МОТИВИ
към Присъда № 79/14.03.2016г. по НОХД № 2515/2015г. по
описа
на ПРС - ХХІІІн.с.
Районна прокуратура - Пловдив е повдигнала обвинение срещу подсъдимият Й.С.Н.
за това, че на
08.11.2014г. в гр. Кричим, в съучастие като съизвършител с Н.С.Н., е причинил
другиму- М.Ш.М. средна телесна повреда изразяваща се в счупване на двете кости
на дясната подбедрица – тялото на малкия пищял и задния ръб на глезенната става
на големия пищял, което е довело до трайно затрудняване на движенията на десния
долен крайник - престъпление по чл.129 ал.2 вр. ал.1 вр. чл. 20 ал.2 вр. ал.1
от НК. Повдигнато е обвинение и спрямо Н.С.Н. за това, че на 08.11.2014г. в гр.
Кричим, в съучастие като съизвършител с Й.С.Н., е причинил другиму- М.Ш.М.
средна телесна повреда изразяваща се в счупване на двете кости на дясната
подбедрица – тялото на малкия пищял и задния ръб на глезенната става на големия
пищял, което е довело до трайно затрудняване на движенията на десния долен
крайник - престъпление по чл.129 ал.2 вр. ал.1 вр. чл. 20 ал.2 вр. ал.1 от НК.
Прокурорът
поддържа така повдигнатите обвинения, като предлага на подсъдимите да бъде
определено и наложено наказание “лишаване от свобода” в размер на една година,
изпълнението на което да бъде отложено за срок от три години.
Подсъдимият
Й.С.Н. не се признава за виновен, не дава обяснения по случая.
Подсъдимият
Н.С.Н. не се
признава за виновен, не дава обяснения по случая.
На
основание чл.84 и следващите от НПК е приет за
съвместно разглеждане в наказателния процес граждански иск, предявен от М.Ш.М. против подсъдимите Й.Н. и Н.Н. за сумата от 20 000лв. представляваща обезщетение за причинените на първия неимуществени вреди от престъплението по чл. 129 ал.2 вр. ал.1 вр. чл.
20 ал.2 вр. ал.1 от НК, вменено във вина
на подсъдимите, ведно със законната лихва от
датата на деянието – 08.11.2014г. до окончателното й изплащане. М. е
конституиран като граждански ищец и частен обвинител по делото, като лично и чрез повереника си по делото
адв. Т., поддържа
изцяло така предявената претенция, която моли да
бъде уважена. По отношение на
наказанието, което следва да се наложи на подсъдимите се присъединява към
становището на прокурора.
Съдът,
въз основа на събраните и приложени по делото доказателства, преценени
поотделно и в тяхната съвкупност, намира и приема за установено от фактическа и
правна страна следното :
Подсъдимият
Й.С.Н. е роден на ***г***, б., български гражданин, неженен, с основно
образование, работещ, неосъждан, ЕГН **********.
Подсъдимият
Н. С.Н. е роден на ***г***, б.,
български гражданин, неженен, със средно образование, работещ, неосъждан, ЕГН **********.
Свидетелите М.М. и Ю.А. *** и
били приятели. На 07.11.2014г. двамата се намирали в дома на М., където гледали
филми, заедно с брата на последния – свид. Ш.М., който дошъл на гости от
Република Турция. След полунощ, вече на 08.11.2014г. свид. М.М. отишъл до
бензиностанция „Петрол” в гр. Кричим, за да купи цигари. В района на близкия
парк той срещнал свид. С.Н. – брат на подсъдимите, когото познавал като съсед,
като между двамата възникнал конфликт, съпроводен с дърпане и бутане. Тъй като
се притеснил, свид. М. позвънил на свид. А. и му казал, че има проблем със С.Н.,
като уточнил къде се намира. Няколко минути по-късно свид. А. пристигнал на
посоченото място и се опитал да помогне на М. и Ст. Н. да прекратят спора си.
Поради това казал на свид. М. да се прибира, а самият той тръгнал с Н. към дома
му. Междувременно свид. Н. позвънил по телефона на брат си – подс. Н.Н., на
когото казал да дойде нагоре по улицата, на която живеят. От своя страна подс.
Н. Н. веднага събудил брат си - подс. Й.Н.
и двамата се насочили към указаното от свид. Н. място. Когато се срещнали,
последният им казал, че е бил нападнат от свид. М. и тримата братя се затичали
към неговия дом, който бил на съвсем близко разстояние. Свид. А. ги последвал,
но в един момент загубил видимост към тримата за известно време. В този период
тримата братя настигнали свид. М. пред дома му и между тях започнал побой, като
последвало сбиване, изразило се в нанасяне на удари от една страна от братята
спрямо М. и от друга пострадалият се опитвал да издърпа дървен кол, с който бил
удрян от подс. Й.Н., в опита му да се защити от
тримата братя. В един момент М. бил ударен в областта на десния крак с дървен
кол и камък от Й.Н. и Н.Н., поради което изпитал силна болка и паднал на
земята. Тримата братя Н. продължили да удрят падналия М., а при опита на вече
настигналият ги свид. А. да ги отстрани от него и той
понесъл няколко удара по тялото и крайниците. Случващото се предизвикало силен
шум и, за да разбере какво става, свид. Ш.М. излязъл от дома си и видял
падналите на земята М. М. и А., както и стоящите до тях братя Н. Между
последните и Ш.М. също възникнала физическа саморазправа, която завършила без
наранявания за последния. След като братята си тръгнали, свид. М. М. подал
сигнал на телефон 112, като на мястото на инцидента били изпратени полицейски
служители – свидетелите Т.М. и А.О., както и екип на „Спешна медицинска помощ”.
Последният отвел свид. М. М. в лечебно заведение, заедно с подс. Й.Н. и свид. С.Н.,
които малко по-рано също били подали сигнал, че имат нужда от медицинска помощ.
Видно от заключението на
изготвената по делото съдебно-медицинска експертиза е било установено, че на 08.11.2014г.
на М.М. е било причинено счупване на двете кости на дясната подбедрица – тялото
на малкия пищял и задния ръб на глезенната става на големия пищял, което е
наложило обездвижване на десния крак посредством гипсов ботуш; множество
охлузвания на главата и крайниците. Описаните увреждания са причинени по
механизма на удар с или върху твърд тъп предмет и е напълно възможно да са в резултат
на нанесен му побой с дървен кол, хвърлени камъни и ритници. Първото увреждане
е довело до трайно затрудняване на движенията на долния десен крайник за повече
от 30 дни, а охлузванията са причинили болка и страдание, без разстройство на
здравето, по смисъла на чл.130 ал.2 от НК.
В хода на разследването е била
назначена и изготвена съдебно-медицинска експертиза и относно причинените на
свид. А. увреждания, която дава заключение, че при инцидента на 08.11.2014г. на
същия са причинени контузия на главата с лекостепенно мозъчно сътресение;
разкъсно-контузна рана, травматичен оток, охлузвания и кръвонасядане на
лигавицата на горната устна по вътрешната повърхност; нащърбване на режещите
ръбчета на първи и втори горни десни зъби; кръвонасядане и охлузване на кожата
на дясната ръка. Описаните увреждания са причинени по механизма на удар с или
върху твърд тъп предмет и е напълно възможно да са в резултат на нанесен му
побой с ръце, дървен кол, хвърлени камъни и ритници. Първите три увреждания са
причинили разстройство на здравето, извън случаите на чл.128 и чл.129 от НК, а
последното – болка и страдание, без разстройство на здравето, по смисъла на
чл.130 ал.2 от НК.
Видно от заключението на изготвената по делото съдебно-психиатрична
експертиза на свид. Ш.М., същият страда от лека умствена изостаналост – лека
дебилност и се води на учет в ЦПЗ-гр. Пловдив. Към инкриминирания период е бил
в ясно съзнание, могъл е да възприема и възпроизвежда фактите от значение за
делото и дава достоверни показания за тях. Не се установяват данни за
психопатологична симптоматика на инкриминираната дата. Действал е в състояние
на гневна реакция, без афективно разстройство на съзнанието, могъл е да разбира
свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си.
Така
описаната фактическа обстановка се установява по категоричен начин отчасти от
показанията на разпитаните в хода на съдебното производство свидетели М.Ш.М., Ю.М.А.,
Ш.Ш.М., Т.Н.М., А.С.О., А.М.М., М. И М., А.С.Ш., С.С.Н., както и от показанията
на свидетеля С.Н., депозирани в досъдебното производство и приобщени към
доказателствата по делото на основание чл.281 ал.3 вр. ал.1 т.1 от НПК.
Възприетото от съда се доказва и от приложените по делото писмени доказателства
– заключения на съдебно-медицински и съдебно-психиатрична експертизи, съдебно-медицински
удостоверения, свидетелства за съдимост и характеристични справки, приложени по
дознанието.
Съдът
кредитира отчасти показанията на разпитаните свидетели М. и Ш. М, А., М., О., Ш., Ст. Н., като в преобладаваща им част ги
счита за логични, безпротиворечиви, последователни, кореспондиращи и допълващи
се помежду си, в голямата им част като незаинтересовани и в съответствие с
останалите доказателства по делото. Всички те описват подробно обстоятелствата
преди, по време и след случая, в зависимост от това на каква част от протеклите
събития са станали очевидци.
Съдът
възприема и дава вяра на депозираните заключения на съдебно-медицинските и
съдебно-психиатричаната експертизи по делото, като счита същите за
безпристрастни, обективни, компетентно изготвени, с необходимите професионални
знания и опит и с оглед материалите по делото.
От
друга страна съдът не дава вяра на показанията на свидетелката А.М.М., както и
на част от заявеното от свидетелите М.М. и С.Н.. В тази връзка твърденията на
първата свидетелка и на Ст. Н., че М. е присъствала на конфликта между двамата,
по мнение на съда не отговаря на обективната истина. На първо място така
заявеното се намира в пряко противоречие с показанията на свид. М. М. и А., които
са категорични, че М. изобщо не е присъствала при възникване на спора между
пострадалия и брата на двамата подсъдими. И макар последното да изхожда от
гражданския ищец и частен обвинител по делото и от негов приятел, настоящият
състав счита, че следва да се довери именно на техните показания. Този извод е
мотивиран от обстоятелството, че в голямата си част показанията на М. М. и А.
са подкрепени от други гласни, както и от обективни писмени доказателства по
делото. В този смисъл твърденията им отговарят напълно от една страна на
показанията на свидетелите М., О., Ш. М. и Ш., а от друга – се намират в
синхрон със заключението на напълно обективните съдебно-медицински
експертизи по делото. На следващо място самите показания на свид. М. са
вътрешно противоречиви, нелогични и заинтересовани. Така напълно изолирано
остава твърдението, че във въпросната вечер Ст. Н. е бил нападнат от М. М. и то
без всякаква причина. И въпреки това нападението след полунощ, на сравнително
неосветено място в гр. Кричим и при видима разлика във физиката на пострадалия
и свид. Н., в полза на последния, той не само не предотвратил по какъвто и да
било начин твърдяното нападение, на което заявява, че е станал жертва, а и
изпратил свид. М. да се прибира сама в дома си. Всички тези твърдения и на М.,
и на Ст. Н. противоречат на всякаква житейска логика и се оборват от останалите
гласни доказателства по делото. Във връзка с последното не е достатъчно убедителен
аргумент и твърдението на Ст. Н. за неговата пасивност – предходно нараняване
на дясната му ръка, тъй като дори това да е било факт, при наличието на толкова
интензивно нападение от М. М., както твърдят Н. и М., то братът на подсъдимите
при всички случаи би предприел някакви активни действия, макар и не особено
ефективни да защити себе си и приятелката си.
Поради
това и показанията на свидетелите Н. и М. в обсъдената им част следва да бъдат
отхвърлени като недостоверни, депозирани не с цел изясняване на обективната
истина по делото, а единствено като реализация на защитната позиция на братята
на първия от тях по делото, с цел да бъдат те оправдани поне отчасти по
повдигнатите им обвинения, твърдейки наличието на противоправно нападение от
страна на самия пострадал М.М..
На
следващо се констатира несъответствие в обсъдените гласни доказателства по
отношение на това дали пострадалият М. е отвръщал по някакъв начин на
нанесените му удари при срещата му с тримата братя Н. В тази връзка съставът
счита, че действително подобно противодействие е било извършено от частния
обвинител, но последното е било извършено пред дома на пострадалия, след като
вече е бил нападнат от двамата подсъдими и техния брат – свид. Ст. Н., и е
осъществено при опита на М. да отнеме намиращият се в ръцете на подс. Й.Н.
дървен кол. В подкрепа на това становище са преди всичко приобщените по делото
писмени доказателства, а именно съдебно-медицинското удостоверение, издадено на
Й.Н. след инцидента. В последното съдебен лекар, въз основа на притежаваните от
него специални знания и умения в областта на съдебната медицина, категорично е
установил, че на инкриминираната дата на Й.Н. е причинено счупване на
проксималната фаланга на втори пръст на лявата ръка, което е наложило поставяне
на гипсова имобилизация. Освен това експертът заключава, че посоченото
увреждане е възможно да е причинено така, както е било съобщено – от удар с
дървен кол. По отношение на последното е необходимо да се изключат твърденията
на самия частен обвинител в обратния смисъл, тъй като, според съда, в тази им
част те не отговарят на обективната истина и целят да не влошат собственото му
процесуално положение като страна в процеса, а съответно и да не
благоприятстват защитната позиция на подсъдимите по делото.
Що се
отнася до останалите констатирани несъществени противоречия в свидетелските
показания по делото, касаещи показанията на свидетелите Ш.М., О. и Ш.,
то съдът намира, от една страна, че същите не се отнасят по главните
факти, подлежащи на доказване по делото, тъй като целят изясняване на
обстоятелството кой от братята М. се е обадил на телефон 112, обстоятелствата,
свързани с посещението на полицейски патрул на адреса на пострадалия и кога е
разговарял последния със свид. Ш.. В този смисъл
съдът счита, от една страна, че непълните показания на свид.
О. се дължат на изминалия значителен период от време от инцидента до разпита му
пред съда и характера на служебните му задължения, свързани със значителен брой
подобни случаи. С оглед на това е съвсем нормално този свидетел да няма
конкретен спомен за конкретния случай. На следващо място съдът счита, че
наистина свид. М. М. е позвънил на телефон 112, а не свид. Ш. М., като у последния просто не е налице ясен
спомен за това обстоятелство, свързано и с напрегната ситуация в която е
попаднал и спецификата на психологическото му развитие. Що се отнася до това
кога свид. Ш. е разговаряла с М. М., то това
обстоятелство първо не е основен факт по делото, а и чисто житейски логически
отсъства пречка това да е било сторено именно през нощта, непосредствено след
инцидента, както твърди свидетелката, а едва на следващия ден тя да се е
срещнала лично с пострадалия.
При
така установената фактическа обстановка, съдът намира, че подсъдимият Й.С.Н. е
осъществил от обективна и субективна страна състава на престъпление по чл.129 ал.2 вр. ал.1 вр. чл. 20
ал.2 вр. ал.1 от НК, тъй като на 08.11.2014г. в гр. Кричим, в съучастие като
съизвършител с Н.С.Н., е причинил другиму- М.Ш.М. средна телесна повреда
изразяваща се в счупване на двете кости на дясната подбедрица – тялото на малкия
пищял и задния ръб на глезенната става на големия пищял, което е довело до
трайно затрудняване на движенията на десния долен крайник.
От своя страна
подсъдимият Н.С.Н. също е реализирал от обективна и субективна страна състава
на престъпление по чл.129 ал.2 вр. ал.1 вр. чл. 20 ал.2 вр. ал.1 от НК, тъй
като на 08.11.2014г. в гр. Кричим, в съучастие като съизвършител с Й.С.Н., е причинил другиму- М.Ш.М.
средна телесна повреда изразяваща се в счупване на двете кости на дясната
подбедрица – тялото на малкия пищял и задния ръб на глезенната става на големия
пищял, което е довело до трайно затрудняване на движенията на десния долен
крайник.
Извършвайки
описаните в началото на настоящите мотиви телодвижения, а именно нанасянето на
удари в областта на тялото и десния крак на пострадалия М.М., подсъдимите Й. и Н.
Н. са осъществили такова въздействие върху организма на гражданския ищец и
частен обвинител, което е предизвикало драстично изменение конкретно в десния
крайник и е променило коренно неговото функциониране, практически довеждайки до
преустановяване на основното му предназначение поради причиненото счупване на
двете кости на дясната подбедрица – тялото на малкия пищял и задния ръб на
глезенната става на големия пищял. В случая е налице трайно затрудняване
движенията на долния десен крайник, тъй като видно и от заключението на
приетата по делото съдебно-медицинска експертиза на пострадалия и от
показанията на свидетелите М. и Ш. М., Ю.А. и А.Ш., възстановителния период е
отнел повече от установената в съдебната практика продължителност от 30 дни. На
свой ред пряката и непосредствена връзка между действията на подсъдимите и
физическото състояние на пострадалия се доказва категорично както от
гореобсъдените свидетелски показания, така и от приетата, неоспорена от
страните по делото и напълно кредитирана от съда съдебно-медицинска експертиза.
Както се посочи по-горе, последната е категорична, че именно в резултат на нанесени
удари с дървен кол и хвърлен камък е било причинено посоченото телесно
увреждане на М..
От
субективна страна престъплението е било извършено от подсъдимите Й.Н. и Н.Н. с
пряк умисъл, с целени и настъпили общественоопасни последици. И двамата подсъдими
са съзнавали противоправния характер на извършеното, предвиждали са и са искали
настъпването на общественоопасните му последици. Последното се установява
категорично от показанията на свидетелите М. М., А. и донякъде на Ш. М., пряко
установяващи действията на всеки от тях на инкриминираната дата, изразили се в
нанасянето на побой на пострадалия. Всички тези обстоятелства дейците напълно са
съзнавали, но това тяхно съзнание не само, че не е оказало възпиращо
въздействие върху същите, а напротив – те са нанесли неколкократни удари както
в тялото, така и в десния крак на пострадалия, реално възприемайки областите от
тялото му, които нараняват, включително и това, че техните удари попадат в десния
крак на М..
Във връзка с горното, съдът
намира за неоснователни възраженията на защитата относно извършване на
престъпленията от страна на подсъдимите при условията на неизбежна отбрана. В
конкретния казус, според състава, изобщо не се касае за действия на подсъдимите
при условията на посочения институт на неизбежната отбрана, нито на превишаване
на нейните предели.
Както е
добре известно от наказателноправната теория и съдебната практика по
наказателни дела, деянието, извършено в състояние на неизбежна отбрана е
правомерно, общественополезно и необходимо, затова при пряко и непосредствено
нападение върху държавни и обществени интереси, върху личността или правата му,
всеки гражданин има право да се противопостави и отблъсне или помогне да бъде
отблъснато нападението. Последното може да се осъществи с едно или няколко
действия или бездействия, като ще бъде противоправно винаги когато е
общественоопасно деяние, независимо дали е наказуемо или не. Освен това
непосредственото и противоправно нападение е налице не само когато е започнало
самото увреждане на горепосочените права и интереси, а и когато е създадена
реална и непосредствена опасност за увреждането им. На следващо място извършителят
на деяние, осъществено при неизбежна отбрана действа докато нападението не е преустановено било поради
прекратяването му самоволно от нападателя, било чрез отблъскването му от
нападнатия или от трето лице. Поради това и докато нападението е налице, нападнатият
има право на активна защита като може, но не е длъжен да се отклони от защита
чрез бягство, укриване, търсене на помощ от трети лица, държавни и обществени
органи. Не на последно място за приложение на института на неизбежната отбрана
е необходимо защитата да съответства на характера, степента и интензитета на
нападението. Такова съответствие е налице при преценка на съвкупността на
всички елементи, отнасящи се до силата и интензивността на нападението и
защитата, значимостта на защитавания и увреден обект, степента на опасността,
застрашаваща нападнатия, неговите сили и възможности за отбрана, средствата за
нападение и защита, мястото и времето на нападението. Поради това и при
отблъскване на нападателя, нападнатият може да използва и по-интензивни
средства за защита и начини за отбрана, от тези, използвани от нападателя,
стига да не превишава пределите на неизбежната отбрана. Отбраняващият се при
тази неизбежна отбрана не е задължен да избира и засяга само неуязвими,
неопасни части от тялото на нападателя.
Институтът на неизбежната отбрана има важно
значение за своевременното отблъскване на посегателствата срещу държавни,
обществени и лични права и интереси на гражданите. Чрез него се цели преди
всичко ефективна борба срещу престъпността и спазване забраните за
саморазправа, като се определя за не общественоопасно деянието, с което се
причиняват вреди на един нападател, ако това е станало в рамките на
необходимите предели. Същевременно съдебната практика е категорична, че
извършеното нападение трябва да бъде общественоопасно и противоправно, за да
наложи използването на ефективна защита. Деянието само по себе си може и да не
осъществява състав на престъпление от Особената част на Наказателния кодекс, но
пак да засяга по недопустим начин правата и законните интереси било лично на
защитаващия се, било на негови ближни или такива от обществено и държавно
значение. На следващо място за приложение на посочения институт, е необходимо
нападението освен противоправно, да е и непосредствено,
тоест следва да се установи точния негов момент, от който и нападнатият има
право на защита срещу действията на нападателя. Непосредствено нападение е
налице, не само когато увреждащото действие е започнало, но дори и когато е
създадена непосредствена и реална опасност от такова увреждане. Освен това така
посоченото нападение не следва да е прекратено към момента, в който нападнатият
започне да осъществява защитата си. Подобно прекратяване би било налице ако
нападащият е отблъснат от самия нападнат, от трети лица или ако сам се е
отказал от нападението или вече го е завършил. Неизбежната отбрана е
упражняване правото на защита, при което както нападнатият, така и други
граждани могат да причинят вреди на нападателя с цел защита и отблъскване на
нападението. Затова законът предоставя право за отблъскване на нападението не
само на самия нападнат, но и на всеки гражданин. Не на последно място законът
обявява за общественополезно и ненаказуемо деянието, извършено при неизбежна
отбрана единствено когато е налице съответствие между нападението и защитата.
Последното е факт не само когато съществува директна съпоставимост и
съответствие между двете действия, но е когато защитата е превишила степента на
нападението, стига отбраната да не е в явно несъответствие с характера и опасността
на нападението. При преценка на тези два елемента следва да се отчетат видът и
обекта на защита-обществените отношения, които се засягат, а когато нападението
е и престъпление, и обстоятелствата, които характеризират степента на
обществената му опасност, с оглед на които и законодателят е дал съответната
правна квалификация на деянието. За опасността на нападението от значение са
онези обстоятелства, които засягат интензивността на нападението, начините и
средствата, с които то се извършва, броя на нападателите, мястото, времето и
начина, с които е упражнено насилието.
Според
настоящия състав никой от гореописаните и изискуеми елементи на института на
неизбежната отбрана в конкретния случай по отношение действията на подсъдимите Й.
и Н. Н. не е налице. Така, въз основа на обсъдените вече гласни
доказателства-показанията на свидетелите очевидци М. и А., се налага
безсъмнения извод, че на инкриминираната дата свид. М. М. по никакъв начин не е
нападнал подсъдимите Й. и Н. Н.. Освен това пострадалият, както вече се посочи,
според съда, дори да е реализирал каквото и да било нападение спрямо свид. С.Н.,
то към момента на нанасяне на ударите по частния обвинител, напълно е
отсъствало каквото и да било нападение. Това е факт поради безспорно доказаното
разделяне на частния обвинител и брата на двамата подсъдими преди изобщо да е
започнало нападението на последните спрямо М. М.. Именно тогава, след
прекратяване на твърдяното от защитата нападение, тримата братя Н. решават да
се саморазправят, като настигат пострадалия пред собствения му дом и започват
да му нанасят удари в различни части на тялото, включително в областта на
десния крак. Следователно по отношение действията на подсъдимите не би могъл да
се приложи института на неизбежната отбрана, респективно да се обсъжда
евентуално превишаване на нейните предели, което да се дължи на уплаха или
смущение, за да се приложи привилегирования състав на чл.132 ал.2 от НК.
С оглед
на така изложената по-горе фактическа обстановка и правна квалификация на
престъплението, извършено от подсъдимия Й.С.Н. като такова по чл. 129 ал.2 вр.
ал.1 вр. чл. 20 ал.2 вр. ал.1 от НК, за постигане целите на индивидуалната и
генералната превенция, но най-вече за поправянето и превъзпитанието на дееца,
на същия следва да бъде определено и наложено наказание “ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА”
при условията на чл.54 от НК. Според настоящия състав именно с това наказание
биха се постигнали горепосочените цели, визирани в Наказателния кодекс. При
индивидуализация размера на така определеното по вид наказание, съдът отчита
всички обстоятелства по делото, а именно превесът на смекчаващите отговорността
на дееца обстоятелства. Като такива се очертават чистото съдебно минало на подсъдимия
към датата на деянието, липсата на други противоправни прояви до момента,
сравнително младата му възраст. Отегчаващи отговорността обстоятелства не се
установяват. С оглед на изложеното съдът намира, че най-справедливо е на Й.С.Н.
да бъде наложено наказание от ОСЕМ МЕСЕЦА ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА.
Предвид
размера на определеното наказание, чистото съдебно минало на подсъдимия по
време на извършване на деянието, както и за поправянето и превъзпитанието му,
настоящият състав е на становище, че така наложеното наказание осем месеца
„лишаване от свобода“ НЕ Е необходимо да бъде изтърпяно от същия реално. Поради
това и на основание чл.66, ал.1 от НК изпълнението на наложеното на Й.С.Н.
наказание следва да бъде ОТЛОЖЕНО за срок от ТРИ ГОДИНИ, считано от влизане на
настоящата присъда в законна сила.
Според състава постановяването на реално изтърпяване на наложеното
наказание „лишаване от свобода” по никакъв начин не би допринесло за реализиране
целите на индивидуалната и генералната превенции, които биха се достигнали и
без откъсване на подсъдимия от обществото, като на същия се предостави реална
възможност да се поправи и превъзпита, бидейки пълноценен гражданин и член на
обществото.
С оглед
на така изложената по-горе фактическа обстановка и правна квалификация на
престъплението, извършено от подсъдимия Н.С.Н. като такова по чл. 129 ал.2 вр.
ал.1 вр. чл. 20 ал.2 вр. ал.1 от НК, за постигане целите на индивидуалната и
генералната превенция, но най-вече за поправянето и превъзпитанието на дееца,
на същия следва да бъде определено и наложено наказание “ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА”
при условията на чл.54 от НК. Според настоящия състав именно с това наказание
биха се постигнали горепосочените цели, визирани в Наказателния кодекс и по
отношение на този подсъдим. При индивидуализация размера на така определеното
по вид наказание, съдът отчита всички обстоятелства по делото, а именно
превесът на смекчаващите отговорността на дееца обстоятелства. Като такива се
очертават отново чистото съдебно минало на подсъдимия към датата на деянието,
липсата на други противоправни прояви до момента, сравнително младата му
възраст. Отегчаващи отговорността обстоятелства не се установяват. С оглед на
изложеното съдът намира, че най-справедливо е на Н.С.Н. да бъде наложено
наказание от ОСЕМ МЕСЕЦА ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА.
Предвид
размера на определеното наказание, чистото съдебно минало на подсъдимия по
време на извършване на деянието, както и за поправянето и превъзпитанието му,
настоящият състав е на становище, че така наложеното наказание осем месеца
„лишаване от свобода“ НЕ Е необходимо да бъде изтърпяно от същия реално. Поради
това и на основание чл.66, ал.1 от НК изпълнението на наложеното на Н.С.Н.
наказание следва да бъде ОТЛОЖЕНО за срок от ТРИ ГОДИНИ, считано от влизане на
настоящата присъда в законна сила отново с оглед гореизложените мотиви.
По
гражданския иск :
Що се касае до предявените от
пострадалия М.М. граждански иск за причинени неимуществени вреди от
престъплението по чл. 129 ал.2 вр. ал.1 вр. чл. 20 ал.2 вр. ал.1 от НК в
размер на 20 000лв., настоящата инстанция намира, че същият се явява доказан по
основание предвид признаването на подсъдимия Й.Н. и Н.Н. за виновни в
реализирането на описаните по-горе деяния по отношение именно на пострадалия М..
Що се касае до размера, в който същият следва да бъде уважен, то на първо място
следва да се отчете характер на претенцията-репариране на причинените на пострадалия
болки и страдания от физическо естество, както и дискомфорта в резултат на невъзможността
самостоятелно да извършва обичайни ежедневни действия. С оглед характера на
противоправното посегателство – престъпление против физическата
неприкосновеност, както и отчитайки факта на необходимия период на
възстановяване от същото, то се налага извода, че пострадалият е преживял
средни по характер и продължителност страдания във връзка с действията на
подсъдимите по накърняване физическата му цялост, довели до невъзможността му
за нормално придвижване и осъществяване на елементарни телодвижения сам.
Предвид всичко изложено и настоящият състав намира, че в конкретния случай
справедливият размер за репариране на преживените от гражданския ищец и частен обвинител
болки и страдания от престъплението по чл. 129 ал.2 вр.
ал.1 вр. чл. 20 ал.2 вр.
ал.1 от НК се явява сумата от 3 000лв. Поради това и подсъдимите Й.С.Н. и Н.С.Н.
следва да бъдат осъдени СОЛИДАРНО да заплатят на М.Ш.М. сумата от 3 000лв., като
обезщетение за причинените на последния неимуществени вреди от деянието посочено
по-горе, ведно със законната лихва от датата на същото – 08.11.2014г. до
окончателното й изплащане. В останалата му част предявеният от пострадалия
против подсъдимите граждански иск за разликата над горепосочената сума от 3 000лв.
до пълния му претендиран размер от 20 000лв. следва да бъде ОТХВЪРЛЕН като
НЕДОКАЗАН. Освен това подсъдимите Й.С.Н. и Н.С.Н. следва да бъдат осъдени
СОЛИДАРНО да заплатят на М.Ш.М. сумата от 350лв., представляваща направените от
последния разноски по делото.
По
делото няма приложени веществени доказателства.
По
настоящото н.о.х.дело във фазата на досъдебното производство са били направени разноски за
съдебно-медицински и съдебно-психиатрична
експертизи на общо в размер на 240лв., а при съдебното му разглеждане – такива
от 60лв. С оглед признаването на подсъдимите Й.С.Н. и Н.С.Н. за виновни по
повдигнатите им обвинения, имали за пряка и непосредствена последица
причиняването на телесно повреда на пострадалия М., на основание чл.189, ал.3
от НПК същите следва да бъдат ОСЪДЕНИ ДА ЗАПЛАТЯТ посочената сума съответно по
сметка на ОДМВР гр. Пловдив и по сметка на ПРС.
На основание чл.2 от Тарифата за държавните такси, събирани
от съдилищата по ГПК, подсъдимите Й.С.Н. и Н.С.Н. следва да бъдат ОСЪДЕНИ ДА
ЗАПЛАТЯТ по сметка на ПРС и сумата от 120лв., представляваща 4 % върху уважения
размер на гражданския иск.
Причини
за извършване на деянието - ниска правна култура, незачитане на установения в
страната правов ред, на нормите за морал и добро поведение в обществото, на
неприкосновеността на чуждия телесен интегритет.
По
изложените съображения съдът постанови присъдата си.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ :
Вярно,
секретар Н.Т.