Р Е Ш Е Н И Е
Номер 120 13.09.2023 година град Търговище
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Административен съд първи състав
На пети септември
2023 година
В публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИРА ТОДОРОВА
Секретар: СТОЯНКА ИВАНОВА
Като разгледа докладваното от ПРЕДСЕДАТЕЛЯ
АД № 162 по описа за 2023 година, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 145 и следващите от АПК.
Образувано е по жалба на Н.А.Ю. ***, с
ЕГН **********, чрез а..К. против
Решение № 363000-21574/10.07.2023 год., на Началник сектор
„ПП” при ОДМВР-Търговище, относно: Отказ за извършване на административна
услуга свързана с издаване на СУМПС - с причина издаване на дубликат на СУМПС. Счита, същото за незаконосъобразно и необосновано, поради
допуснати нарушения на материалния закон и съществени нарушения на процесуални
правила. Твърди се, че със заявление вх. рег. № 1726/07.06.2023 г. жалбоподателят
е отпочнал административно производство във връзка с издаване на
дубликат на СУМПС. Изводът на административния орган
е необоснован предвид, че заявителят е с
обичайно пребиваване Р.България. Ето защо счита, че е необходимо по-задълбочен
анализ относно получаване на данни за личните връзки на жалбоподателя, които да
сочат тясна и трайна обвързаност на лицето с мястото, където живее. Т.е. не е
налице "установяване" от страна на компетентния административен
орган, че заявителят е с обичайно пребиваване в друга държава - членка на ЕС,
поради което изводът на административния орган е необоснован.
В проведеното
съдебно заседание жалбоподателят се представлява
от адвокат К., който поддържа депозираната жалба, като развива допълнителни
съображения за незаконосъобразност на оспорения акт, поради което моли съда да
го отмени. Претендира присъждане на направените съдебни разноски, за което
прилага списък по чл. 80 от ГПК, във връзка с чл. 144 от АПК.
Ответникът по
жалбата – началник сектор ПП при ОДМВР Търговище, редовно призован, не се
явява, представлява се от главен юрисконсулт М., която излага доводи за
законосъобразност, включително мотивираност на оспорения акт. Моли съда да
отхвърли жалбата като неоснователна. Не претендира разноски.
По допустимостта
на жалбата:
Съдът намира, че е
сезиран с процесуално допустима жалба, подадена в срока по чл. 149, ал. 1 от АПК, от лице, което има правен интерес от оспорването на акт, който пряко засяга
негови права и законни интереси, съответно подлежащ на съдебен контрол, поради
което се дължи разглеждането й по същество.
По основателността
на жалбата:
Разгледана по
същество жалбата е основателна.
Съдът, след
като обсъди доводите на страните и прецени по реда на чл. 235, ал. 2 от
Гражданския процесуален кодекс (ГПК), във връзка с чл. 144 от АПК приетите по
делото писмени доказателства, приема за установено следното от фактическа
страна:
Административното
производство е започнато със заявление вх. рег. №
1726/07.06.2023 г.
в сектор „Пътна полиция “, към
отдел „Охранителна полиция“ в ОД на МВР-Търговище. В цитираното заявление се
иска извършване на административна услуга свързана с издаване на СУМПС -
дубликат от сектор „Пътна полиция “ с териториална компетентност обвързана с
постоянния адрес на заявителя. Приложена е Декларация от 07.06.2023г. по
чл.13,т.6 от Наредба № 1-157/2002 г. за условията и реда за издаване на
свидетелство за управление на моторни превозни средства, отчета на водачите и
тяхната дисциплина, във вр. с чл. 151, ал.5 и ал.7 от ЗДвП, в която декларация
е декларирал, че обичайното му пребиваване е в Република България и в чужбина
- в гр. Щутгарт.
Представени
са били: Удостоверение за сключен граждански брак
рег. № **********, изд. въз основа на Акт за сключен граждански брак № 0254/07.09.2014
год., изд. от Община Търговище - заверен препис, Удостоверение за настоящ адрес
изх. № 10505/06.07.2023 год., изд. от Община Търговище - заверен препис,
Удостоверение за раждане рег. № **********, издадено въз основа на Акт за
раждане № 1107/ 16.08.2016 год., изд. от Общ. Търговище - заверен препис,
Служебна бележка изх. № 65/ 16.05.2023 год., изд. от Фондация „МСС - България”,
Център за обществена подкрепа - Търговище - заверен препис и Служебна бележка
изх. № 1267/06.07.2023 год., изд. от ВСУ „Проф. Никола Маринов“.
Към доказателствата по делото
са приобщени Трудов договор от 02.11.2022 г., Допълнително
споразумение от 31.05.2022 г. към Трудов договор № 10000010/01.06.2020 г.,
писмо до г-н Н.Ю. от 01.06.2023 година.
От ответната страна са представени и Заповед № 8121К-12617/28.10.2022 на
Министъра на вътрешните работи за преназначаване на държавен служител на
ръководна длъжност в МВР, Акт за
встъпване в длъжност на Д. С. от 01.11.2022 година, съгласно Заповед на
Министъра на вътрешните работи, рег. № 8121К-12617/ 28.10.2022 година.
В акта са изложени
са мотиви, че изискването на СУМПС на лицата да се издават и подновяват(заменят)
от държавата членка по обичайно пребиваване на лицата е визирано в чл.7, т.1,
буква „д“ и т.3 буква „б“ от Директива 2006/126/ЕО на европейския парламент и
на Съвета от 20.12.2006г., относно СУМПС. Това изискване е пренесено в чл.151,
ал.5 от ЗДвП, според която разпоредба СУМПС се издава на лицата, които са
установили обичайното си пребиваване в Р.България, за което обстоятелство
подписват декларация. Както при първоначално издаване на СУМПС, така и при
подмяна на чуждестранно национално свидетелство за управление на МПС, лицето -
заявител следва да представи декларация, че обичайното му пребиваване не е в
друга държава членка на ЕС и че не е притежател на валидно свидетелство,
издадено от друга държава членка на ЕС(чл.13, ал.1, т.6 и чл.17, ал.2 от Наредба
№ 1-157/2002г. на МВР). В чл. 12 от Директива 2006/126/ЕО е дадено определение
на понятието „обичайно пребиваване“, както и в §6, т.46 от
предходните и заключителни разпоредби на ЗДвП, а именно това означава мястото,
където дадено лице обикновено живее, т.е повече от 185 дни през календарната
година, поради лични или трудови връзки, или лицето ако няма трудови връзки,
поради лични връзки, които сочат на тясна обвързаност на лицето с мястото на
живеене. Следването в университет или друго учебно заведение не се счита за
смяна на обичайното пребиваване.
Акта е издаден
на осн. чл. 17, ал.15, т.3, пр.2-ро във вр. с чл.17, ал.15, т.1 от
Наредба 1-157/2002г. и във връзка с чл.151, ал.5 от Закона за движението по
пътищата, за издаване на административен акт по чл.57, ал. във вр.с чл.21,
ал.4 от АПК с постановен отказ за издаване на дубликат на СУМПС.
При така
установените факти настоящият съд, като извърши по реда на чл. 168,
ал. 1 от АПК цялостна проверка за законосъобразност на оспорения административен
акт на всички основания по чл. 146 от АПК, достигна до следните правни изводи:
Оспореният
административен акт е издаден от компетентен орган, съобразно
предоставените му правомощия. Съгласно чл. 50, ал. 1 от Закона
за българските лични документи (ЗБЛД),
българското свидетелство за управление на моторно превозно средство е
индивидуален удостоверителен документ за правоспособност за управление на МПС,
като съгласно чл. 51, ал. 1 ЗБЛД, то се издава от органите на МВР на лица при условия и по ред,
определен с акт на МС.
Съгласно ЗДвП
министърът на вътрешните работи определя условията и реда за издаване на
свидетелство за управление на моторно превозно средство. В изпълнение на тази
законова делегация е приета Наредба № І-157/01.10.2002 г. за условията и реда
за издаване на свидетелство за управление на МПС, отчета на водачите и тяхната
дисциплина (Наредбата). Според чл. 4, ал. 1 от Наредбата, свидетелство за
управление на МПС се издава от звената „Пътна полиция“ при СДВР и ОДМВР, според
постоянният адрес на лицето.
В случая
постоянният адрес на жалбоподателя е в гр.Търговище, поради което компетентен
да издаде исканото свидетелство, съответно да откаже да издаде такова, е
началникът на сектор „Пътна полиция при ОДМВР Търговище. Следователно именно
издателят на оспорената заповед – ответник по настоящото дело, е държавният
орган, компетентен да издаде, респективно да откаже да издаде СУМПС на
жалбоподателя. Ето защо не е налице отменително основание по чл. 146,
т. 1 от АПК.
Заповедта е
издадена в законоустановената писмена форма и има реквизитите по чл.
59, ал. 2, т. 1, т. 2 и т. 3 от АПК. Административният акт е мотивиран с
фактическите и правни основания за издаването му, съгласно изискването посочени са приетите за установени факти при
извършената от административния орган проверка, както и се съдържат правните
норми, обосновали издаването му, поради което не е
налице отменително основание по чл. 146, т. 2 от АПК.
При издаване
на процесната заповед административният орган е допуснал съществено
нарушение на административнопроизводствените правила. Съдът приема,
че от фактическа страна в заповедта ясно е посочено, че отказът се постановява
след проверка относно „обичайно пребиваване и/или има друго валидно СУМПС,
издадено от друга държава – членка на ЕС, или има ли наложени ограничения“, но
единствено е установено, че заявителят не пребивавал 185 дни на територията на
РБ, без да се извърши обосновка относно останалите проверявани обстоятелства. Допуснатото от административния оран
процесуално нарушение е могло да повлияе на съдържанието на административния
акт и да доведе до друго решение на поставения пред административния орган
въпрос, в случая, да бъде издадено българско СУМПС. Предвид това е
налице основание за отмяна на акта по чл. 146, т. 3 от АПК.
По отношение
съответствие на оспорената заповед с материалноправните разпоредби:
Предмет на
оспорване в настоящото дело е отказ на административния орган да издаде валидно
СУМПС на жалбоподателя. С оглед предмета на
спора, относими към процесното производство са на първо
място разпоредбите на ЗДвП и конкретно чл. 151, ал. 5 от ЗДвП, свидетелство за управление на моторно превозно
средство се издава на лица, които са установили обичайното си пребиваване в
Република България, за което обстоятелство подписват декларация или представят
доказателство, че се обучават във висше училище по чл. 17, ал. 1 от Закона
за висшето образование или в училище по Закона за предучилищното и
училищното образование или в професионален колеж в страната не по-малко от
6 месеца. Във връзка с последната разпоредба е § 6, т. 46 от
ЗДвП, съгласно който „обичайно пребиваване“ в Република България е
мястото, където дадено лице обикновено живее повече от 185 дни през последните
12 последователни месеца поради лични или трудови връзки, или ако лицето няма
трудови връзки, поради лични връзки, които сочат тясна обвързаност на лицето с
мястото, където то живее. За обичайно пребиваване на лице, чиито трудови връзки
са на различно място от личните му връзки и което вследствие на това последователно
пребивава на различни места в две или повече държави членки, се смята мястото,
където са личните му връзки, при условие че лицето редовно се връща там.
Спазването на последното условие не е необходимо, ако лицето пребивава в дадена
държава – членка за изпълнение на задача с определена продължителност.
Условията и редът
за издаване на свидетелство за управление на моторно превозно средство са
определени в Наредба № I-157/01.10.2002 година, издадена на основание чл. 159
от ЗДвП.
Съгласно разпоредбата
на § 1 от ПЗР на Наредба № I-157/01.10.2002 година се въвеждат разпоредби на
Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и на Съвета, относно
свидетелства за управление на превозни средства (Директива 2006/126/ЕО).
Съгласно § 12 от Директива 2006/126/ЕО „обичайно пребиваване“ по смисъла на
директивата, означава мястото, където дадено лице обикновено живее, тоест
повече от 185 дни през календарна година, поради лични или трудови връзки, или
ако лицето няма трудови връзки, поради лични връзки, които сочат тясна
обвързаност на лицето с мястото, където то живее. Независимо от това, за
обичайно пребиваване на лице, чиито трудови връзки са на различно място от
личните му връзки и което вследствие на това последователно пребивава на
различни места в две или повече държави-членки, се счита мястото, където са
личните му връзки, при условие че лицето редовно се връща там. Спазването на
последното условие не е необходимо, ако лицето пребивава в дадена
държава-членка за изпълнение на задача с определена продължителност. От
тълкуването на съдържанието на цитираната, относима към предмета
на процесния спор, европейска, съответно национална нормативна рамка,
следва извод, че както в европейското, така и в националното законодателство, е
предвидена възможност за издаване на документа при установено пред
административния орган обичайно пребиваване на лицето – заявител в Република
България.
На следващо място
обаче, съдът намира, че по делото се доказа заявителят и настоящ жалбоподател към момента
на подаване на процесното заявление, да е имал обичайно пребиваване
на територията на Република България по смисъла на § 6, т. 46 от ЗДвП,
респективно чл. 12, във връзка с чл. 11 (1) от Директива 2006/126/ЕО, като
съображенията за това са следните:
Жалбоподателя
прилага към заявлението си декларация, и
е декларирал взаимно изключващото се, обичайно пребиваване в Република България
и в Щутгарт. Това следва да се отдаде на неразбиране по отношение
коректното попълване на бланковата декларация и реквизитите й, както и понятията обичайно местопребиваване и
месторабота. В същата буквално е вписано: “…съм
установил обичайното си пребиваване в Република България по смисъла на §6 т.46
от Допълнителните разпоредби на Закона за движението по пътищата на следния(те)
адрес(и): Щутгарт“.
Изискването свидетелството за
управление на МПС на лицата да се издават и подновяват (заменят) от
държавата-членка по обичайното пребиваване на лицата е регламентирано в чл. 7, §1, б.“д“ и т., б.“б“ от
Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент
и на Съвета от 20.12.2006 г., относно свидетелствата за управление на превозни
средства. Това изискване е транспонирано в чл. 151, ал. 5 ЗДвП,
според която разпоредба СУМПС се издава на лица, които са установили обичайното
си пребиваване в Република България, за което обстоятелство подписват
декларация. Както при първоначално издаване на СУМПС, така и при издаване на
ново СУМПС, лицето заявител следва да представи декларация, че обичайното му
пребиваване не е в друга държава – членка на ЕС, и че не е притежател на
валидно свидетелство, издадено от държава – членка на ЕС (чл.13, ал.1, т.6 и
чл.14, ал.1 от Наредба № І-157/01.10.2002 г. на МВР).
Приложеното не
представлява обективно доказателство, установяващо обичайно пребиваване по
смисъла на чл. 12 от Директива 2006/126/ЕО, респ. § 6, т. 46 от ЗДвП. В този
смисъл е и практиката на Съда на ЕС, а като пример: „член 12 от Директива
2006/126 предвижда, що се отнася до условието за обичайно пребиваване, редица
обективни критерии, които позволяват да се установи дали кандидатът пребивава
обичайно на въпросната територия (т. 47 от Решение на Съда (пети състав) от 25
юни 2015 година по дело C-664/13). Възможно е „кандидатът да отговаря на
тези критерии, които позволяват да се установи, че пребивава обичайно на
територията на държава членка, без да има адресна регистрация в тази държава
членка... (т. 48 от Решение на Съда (пети състав) от 25 юни 2015 година по дело
C-664/13).“ В тази връзка адресната регистрация сама по себе си е
обстоятелство, което не отразява критериите, посочени в чл. 12 от Директива
2006/126, доколкото не отчита каквито и да било обстоятелства, посочени в този
член (в този смисъл т. 50 от цитираното решение на Съда на ЕС). От друга страна
адресната регистрация има за основна цел да гарантира, че всяко лице може да
бъде намерено на адреса му в рамките на правоотношенията му с държавата. В този
смисъл наличието на адресна регистрация само по себе си не означава, че лицето
пребивава в Република България повече от 185 дни през последните
последователни 12 месеца. В случая е налице адресна
регистрация в РБ. Както бе отбелязано по-горе декларираното също не представлява обективно доказателство,
т.е. следва да се преценят и други редица
обективни критерии.
Правото на ЕС допуска правна
уредба на държава–членка, съгласно която последната може да откаже да издаде
свидетелство за управление, когато въз основа на неоспорима информация е
установено, че към момента на заявяването за издаване на свидетелството за
управление, заявителят не е отговарял на условието за обичайно пребиваване,
предвидено в чл.7, § 1, б.“д“ от
Директива 2006/126/ЕО, а именно: когато са налице
неоспорими доказателства, че някое от изискванията за придобиване на
свидетелство за управление, заложено в посочената директива и
в националното законодателство не е изпълнено,
органът може да откаже издаването на свидетелство за управление и да откаже
признаването на свидетелство за управление, издадено в държава–членка, която е
допуснала пропуск при неговото издаване.
Съгласно
разпоредбата на чл. 12 от Директива
2006/126/ЕО, възприето и от
българския законодател в § 6, т. 46 ДР на ЗДвП, освен изискването лицето да е живяло повече от 185 дни през последните
12 месеца на територията на страната поради лични или трудови връзки,
разпоредбата визира и друга хипотеза, в изпълнение на един от основните
европейски принципи за свободно движение на хора и свобода на избор при
упражняване правото на труд. Съгласно предвидената в закона втора хипотеза ако
трудовите връзки на лицето са на различно място от личните му връзки и
вследствие на това то последователно пребивава на различни места в две или
повече държави–членки, за обичайно пребиваване се счита мястото, където са
личните му връзки, при условие, че лицето редовно се връща там. Законодателят е
дал приоритет на личните връзки, тъй като те сочат тясна обвързаност на лицето
с мястото където живее. В случая следва да се
приложи разпоредбата § 6, т.46 ДР на ЗДвП, тъй като е доказано, че
лицето когато не е ангажирано с трудовите си задължения, се завръща в Република
България. Налице е престиране на труд в друга държава членка на
ЕС. От цитираните писмени доказателства се налага извода, че жалбоподателят има
сключен граждански брак в РБ, съпругата му е в трудови правоотношения с
работодател в РБ-гр.Търговище, роденото от брака дете е ученик в РБ – гр.Търговище. Посочените доказателства
са представени и в хода на съдебното производство, като същите не са ценени от
административният орган, а е налице само и единствено позоваване на начина, по
който е попълнена декларацията.
Предвид
гореизложеното настоящия съдебен състав намира за установено по делото, че
жалбоподателят е имал обичайно пребиваване на територията на Република България
към момента на подаване на процесното заявление. Налице е обективна
предпоставка за издаване на СУМПС в РБ, като отказът съдът намира и за несъответен
и на целта на закона. Предвид изложеното са
налице основания за отмяна на оспорвания акт
по чл. 146, т. 4 и т. 5 от АПК.
Относно
разноските:
Съгласно чл. 143
ал.1 АПК, когато съдът отмени обжалвания административен акт или отказа да бъде
издаден административен акт, държавните такси, разноските по производството и
възнаграждението за един адвокат, ако подателят на жалбата е имал такъв, се възстановяват
от бюджета на органа, издал отменения акт или отказ. По настоящото дело жалбата
е уважена изцяло, поради което и жалбоподателят има право на присъждане на
направените от него разноски в пълен размер. Във връзка с направената от него
претенция за разноски е представен списък с претендирани в него разноски в общ
размер 1010 лева, включващи 10 лв. за платена държавна такса и 1000 лева за
платено адвокатско възнаграждение. По делото е налице разписка за внесена
държавна такса от 10 лева и е депозиран договор за правна защита и съдействие,
в който като договорено и заплатено в брой е записано адвокатско възнаграждение
в размер на 1000 лева, в който случай този договор има характера на разписка за
реално платена сума. Във връзка с направеното от ответната страна възражение за
прекомерност на претендирания адвокатски хонорар, съдът съобрази нормата на чл.
8 ал. 3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, съгласно която за процесуално представителство, защита и съдействие
по административни дела без определен материален интерес, каквото е настоящото,
извън случаите по ал. 2, възнаграждението е 1000 лв. В случая платеното
адвокатско възнаграждение е в този
размер, поради което и възражението не е основателно. Ето защо учреждението,
към което принадлежи ответния административен орган, следва да бъде осъдено да
заплати на жалбоподателя сумата от 1010 лева, представляващи присъдени съдебни
разноски.
Водим от горното и
на основание чл. 172, ал. 2, предл. последно от АПК, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ по жалба на Н.А.Ю. ***, с ЕГН **********, чрез а..К. Решение №
363000-21574/10.07.2023 год., на Началник сектор „ПП” при ОДМВР-Търговище,
относно: Отказ за извършване на административна услуга свързана с издаване на
СУМПС - с причина издаване на дубликат на СУМПС .
ОСЪЖДА ОДМВР-Търговище да заплати на Н.А.Ю. ***, с ЕГН ********** сумата от 1010лв., представляваща разноски
по делото.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Върховния административен съд на
Република България в 14 – дневен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: