Номер 28205.10.2020 г.Град П.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд – П.I Граждански състав
На 30.09.2020 година в публично заседание в следния състав:
Председател:Минка П. Трънджиева
Членове:Венцислав С. Маратилов
Димитър П. Бозаджиев
Секретар:Лилия Г. Кирякова
като разгледа докладваното от Минка П. Трънджиева Въззивно гражданско
дело № 20205200500623 по описа за 2020 година
Производството е по чл.258 и следващите от Граждански
процесуален кодекс.
С решение на Районен съд П. , постановено по гр.д.№ 1778 по описа на
съда за 2019 година е отхвърлен предявеният от „П.К. Б." ЕООД против Х. З. У.
иск, за приемане за установено по отношение на ответника, че ищецът има вземане в
общ размер на 1962.46 лв, от които Г. в размер на 852.67лв, договорно възнаграждение
в размер на 321.91лв и възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги в размер
на 787.88лв, представляващо неизплатено задължение по договор за потребителски
кредит №**********, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението.
В срок така постановеното решение е обжалвано от „П.К. Б.“ ЕООД само в
частта , с която е отхвърлен иска за Г. и договорно възнаграждение.
Съдът неоснователно и неправилно приел, че договора за
потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22, във връзка с чл.
11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, поради което отхвърлил исковете изцяло.
Изрично сочат,че считат обжалваното решение, за неправилно в частта,
с която се отхвърля претенцията на дружеството за парично задължение по
ДПК № **********, представляващо неизплатена Г. и неизплатено договорно
възнаграждение.
Съдът приел, че в договора за потребителски кредит липсва яснота
относно лихвения процент на ден и годишния лихвен процент, които били
фиксирани с определени стойности и не било ясно как посочения лихвен
1
процент по кредита и годишното оскъпяване по кредита се отнасят към ГПР
по договора. Тези обстоятелства били неотносими към действителността на
договора. Минимално необходимото съдържание на договора за
потребителски кредит било регламентирано императивно в разпоредбите на
чл. 11, ал.1 и чл. 22 от ЗПК. В посочените разпоредби липсвало такова
изискване относно съдържанието на договора за потребителски кредит.
Съдът неправилно приел, че договора е недействителен на основание
чл. 22, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 9 и т.10 от ЗПК, доколкото липсва ясно
разписана методика на формиране на ГПР по кредита. Не ставало ясно кои
компоненти са включени в него и как се формира посочения ГПР в размер на
49, 89%. Съдът стигнал до заключението, че следва в ГПР по ясен и
разбираем за потребителя начин да са посочени всички разходи, които той ще
направи и които са пряко свързани с кредитното му правоотношение.
Не било ясно на какво основание съдът прави такива изводи.
Не било ясно още коя правна норма счита съдът за нарушена при
констатацията си, че в процесния договор липсвала методика за формиране на
годишния процент на разходите.
В ЗПК нямало подобно законово изискване.
Уредбата относно задължителното съдържание и форма на договора за
потребителски кредит била императивна и се съдържала в разпоредбите на
Закона за потребителския кредит по-конкретно в чл. 11, ал. 1 и ал. 2 и чл. 22
от ЗПК. Тези разпоредби регламентирали по позитивен и негативен начин
минимално необходимото съдържание на договора за потребителски кредит,
като за да е действителен договорът за кредит, същият следва да съдържа
поне информацията по чл 11, ал.1, т.7-12 и т. 20 от ЗПК. Нямало изискване в
договора да бъде установяван или посочван механизъм, по който е изчислен
този процент, както и да бъдат посочвани какви други разходи, освен
възнаградителната лихва са включени в ГПР.Изискване, касаещо ГПР се
съдържа в нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, според която договорът за
потребителски кредит следва да съдържа:годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин (посочени в чл. 5.2, от общите
условия към ДПК).
Законодателят изрично посочил, че преценяването на неравноправната
клауза в договор не включва определянето на основния му предмет, както и
съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и
стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, поради
което параметрите на кредита не биха могли да се подлагат на преценка за
2
неравноправност съгласно правилото на чл. 145. ал. 2 от ЗЗП.
Молят решението в обжалваните му части да бъде отменено и предявените
искове – уважени.Претендират разноски.
В срок е постъпил писмен отговор.Ответникът , чрез особения си представител
подържа ,че жалбата е неоснователна , а решението – правилно.
Съдът , като прецени валидността и допустимостта на постановеното решение
,за да се произнесе по съществото на спора ,взе предвид следното:
Производството е по чл.422 във връзка с чл.415 от Граждански процесуален
кодекс.
В исковата молба против Х. З. У. , ЕГН931008352, от с.Г., общ.П., ул.Т. бл.7,
ет.2, ап.4 ищецът „П.К. Б." ЕООД, ЕИК *********, седалище гр.С., бул.Б. №49, бл.53Е,
вх.В, твърди, че в изпълнение разпореждане на съда по реда на чл.415 ал.1 от ГПК
предявява иск като твърди, че на 15.12.2016г. бил сключен договор за потребителски
кредит №********** между „П.К. Б." ЕООД като кредитор и Х. З. У. , като длъжник
.На ответника била предоставена сума от 1000 лева за срок от 24 медеца при ГПР
49,89%,годишен лихвен процент 41,17%,съответно месечна вноска 61,82 лева и
общото задължение по кредита възлизало на 1483,68 лева.
Сочи още,че е закупен пакет допълнителни услуги , като обстоятелствата
относно тази претенция съдът няма да обсъжда ,тъй като тя не е предмет на въззивното
производство.
Па надлежен ред длъжникът бил уведомен за ОУ при сключване на договора.
Предоставен му били и стандартен Европейски формуляр. На 15.12.2016г.
Парична сума в размер на 1000.00 лв. била преведена от ищеца по посочена от
ответника банкова сметка.
Съгласно чл. 4 от Общите условия към договора ответникът дължал на
дружеството възнаграждение за изтегления кредит, което било предварително
определено в погасителния план. Неизплатеното договорно възнаграждение от страна
на длъжника било в размер на 321.91 лева.
Длъжникът не изпълнявал точно поетите в договора задължения и направил пет
пълни погасителни вноски и една непълна, последната от които от 30.06.2017г. , след
изпадането в забава.
Крайният срок за погасяване на кредита изтекъл на 20.12.2018г. и настъпила и
изискуемостта на задължението на длъжника в пълен размер.
Към настоящия момент размерът на погасеното от Х. З. У. задължение по
договора било в общ размер на 529лв.
Молят да бъде прието за установено по отношение на ответника, че съществува
изискуемо вземане на „П.К. Б." ЕООД срещу Х. З. У. в общ размер на 1962.46лв, от
които Г. в размер на 852.67лв, договорно възнаграждение в размер на 321.91лв и
3
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 787 лева, ведно
със законната лихва от датата на подаване на заявлението. Претендират разноски.
В срока по чл.131 от ГПК е постъпил писмен отговор адв.В.,в качеството му на
особен представител на ответника. Твърди, че договорът е нищожен поради
противоречието му със закона, заобикаляно на закона и накърняван е на добрите
нрави. Налице били множество нищожни клаузи, без които договорът не можел да
съществува.
При условията на евентуалност твърди, че са налице нищожни клаузи на
договора - в т. VI от договора, касаещи ГПР- 49.89 %. ГЛП- 41.17 % и възнаграждение
за допълнителни услуги- 999.84 лв.
Нарушени били императивните разпоредби на ЗПК - чл. 22 от ЗПК, чл.10, ал.1,
чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и чл.12, ал.1, т.7 - 9 от ЗПК - не било направено точно
определяне на вьзнаградителната лихва и на годишния процент на разходите; не били
посочени дата и място на сключване. Съдържащата се в раздел 6 - „Параметри"
информация относно броя и размера на погасителните вноски, ГПР и годишния лихвен
процент била най-обща и не отговаряла на изискването да е разбираема и
недвусмислена и с нея не с е конкретизирало какво точно се включва в размера на
месечната вноска, като елементи на Г.та и лихвата. Нямало посочване на лихвен
процент, дължим при просрочие, както и предупреждение за последици при просрочие
на вноските, липсвало право на отказ на потребителя от договора. Така договорът се
явявал изцяло недействителен.
Договорът бил нищожен и поради противоречието му с добрите нрави, тъй като
при кредит в размер на 1 000 лв.. със срок на кредита 24 месеца, при така договорената
възнаградителпа лихва ,била налице явна нееквивалентност между предоставената
услуга и договорената цена което водело до нарушение на принципа за
добросъвестност .
В съдебната практика трайно се приемало че противоречаща на добрите нрави е
уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва.
В договора имало неравноправни клаузи - в частност клаузите в т. VI от
Договора за ГПР, ГЛП и възнаграждение за допълнителни услуги по смисъла на
чл.146, ал.2 от ЗЗП, тъй като не били индивидуално договорени.
При условията на евентуалност поддържат, че клаузите за ГПР, ГЛП
възнаграждение за пакет от допълнителни услуги, описани в т. VI от договора, били
нищожни.
Съдът , като прецени доказателствата по делото и доводите на страните ,прие за
установено следното:
Видно е от представените писмени доказателства ,че между страните е сключен
договор за кредит при условията посочени в исковата молба.Твърденията в исковата
молба относно реалното изпълнение на договора от страна на ищеца и непълното
изпълнение от страна на ответника не са оспорени.
4
Ответникът чрез особения си представител е поставил на разглеждане въпроси
относно действителността на договора изцяло и евентуално на отделни негови клаузи.
Позовава се формално на неспазване на нормата на чл.10 ал.1 от ЗПК ,като
конкретни доводи не се излагат.Видно е от представеното копие на договора,че
изискванията на този текст са спазени.
Позовават се и на нарушения ,които според разпоредбата на чл. 22 ЗПК, при
неспазване изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и
чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,имат за последица недействителност на договора за
потребителски кредит . Липсата на всяко едно от тези императивни
изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална
недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а
именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и
другите разходи.
В договора е посочен общия размер на кредита и условията за
усвояването му.Изпълнени са изискванията на т.8 ал.1 на чл.11 от закона.
Що се отнася до изискванията за съдържанието на договора ,въведени с
разпоредбите на т.9-12 от договора ,то те също са изпълнение ,като следва да
се съобразят и ОУ към договора ,които са представени по делото и са
известни на кредитополучателя ,като всяка страница е подписана от него.
Следователно – въззивната инстанция не споделя доводите на
първоинстанционния съд ,че са налице основания по смисъла на чл.22 от ЗПК
за недействителност на договора за кредит.Нещо повече ,налице е
противоречие в разсъжденията на първоинстанционния съд , който приема ,че
договора е недействителен и при това положение ,съгласно чл.23 от ЗПК се
дължи връщане само на чистата стойност на получения кредит,но въпреки
това отхвърля иска за Г..
Ответникът оспорва исковете ,като се позовава още на наличие на
неравноправни клаузи в договора – относно ГПР,ГЛП и възнаграждение за
допълнителни услуги.
С §13а от ДР на Закона за защита на потребителите са въведени
разпоредбите на относимите директиви, вкл. на Директива 93/13/ЕИО на
съвета от 5 април 1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори, Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25
октомври 2011г. относно правата на потребителите и за изменение на
предходната директива, Директива 2009/22/ЕО на ЕП и на Съвета от
23.04.2009г. относно исковете за преустановяване на нарушения с цел защита
на интересите на потребителите. Решенията на Съда на Европейските
5
общности /СЕС/ с предмет тълкуването на разпоредба от правото на
Европейския съюз или тълкуването и валидността на акт на органите на
Европейския съюз е задължително за всички съдилища в страната.
С решение С-618/10 от 14.06.2012г. по дело Banco Espanol de Credito срещу
Joaquin Calderon Camino, постановено по преюдициално запитване относно
тълкуването на член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори и
член 2 от Директива 2009/22/ЕО на ЕП и на Съвета от 23.04.2009г. относно
исковете за преустановяване на нарушения с цел защита на интересите на
потребителите, състав на СЕС постановява, че не се допуска правна уредба на
държава-членка, която дава възможност на националния съд, когато
констатира нищожността на неравноправна клауза в договор между продавач
или доставчик и потребител, да допълни договора, като измени съдържанието
на тази клауза.
В мотивите на решение С-421/14 от 26.01.2017г. по дело Banco Primus SA
срещу Jesus Gutierrez Garcia /т.71/ състав на СЕС приема, че видно от текста
на член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г.,
националните съдилища са длъжни само да не прилагат неравноправните
договорни клаузи, така че те да нямат задължителна сила за потребителя, но
не са овластени да изменят съдържанието им. Договорът трябва по принцип
да продължи да действа без друго изменение освен произтичащото от
премахването на неравноправните клаузи, доколкото съгласно нормите на
вътрешното право съществува правна възможност така да се запази
договорът.
Поради повелителния характер на нормите на Закона за защита на
потребителите уреждащи материята на неравноправния характер на клаузи в
потребителски договор, по отношение на същите намират приложение
указанията в т.1 и т.3 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС. Даденото разрешение е аргументирано с практиката на Съда на
Европейския съюз, създадена във връзка с тълкуването на Директива №
93/13/ЕИО, разпоредбите на която са транспонирани в националното
законодателство съгласно пар.13а, т.9 ДР на ЗЗП. В тълкувателната част на
цитираното решение, чрез препращане към практиката на Съда на
Европейския съюз, е прието, че в съответствие с Директива № 93/13/ЕИО, в
чл.143, т.1 - т.18 ЗЗП са изброени примерни хипотези на неравноправни
клаузи в потребителски договор и че независимо от изброяването,
неравноправна клауза в потребителски договор е налице при наличие на
общата предпоставка по чл.143 ЗЗП (чл.3, пар.1 от Директивата) - уговорка
във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
При проверката , извършена при тези условия ,въззивният съд не
констатира наличие на неравноправни клаузи,касаещ и предмета на спора
6
пред въззивната инстанция.Следва да се посочи,че факта ,че клаузите не са
индивидуално уговорени ,не ги прави нищожни ,следва да се има предвид
нормата на чл.143 от ЗЗП и съответно да се върши преценка , кога е
уговорката във вреда на потребителя, кога не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
Според нормата на чл.19 от ЗПК, годишният процент на разходите
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
/лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от
всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Видно от мотивите при пленарно парламентарно
обсъждане на 06.03.2014 г. на законопроекта за изменение и допълнение на
ЗПК № 454-01-8 от 30.01.2014 г., 42-то НС, законодателят е целил постигане
именно на справедлив баланс между интересите на потребители на "бързи"
небанкови кредити, изолирани от банковите услуги поради ниска
кредитоспособност или слаба информираност и на професионалните
заемодатели, опериращи на същия този рисков пазар, понасящи загуби от
неплатежоспособност на висок брой свои клиенти. Действително, до тази
законодателна намеса, предоставянето на тази услуга на потребителите не е
било регулирано с императивен лимит на възнаграждението на кредитора, но
поради злоупотреба с договорната свобода, несъвместима с обществения
морал, съдът намира, че като несъвместими с добрите нрави следва да се
считат сделки на търговци, договарящи с потребителите годишен процент на
разходите съществено надвишаващи възприетия по-късно горен праг на
петкратен размер на законната лихва. /чл.19, ал.4 ЗПК/
Същевременно, договорната лихва е възнаграждението /печалбата/ на
кредитодателя за това, че е предоставил определена сума в заем. За да защити
потребителя и за да се избегне неоснователното обогатяване на финансови
институции, предоставящи потребителски кредити чрез определяне на висок
лихвен процент, законодателят е предвидил същият да е компонента, която се
включва при формирането на ГПР и съответно е определил максимален
размер на последния. В тази връзка, преценката за противоречие със закона
следва да се прави на плоскостта дали сборът на договорната лихва, ведно с
другите разходи, не надвишава фиксирания от законодателя максимален
размер на ГПР.
В случая, определеният в договора размер на ГПР не надвишава пет
пъти размера на законната лихва /50%/, а договореният лихвен процент е
41.17 %., поради което и съдът приема, че цената на кредитиране не е свръх
прекомерна.
Преценката за накърняване на добрите нрави следва да се извършва за
всеки конкретен случай ,като следва да се има предвид ,че няма
задължителна за съдилищата практика по този въпрос.С изменението на чл.19
7
ал.4 от ЗПК е установен контрол,счетен от законодателя за адекватен върху
ГПР.При формирането на ГПР участва и лихвата ,като разход .
Съдебната практика за нищожност на договор поради накърняване па
добрите нрави приема, че "добри нрави" по смисъл на чл. 26, ал. "1 пр. 3 ЗЗД,
е обща правна категория, приложима към конкретни граждански, респ.
търговски правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи
тези правоотношения, понятие, свързано с относително определени правни
норми, при приложението на които съдът прави конкретна преценка на
обстоятелствата. Във всеки отделен случай, въз основа на доводите на
страните и събраните доказателства по конкретното дело, съдът може да
прецени дали поведението на конкретния правен субект съставлява действие,
което накърнява "добрите нрави", злепоставя чужди интереси с цел извличане
на собствена изгода, а именно дали за сметка на икономически по-слабия
субект заемодателят реализира свръх печалба.
Лихвата по договора е възнаградителна - за ползване на дадената
парична сума. Към датата на сключване на договора обективен критерий за
преценка дали с клаузата за уговорената лихва е нарушен принципът на
справедливост и са създадени условия за неоснователно обогатяване на
ответника, не са уредени. Няма законова или подзаконова рамка към момента
на сключване на договора, след отмяната на § 1 от ЗР на ПМС №
72/8.IV.1994 г., Следва да се има предвид ,че заемодателя е небанкова
финансова институция, предоставяща парични средства по занятие, без
каквито и да е обезпечения и с висок риск от несъбираемост. Той е търговец,
който следва да реализира печалба и това не противоречи на добрите нрави.
Практиката на съдилищата за обявяване на недействителни съглашения за
възнаградителна лихва и ГПР, която надвишава 3 пъти законната такава за
просрочени задължения е сериозно разколебана с приемането на новата
алинея 4 на чл. 19 от ЗПК. Следва да се съобразят мотивите на законодателя
за тази промяна.Наличието на сериозен риск за кредитодателя,всъщност се
доказва от поведението на неизправния длъжник.
Съобразявайки всичко това , съдът намира ,че няма основания да се
счете договора за недействителен , нито пък отделни негови клаузи за
нищожни ,като неравноправни.
Поради това , съдът намира ,че иска е основателен и следва да бъде
уважен относно претенцията ,заявена като Г. и съответно – лихва в размер на
852,67 лева и 321,91 лева.
В тази част първоинстанционното решение следва да бъде отменено и
иска – уважен ,като съответно се присъдят с оглед изхода на спора и
направените от страните разноски ,както в заповедното , така и в исковото
производство пред първата и въззивна инстатнция.
8
С оглед изхода на спора дължимите разноски на ищеца в заповедното
производство са 52,70 лева.
В исковото производство- пред първата инстанция разноските
,дължими на ищеца са 394,65 лева,включващи юрисконсултско
възнаграждение,определено от съда в размер на 100 лева.
От своя страна ответникът дължи съразмерно с отхвърлената част на
иска разноски в размер на 180 лева.
Тъй като във въззивното производство жалбата е изцяло основателна то
на жалбоподателя се дължат всички сторени пред тази инстанция разноски
,които възлизат на 575 лева ,включващи юрисконсултско възнаграждение в
размер на 575 лева.
По изложените съображения Пазарджишки окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение на Районен съд П. , постановено по гр.д.№ 1778 по
описа на съда за 2019 година,в частта,с която е отхвърлен предявеният от „П.К.
Б." ЕООД против Х. З. У. иск, за приемане за установено по отношение на ответника,
че ищецът има вземане в общ размер на 1174,58 лв., от които Г. в размер на 852.67лв,
договорно възнаграждение в размер на 321.91лв ,представляващо неизплатено
задължение по договор за потребителски кредит №**********.
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Х. З. У. , ЕГН931008352, от с.Г.,
общ.П., ул.Т. бл.7, ет.2, ап.4,че съществува вземане на „П.К. Б." ЕООД, ЕИК
*********, седалище гр.С., бул.Б. №49, бл.53Е, вх.В, в размер на в общ размер на
1173,58 лв, от които Г. в размер на 852.67лв, договорно възнаграждение в размер на
321.91лв ,представляващо неизплатено задължение по договор за потребителски
кредит №**********,за което е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 370 по
описа на РС П. за 2019 година.
Осъжда Х. З. У. , ЕГН931008352, от с.Г., общ.П., ул.Т. бл.7, ет.2, ап.4,да заплати
на „П.К. Б." ЕООД, ЕИК *********, седалище гр.С., бул.Б. №49, бл.53Е, вх.В разноски
общо в заповедното и исковото производство в размер на 1022,35 лева.
Осъжда „П.К. Б." ЕООД, ЕИК *********, седалище гр.С., бул.Б. №49, бл.53Е,
вх.В да заплати на Х. З. У. , ЕГН931008352, от с.Г., общ.П., ул.Т. бл.7, ет.2, ап.4
разноски в размер на 180 лева.
Решението е окончателно.
9
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10