Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, ......12.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI „А“ въззивен състав, в
публично съдебно заседание на четърти юни
през две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА Г.
СИМОНА УГЛЯРОВА
при участието на
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа
докладваното от младши съдия Углярова
въззивно гражданско дело № 632 по описа за 2020г.
по описа на СГС, взе предвид следното:
Производството е
по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение № 215923
от 13.09.2019г., постановено по гр. дело № 61535/2017г.
на Софийски районен съд, ГО, 153 състав, поправено по реда на чл.247 от ГПК с решение № 292187 от 03.12.2019г., постановено
по гр. дело № 61535/2017 г. на Софийски районен съд, ГО, 153 състав, е уважен
предявеният от „Д.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление *** срещу „Ч.Р.Б.“
АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***, иск
с правно основание по чл. 59, ал.
1 от ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати в полза на ищеца
сумата от 20 469,80 лева, представляваща обезщетение за ползване през
периода от 14.02.2014г. до 30.10.2016г. на енергийни системи и съоръжения в
трафопост, построен в поземлен имот с идентификатор 12259.1011.36 в гр.Враца,
бул.“*******, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска –
02.11.2016г. до окончателното плащане, като искът е отхвърлен за разликата над
20 469,80 лева до пълния предявен размер от 24 000 лева.
С решението съдът
се е произнесъл по разноските в производството, съобразно изхода на спора.
Срещу решението в
частта, с която е уважен предявеният иск, е подадена в законоустановения срок
по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника „Ч.Р.Б.“ АД, ЕИК *******,
чрез надлежно упълномощен процесуален представител, в която се
навеждат доводи за неправилност и необоснованост на
постановения съдебен акт. Поддържа се, че липсват събрани
доказателства в производството ищецът „Д.“ ЕООД, съответно неговият праводател,
да е притежавал качеството електроразпределително предприятие, нито да е бил
кооперация или друга обществена организация, получила разрешение от асоциация
„Енергетика“ да придобие и притежава процесните електроенергийни обекти, нито
се установява, че същите, така както са описани в документите за собственост и
представената по делото фактура, да са били заведени в баланса/капитала на това
дружество или неговите праводатели. Сочи, че за енергийните обекти, включително
процесните такива, е налице правна невъзможност за придобиване на деривативно
правно основание, доколкото същите са изключени от свободния търговски оборот
по силата на пар.67, ал.6 и ал.9 на ПЗР на ЗЕЕЕ/отм./, съответно по правилата
на пар.4, ал.11 от ПЗР на ЗЕ, поради което и процесните електрически съоръжения
на могат да бъдат придобити от ищеца и прехвърлителния ефект не може да
настъпи, нито за ищеца, нито за неговите праводатели. По делото липсвала
доказана идентичност между описания в договора за прехвърляне на част от
търговско предприятие имот и този, описан по нотариалния акт, в който се твърди
че е изграден енергийния обект, както и че енергийното оборудване в сградата на
трафопоста съответства на енергийното оборудване, закупено с представения по
делото счетоводен документ. Липсвали и описания във фактурата на
индивидуализиращите белези на трансформатора – фабричен номер, година на
производство и други, които да съответстват на трансформатора, монтират в
сградата на трафопоста. Отделно от това се твърди, че с влизане в сила през
1999г. на ЗЕЕЕ/отм./, по отношение на процесния трафопост, като съществуващ
енергиен обект, в полза на „Ч.Р.Б.“ АД, като енергийно предприятие, са
възникнали ex lege сервитутни права
на основание чл.60, ал.2, т.1 от ЗЕЕЕ /отм./, запазили действието си и при сега
действащия ЗЕ по силата на императивната разпоредба на пар.26 от ПЗР на този
закон. По изложените съображения моли първоинстанционното решение да бъде
отменено в обжалваната част, като неправилно. Претендира
разноски.
В срока по чл.
263 ГПК въззиваемата страна „Д.“ ЕООД, посредством
надлежно упълномощен процесуален представител, е депозирала
отговор на въззивната жалба, в който се
поддържа становище за нейната неоснователност и необоснованост. Излагат се
съображения за правилност на първоинстанционното решение в обжалваната част. Конкретно се поддържа,
че ищецът се легитимира като собственик на ½ част от
сградата, в която се намират процесните електрически съоръжения по силата на
договор за прехвърляне на част от търговско предприятие от 23.06.2005г., вписан
в АВ под № 226, том 7 от 07.07.2005г., както и като собственик на процесните
съоръжения по фактура № *********/14.02.2014г. за покупко – продажба на
съоръженията в трафопоста, които обстоятелства не са били предмет на оспорване
от страна на ответника в първоинстанционното производство. Отделно от това,
въпросът дали ищцовото дружество би могло да придобие вещни права върху
процесните енергийни съоръжения е уреден изрично в действащото законодателство,
а именно – чл.17 – 18 от ЗППДОП във връзка с приложимите закони в енергетиката
до 1999г., Закон за Електростопанството (ДВ бр.56 от 1975г.), от 1999г. до
2003г. – Закон за енергетиката и енергийната ефективност (2001г.), а от 2003г.
– Закон за енергетиката. Сочи, че съгласно чл.17а от ЗППДОП при преобразуване
на държавни предприятия в еднолични търговски дружества с държавно имущество,
имуществото, предоставено за стопанисване и управление на тези предприятия с
акта за преобразуването, се предоставя в собственост на тези дружества, освен
ако в него не е предвидено друго. В конкретния случай, процесният трафопост е
предоставен за оперативно управление на държавна организация „С.С.“ АД – Враца
по силата на Акт за държавна собственост № 1387 от 13.04.1965г., което право на
оперативно управление се е трансформирало в право на собственост. С оглед
последното навежда, че съгласно пар.4 от ПЗР на Закон за електростопанството
(1975г.), кооперативни или обществени организации, както и държавни
предприятия, които при влизането на този закон в сила притежават електроенергийни
обекти, запазват правото си на собственост върху тях. По тези съображения моли
първоинстанционният съдебен акт да бъде потвърден в обжалваната част, като
правилен и законосъобразен. Претендират се разноски за въззивното производство, за които е представен списък по реда на чл.80
от ГПК.
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивната
жалба пороци на оспорения съдебен акт, следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните въззивни основания в жалбата.
Настоящият съдебен
състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е
допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Във връзка с
доводите във въззивната жалба е необходимо да се посочи следното:
Уважаването на иск с
правно основание по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за ползването
на определена вещ, е обусловено от наличието на следните кумулативни
предпоставки: 1/ ищецът да е собственик на вещта; 2/ вещта да се ползва от
ответника; 3/ липсата на правно основание за ползването на вещта и 4/ настъпило
в резултат на ползването обедняване на ищеца и обогатяване на ответника. При
преценката на посочените правопораждащи факти следва да бъдат съобразени и
всички специални нормативни изисквания или ограничения, когато обект на
ползването е вещ, по отношение собствеността и/или ползването на която такива
съществуват. Когато вещта е със статут на енергиен обект и част от
електроразпределителната мрежа на страната по смисъла съответно на т. 23 и т.
22 от ДР на ЗЕ, по отношение на него е приложима регламентацията, съдържаща се
в специалния закон – Закон за енергетиката. При ползване на енергийни обекти и
съоръжения в тях, собственост на друго лице, за целите на преобразуването и преноса
на електрическа енергия до други потребители, различни от собственика, когато
не е сключен договор за предоставяне на достъп по чл. 117, ал. 7 ЗЕ и без
наличието на друго основание, енергийното дружество трябва да заплати
обезщетение за ползването на енергийните уредби и съоръжения на техния
собственик на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Обезщетението представлява сумата, с
която енергийното предприятие се е обогатило в резултат на неплащане на цената
за достъп, ако беше сключен договор по чл. 117, ал. 8 ЗЕ /преди чл. 117, ал. 7
ЗЕ/, и с която собственикът на енергийните уредби и съоръжения е обеднял поради
неполучаване на цената за достъп, ако страните бяха сключили договор по
посочения законов текст. Конкретният размер на обезщетението следва да се определи
на база приетата от ДКЕВР Методика за определяне на цените за предоставен
достъп на преносното или разпределително предприятие от потребители през
собствените им уредби и/или съоръжения до други потребители за целите на
преобразуването и преноса на електрическа енергия, на преноса на топлинна
енергия и преноса на природен газ /в този смисъл Решение № 198 от 26.11.2010 г.
на ВКС по т. д. № 1025/2009 г., II т. о., ТК, Решение № 91 от 11.09.2009 г. на
ВКС по т. д. № 596/2008 г., II т. о., ТК, Решение № 37 от 30.03.2010 г. на ВКС
по т. д. № 709/2009 г., I т. о., ТК, Решение № 179 от 18.05.2011 г. на ВКС по
т. д. № 13/2010 г., ІІ т. о., ТК, Решение № 6 от 2.02.2015 г. на ВКС по т. д. №
184/2014 г., II т. о., ТК, Решение № 291 от 27.02.2015 г. на ВКС по гр. д. №
4016/2014 г., I г. о., ГК/.
В процесния случай
не се спори, а и от приетите по делото доказателства се установява, че с Акт за
държавна собственост на недвижим имот № 1387 от 13.04.1965г. на община Враца,
процесният трафопост е предоставен за оперативно управление на държавна
организания „С.С.“ АД – Враца.
От представения по
делото Нотариален акт за собственост № 48, том I, рег.№ 3679, дело № 230 от 2000г. на нотариус Р..С,
вписана под № 026 в регистъра на Нотариалната камара, с район на действие РС –
Враца, се установява, че на основание чл.483, ал.1 ГПК „С.С.“ АД – Враца е
признат за собственик на следния недвижим имот – дворно място от 10,392 кв.м.,
съставляващо дв.пл. № 4975, парцел XIV в кв.11 в „Складова зона“ по плана на гр.Враца, ведно с построените в него
склад за семена, административна част с анализна и лаборатория на два етажа със
застроена площ от 720 кв.м., два броя масивни гаражи със застроена площ 48
кв.м., склад представляващ масивна
сграда със застроена площ 1 080 кв.м., незавършено строителство, на две
нива – машинно отделение със застроена площ 216 кв.м. и склад със застроена
площ 864 кв.м., и трафопост със застроена
площ 6,50 кв.м. при съседи на целия имот: ДПП „Иван Ненов“, „П.“ ЕООД, „С.С.“АД,
ул.“Мито Оризов“.
Видно от
представения по делото Нотариален акт за покупко – продажба на недвижим имот № 161, том II, рег.№ 5057, дело № 352 от
2000г. на нотариус Р..С, вписана под № 026 в регистъра на Нотариалната камара,
с район на действие РС – Враца, на 04.07.2000г. „С.С.“ АД – Враца продава на
„Си.Ти.Ай. К.Т.И.“ ООД, следния свой собствен недвижим имот, а именно:
регулирано дворно място, находящо се в гр.Враца, цялото с площ 10,392 кв.м.,
съставляващо дв.пл. № 4975, парцел XIV в кв.11 в местността „Складова зона“ по
плана на гр.Враца, при съседи: ДПП „Иван Ненов“, „П.“ ЕООД, „С.С.“АД, ул.“Мито
Оризов“, заедно с построените в него склад за семена, административна част с
анализна и лаборатория на два етажа със застроена площ от 720 кв.м., два броя
масивни гаражи със застроена площ 48 кв.м., склад представляващ масивна сграда със застроена
площ 1 080 кв.м., незавършено строителство, на две нива – машинно отделение със
застроена площ 216 кв.м. и склад със застроена площ 864 кв.м., и ½
идеална част от трафопост със застроена площ 6,50 кв.м.
От представения по
делото Договор за прехвърляне на част от търговско предприятие от 23.06.2005г.,
с нотариална заверка на подписите на
нотариус И.Л., с рег.№ 339 на Нотариалната камара, с район на действие РС –
Враца, се установява, че „С.С.“АД – гр.Враца, рег. по ф.д.№ 1177/1994г. на
ВрОС, НДР********и БУСТАТ IО – ********е прехвърлил на „Д.“ ЕООД БУЛСТАТ *******
комплект от активи, част от търговското си предприятие, сред които и урегулиран
поземлен имот III-4975 в кв.11 по плана на гр.Враца, „Складова зона“, одобрен
със заповед № 1095/02.09.1999г. и № 1040/28.09.2001г. с площ 4 344 кв.м.,
заедно с построените в него едноетажна масивна сграда, построена 1963г., със
застроена площ от 550 кв.м. и състояща се от склад, машинно отделение и навес,
склад за семена с административна част, машинно отделение и техническа
работилница със застроена площ от 780кв.м., представляващи едноетажна масивна
сграда с железобетонна конструкция, построена през 1963г., склад за фумигация
със застроена площ от 60 кв.м., представляващ едноетажна масивна сграда с
железобетонна конструкция, построена през 1963г., щанд за съхранение на овощен
посадъчен материал с полощ от 15 кв.м., построен през 1985г. и ½ идеална част от трафопост, целият
със застроена площ от 6,5 кв.м., при граници и съседи на имота: „Си.Ти.Ай. К.Т.И.“
ООД, „И.С.Б.Г.“ ЕООД, улица и бул.“Мито Оризов“.
Представена и
приета по делото е фактура № ********** от 17.02.2014г. на стойност 35 000
лева, с доставчик „С.С.“АД – гр.Враца и получател „Д.“ ЕООД, обективираща
плащане по покупко – продажба на
оборудване за трафопост.
От приетата по
делото в първоинстанционното производство съдебно – техническа експертиза се
установява, че цената на достъп за периода от 14.02.2014г. до 30.10.2016г. е
както следва: 1). От 14.02.2014г. за 15 дни (15/28 февруари) е в размер на
319,46 лева, 2). За останалите 10 месеца от 2014г. е в размер на 596,33 лева/на
месец, 3). За 2015г. за 12 мсеца е в
размер на 171,25 лева/на месец, 4).
За 2016г. за 10 месец (януари - октомври) е в размер на 518,80 лева/на месец или общо в размер на 20 077,76 лева. При определяне на
цената за достъп за следващата година се отчитат надвзети или недовзети суми от
предоставящото достъп лице в резултат на разлики между прогнозно и действително
потребление на електрическа енергия.
Видно от
заключението на приетата по делото допълнителна съдебно – техническа експертиза
е, че: 1). Имот с идентификатор 12259.1011.36 няма сграда за
електропроизводство. Има трафопост, служещ за пренос и преобразуване на
електроенергия. Трафопостът е изграден през 1963г. и е актуван с Акт за
държавна собственост № 1387/13.04.1965г., 2). Трафопостът е в имот с
идентификатор 12259.1011.36 и с размери 2.70 х 2.70 м., или 7,29 кв.м., 3). В
случая се касае за минал период и консумираното количество електрическа енергия
през трафопост в землището на гр.Враца, бул.“********, за процесния период 14.02.2014г.
до 30.10.2016г. е в размер на 905 113 KWh, като направените разходи за трафопост в землището на
гр.Враца, бул.“********, за процесния период 14.02.2014г. до 30.10.2016г. са в
размер на 20 469,72 лева. В съдебно заседание експертът е посочил, че в имот
с идентификатор 12259.1011.36 е налице енергиен обект – трафопост, който
преобразува енергия от средно на ниско напрежение, като разходите за обслужване
на оборудването в трафопоста са главно две неща – резервни части, труд и
охрана. Посочил е, че при извършения личен оглед се установява, че трафопостът
е стар, но е добро състояние, без да са налице видими скорошни ремонти.
Заявява, че фактурирането на електроенергия през трафопоста към „С.С.“ АД се
извършва от „ЧЕЗ Електро България“ при фактуриране за ниско напрежение.
В
първоинстанционното производство по делото е назначена и изготвена и комплексна
съдебно – счетоводна и техническа експертиза, от заключението на която се
установява, че направените разходи от „Д.“ ЕООД, които се отнасят само за
експлоатацията на уредбата и съоръженията вътре в трафопоста за периода от
14.02.2014г. до 31.10.2016г. са в размер на 20 469,80 лева, в това число
за 2014г. – 6 275,58 лева, за 2015г. – 8 728,26 лева и за 2016г. –
5 465,96 лева.
Съдът възприема
изцяло направените от вещите лица доказателствени (фактически) изводи, тъй като
експертизите – съдебно – техническа и допълнителна такава, както и комплексната
съдебно – счетоводна и техническа експертиза, са изготвени компетентно и
добросъвестно, като експертите са изследвали пълно и задълбочено представените
по делото доказателства и са отговорили изцяло на поставените им задачи, поради
което и съдът постави същите в основата на доказателствените си изводи.
По делото са
събрани и гласни доказателства посредством разпит в процесуалното качество на
свидетел на В.С.П.(заемаща длъжността изпълнителен директор на „С.С.“ АД в
периода от 1998г. до 2013г.). Свидетелят е изложил, че през 2005г. „С.С.“ АД е
продал на „Д.“ ЕООД собствената си ½ част от имота, ведно с трафопоста,
а през 2014г. е прехвърлено правото на собственост и по отношение оборудването
в трафопоста, като към настоящия момент „С.С.“ АД е наемател. Поддържа, че до
1998г. трафопоста се е полвал единствено за нуждите на „С.С.“ АД, от 1998г. от него
се захранват повече от един потребители, като към момента трафопостът се ползва
от „С.С.“ АД, „Водно стопанство“ и още три дружества. Сочи, че за отстраняване
на аварии по трафопоста се грижи „С.С.“ АД, като средствата се възстановяват от
собственика „Д.“ ЕООД. Излага, че при аварии от енергийното дружество са
получавали информация, че трафопостът е частен и същите нямат задължения по
поддръжката му.
Настоящата съдебна
инстанция кредитира показанията на свидетеля в цялост и постави същите в
основата на доказателствените си изводи. Прецизният анализ на тези гласни
доказателствени материали, вътрешната им непротиворечивост и съпоставката им с
оставалите доказателства, обуслови крайния извод за тяхната достоверност.
Други, релевантни
за спорното право доказателства, не са ангажирани.
Съобразно
установеното от фактическа страна, съдът намира за установено следното:
В настоящата
хипотеза, имайки предвид основанието на предявения иск и релевираните от
ответника оспорвания, в тежест на ищеца е да докаже правото си на собственост
върху описаната електрическа подстанция, която има функцията на енергиен обект
или съоръжение, както и че същата за процесния период се използва от ответното
дружество за целите на преобразуването и преноса на електрическа енергия до
други потребители, различни от собственика, при липсата на сключен договор за
предоставяне на достъп по чл. 117, ал. 8 от ЗЕ или на друго основание за
ползването на обекта; както и размера на дължимото обезщетение.
В случая ищецът се легитимира като собственик
на ½ идеална част от процесния обект, представляващ трафопост, служещ за
пренос и преобразуване на електроенергия, целият със застроена площ от 6,5
кв.м. в имот с идентификатор № 12259.1011.36, находящ се в землището на гр.Враца, бул.“********, по силата на сключен със „С.С.“ АД
– гр.Враца договор за прехвърляне на част от търговско предприятие от
23.06.2005г., с нотариална заверка на подписите
на нотариус И.Л., с рег.№ 339 на Нотариалната камара, с район на
действие РС – Враца, както и като собственик на системите и съоръженията в
трафопоста по силата на покупко – продажба, обективирана във фактура №
********** от 17.02.2014г. на стойност 35 000 лева, с доставчик „С.С.“АД –
гр.Враца и получател „Д.“ ЕООД.
Не се спори, а и по
делото са събрани доказателства, че процесният енергиен обект е изграден през
1963г. и е актуван с Акт за държавна собственост № 1387/13.04.1965г. и в
съответствие с неговото функционално предназначение, е предоставен за
оперативно управление на държавната организация „С.С.“ АД – Враца, впоследствие
последното регистрирано като акционерно дружество по фирмено дело № 1177/1994г.
по описа на Окръжен съд – Враца.
Процесната
подстанция е била изградена и въведена в експлоатация при действието на Закона
за електростопанството (отм.), обн. ДВ, бр. 71/27.03.1948 г., действал до
30.06.1976 г. Според чл. 2, ал. 1 от този закон, енергийните източници и всички
съоръжения за производството, пренос и разпределение на енергията, както и
електропромишлеността, са държавна общонародна собственост. В чл. 3 обаче е
била уредена възможността държавата да преотстъпва на местните органи на
държавната власт, на държавните предприятия, или на обществени организации -
водни синдикати, кооперации и др. - строежа и експлоатацията на енергийни
обекти от местно значение, или за собствени нужди. Тази собственост е била
запазена при влизането в сила от 01.07.1976 г. на новия ЗЕл. – така неговия § 4
от ПЗР.
Отделно от това, според
чл. 2, ал. 1 от ЗЕл. (отм.) от 1976 г., електрическите централи за производство
на електрическа енергия и електрическите уредби и мрежи за пренос и
разпределение на електрическа енергия са държавна собственост, но според ал. 2
- кооперативни и други обществени организации с разрешение на Асоциация
"Енергетика" могат да придобиват и притежават отделни
електроенергийни обекти по предходната алинея за задоволяване на собствените си
нужди от електрическа енергия. В чл. 8, ал. 1 и ал. 2 от този закон са
диференцирани ел. централи, уредби и мрежи като такива за общо ползване и
такива с вътрешноведомствено предназначение /за първите е посочено, че се
изграждат и поддържат от посочената по-горе Асоциация "Енергетика", а
вторите – от самите потребители/. Тези, които са за общо ползване са били и са
останали държавна собственост /включително и при невъзможността да се
придобиват по-късно по реда на чл. 17а от ЗППДОбП (отм.)/, но тези, които са
имали предназначението да задоволяват енергийните нужди само на един потребител
/вътрешноведомствени централи, уредби и съоръжения/ са били собственост на
самото предприятие и това право е можело да се прехвърля вкл. и чрез
преобразуване и приватизация /в този смисъл и Решение № 247 от 22.04.2010 г. на
ВКС по гр. д. № 3868/2008 г., III г. о., ГК/.
Спорният по делото
въпрос е дали ищецът е собственик на процесния енергиен обект и дали с оглед
разпоредбите на действащите през периода 1948 г. - 1999 г. Закон за
електростопанството от 1948 г. и Закон за електростопанството от 1976 г.,
праводателят на ищеца е могъл да придобие правото на собственост върху същия.
Както вече беше посоченото, по силата на разпоредбите на Закона за
електростопанството, в сила от 27.03.1948 г. до 1976 г. държавата може да
преотстъпва на държавните предприятия, кооперации и други обществени организации,
правото на строеж и експлоатация на енергийни обекти от местно значение или за
собствени нужди. В чл. 8, ал.1 и 2 от Закона за електростопанството /1976 г./
енергийните обекти - електрически уредби и мрежи, се диференцират на общи и
вътрешни, като се разпорежда, че общите са тези, които захранват няколко
потребители, поради което те се изграждат и поддържат от Асоциация
"Енергетика", а вътрешните обслужват само един потребител и се
изграждат и подържат от него. Съгласно чл.2, ал.2 от същия закон, кооперации и
други обществени организации могат да придобиват и притежават отделни енергийни
обекти за собствени нужди. По аргумент от разпоредбите на пар.67, т.2 и т.7 от
ПЗР на Закона за енергийната ефективност от 1999 г., задължение за изкупуване
на притежаваните от потребителите или от юридически и физически лица от
енергийните предприятия, енергийните обекти, възниква когато тези обекти
представляват елементи от общата съответно преносна или разпределителна мрежа,
когато чрез тях се снабдява с енергия повече от един потребител.
Отделно от това, разпоредбата
на чл. 17а ЗППДОбП (отм.) установява възможността с акта на преобразуване на
едно държавното предприятие в новосъздадено търговско дружество на същото да
бъде предоставено в собственост онова имущество, което е било предоставено в
оперативно управление и стопанисване на бившето държавно предприятие. Критерият
на съдилищата, касаещ основанията за признаване на трансформирането на правото
на оперативно управление в право на собственост е обусловен от посочените в
самата норма правнорелевантни факти, тълкувани в контекста на § 15а от ПЗР на
ЗППДОбП (отм.) – вид и обем на предоставено имущество за стопанисване от
държавното предприятие, документи, установяващи заприходяването на имуществото
по баланса на предприятието праводател, липсата на данни същото да не е
изключено изрично с акта на преобразуването и да е включено в баланса на
новообразуваното търговско дружество (така Решение № 987/06.01.2010 г. ВКС, I
г. о., Решение № 425/06.01.2011 г. На ВКС, Решение № 160/24.02.2009 г.), като
доказването на фактите може да се извърши с всички допустими от ГПК
доказателства и доказателствени средства.
Фактическият състав за придобиване право на собственост на основание чл.
17а ЗППДОП (отм.) включва следните елементи: 1. наличие на право на собственост
на държавата върху конкретно определено имущество, 2. предоставяне на
конкретното имущество за стопанисване и управление на държавно предприятие, 3.
преобразуване на държавното предприятие, като в баланса на преобразуващото се
дружество имуществото следва да е заприходено, 4. в акта за преобразуването да
не е предвидено друго по отношение на това имущество. При наличие на посочените
елементи от фактическия състав на чл. 17а ЗППДОП (отм.) правото на собственост
върху съответното имущество преминава в патримониума на търговското дружество и
последното се легитимира като собственик.
С разясненията на
ТР № 4/2014 г., прието на 14.03.2016 година на ОСГК на ВКС, в т. 2г се приема,
че "правото на стопанисване и управление" като ограничено вещно право
е уредено с разпоредбата на чл. 39, ал. 2, във връзка с чл. 42 от ПОСД (отм.) -
Правилника за организация на стопанската дейност от 1975 г., и представлява
право на държавното предприятие от свое име да упражнява правото на държавна
социалистическа собственост за своя и на държавата сметка и в свой и на
държавата интерес. Предоставянето на държавното имущество за стопанисване и
управление на държавните предприятия се извършва с административен акт, с който
при образуването на държавно предприятие се определя имуществото, с което то ще
извършва бъдещата стопанска дейност с оглед определения му предмет на дейност,
или с административен акт, с който след образуването на държавното предприятие
допълнително са преразпределят и предоставят държавни имоти за дейността. В рамките
на възникнал гражданскоправен спор, предоставянето на имуществото за
стопанисване и управление на определено държавно предприятие може да бъде
доказано както чрез преки доказателства /самият административен акт за
предоставяне на това право/, така и с непреки доказателства: актове за държавна
собственост, в които изрично е записано, че определен имот е предоставен за
стопанисване и управление на определено държавно предприятие, разделителни
протоколи, имотни ведомости, записвания в инвентарните книги на държавното
предприятие и други подобни. В практиката си Върховният
касационен съд се придържа към тезата, че записването на един имот като ДМА в
баланса на едно търговско дружество не е правно основание за придобиване
правото на собственост по смисъла на чл. 77 ЗС. Това записване обаче е
правнорелевантен факт за придобиване правото на собственост при преобразуване
на държавните предприятия в еднолични търговски дружества, когато записването е
доказателство, че посоченият като актив недвижим имот е предоставен за
стопанисване и управление на съответната държавна фирма, поради което
обстоятелство и на основание чл. 1, ал. 1 ПМС № 201/25.10.1993 г. за
прехвърляне на вещни права върху недвижими имоти при образуването, преобразуването
и приватизирането на държавните предприятия и чл. 17а ЗППДОП (отм.) този имот е
собственост на преобразуваното в търговско дружество държавно предприятие по
силата на самия акт за преобразуването. Този фактически състав за придобиване
право на собственост безспорно е приложим при спора дали конкретното държавно
имущество, в процеса на трансформация от държавна в частноправна собственост е
реализиран при наличие на кумулативно установените за това предпоставки (така
Решение № 152 от 14.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1037/2019 г., II г. о., ГК).
В конкретиката на
настоящия случай, по делото са събрани доказателства, че процесният енергиен
обект е изграден през 1963г. и е актуван с Акт за държавна собственост №
1387/13.04.1965г., като в съответствие с неговото функционално предназначение,
е предоставен за оперативно управление на държавната организация „С.С.“ АД –
Враца, впоследствие последната преобразувана и регистрирана като акционерно
дружество по фирмено дело № 1177/1994г. по описа на Окръжен съд – Враца.
Обстоятелството, че процесният трафопост е бил включен в баланса по сметка 203 “Сгради“
на праводателя на ищеца „С.С.“ АД – Враца, се установява от приложения по
делото Акт за държавна собственост.
Доказателственото значение на АДС във връзка с предмета на доказване и
разпределението на доказателствената тежест в хипотеза на преобразуване на
държавно предприятие по реда на чл. 17а ЗППДОП (отм.) относно извършените
отбелязвания за предоставяне правото на оперативно управление и стопанисване,
се предопределя от това, че се касае до отбелязвания, извършени от длъжностно
лице в кръга на неговите правомощия. АДС е официален документ и се ползва с
доказателствена сила. Ако същият се оспорва от гледна точка на конкуренция на права, то същият следва да бъде
ценен по правилата на чл. 179 ГПК.
Видно от събраните писмени и гласни доказателствени материали, които съдът
кредитира изцяло, процесният енергиен обект е бил предоставен за оперативно
управление и е служил за задоволяване нуждите на държавната организация,
праводател на ищеца, но не и на други потребители до момента на преобразуването
й, следователно същият не е бил част от общата електроразпределителна мрежа
през разглеждания период 1948 г. - 1999 г. Предвид така установената
характеристика на енергийния обект, възражението на ответника, че по силата на
чл. 2 от Закона за електростопанството (отм.), същият е бил извън граждански оборот,
не намира нормативна подкрепа. По аргумент от нормата на чл. 18 от Конституцията на Република България, във връзка с чл. 2, ал.2 от Закона за
електростопанството (отм.), процесният енергиен обект, изграден, оборудван и
ползван през разглеждания период за осигуряване нуждите на един потребител,
собственик на обекта, не може да се квалифицира като обект на изключителна
държавна собственост. Режимът на частната държавна собственост е предоставен на
преценката на държавата и същата не е извела по установения в закона ред
запазване на собствеността върху процесния енергиен обект в държавата, отделно
и извън от преобразуваната в търговско дружество държавна организация "С.С."
АД. Предвид изложеното, съдът намира, че материалната доказателствена сила на Нотариален
акт за собственост № 48, том I, рег.№ 3679, дело № 230 от 2000г. на нотариус Р..С,
вписана под № 026 в регистъра на Нотариалната камара, с район на действие РС –
Враца, не е оборена.
С оглед на всичко
гореизложено следва да се приеме, че процесната ел. подстанция е била включена
в капитала на преобразуваното държавно предприятие в търговско дружество,
преминала е в негова собственост, а чрез описаната по-горе последваща
транслативна сделка, е преминала в собственост на ищцовото дружество.
Относно
предназначението и използването на процесната електрическа подстанция за
процесния период:
Установява се от
писмо изх.№ **********/08.02.2017г. на „Ч.Р.Б.“ АД, че за процесния период от
14.02.2014г. до 30.10.2016г. от процесния трафопост са захранвани потребители
както следва: „Д.“ ЕООД, „С.С.“ АД, „П. – 1“ ЕООД, „Н.С.К.М.“ ЕАД, „Г. 03“ ЕООД
и „ИСБ Г.“ ЕООД.
Не се твърди и
липсват доказателства да е бил сключен между собственика на съоръжението и
ответника по делото, договор по чл. 117, ал.7 от ЗЕ, в редакцията преди
изменението от 2012 г. и съответно по чл. 117, ал.8 от ЗЕ в редакцията след
това. Според чл. 117, ал.7 от ЗЕ /ред. ДВ, бр.74 от 2006 г./ собствениците на електрически
уредби и съоръжения са длъжни да предоставят достъп на преносното, съответно на
разпределителното предприятие през собствените си уредби и съоръжения за целите
на преобразуването и преноса на електрическа енергия до други потребители, като
по делото се установи, че през процесния период от трафопоста са се захранвали
и други потребители по смисъла на пар.41б от ДР на ЗЕ, освен праводателя на ищцовото
дружество.
Както се посочи и
по-горе според заключението на вещото лице, консумираното количество
електрическа енергия през трафопост в землището на гр.Враца, бул.“********, за
процесния период 14.02.2014г. до 30.10.2016г. е в размер на 905 113 KWh,
като енергийният обект – трафопост, преобразува енергия от средно на ниско
напрежение.
При липсата на договорни отношения за самото
ползване на процесното съоръжение /по делото няма доказателства, а и страните
не спорят, че за ползването на тази електрическа подстанция от ответника
договор не е сключван/, за ищцовото дружество възниква на основание чл. 59, ал.
1 от ЗЗД правото да получи от ползващото без основание ответно дружество,
обезщетение за ползването на съоръжението за процесния период. И в тази връзка
е без значение дали ищцовото дружество е лицензирано и е в състояние да използва
трафопоста за целите на преобразуването и преноса на електрическа енергия,
имайки предвид и посочената по-горе задължителна практика, че обедняването е
налице и когато друг субект използва чуждата вещ без правно основание,
спестявайки си разноските, които би направил, за да ползва качествата на тази
вещ.
Относно
определянето на размера на дължимото обезщетение в настоящата хипотеза е налице
задължителна съдебна практика, установена с решение № 179/18.05.11 г. по т.д. №
13, ІІ т.о. на ВКС, според която при ползване на енергийни обекти и съоръжения
в тях, собственост на друго лице, за целите на преобразуването и преноса на
електрическа енергия до други потребители, различни от собственика, когато не е
сключен договор за предоставяне на достъп по чл. 117, ал. 8 ЗЕ и без наличието
на друго основание, енергийното дружество следва да заплати обезщетение за
ползването на енергийните уредби и съоръжения на техния собственик на основание
чл. 59, ал. 1 ЗЗД, което обезщетение следва да се определи на база приетата от
ДКЕВР Методика за определяне на цените за предоставен достъп на преносно или
разпределително предприятие от потребители през собствените им уредби и/или
съоръжения до други потребители за целите на преобразуването и преноса на
електрическа енергия, на преноса на топлинна енергия и на преноса на природен
газ.
Ползването се
предоставя след сключване на договор по цена, определена по методика, одобрена
от комисията, а съгласно редакцията на чл. 117, ал.8 от ЗЕ /ДВ, бр.54/2012 г.,
в сила от 17.07.2012 г./, собствениците на електрически уредби и съоръжения при
техническа възможност и свободен капацитет, предоставят ползването им на
оператора на електропреносната мрежа, съответно на оператора на
електроразпределителна мрежа, за целите на преобразуването и преноса на електрическа
енергия до други клиенти.
При отсъствието на
сключен договор между енергийното дружество и собствениците за достъп до
притежаваните от тях ел.съоръжения, спорът за заплащането на ползването им се
разглежда по правилата на неоснователното обогатяване, в какъвто смисъл е
решение № 179/18.05.2011 г. по т.д.№ 13/2010 г. по описа на ВКС, II т.о.,
постановено по реда на чл. 290 от ГПК.
В случая ответникът е използвал съоръжението без да е налице сключен
договор по чл. 117, ал.7 /съответно ал.8 в по-новата редакция/ от ЗЕ, с който
да е уредено между страните възмездното ползване на собственото на ищеца
съоръжение, поради което и съдът намира, че ответникът е ползвал без основание
съоръжението през процесния период и дължи заплащане на цена за така
предоставения достъп.
Налице са и
останалите елементи от фактическия състав на чл. 59 от ЗЗД - обогатяване на
ответника чрез спестяване на разходи за ползване на енергийното съоръжение, за
периода от 14.02.2014 г. до 30.10.2016 г., в размера, определен от експерта – 20 469,80
лева, и обедняване на ищеца със същата сума, като съгласно задължителната
практика на ВКС обезщетението следва да се определи на база приетата от ДКЕВР
методика, както е сторено и от вещото лице по допуснатата съдебно-техническа
експертиза, а сумата е дължима, ведно със законната лихва от датата на подаване
на исковата молба - 02.11.2016 г., до окончателното й изплащане.
В този аспект съдът
кредитира заключенията на изготвените по делото експертизи, които при
съобразяване с данните по делото и съобразявайки и всички други параметри
относно необходимите величини по действащата през процесния период Методика,
сочи, че дължимата цена за достъп за процесния период възлиза на сумата от 20
469,80 лв. Обезщетението в посочения размер е дължимо от ответното дружество на
ищеца, поради което и след като е бил уважен иска в посочения размер,
първоинстанционният съд е постановил съдебен акт, който следва да бъде
потвърден в обжалваната му част.
Неоснователно е
възражението на ответника, че в случая правото на обезщетение по чл. 59 ЗЗД не
съществува за ищеца, тъй като по силата на чл. 60, ал. 2, т. 1 ЗЕЕЕ (отм.), за
ответника се е породило сервитутно право. Съгласно разпоредбите на чл. чл. 60 -
62 от цитирания закон, около енергийните обекти се създават сервитутни зони по
смисъла на пар. 1, т. 51 от ДР на ЗЕЕЕ (отм.). Сервитутното право възниква за
съществуващите към влизане в сила енергийни обекти - по силата на закона, а за
новите енергийни обекти - по силата на закона с отреждането на терена. Право на
еднократно обезщетение за учреденото сервитутно право имат само собствениците
на земята, върху която има новопостроени енергийни обекти. Съгласно нормите на
чл.чл. 61 и 62 ЗЕЕЕ (отм.), представители на енергийните предприятия и
длъжностни лица могат да влизат и да преминават през чужди имоти и да извършват
дейности в тях, свързани с експлоатацията на енергийните обекти и собствениците
на имоти, включени в сервитутните зони или граничещи с тях, не могат да
препятстват упражняването на учредените сервитутни права. Възникналото по
силата на ЗЕЕЕ (отм.) сервитутно право в полза на енергийното предприятие,
запазва действието си по силата на пар. 26, ал. 1 ПЗР на Закона за
енергетиката. Или около изградените и съществуващи преди 1999 г. енергийни
обекти се създават сервитутни зони ex lege с факта на влизане на ЗЕЕЕ (отм.) в
сила и не е необходимо допълнително учредяване на такива зони срещу
обезщетяване по реда на действащия ЗЕ. В случая е безспорно, че се касае до
енергиен обект, изграден преди 1999 г., но с оглед цитираните норми на чл. чл.
61 е 62 ЗЕЕЕ (отм.) и дефинитивната норма на пар. 1, т. 51 от ДР за
"сервитутна зона" следва да се приеме, че породените сервитутни права
са с обект чуждата земя около енергиен обект. Те нямат отношение към ползването
на самия енергиен обект за целите на преобразуването и преноса на електрическа
енергия, съответно към правото на обезщетение при липсата на договор по чл.
117, ал. 7, съотв. 8 ЗЕ или друго основание за ползване на собственика на
съоръжението.
По изложените съображения, предявената искова
претенция е основателна и доказана до присъдения от първоинстанционния съд
размер, а предвид съвпадението на изводите на двете инстанции, решението следва
да бъде потвърдено.
По разноските:
Разноски за
въззивната инстанция при този изход на спора следва да се присъдят на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК на въззиваемата страна, претендирани в размер на 1 200 лева,
съгласно приложен договор за правни услуги от 30.10.2019г., като видно от самия
договор е уговорено плащане в брой и отбелязване за получаване на сумата, който
в случая служи като разписка. Своевременно релевираното възражение за
прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, настоящия състав
намира за неоснователно, доколкото съгласно Наредба № 1 от 09 юли 2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждение – чл.7, ал.2, т.2 е
предвидено, за процесуално представителство, защита и съдействие по дела с
определен интерес от 10 000 лв. до 100 000 лв. се определя в размер на 830 лв.
плюс 3 % за горницата над 10 000 лв. и съобразно
цената на предявения иск, като в настоящия случай минималният размер на
възнаграждение, изчислен по посочения механизъм е в размер на 1 144 лева. Поради
изложеното, претендираният такъв в размер на 1 200 лева е съизмерим с минимално
определения размер и не е прекомерен.
По горните съображения,
Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 215923 от 13.09.2019г.,
постановено по гр. дело № 61535/2017г. на Софийски районен съд, ГО, 153 състав,
поправено по реда на чл.247 от ГПК с решение № 292187 от 03.12.2019г.,
постановено по гр. дело № 61535/2017 г. на Софийски районен съд, ГО, 153 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА
„Ч.Р.Б.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес
на управление *** да заплати на „Д.“
ЕООД, ЕИК
*******, със
седалище и адрес на управление ***, на основание
чл. 78, ал. 3
ГПК, сумата от 1 200,00 лева,
разноски във въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен
съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от съобщаването му
на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.