№ 936
гр. Плевен, 25.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на осемнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Зорница Д. Д. Банкова
при участието на секретаря Станислава Т. Станева
като разгледа докладваното от Зорница Д. Д. Банкова Гражданско дело №
20244430106514 по описа за 2024 година
за да се произнесе взе предвид следното :
Постъпила е ИМ от В. Д. Ц. против „***. Твърди се, че е издадена
заповед по чл.410 по ч.гр.д.№1270/2024г на ****, като е издаде ИЛ за сумата
1500лв. главница, 97,97лв. договорна лихва и 714 лв. обезщетение за забава,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 26.02.2024г. и за
разноски 46,23лв. и 50лв. юрисконсултско възнаграждение.Посочва се, че не е
подавано възражение и заповедта е влязла в сила, като въз основа на
издадения ИЛ е образувано изпх.д./2273/2024г. на ЧСИ ,рег.№753.Твърди се,
че не се дължат посочените суми ,като са изложени съображения за
неравноправни клаузи на договора за заем със „***“.Посочва се, че реално
ищцата е получила 300лв., тъй като е прихваната сумата 876лв. за друго
вземане на „***“ по стар договор.Твърди се, че материалноправните норми не
допускат потребител да бъде обвързан от събиране на вземания произтичащи
от неравноправни клаузи или недействителни договори.
Твърди се, че искът е допустим, тъй като с решение по дело С-421/14 на
СЕС, в което е прието, че чл. 6 и чл. 7 от Директивата допускат националната
уредба, която забранява на националния съд служебно да преразглежда
неравноправни клаузи в договор, когато законосъобразността на всички
1
клаузи в договора с оглед посочената директива вече е била разгледана с
влязло в сила решение. СЕС също така приема, че при наличие на договорни
клаузи, чийто неравноправен характер все още не е разгледан при предходен
съдебен контрол върху спорния договор, приключил с влязло в сила решение,
Директива 93/13 следва да се тълкува в смисъл, че националната юрисдикция
редовно сезирана от потребител чрез насрещно възражение, е длъжна да
разгледа по искане на страните или служебно, когато разполага с
необходимите за тази цел данни от фактическа и правна страна твърдения
неравноправен характер на тези договорни клаузи.
От мотивите на решението (т.50) е видно, че изхождайки от
съдържанието на коментираната национална правна норма, предвиждаща
непререшаемост на спора относно действителността на договора при
формирана сила на пресъдено нещо, въз основа на преценка на
законосъобразността дори само на една част от клаузите му, СЕС е счел, че
подобна преклузия би направила защитата на потребителя непълна и
недостатъчна и не би представлява подходящо средство за преустановяването
на този тип клаузи, което е в противоречие с чл.7, пар. 1 от Директивата (т.52).
Изрично в т. 53 СЕС е посочил, че произнасянето на съда би било ограничено
само след проверка, че с влязлото в сила предходно съдебно решение е
проверена законосъобразността, с оглед Директива 93/13, на всички клаузи на
договора, като в конкретния случай не е разгледана нито една. От изложените
съображения в мотивите на решението на СЕС дава основание за извод, че
всяка неравноправна клауза предпоставя самостоятелно на иск за нищожност
на договора, ако неравноправността е от естество да обоснове такава
нищожност, в който случай е от значение въведена ли е в предмета на спора,
но и има ли произнасяне с такъв предмет – по иск на потребителя или
служебно. В този смисъл Определение №72/11.02.2021 г. по чтд №1235 по
описа на ВКС за 2020 г.; Определение №4203 от 20.12.2023 г. по ГД №1767 по
описа на ВКС за 2023 г.; Определение №1199 от 09.05.2024 г. по ЧТД №1304
по описа на ВКС за 2023 г.
В този смисъл решения на СЕС С-600/19 (т.50), С-869/19 (т.40) и С-
531/20, чиито мотиви (т.58) дава възможност на съда да може да прецени
неравноправен характер на договорни клаузи, послужили за основание за
издаване на заповедта за изпълнение. В т.61 от мотивите на последното
2
решение на СЕС се дава категоричен отговор на това дали може да се извърши
последващ контрол за неравноправни клаузи, когато съществува риск за
потребителя да не подаде изискваното възражение, както и защото
националната правна уредба не предвижда задължение за предоставяне на
цялата необходима информация на този потребител, за да може той да
определи обхвата на правата си. В настоящата национална правна уредба не се
предвижда връчване на договора и неговите условия на потребителя, поради
което същият не е могъл да упражни правата си, а националната юрисдикция
не е извършила своите служебни задължения да провери за неравноправни
клаузи.
В договора на *** се съдържа неравноправна клауза, която предвижда
неустойка при непредоставяне на обезпечение по договора в размери, които са
по-големи от главницата. Съгласно правилата на чл.76, ал.2 ЗЗД, когато
длъжник плаща своето задължение, кредиторът покрива с получената сума
най-напред разноските, след това лихвите и най-после главницата. Моят
доверител е правел вноски, но не е успявал да заплаща главницата поради
високите неустойки.
Издадената заповед за изпълнение за главница в такъв размер не може
да има сила на пресъдено нещо, защото кредиторът се е облагодетелствал чрез
неравноправната клауза в чл. 11 от договор №597002, с която плащаните
вноски по договора за кредит са отишли именно по това перо на нищожната
клауза.
Счита, че заповедта няма сила на пресъдено нещо и спорът може да
бъде разгледан, тъй като Директива 93/13 не позволява на потребители да
бъдат обвързани със задължение въз основа на неравноправна клауза в
договора, която националната юрисдикция не е разгледала.
По недействителността на договора и неравноправните клаузи е
изложено следното становище:
Със заповед №753 от 19.03.2024 г., съдът е уважил обезщетение за забава
в размер на 714 лева съгласно Общите условия на кредитора, които дори не са
предоставени към заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Съгласно това заявление, при посочена главница 1500 лева лихвата за забава
за малко над година и половина период би следвало да бъде в порядъка на 300
лева, съгласно изискванията на чл. 33, ал.2 от ЗПК. Въпреки това
3
обезщетението за забава е 714 лева. Ето защо подобна клауза е неравноправна
и съгласно чл. 143 от ЗЗП е нищожна клаузаи моли да се провъзгласи от съда
клаузата от Общите условия за нищожна.
В договор за потребителски кредит №597002 се съдържа клауза (чл.11,
ал.1), която предвижда, че ако кредитополучателят не предостави поръчител в
тридневен срок, съгласно непосилните изискванията на чл.5 от договора, ще
му бъде начислена неустойка в размер на 1057,26 лева, която съгласно алинея
втора от същата разпоредба, ще се плаща на вноски наравно с вноските по
погасителния план.
Клаузата по чл. 11 от договора за заем е нищожна, на основание чл. 21,
ал. 1 от ЗПК, съгласно който, всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е
нищожна. Уговорката вменяваща задължение на кредитополучателя да
осигури обезпечение в кратък срок, след сключването на договора, като може
да направи избор между посочените видове обезпечения- поръчител или
банкова гаранция, са трудно осъществими и то в посочения срок, поради което
същата се явява и неравноправна, по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 20 от ЗЗП.
Налице е уговорка- чл. 11, ал. 2 от договора, с която изначално се определя
размер на неустойката за неизпълнение на това задължение, включена в
погасителния план, като част от погасителната вноска. Тази допълнителна
сума представлява скрит разход по кредита и противоречи на
добросъвестността в отношенията между страните /касае се и за
недействителност на клаузата по чл. 26, ал. 1 пр. 3 от ЗЗД/. Уговорената и
дължима неустойка, по същество противоречи и на императивната разпоредба
на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която предвижда, че годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Възнаграждението обаче не
фигурира като разход в ГПР по кредита.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
4
кредит. Последицата от това противоречие е предвидено изрично в чл. 19, ал.
5 ЗПК – клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за
нищожни. В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент
на ГПР 49,83 % т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10
ГПК и размерът му не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този
размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от
разходите за кредита, а именно уговорената неустойка по чл. 11 от Договора.
Според решение С-714/22 на СЕС (т.45 и т.46 от мотивите), когато в
договора за потребителски кредит са предвидени разходи, които са
задължително условие за отпускане на кредита или са конструкция,
предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит, се счита, че
има налице нарушение на императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК, тъй като това представлява общ разход по кредита за потребителя.
Макар в посоченото решение на СЕС да се тълкува допълнителните услуги на
Профи Кредит България дали следва да се включат в ГПР или не, считам, че
предвиждането на неустойка спада в същата хипотеза на скрита конструкция в
договора за потребителски кредит, чиято цел е да прикрие реалните разходи,
които потребителят ще понесе. Срещу потребителят е била упражнена
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 2, т.4 от ЗЗП, тъй
като неправилно е посочена общата дължима сума в договора за паричен заем
№597002.
Видимо неустойката по договора е в размер 1057,26 лева,
приближаваща се до общата сума за плащане по договора за кредит – 1697,74
лева. Ако сумата на неустойката бъде включена в ГПР, същият ще надвиши
100%. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия.
5
Заемодателят не е посочил действителния ГПР по договора за заем,
съгласно нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Съгласно чл. 22 от ЗПК когато
не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и
чл. 12, ал. 1, т. 7-т. 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Ето защо, съобразно нормата на чл. 23 от ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита.
Счита, че включването на подобна клауза за неустойка за липса на
обезпечение на вземане е скрито възнаграждение и по своята същност е
скрита конструкция, чиято основна цел е облагодетелстване на кредитора.
Кредиторът съзнателно е конструирал словом клаузата, така че, ако бъде
атакувана, да отпадне само тя по смисъла на чл. 19, ал.5 във вр. с чл. 21 от
ЗПК – да бъде обявена за нищожна, но без да бъде обявен договора за
недействителен. Счита, че тази скрита конструкция има за цел едновременно
да прикрие действителните разходи, които потребителят ще понесе, и да
заобиколи санкционната норма на чл.22 от ЗПК, за да запази договорната
лихва по договора въпреки недобросъвестното поведение на кредитора по
заблуда за общата дължима сума.
Оспорва, че АСВ има вземане към ищцата за 1200 лева главница, както
и договорна лихва в размер на 97,74 лева и обезщетение в размер на 714 лева.
Ищцата е заплащала своето вземане, но това не е отразено заради неустойката.
Твърди се, че ищцата реално е получил по договор за паричен заем №597002
само сумата от около 300 лева, защото *** е прихванал вземане към моя
доверител в размер на 876 лева, което задължение е имал във връзка със стар
договор №567712 от 09.09.2021 г. Същата неустойка по този стар договор е
575,62 лева, който *** е прихванал с новия договор, процесен за настоящото
дело, и е предоставил средства в значително по-малък размер .
Предявен е иск за недействителност на договор ****, а при условията на
евентуалност на клауза в чл.11 , ал.1 от същия договор. Предявен е УИ, че не
се дължи сумата 1200лв., тъй като реално не е получена, както договорна
лихва в размер на 97,74лв. и обезщетение за забава в размер на 714лв.
Претендират се разноски.С определение от 18.06.2025г. е прекратено частично
производството по чл.232 от ГПК за първвия иск и е направено увеличение на
6
втория иск за главница в размер на 1500лв.
Ответникът оспорва исковите претенции.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки
становището на страните, съдът приема за установено следното от фактическа
страна:
Производството по делоте било прекратено, поради недопустимост на
предявения установителен иск, тъй като ищецът имал възможност да се
защити по друг ред. С определение по в.ч.гр.д.№115/2025г. на ПОС е върнато
производство, като е прието, че исковете са допустими на основанията, на
които се основават.
Не е спороно, че е издадена заповед по чл.410 по ч.гр.д.№1270/2024г
на **** и ИЛ за сумата 1500лв. главница, 97,97лв. договорна лихва и 714 лв.
обезщетение за забава, ведно със законната лихва върху главницата, считано
от 26.02.2024г. и за разноски 46,23лв. и 50лв. юрисконсултско възнаграждение,
в полза на ответника.Изрично е посочено и от ответника в заявлението, че
вземането произтича от задължение по договор за паричен заем
№5970002/25.11.2021г. , сключен межус „***“ООД и ищцата и впоследствие
вземането е цедирано на *** по силата на договор за цесия от 14.06.2023г. и
Приложение №1/14.06.2023.Не е подавано възражение и заповедта е влязла в
сила, като въз основа на издадения ИЛ е образувано изп.д./2273/2024г. на ЧСИ
,рег.№753.
По делото е била назначена СИЕ с оглед на спорния въпрос за
недължимост на сумите и неравоправни клаузи.От заключениео на същото се
установява, че между ищцата и предишния кредитор „***“ООД са били
сключени два договор №567712/09.09.2021г. за сумата 1000лв., при договорна
лихва в размер на 40,05% и неустойка -575,62лв. Сумата която е заплатена от
ищцата е 1679лв. от които 1000лв. главница, 103,38лв. договорна лихна и
575,62лв. неустойка.Вторият договор №597002 е сключен между същите
страни от 25.11.2021г., когато е последното плащане по предходния договор и
с част от сумата по този договор е погасен предходния договор в размер на
1168лв.ВЛ посочва в залата, че реалната сума , която е заплатена по втория
договор е 915лв. или общата сума, която е заплатена и по двата договора е
2594лв., а сумите които са получени по договорите от ищцата са 2500лв.
Посочено е, че и по двата договора, ако неустойките се включат в ГПР ще
7
надминат установения законен минимум.
Предвид изложеното, съдът приема следното:
Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от
ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не
са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Ответникът е физическо лице, което при сключване на договора е
действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по
смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК.
Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за
неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон-
ЗПК.
Съдът намира, че е налице наведеното от ищцата основание за
нищожност на процесната неустоечна клауза, а именно като накърняваща
добрите нрави. Процесната неустойка от договора за паричен заем е
предвидена за неизпълнение на задължение за осигуряване на обезпечение на
заема чрез поръчител или банкова гаранция, като е въведен изключително
кратък срок за представяне на тези обезпечения- 3-дневен от получаване на
заемната сума, както и са въведени редица сложни условия, на които да
отговаря поръчителя, в голямата си част несъобразени с конкретния размер на
предоставения заем. При съобразяване на тези характеристики следва, че
неустойката очевидно не съответства на въведените й функции да служи за
обезпечение, обезщетение и санкция в случай на неизпълнение на
договорните задължения. Неустойката се начислява еднократно и за
неизпълнение на непарично задължение /компенсаторна неустойка/, т. е.
неустойката не е уговорена за забава за неизпълнение на вноските по заема и
за периода на неизпълнението, поради което е изключено да се приеме, че
размерът й се получава твърде висок в сравнение с дължимата сума и с
реалните вреди и това се дължи на периода на неизпълнение от страна на
ответника. На практика неустойка би се дължала и при редовно, точно и в
срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски.
Основното задължение на длъжника по договора за заем е да върне
предоставените му в заем парични средства, да заплати уговореното
възнаграждение за ползването им и съответно реалните разходи по събирането
8
на задължението, но с процесната неустойка възстановяване на тези вреди не
се гарантира, поради което с неустойката не се осъществява обезщетителната
й функция. Липсва и обезпечителният елемент, тъй като изначално не е ясно
какви вреди на кредитора би покрила тази неустойка. В интерес на кредитора
е да подсигури длъжник, който да бъде надежден и от когото да очаква точно
изпълнение на договорните задължения, като проверката за
кредитоспособността на потребителя следва да предхожда вземането на
решението за отпускане на кредита, за което на кредитора са предоставени
редица правомощия да изисква и събира информация /чл. 16 и сл. от ЗПК/ и
едва след анализа й да прецени дали да предостави заемната сума. С така
въведеното задължение за представяне на обезпечение следва, че кредиторът
не е извършил предварителна проверка за възможностите за изпълнение от
потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на
последния последиците от неизпълнението на това свое задължение. Не може
да се приеме, че изпълнява и санкционната функция, тъй като задължението
на кредитополучателя отнасящо се до осигуряване на поръчители не е
определено като предварително условие за сключване на договора, а
регламентираните изисквания към поръчителите съдът преценява като
утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието реално
изпълнение е невъзможно в предвидения 3 - дневен срок от усвояване на
сумата по договора за заем, като по този начин се нарушава и принципът за
добросъвестност и равнопоставеност на страните. Това цели да създаде
предпоставки за начисляване на неустойката, като във всяка от периодичните
вноски е включена част от нея и това води до оскъпяване на заема.
Неустойката не е обоснована от вредите за кредитора при неизпълнение на
задължението за връщане на дълга, от размера на насрещната престация, от
която кредиторът би бил лишен при неизпълнение, а произтича от неприсъщо
за договора за заем задължение на длъжника, което не е свързано с
изпълнение на основното задължение на длъжника по договора, а възниква
впоследствие от липса на обезпечение чрез поръчителство. Претендираната
неустойка противоречи и на чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП, който предвижда забрана
за уговаряне на клауза, задължаваща потребителя при неизпълнение на
неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или
неустойка.
Съгласно практиката преценката относно действителността на
9
процесните договор за паричен заем следва да се извърши както в
съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК,
при действието на който са сключени договорите. По силата на чл. 11 ал. 1 т.
10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19 ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. В процесния договор за паричен заем е посочен процент на ГПР, т. е.
формално е изпълнено изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като този
размер не надвишава максималния по чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Посоченият размер
обаче не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от разходите
за кредита, а именно: възнаграждението по договора за допълнителни услуги,
сключен от потребителя, което се включва в общите разходи по кредита по
смисъла на § 1 т. 1 от ДР на ЗПК. По силата на § 1 т. 1 от ДР на ЗПК "Общ
разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, като ще се надвиши нормативно установения размер ан ГПР.При това
положение съдът счита, че макар формално процесният договор за паричен
заем да покрива изискуемите реквизити по чл. 11 ал. 1 от ЗПК вписаните
параметри не кореспондират на изискуемото съдържание годишния процент
на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от
сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като
целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез
императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
10
поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие
или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят
урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето- чл. 22 от ЗПК. В този смисъл като не е оповестил
действителния ГПР в договора за паричен заем заемодателят е нарушил
изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка, което
обосновава извод за недействителност на договора за заем на основание чл. 22
от ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11 т. 10 и 11 от ЗПК. В
тази хипотеза потребителят следва да върне само чистата стойност на заема,
но не дължи лихва и или други разходи по заема, съгласно разпоредбата на чл.
23 от ЗПК. Видно от заключениета на ВЛ, че при включване на неустойката,
ГРП надхвърля многократно установения законен размер на законната
лихва.А освен това, като се посочи и по- горе, размера на неустойката е
необосновано висок- близо половината от отпуснатия заем, което противоречи
на на чл. 143 ал. 2 т. 5 от ЗЗП, който предвижда забрана за уговаряне на клауза,
задължаваща потребителя при неизпълнение на неговите задължения да
заплати необосновано високо обезщетение или неустойка.
В заключение може да се обобщи, че предявения от ищцата
отрицателен установителен иск се явява основателен и доказан и следва да
бъде уважен като такъв.Ищцата е заплатила изцяло главницата и по двата
договора, като, както както се посочи не се дължат другите суми, предвид
разпоредбите на чл.22 и 23 от ЗПК и в този смисъл не се дължат сумите по
заповедта и образувано изп. д. по издаден ИЛ.
При този изход на процеса ответникът следва да заплати д.т. върху
уважения иск в размер на 92,47лв. по сметка на ПлРС и за ВЛ 250лв.
Що се касае до претендираното адвокатско възнаграждение по реда на
чл.38 ЗА съдът намира, че такова се дължи.
Процесуалният представител на ищеца претендира разноски за
предоставена безплатна правна помощ.
Относно дължимостта и размерът на това възнаграждение е налице
спор между страните.
Съдът приема, че в случая наличието на поддържаното основание за
предоставяне на безплатна правна помощ е налице. Относно размерът на
11
възнаграждение, което е дължимо на адвоката, съдът приема, че то следва да
се определи с оглед на фактическата и правна сложност на делото, като не се
счита обвързан от опредените с Наредба № 1 МРАВ минимални размери на
адвокатските възнаграждения, в каквато насока е тълкуването на Съюзното
право, дадено с решение от 24.01.2024 г. на Съда на Европейския съюз по дело
C-438/22 г.
Възнаграждението на осъществилия безплатна правна помощ адвокат
следва да се определи като се отчете единствено спецификата на конкретния
случа и действителната фактическа и правна сложност на делото.
При това, съдът съобразява, че адвоката осъществява правна помощ
на същия ищец по множество идентични спорове, инициирани в отделни
производства. Макар и споровете да произтичат от правоотношения по
различни договори, те не се отличават със специфики и професионалната
работа по тях може да бъде извършвана общо, а с оглед воденето им по
различни дела е дължимо възнаграждение на адвоката по всяко от тях.
Отчитайки горното, както размера на исковата претенция, извършените
действия по делото, че е оттеглена претенция, като недопустима, поради липса
на пасивна легитимация, съдът счита, че на осъществилия безплатна правна
помощ адвокат е дължимо възнаграждение в размер на 800лв. Настоящият
състав на съда счита, че не се налага събиране на доказателствата, посочени в
депозираната молба относно възможността на ответника да заплати
възнаграждение за процесуално представителство, тъй като както вече беше
отбелязано за уважаването претенцията по чл.38 ал.1 т.2 от ЗА за заплащане на
адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна адвокатска правна
помощ и съдействие, е достатъчно да бъде представен договор за правна
защита и съдействие, който да е оформен по правилата на чл.38 ал.1 т.2 от ЗА
в смисъл да е сключен за осъществяване на безплатна правна помощ и
съдействие между адвокат и материално затруднена страна- физическо лице, и
да е заявено изрично основанието за присъждане на адвокатско
възнаграждение - по осъществено безплатно адвокатско представителство и
защита на материално затруднено лице/ определение №521 от 06.11.2018г. на
ВКС по ч.гр.д.№3956/2018г.-1У г.о.;определение №118 от 15.03.2021г. на ВКС
по ч.т.д.№1469/2020г., I т.о., ТК;определение №97 от 12.02.2021г. на ВКС по
ч.т.д.№2895/2019г.,П т.о.;определение №43 от 10.02.2022г.на ВКС по гр.д.
12
№2611/2021г., IV г.о.;определение №137 от 01.04.2022г. на ВКС по гр.д.
№2610/2020г., III г.о.;определение №163 от 13.06.2016г. на ВКС по ч.гр.д.
№2266/2016г.-1 г.о.;определение №731 от 09.10.2014г. на ВКС по ч.гр.д.
№5256/2014г., III г.о.;определение №102 от 05.02.2019г. на ВКС по ч.т.д.
№149/2019г., II т.о.;определение №60126 от 23.06.2021г. на ВКС по т.д.
№1548/2020г., I т.о.;определение №60388 от 09.11.2021г. на ВКС по ч.т.д.
№338/2021г, I т.о.;определение №395 от 09.07.2018г. на ВКС по т.д.
№1314/2018г., II т.о.;определение №162 от 28.04.2022г. на ВКС по ч.гр.д.
№5096/2021г., III г.о.;определение №575 от 14.01.2020г. на ВАС по адм.д.
№2471/2019г., VI о.;определение №5 от 03.01.2019г. на ВКС по ч.т.д.
№2934/2018г., II т.о. и други/.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА за установено, че В. Д. Ц., ЕГН**********, НЕ ДЪЛЖИ на
„***“ ООД, с *** със седалище и адрес на управление в ***, че сумата
1500лв. главница, сумата 97,74лв. договорна лихва и 714 лв., за което е имало
издадена заповед по чл.410 от ГПК по ч. гр.д. 1270/2024г. на **** и
образувано изп.д.№2273/2024г. на ЧСИ, **** по договор заем**** със
„***“ООД и цесия в полза на ответника, поради изплащане и съответно
поради противоречие със ЗПК и ЗЗП.
ОСЪЖДА „***“ ООД, с *** със седалище и адрес на управление в
***, представлявано от ***, да заплати по сметка на ПлРС, сумата 92,47лв.
д.т.върху уважения иск и 250лв. за ВЛ.
ОСЪЖДА на осн чл.38 от ЗА, „***“ ООД, с *** със седалище и адрес
на управление в ***, представлявано от *** ДА ЗАПЛАТИ на адв.А. А. А.,,
служебен номер***, със съдебен адрес ****, като процесуален представител
на В. Д. Ц., ЕГН**********, сумата 800лв., представляваща адвокатско
възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Плевенски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
13