоятелства се потвърждават от приложените вноски бележки.
3
По Договор за паричен заем № паричен заем № *** г. А. К. Р. направила вноски в
общ размер на 699 лева, с които погасила главница в размер на 400,00 лева, договорена
лихва 26.93 лева и неустойка в размер на 272.07 лева.
От заключението на приетата и не оспорената от страните в първоинстанционното
производство съдебно счетоводна експертиза се установява, че Годишен процент на
разходите по сключения Договор за паричен заем № паричен заем № *** г. със съответните
параметри - е размер на 48,1535%. В случай, че се вземе под внимание изплатените суми от
ищцата в цялост от 699.00 лева, се установявало, че е погасена главница в размер на сумата
от 400,00 лева, договорена лихва в размер на 26.93 лева и неустойка в размер на 272.07 лева,
то изчисления ГПР /Годишен процент на разходите/ е в размер на 3278.3951 %.
С оглед наведените доводи във въззивната жалба основния спорен между страните
въпрос е относно връщането на недължимо платена на ответното дружество сума по
потребителски кредит в размер на сумата от 299.00 лева с оглед нищожността, евентуално
унищожаемостта на процесния договор за заем № *** г.
Жалбоподателят не оспорва изводите на първоинстанционният относно
неравноправния характер по смисъла на чл. 143. ал. 1. т. 10 от ЗЗП на клаузата за неустойка,
както и относно противоречието на същата на добрите нрави по смисъла на чл. 26. ал. 1.
предл. 3 от ЗЗД, а това че поетите с тази клауза по договора задължения за заплащане на
„неустойка“, не следва да бъдат включени при изчисление на действителния размер на ГЛП
и ГПР по договора, респективно, че не водели до пълната нищожност на договора. С оглед
приетата приета и не оспорена по делото ССчЕ счита, че действителният размер па ГПР по
процесния договор, ако се вземат предвид размерът на отпуснатия кредит и изплатените от
А. Р. към „Креди Йес” ООД суми, а именно главница, договорна лихва и начислената
неустойка, действителният размер на ГПР бил в размер на 3278.3951 %. С оглед
установената формула в Приложение № 1 към чл. 19. ал. 2 от ЗПК действителният размер на
ГПР, след като се включат всички изискуеми елементи съобразно чл. 19, ал. 1 от ЗПК бил
над максимално установения праг на ГПР, предвиден в императивната разпоредба на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК, като бил налице грешно посочен размер на ГПР в процесния договор.
Ответното дружество в пряко нарушение на императивното правило на чл. 19. ал. 1 вр. чл.
11. ал. 1. т. 10 от ЗПК не включило в ГПР разходите за заплащане на .неустойка“ в размер
на 272.07 лева, която по своята същност представлява печалба за кредитора, надбавка към
главницата, която се плащала периодично, поради което трябвало да е част от ГЛП и ГПР.
Ако ГПР бил законосъобразно с описан, действителният такъв щял да надвишава
многократно посочения в договора - 48.9922 % (според приетото заключение по ССчЕ -
48.1535 %). Ето защо счита, че е налице нарушение на разпоредбата на чл.19, ал. 4 от ЗПК,
поради което сключения между страните договор за заем бил изяло нищожен на договора,
тъй като търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на ГПР приложим в
отношенията между страните.
Касателно настоящия случай по отношение на породеното между страните
облигаторно правоотношение следва да намерят приложение разпоредбите на Закона за
потребителския кредит, доколкото заемното правоотношение представлява такова по
смисъла на чл. 9 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал.
1, т. 7 - 12 и т. 20, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко
едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК -
изначална недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите са
изискуеми при самото му сключване. При недействителност на договора на основание
сочената разпоредба, съобразно разпоредбата на чл. 23 ЗПК потребителят следва да върне
чистата стойност по договора за кредит, но не дължи лихва или други разходи по договора,
т. е. същият следва да върне само дължимата главница по кредита.
Според императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК. ГПР не може да бъде по-
4
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, което
означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума.
Ето защо считам, че на основание чл. 19. ал. 5 от ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4, са нищожни.
Договорът за паричен заем № *** г., въз основа на който са възникнали
облигационните отношения на страните е сключен в писмена форма, на хартиен носител, по
ясен и разбираем начин. Посочена е чистата стойност на кредита, годишният процент на
разходите, фиксирани месечен лихвен процент по кредитът, общият размер на всички
плащания по договора, условията за издължаване на кредита от потребителя, датите на
плащане на погасителните вноски и размерът на дължимата погасителна вноска. При
преценка за спазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, а именно „годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин;“ настоящия съдебен състав констатира, че няма нарушение на
императивната норма на закона, тъй като същата не изисква в договора да бъде посочен
математическият алгоритъм, по който се изчислява ГПР. Това е така, защото в рамките на
Европейския съюз, в това число и в България, има нормативно предвидени две
математически формули за изчислението на ГПР (т.1 и т.2 от Приложение № 1 към ЗПК),
които единствено могат да се прилагат за изчислението на ГПР. Член 4, параграфи 1 и 2 от
Директива 87/102 транспониран в чл. 11 и чл. 19 от ЗПК предвиждат, че договорът за кредит
трябва да се изготви в писмена форма, и че в него трябва да е посочен ГПР, както и
условията, при които последният може да бъде променян. В член 1а от тази директива
транспонирана в чл.19 от ЗПК се определят условията за изчисляване на ГПР, а в член 4,
буква а) от нея се уточнява, че ГПР трябва да се изчисли „в момента, в който кредитният
договор е сключен“ (в този смисъл Решение по дело Cofinog,). А приложение №1 към ЗПК и
към Директива 87/102 посочват точно какви са допълнителните допускания за
изчисляването на годишния процент на разходите. Именно от тази гледна точка в защита на
потребителите, срещу несправедливите условия на кредитиране е въведено задължението на
кредитора да запознае потребителя, с всички условия на бъдещото изпълнение на
сключените договори Член 4 от Директива 87/102 изисква при сключването на договорите
на заемателите да са известни всички обстоятелства, които могат да имат отражение върху
обхвата на техните задължения (вж. Решение по дело Berliner Kindl Brauerei), включително и
допусканията при които се изчислява ГПР. Така това информиране на потребителите
относно общия разход по кредита под формата на процент, изчислен съгласно единна
математическа формула, както и посочване на допълнителните допускания за изчисляването
на годишния процент на разходите има съществено значение. Тази информация позволява
на потребителя да прецени обхвата на своето задължени (в този смисъл е и постановеното
Определение на Съда на ЕС (oсми състав) от 16 ноември 2010 година по дело C-76/10 с
предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Krajský súd v
Prešove (Словакия) с акт от 19 януари 2010 г., постъпил в Съда на 9 февруари 2010 г,
задължително за настоящата национала юрисдикция „Стандартът по решение CILFIT“. С
оглед изложеното страните по сключен договор за потребителски заем, нито могат да
прилагат друга математическа формула за изчислението на ГПР, нито са длъжни да
възпроизвеждат в договорите си горните две формули. От друга страна чл.11, ал. 1, т.10 от
ЗПК не предвижда в договора за потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат
изброени всички разходи, включвани в ГПР, а единствено само да посочат допусканията,
използвани при изчисляване на ГПР. Поради което довода, че ГПР е неправилно изчислен,
тъй като не е включено възнаграждението за поръчителство, в който случай би било
нарушено императивното правило на закона, следва да се има предвид, че договорът за
5
потребителски кредит не предвижда заплащането на такова възнаграждение в полза на
кредитора, поради което същото не подлежи на включване в ГПР по договора.
С оглед на което настоящия съдебен състав приема, че не е нарушена предвидената
законова забрана, поради което и клаузата с която е договорена възнаградителна /договорна/
лихва. По делото не се спори, че клаузата за неустойка се явява нищожна като
противоречаща на добрите нрави и справедливостта по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. трето
ЗЗД, поради което и заплатената от ищцата сума в размер на 272,07 лв., основана на
нищожно съглашение се явява заплатена без правно основание.
С оглед достигането да същите правни изводи, обжалваното първоинстанционно
решение се явява правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част.
По разноските за производството:
С оглед резултата от обжалването и оставянето без уважение на въззивната жалба
на осн. чл. 273 във връз. с чл. 78, ал.2 от ГПК на въззивника не се следва да бъдат
присъждани, направените в хода на въззивното производство разноски.
Въззиваемата страна претендира и доказва разноски по представен списък по чл. 80
пред въззивната инстанция в размер на 300.00 лв., – заплатено адв. възнаграждение (видно
от договора за правна защита от 30.12.2021 г., с направено отбелязване, че уговореното адв.
възнаграждение е платено в брой към дата на подпасване на договора), които му се дължат
от жалбоподателя изцяло, предвид неоснователността на жалбата.
С оглед цената на иска, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване
съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. първо ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Водим от изложеното, СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 319 от 15.11.2021 г. на РС - Перник, в обжалваната му
ЧАСТ, с което е отхвърлен като неоснователен предявения от А. К. Р., с ЕГН **********, с
адрес: *** срещу „Креди Йес“ ООД, ЕИК ********* осъдителен иск за сумата от 26,93 лв. -
разликата над уважения размер от 272,07 лв., до предявения от 299,00 лв.
ОСЪЖДА А. К. Р., с ЕГН **********, от ***, ДА ЗАПЛАТИ на „Креди Йес“ ООД,
с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: ***, сумата от 300.00 лв. / триста
лева /, представляваща направените от дружеството разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6