МОТИВИ към РЕШЕНИЕ № 59 от 12.02.2016г. по НОХД № 42/2016г.
по описа на НРС, VI състав,
Валери Събев.
Съдебното
производство по делото е образувано по повод внесен в съда от Районна
прокуратура – Несебър обвинителен акт срещу Х.О.Х., за това, че на 22.06.2014г.,
около 18:45 ч. в к. к. Слънчев бряг, община Несебър, по главната алея, до хотел
„Посейдон”, в посока кръстовище „Емона”, в едногодишен срок от наказването му
по административен ред за управление на моторно превозно средство без съответно
свидетелство за управление с НП № 4434/12 от 02.01.2013г., издадено от Началник
РУП - Несебър, влязло в законна сила на 18.07.2013г., извършил такова деяние, а
именно управлявал моторно превозно средство - лек автомобил, марка „Форд”,
модел „Маверик”, с английски рег. № ....., без съответно свидетелство за
управление на моторно превозно средство като неправоспособен водач (който
никога не е придобивал правоспособност), установено от органите на МВР с АУАН
серия Т, бланков № 396725/22.06.2014г. на РУ на МВР - Несебър - престъпление по чл. 343в, ал. 2 вр.
ал. 1 НК.
В
съдебно заседание представителят на Районна прокуратура – Несебър, поддържа
обвинението. Сочи, че от събрания по делото доказателствен материал се доказва,
че подсъдимият е извършил вмененото му деяние. Намира, че при определяне на
наказанието следва да се отчете необремененото съдебно минало на дееца, както и
липсата на отегчаващи вината обстоятелства. Предлага на съда да признае
подсъдимия за виновен в извършването на престъпление по чл. 343в, ал. 2 от НК и
на основание чл. 78А от НК да му наложи административно наказание глоба в
размер на 1500 лв.
Подсъдимият
Х. се признава за виновен.
Съдът,
след като прецени събраните по делото доказателства във връзка с доводите и
възраженията на страните, намери за установено следното:
Съдебното
производство се е развило по реда на глава двадесет и осма от НПК, тъй като
въпреки внесения обвинителен акт съдът се е възползвал от правомощията си по
чл. 248, ал. 1, т. 4 вр. чл. 252 от НПК и е преценил, че са налице основанията
за разглеждане на делото по този ред. При разглеждането на делото по реда на
тази глава се установява следната фактическа обстановка:
Подсъдимият
Х.О.Х. е роден на ***г***, с постоянен адрес:***, турчин, български гражданин,
с начално образование, женен, реабилитиран, ЕГН **********. С НП № 4434 от 02.01.2013г.
на Началника на РУП Несебър (на л. 7 от ДП), влязло в законна сила на 18.07.2013г.,
Х. бил наказан на основание чл. 177, ал. 1, т. 2, пр. 1 ЗДвП с наказание
„глоба” в размер на 200 лв. за извършено нарушение на чл. 150 от ЗДвП.
Наказанието било наложено, тъй като било установено, че на 26.12.2012г.
подсъдимият управлявал МПС, без да е правоспособен водач. Към 26.12.2012г. и
към 22.06.2014г. Х. не бил правоспособен водач – нямал издадено свидетелство за
управление на МПС. С присъда по НОХД № 1303/2000г. на РС гр. Петрич, влязла в
сила на 07.12.2000г., Х. бил осъден на наказание „глоба” в размер на 150 лв. За
събирането на тази сума бил издаден изпълнителен лист от 26.03.2001г., въз
основа на който било образувано изпълнително дело № 21203/2003г. по описа на ТД
на НАП гр. Бургас. Същото било прекратено на 28.12.2015г., поради плащане на
задължението на 22.12.2015г.
На
22.06.2014г., около 18:45 часа, к.к. „Слънчев бряг”, до хотел „Посейдон”, в
посока кръстовище „Емона”, Х. управлявал моторно превозно средство – лек
автомобил, марка „Форд”, модел „Маверик”, с английски рег. № ...... По същото
време свидетелите Горан Манчев и Мартин Хаджиев изпълнявали служебните си
задължения като автопатрул по пътен контрол - КАТ на територията на РУ гр.
Несебър, като спрели автомобила за проверка. При поискване на документи водачът
не представил СУМПС, като заявил, че няма такова, а след справка в ОДЧ на РУП
Несебър проверяващите установили, че той е неправоспособен водач. На Х. бил
съставен АУАН за управление на МПС без съответно свидетелство, въз основа на
който не е издавано НП.
Така
установената фактическа обстановка се потвърждава от всички събрани в хода на
досъдебното производство доказателства. Показанията на свидетелите са последователни,
непротиворечиви и си кореспондират помежду си. Кореспондират си с изявлението
на Х. пред съда, с което се признава за виновен. Освен това от НП № 4434 от
02.01.2013г. на Началника на РУП Несебър е видно, че Х. е наказан за това, че е
управлявал МПС без да е правоспособен водач. Справката за нарушител/водач,
издадена за Х. (на л. 8 от ДП) потвърждава факта, че лицето е наказано с влязло
в сила НП, както и, че не е правоспособен водач. Всички останали писмени
доказателства потвърждават така установената фактическа обстановка.
Налага
се краен извод, че събраните писмени доказателства, в съвкупност с гласните
такива, допринасят за категорично установяване на гореописаната фактическа
обстановка. Направеното от подсъдимия признание относно авторството на деянието
напълно кореспондира на събрания на досъдебно производство доказателствен
материал. По делото не се събраха доказателства, които да поставят под съмнение
така установените факти.
При
така установената фактическа обстановка съдът намира, че подсъдимият е
осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл.
343в, ал. 2 НК.
Разпоредбата на чл. 343в, ал. 2 НК изисква от обективна
страна деецът да е управлявал МПС (без надлежно свидетелство за управление)
в едногодишен срок от наложеното административно наказание за това нарушение по
чл. 177, ал. 1, т. 2 ЗДвП - управление на МПС без свидетелство за управление. В случая с влязло в сила на 18.07.2013г.
НП, на Х. е наложено административно наказание именно по чл. 177, ал. 1, т. 2 ЗДвП. От фактическа страна по делото се установява, че Х. не е притежавал свидетелство за
управление на МПС към момента на извършване на нарушението. Същевременно на 22.06.2014г.
е установено, че подсъдимият отново управлявал МПС без да има свидетелство за
това. Следователно се налага извод, че в едногодишен срок от наложеното му
административно наказание по чл. 177, ал. 1, т. 2 ЗДвП, Х. е управлявал МПС без
да притежава СУМПС. Ето защо той е извършил деянието от обективна страна.
Налице
е и субективната страна на деянието по чл. 343в, ал. 2 НК, доколкото подсъдимият
изрично се признава за виновен. Т.е. може да се направи извод за формирането на
съзнание у него, че управлява МПС, без да има надлежно свидетелство за
управление. Наред с това той е съзнавал, че е наказан по административен ред за
това нарушение – налице е НП, което му е връчено лично. Съзнавал е, че
управлява МПС в рамките на едногодишен срок от налагането на наказание по
административен ред.
С
оглед изложеното съдът достигна до краен извод, че Х. е извършил престъплението
по чл. 343в, ал. 2 НК.
Налице
са и предпоставките на чл. 78А за освобождаване на дееца от наказателна
отговорност чрез налагане на административно наказание. Предвиденото в чл.
343в, ал. 2 НК (в действащата му редакция към 22.06.2014г., приложима към
настоящия случай на основание чл. 2, ал. 2 от НК) наказание е до две години
лишаване от свобода. Видно от свидетелство за съдимост на Х. (на л. 12 от
делото) лицето е осъдено с присъда по НОХД № 1303/2000г. на РС гр. Петрич,
влязла в сила на 07.12.2000г. на наказание „глоба” в размер на 150 лв. Съгласно
чл. 86, ал. 1, т. 3 от НК когато лицето е осъдено на наказание „глоба” реабилитацията
настъпва по право, ако в течение на една година от изпълнение на наказанието не
е извършило друго престъпление от общ характер. В случая подсъдимият е осъден
на наказание глоба с присъда, която е влязла в сила през 2000г. Както се
установява от фактическа страна във връзка с наложеното наказание през 2003г. е
образувано изпълнително дело по описа на ТД на НАП гр. Бургас. При това
положение за изпълнение на така наложеното наказание глоба приложение следва да
намерят правилата на ДОПК. Според чл. 171, ал. 2 от ДОПК с изтичането на
10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината,
през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички
публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността.
Следователно така наречената „абсолютна давност” по смисъла на 171, ал. 2 от
ДОПК е започнала да тече от 01.01.2001г. и е изтекла на 31.12.2010г. Настоящият
съдебен състав счита, че именно от тази дата е започнал да тече едногодишният
срок по смисъла на чл. 86, ал. 1, т. 3 от НК. Това е така, тъй като след
31.12.2010г. Държавата е загубила възможността да събере принудително вземането
в размер на 150 лв. по наложеното на дееца наказание „глоба”. Както е посочено
изрично и в чл. 171, ал. 2 от ДОПК след тази дата се е „погасило” вземането за
тази сума. Налага се извод, че срокът по чл. 86, ал. 1, т. 3 от НК е изтекъл на
31.12.2011г. и считано от 01.01.2012г. подсъдимият следва да се счита за
реабилитиран по право. Вярно е, че съгласно чл. 174 от ДОПК не подлежат на
връщане доброволно платени публични задължения, изпълнени след изтичане на
давностния срок, включително отписаните по реда на чл. 173. В унисон с тази
разпоредба извършеното от подсъдимия плащане на 22.12.2015г. (видно от вноска
за плащане към бюджета на л. 38 от ДП) е прието от публичния изпълнител и
образуваното изпълнително дело е прекратено. Това обаче не променя извода, че
вземането на Държавата срещу Х. е погасено още от 01.01.2011г. Към тази дата не
е съществувала възможност вземането да бъде събрано чрез способите на
принудителното изпълнение. Т.е. погасяването на вземането след 01.01.2011г. би
могло да стане единствено доброволно (както в настоящия случай). Следователно
след тази дата е променен самият характер на вземането, като то е загубило една
от основните си характеристики като публично вземане – възможността да бъде събрано
принудително от Държавата. Публичното вземане се е трансформирало в „естествено
право”, което може да бъде погасено единствено доброволно от длъжника. Изпълнението
на наказанието „глоба” във вида, в който същото е наложено на Х. с присъдата от
2000г., е станало невъзможно след 31.12.2010г., поради което съдът приема, че
наказанието следва да се счита за изтърпяно от подсъдимия именно на тази дата. С
последващото доброволно плащане на практика е погасено вземане, с различни
характеристики от публичното вземане по наказанието „глоба”. Следователно
погасяването на това вземане представлява изпълнение, което е различно от
изпълнението на наказанието „глоба”. Посоченото погасяване може да се отчита
единствено като смекчаващо вината обстоятелство. Изводът, че с изтичането на
давността по смисъла на чл. 171 от ДОПК се погасява вземането за наказанието
„глоба” и от този момент нататък следва да се брои срокът по чл. 86, ал. 1, т.
3 НК е възприет и в практиката на ВКС – напр. Решение № 252 от 11.06.2015 г. на ВКС по н. д. № 520/2015 г., I н. о., НК, Решение № 128 от 9.04.2015 г. на
ВКС по н. д. № 136/2015 г., III н. о., НК и др. Всичко изложено до тук е
достатъчно, за да се приеме, че към момента на извършване на настоящото деяние
(22.06.2014г.) Х. е бил реабилитиран по предходното си осъждане, поради което
следва да се третира като неосъждано лице. Наред с това с престъплението не са
причинени имуществени вреди. Ето защо съдът освободи Х. от наказателна
отговорност, като му наложи административно наказание „глоба” в размер на 1000
лв.
При
определяне размера на наказанието, съдът се съобрази с т. 6 от Постановление №
7 от 04.11.1985г. по н.д. № 4/1985г., пленум на ВС. Според цитираното
постановление след освобождаването от наказателна отговорност, когато съдът ще
налага административното наказание по чл. 78а НК, се прилагат разпоредбите на
закона за административните нарушения и наказания, включително и чл. 27 ЗАНН. В
чл. 27, ал. 2 ЗАНН е предвидено, че при определяне на наказанието се вземат
предвид тежестта на извършеното, подбудите за неговото извършване и другите
смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства, както и имотното състояние на
нарушителя.
В
така очертаните рамки, съдът прие, че наложеното наказание „глоба” следва да бъде
определено в размер от 1000 лв. Х. е с чисто съдебно минало (реабилитиран по
право), съдейства за разкриване на обективната истина като се признава за
виновен. Освен това е заплатил доброволно и наказанието глоба в размер на 150
лв., наложено му с присъда от 2000г., въпреки че вземането за тази сума към
момента на заплащането е било погасено по давност. Тези обстоятелства се
отчитат като смекчаващи отговорността. Наред с това обществената опасност на
престъплението по чл. 343в, ал. 2 НК не е висока, като и самият деец следва да
се определи като лице с ниска степен на обществена опасност. При отчитане на
всички обстоятелства, предвидени в чл. 27 ЗАНН, съдът достигна до извод, че
деянието е осъществено единствено при смекчаващи вината обстоятелства, като при
ниската обществена опасност на извършеното престъпление, размерът на наказанието
е определен в минимума, предвиден в чл. 78 НК – 1000 лв. Така наложеното наказание в пълнота ще изпълни целите си, като
въздейства възпитателно върху наказаното лице и обществото. Размерът на наказанието
е съобразен и с имущественото състояние на Х..
Така
мотивиран, съдът постанови решението си.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: