Р Е Ш
Е Н И Е
№……………/30.07.2021 г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на дванадесети май през 2021 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия МАРИЯ ИЛИЕВА
секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 5602 по описа
за 2020
година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 74931 от 22.04.2020 г., постановено по гр.д. № 20429/2019 г. на СРС, 157 състав, е осъдeн А.В.С.
да заплати на етажните собственици на индивидуални обекти в сграда в режим на
Етажна собственост, находяща се в гр. София, ул. *******, представлявани от
управителя М.Ж.Ч., на основание чл.6, ал.1, т.10 от ЗУЕС, вр. чл. 41 от ЗС
сумата3208,28 лв., представляваща вноски за управление и поддръжка на общите
части на сграда в режим на етажна собственост с адрес гр. София, ул. ******* за
периода м.04.2016 г. - м.07.2016 г. за обект Ателие № АЗ, находящо се на първи
и втори подпокривен етаж от сградата, ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба - 04.04.2019 г., до окончателното плащане, и на
основание чл.86, ал.1 от ЗЗД сумата 924,63 лв. - лихва за забава за периода
16.04.2016 г. -25.03.2019 г., както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и сумата от 1081.08 лв. - разноски за
производството.
Решението по същество е обжалвано в
срок от ответника А.В.С. с оплаквания за неправилност на решението поради
нарушение на материалния закон и на на процесуалния закон. Първата група
оплаквания се свеждат до несъгласие с извода на съда, че решенията на общото
събрание на етажната собственост/ОСЕС/ от 11.11.2014 г. и 18.11.2015 г. не са
обжалвани по реда и в срока по чл. 40 от ЗУЕС и представлявали годно основание за възникване
на субективно материално право на ЕС да иска заплащане на определените с тях вноски, без да изследва тяхната
незаконосъобразност. Втората група оплаквания се свеждат до непроизнасяни от
съда по направеното от ответника възражение за липсата на негово задължение по
исковите суми поради тяхното опрощаване с решение на ОСЕС от 15.09.2012 г. като
погрешно е изложи мотиви досежно възражение за прихващане- последното изключено
от предмета на делото с изменението на
доклада по чл. 146 ГПК с протоколното определение от 11.11.2019 г. погасяване.
Третата група оплаквания се свеждат до необоснованост на решението поради
факта, че от процесните решение не може да бъде изведен точният начин за
определяне размера на вноската към ЕС и поради липсата на доказателства за
действително
извършени разходи за поддържане и управление на общите части в процесната
сграда в претендирания размер и за процесния период. Моли решението да се
отмени и исковете отхвърлят, претендира разноски.
Въззиваемата страна-ищец етажните собственици,
оспорва жалбата с писмен отговор с доводите, че решението не страда от сочените
в жалбата на ответника, като възразяват, че процесните решение за валидни като
неоспорени по специалния ред на чл.40 от ЗУЕС, не са нищожни, поддържа
възражението си, че документите, представени
от ответника по повод взето решение на ОСЕС от 15.09.2012 г. не са съставени
през 2012 г. и така не удостоверявали взето решение за прихващане, като и че е
налице евентуално желание от ЕС за прихващане, а не за опрощаване на задължения
на ответника към ЕС, и че такова решение се явява и нищожно тъй като е излязло ОСЕС извън рамките на
своята компетентност като решава да
прихваща с вземания към трети лица. Излага и възражения за липса на
причина за довършителни работи в ЕС. Моли решението да се потвърди, претендира
разноски.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция,
като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по
предмета на въззивното производство по обжалване решението по същество на спора:
Въззивният съд
намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
При произнасянето си по
правилността на решението в обжалваните части, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и приложимите материално правните норми,
както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори
ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Въззивният съд, при преценката за правилност
на решението, е ограничен от оплакванията в жалбата за неправилно установяване
на правно значими факти с обжалваното решение, като не може да разширява
предмета на спора и на доказване извън изрично предвидените изключения по
чл.266, ал.1 и ал.3 от ГПК.
Първоинстанционният
съд е изложил фактически констатации и правни изводи, основани на обсъждане и
преценка на приетите по делото доказателства, въз основа на които е извел
изводи, че по силата на решение от 18.11.2015 г. на ОСЕС по т.2 от Протокола, са определени месечни
вноски, дължими от всеки етажен собственик за разходи за управление и поддръжка
на общите части в размер 1.90 лв. без ДДС на 1 кв. м., считано от 01.12.2015 г.,
и доколкото се се спори ответникът притежава обект с площ 382,90 кв. м. и 39.24
кв. м. общи части, то месечната му вноска се определя на 802.06 лв. Счел е още за неоснователно възражението на ответника, че
това решение е нищожно, а възражението за незаконосъборазност е приел, че недопустимо
да бъде разглеждано в настоящото производство, тъй като следва да бъде
релевирано в самостоятелно производство с иск за отмяна по реда и в срока по
чл.40 ЗУЕС. Приел е за неоснователно възражението на ответника за погасяване
процесните вземания по давност с оглед падежа според решение на О ЕС от
11.11.2014 г., по т.2, и датата на
исковата молба, също и е счел за неоснователно възражението за погасяване на
вземанията срещу него поради прихващането им въз основа на решение на ОСЕС от
15.09.2012 г. поради липсата на една от предпоставките за прихващане- липсата н
авземане на ответника към ЕС, поради което и не е обсъждал възраженията на
ищеца за нищожност на решението на ОСЕС от 15.09.2012 г. за извършване на
такова прихващане.
Изложените в
обжалваното решение фактически констатации и правни изводи изводи въззивният
съд споделя и на основание чл.272 от ГПК препраща към тях, без да е нужно да ги
повтаря подробно, с изключение на тези относно защитното възражение на
ответника за липсата на задължения към ЕС предмет на иска поради тяхното
прихващане по решение на ОСЕС от 15.09.2012 г.
Оплакванията на ответника
относно липсата на обвързващото действие
на решенията по протоколите от ОСЕС от 11.11.2014 г. по т.2, от 18.11.2014 г.
по т.2 и т.7, и от 13.12.2018 г., въззивният съд също намира за неоснователни, и
по отношение на тези спорни въпроси препраща към мотивите на обжалваното
решение на основание чл.272 от ГПК. Никога
в хода на първоинстанционото производство ответникът не е заявил, нито е представил доказателства,
че в срока по чл.40, ал.1 от ЗУЕС / изтекъл преди подаване на исковата молба по
настоящето дело, е предявил по предвидения специален ред иск за оспорване на решенията
и тяхната законосъобразност. Ето защо правилно е приел първоинстанционния съд, и
въззивният съд споделя извода, че извън реда и определените срокове по чл. 40 ЗУЕС, е изключена възможността етажния собственик да се позовава на нищожност
или незаконосъобразност на прието решение на ОС, включително и на такова за
разходите за ремонт, обновяване и реконструкция на общите части /чл. 48 ЗУЕС/ и
за разходите за поддържане и управление на общите части /чл. 51 ЗУЕС/, в която
насока има непротиворечива съдебна практика по правилното приложение на закона,
вкл. и на ВКС / ср. Напр. решение № 39 по гр. д. № 657/2012 г. на 1 гр. о./. Процесните
решения на ОСЕС не носят белези и на нищожност, тъй като са взети в рамките на
предвидените за това компетенции на ОС на ЕС.
Основателно е обаче,
оплакването на въззивника-ответник за липсата на задължения от него към ЕС,
предмет на иска, поради взето решение от ОСЕС на 15.09.2012 г. по т.1, с което
е решено, че А.В.С. се счита освободен поради прихващане от задължението за
заплащане на вноски за управление и поддържане на общите части и всички други
парични задължения, свързани с това, както и с паричните задължения за
заплащане на месечни вноски за поддържане и управление на паркоместата, които
са негова собственост и свързаните с това разходи за ток и всички други
комунални и консумативни разходи свързани с това до 15.09.2022 г.
Направените от ищците
възражения относно истиността на това решение и неговата обвързваща ищците
доказателствена стойност, не могат да се
разглеждат в настоящия процес, доколкото същото това решение на ОСЕС от
15.09.2012 г. е било представено от А.С. като ответник по предходно гр.д.№
21198/2019 г. на СРС между същите страни със същото процесуално положение, като
А.С. също се е позовал на това решение като освобождаващо го от задължения към
ЕС, за които факти е направено изрично
изявление в настоящия процес в първото съдебно заседание пред СРС на 11.11.2019
г. вкл. и че са приключили устните прения по това друго дело между същите
страни към 11.11.2019 г. Това сочи на извод, че с приключване на първото
открито съдебно заседание по това друго дело- № 21198/2019 г. на СРС, което е
настъпило п овреме реди първото открито съдебно заседание по настоящето дело,
са се преклудирали възраженията на етажните собственици като ищци относно
истиността на този протокол на ОСЕС от 15.09.2012 г. вкл. и такива относно
неговото непровеждане / както е посочено с доклада на съда по чл.146 от ГПК в
о.с.з. по настоящето дело от 11.11.2019 г./, доколкото същите възражения са
били вече заявени в предходното дело/ видно и от съдържанието на решението по
това предходно дело от 13.11.2019 г., приложено към писмените бележки на
ответника пред СРС и знание за чието
съдържание се извежда и от отговора на въззивната жалба, представен от ищеца по
това въззивно производство/ . В този смисъл е налице и утвърдена съдебна
практика относно невъзможността да се оспорва след изтичане сроковете по чл.193
от ГПК в друг процес истиността на документ на вече заявени по-рано в друг
процес, по аргумент и от т. 3 от ТР №
5/2012 г. по тълк.д. № 5/2012 г. на ОСГТК на ВКС/ ср. напр. определение № 399
от 18.09.2018 г. по гр. д. № 2884/2018 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС/. По тези
съображения въззивиният съд намира, че не следва да обсъжда възраженията на
ищците срещу този протокол от ОСЕС и др. такива по неговото обявяване.
Протоколът има белезите на валиден документ по ЗУЕС следователно и при липсата
на доказателства да е било оспорено решението по т.2 от него по реда на чл.40
от ЗУЕИ, обвързва ЕС. Неоснователно е и оплакването на ищците, че този протокол
и решението по него по т.2 е нищожно поради липсата на такава компетентност на
ОСЕС, защото съгласно чл.11, ал.1 от
ЗУЕС ОСЕС може да взима решения за а приемане годишния бюджет / т.4/, да
определя размера на паричните вноски за разходите за управлението и
поддържането на общите части на сградата/ т.5/ , за опрощаване на финансови
задължения, както и за отсрочване или разсрочване на изпълнението им /т.13/,
което сочи и на правомощие на ОСЕС и да опрощава задължения на етажен
собственик към ЕС респ. и да освобождава етажен собственик от заплащане на
задължения към ЕС за управление и поддръжка на общите части. В настоящият
процес ответника е заявил с отговорана исковата молба възражение за недължимост
на претендираните от него суми тъй като бил освободен от тяхното заплащане с
решение та ОСЕС от 15.09.2012 г., което първоначално е квалифицирал като
прихващане, а в първото о.с.з като опрощаване- последното отразено и в доклада
на съда по чл.146 от ГПК. В обжалваното решение първоинстанционнитя съд е
разгледал това възражение като основан на прихващане а не на опрощаване, който
процесуален пропуск да се разгледа възражението както е заявено следва да се
отстрани от въззивния съд в размите на задължението му да се произнесе по заявените от ответника възражения с оглед
оплакването по въззивната му жалба / по този процесуален въпрос за правомощието
на въззивната инстанция при пропуск на първата да се произнесе по своевременно направено
правоизключващо възражение на ответника напр. решение № 118 от 25.09.2018 г. по гр. д. №
4756/2017 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС/. С въпросното решение по т.1 от протокол
от ОСЕС от 15.09.2012 г. етажната собственост като краен резултат от решение за
прихващане на задължения на А.С. към ЕС за вноски за управление и поддържане на
общи части с негово вземане към друг етажен собственик-„МКС-И.“ ЕООД за разходи
по довършителни работи по о.ч. на сградата, е взело и решение А.С. да се
освободи от заплащане на вноски за управление и поддържане на общите части н
асградата до 15.09.2022 г. Правното значение на това решение за освобождаване
от задължение на А.С. като етажен собственик към ЕС за вноски по управление и
поддържане на сградата от 15.09.2022 г. има характер на отказ от страна на ЕС
от вземането срещу А.С. за такива вноски с материално правна последица на
опрощаване на такива вноски, вкл. и на бъдещи такива. Решението на ОСЕС не е
договор за опрощаване поради което не следва спрямо това решение да се прилагат
предпоставките за действителност на договор за опрощаване по смисъла на ЗЗД. Ето
защо процесните вземания предмет на иска за главницата, като произтичащи по принцип
от задължения на етажните собственици към ЕС за вноски за управление и поддържане
на о.ч. на сградата-ЕС въз основа на решенията на ЕС от 2014 и 2015 г., и
попадащи в период между 15.09.2012 г. и 15.0.2022 г., не съществуват в полза на
ЕС конкретно спрямо А.С. като етажен собственик, защото последният е освободен
от тях по силата на решение на ОСЕС по т.1 по протокол от 15.0.2012 г. Ето защо
искът за вземане за 4 месечни вноски за м.април-юли 2016 г. в размер на общо
3208,28 лв. е неоснователен и подлежи на отхвърляне, респ. и акцесорното му
вземане на лихва за забава.
Поради разминаване
крайните изводи на двете инстанции , обжалваното решение подлежи на отмяна и
постановяване на ново от въззивния съд за отхвърляне на исковете.
При този изход н
аспора следва да се поределят разноските в производството.
Съгласно чл.78, ал.3
от ГПК и изхода на спора, от направените от въззивника-ответник разноски за първата
инстанция в размер на 360 лв. за адвокат с ДДС-съответно на минималния размер с
ДДС, и за въззивната инстанция за държавна такса по жалбата 82,66 лв. следва да
му се възстановят от ищците, като не са налице за намаляване на адв. възнаграждение
като такова платено в минимален размер.
Направените от ищците
разноски по делото за двете инстанции остават в тяхна тежест.
Воден
от горните мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 74931 от
22.04.2020 г., постановено по гр.д. № 20429/2019 г. на СРС, 157 състав, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявените от етажните собственици на индивидуални обекти в сграда в режим
на Етажна собственост, находяща се в гр. София, ул. *******, представлявани от
управителя М.Ж.Ч., СРЕЩУ А.В.С., ЕГН **********, с адрес ***, искове на
основание чл.6, ал.1, т.10 от ЗУЕС, вр. чл. 41 от ЗС за осъждане за заплащане
на сума 3208,28 лв., представляваща вноски за управление и поддръжка на общите
части на сграда в режим на етажна собственост с адрес гр. София, ул. ******* за
периода м.04.2016 г. - м.07.2016 г. за обект Ателие № АЗ, находящо се на първи
и втори подпокривен етаж от сградата, ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба - 04.04.2019 г., до окончателното плащане, и на
основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за осъджане за заплащане на сумата 924,63 лв. -
лихва за забава за периода 16.04.2016 г. -25.03.2019 г.
ОСЪЖДА на основание чл .78,
ал.1 от ГПК етажните собственици на сграда в режим на Етажна собственост,
находяща се в гр. София, ул. *******, да заплатят на А.В.С., ЕГН **********, сумата
360 лв. разноски за първоинстанционното исково производство и 82,66 лв. разноски за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи
на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.