№ 1515
гр. Варна, 30.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 8 СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Симона Р. Донева
при участието на секретаря Веселина Д. Георгиева
като разгледа докладваното от Симона Р. Донева Гражданско дело №
20233110116631 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по предявени от „Е.М.“ ЕООД срещу В. Д.
В. кумулативно обективно съединени установителни искове с правно
основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ за
установяване съществуването на паричното притезание, удостоверено в
Заповед № 2912/23.05.2023 г. за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 6439/2023 г. по
описа на Районен съд – Варна, за сумата от 7275,58 лв., представляваща
главница по Договор за потребителски кредит от 23.11.2015 г., сключен с
„Обединена българска банка” АД, дължима за периода от 23.01.2019 г. до
20.05.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата
на подаване на заявлението – 19.05.2023 г. до окончателното изплащане на
задължението, и сумата от 2176,50 лв. – възнаградителна лихва, дължима за
периода от 23.01.2019 г. до 20.05.2023 г., които вземания са прехвърлени на
заявителя „Е.М.“ ЕООД с Договор за продажба и прехвърляне на вземания от
15.12.2021 г.
Ищецът твърди, че по силата на Договор за потребителски кредит от
23.11.2015 г. „Обединена българска банка” АД е предоставило на ответника
1
кредит в размер на 19 500 лв. при годишен лихвен процент към датата на
сключване на договора в размер на 7,50%. Кредитополучателят се задължил
да погасява задължението си на 120 месечни анюитетни вноски, включващи
главница, лихва и месечна застрахователна премия, в общ размер на 255,21
лв., считано от 23.12.2015 г., като крайният срок на договора е 23.11.2025 г.
Сочи се, че към настоящия момент ответникът не е изпълнил задължението си
за следните вноски с настъпил падеж, в които не са включени други
компоненти като такси, застраховки и т.н., а само чистата стойност на
предоставената за ползване сума, а именно: сумата от 7275,58 лв.,
представляваща главница и сумата от 2176,50 лв. – възнаградителна лихва,
дължими за периода от 23.01.2019 г. до 20.05.2023 г. Поддържа се, че на
15.12.2021 г. е сключен договор за продажба и прехвърляне на вземания, по
силата на който ищецът е придобил вземанията спрямо длъжника,
произтичащо от процесния договор за кредит. Навежда се, че в изпълнение на
разпоредбата на чл. 99 ЗЗД ответникът е бил уведомен за цедирането на дълга
му с изпращане на уведомление от 17.01.2023 г. и иищецът е активно
легитимиран кредитор на ответника. При тези съображения моли за
уважаване на предявените искове и присъждане на сторените съдебни
разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът В. Д. В. е депозирал отговор на
исковата молба, с който изразява становище за недопустимост и
неоснователност на предявените искове. Оспорва да е бил надлежно
уведомяван за цесията в сроковете, съгласно представеният договор за цесия
от 15.12.2021 г. Твърди, че за цесионера срокът е бил 05.01.2022 г., а за цедента
– 16.01.2022 г., но нито до тези дати, нито на 17.01.2023 г. е бил уведомяван, а
освен това в периода 09.08.2022 г. – 09.05.2023 г. е бил лишен от свобода.
Поддържа, че цедираното вземане е неконкретизирано, неустановено и
безвъзмездно, което е основание за недействителност на договора за цесия.
Счита, че активно легитимирана страна в процеса би следвало да бъде „ОББ“
АД, а не ищецът. Оспорва размерите на предявените искове за главница и
възнаградителна лиха. Релевира възражение за изтекла погасителна давност за
вземанията за лихви. Сочи, че договорът за потребителски кредит от
23.11.2015 г. е недействителен, поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9а и т. 10
ЗПК и чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди, че от „Обединена българска банка“ АД са му
били отпуснати два заема – един за 10 000 лв. и друг за 19 000 лв., като с
2
молба до банката от 08.03.2017 г. са били обединени в един общ кредит със
срок до 23.11.2025 г. При тези съображения моли за прекратяване на
производството по делото, а в условията на евентуалност за отхвърляне на
исковите претенции и присъждане на сторените съдебни разноски.
Ответникът В. Д. В. отправя искане с правно основание чл. 219, ал. 1
ГПК за привличане в качеството на трето лице - помагач на негова страна на
„В.“ ООД и предявява за съвместно разглеждане обратен иск срещу същото
лице. Твърди, че заради задължение на „В.“ ООД към „УниКредит Булбанк“
АД е предоставил паричен заем на това дружество в размер на 30 000 лв. В
тази връзка кандидатствал през 2015 г. пред „Обединена българска банка“ АД
за отпускане на потребителски кредит в размер на 28 630 лв. Отпуснати са му
два заема – един за 10 000 лв. и друг за 19 000 лв., като с молба до банката от
08.03.2017 г. са били обединени в един общ кредит със срок до 23.11.2025 г.
Ответникът сключил договор за заем с „В.“ ООД на 24.11.2015 г., в чл. 3 на
който страните уговорили „В.“ ООД да връща заемната сума директно на
банката, като се задължило да изплаща и месечната лихва, определена от нея.
Ответникът захранил сметката на дружеството в „УниКредит Булбанк“ АД с
30 000 лв. В депозираната от него молба до „Обединена българска банка“ АД
на 08.03.2017 г. за обединяване на кредита ответникът дал пояснение, че
сумата по кредита е предоставил на „В.“ ООД поради задължение. В чл. 5, т. 2
от договора за заем страните уговорили заемателят да върне на заемодателя
заемната сума в сроковете, посочени от банката. Поради неизпълнение на
задълженията по двата кредита срещу ответника били образувани две дела –
гр.д. № 9423/2023 г. по описа на Районен съд – Варна, за задължение в общ
размер от 5610,13 лв. по Договор за потребителски кредит от 12.12.2015 г. и
ч.гр.д. № 6439/2023 г. по описа на Районен съд – Варна, за задължение в общ
размер от 7275,58 лв. по договор за кредит от 23.11.2015 г. Така общата
дължима сума от ответника по двата договора била 15 062,21 лв., от което
следвало, че неизплатената по договор за заем от 24.11.2015 г. била именно
тази. Навежда довод, че „В.“ ООД не изпълнявало задължението си да
погасява дължимите суми директно към банката, поради което за
заемоадателя възникнало правото да претендира връщане на остатъчната сума
по кредита. В тази връзка претендира заплащане на сумата от 15 062,21 лв.,
представляваща дължима заемна сума по договор за паричен заем от
24.11.2015 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
3
исковата молба в съда – 2 21.02.2024 г. до окончателното й погасяване.
С Определение № 3027/13.03.2024 г. съдът е счел, че са налице
предпоставките за положително произнасяне по искането и на основание чл.
219, ал. 1 ГПК е конситуирал „В.“ ООД в качеството му на трето лице -
помагач на страната на ответника В. Д. В. по предявените срещу него
кумулативно обективно съединени установителни искове с правно основание
чл. 422 ГПК, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ, на основание чл. 219, ал.
1 ГПК.
В срока по чл. 131 ГПК трето лице - помагач „В.“ ООД не депозира
писмен отговор на исковата молба по обратния иск.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото, съдът приема
за установено от фактическа страна следното:
В производството е представен договор за предоставяне на
потребителски кредит без обезпечение от 23.11.2015 г., сключен между
„Обединена Българска Банка“ АД и В. Д. В. за сумата в размер на 19 500 лева,
със срок до 23.11.2025г., при 120 месечни анюитентни вноски от главница и
лихва в размер на 231.42 лева., с падеж 23-то число на месеца. В чл. 4, ал. 2 от
договора е посочено, че лихвеният процент към момента на сключване на
договора е в размер на 7,5 % годишно.
В производството е представена молба-декларация от страна на
ответника за отпускане на потребителски кредит, в съдържанието, на която е
посочено, че същият е собственик на „Велдим 1“ ООД.
От представения договор за цесия от 15.12.2021 г. се установява, че
„ОББ“ АД прехвърля на „Е.М.“ ЕООД, вземания, включени в приложения 1а и
1Б.
От съдържанието на представеното в производството пълномощно от
21.12.2021 г., е видно, че цедентът „ОББ“ АД упълномощава „Е.М.“ ЕООД
изрично с правата по чл. 99, ал. 3 ЗЗД да уведомява всички длъжници за
прехвърлянето на вземанията.
Видно от уведомления за извършената цесия, цесионерът „Е.М.“ ЕООД
от името на цедента уведомява длъжника за извършеното прехвърляне на
вземането, като му е предоставен седемдневен срок за плащане.
4
От представеното извлечение от разплащателна сметка в „ОББ“ АД по
сметка на „В.“ООД се установява, че на 24.11.2015 г. е получен превод от
страна на В. В. в размер на 18 000 лева, със сочено основание –захранване.
Видно от служебна бележка от 05.08.2027 г. „В.“ ООД е посочило, че В.
В. е предоставил паричен заем на дружеството в размер на 30000 лева, който
към 31.08.2017 г. е в размер на 19 500 лева.
Представена е молба от ответника,без вх. № и дата, адресирана от
„ОББ“ АД за обединяване на три задължения, две по потребителски кредити
от 10000 лева и 19500 лева и едно по кредитна карта от 1000 лева.
В производството е назначена съдебно-счетоводна експертиза,
заключението, по която съдът кредитира като обективно, компетентно дадено
и съответстващо на останалия събран доказателствен материал и неоспорено
от страните. От същото се установява, че по банковата сметка за усвояване на
кредита на 24.11.2015 г. е постъпила сумата от 19 500 лева. Вещото лице е
посочило, че първоначалният лихвен процент е от 7,5 %, който впоследствие е
бил намаляван шест пъти. Експертът е посочил, че за вноската от 23.09.2019 г.
не е погасена напълно главницата, както и че след тази дата до 23.04.2023 г. не
са налични плащания, като общият размер на главницата за периода от
23.09.2019 г. до 23.04.2023 г. възлиза на 7241.35 лева, а този на договорната
лихва -2566.39 лева. Сочи, че с извършените плащания са погасени вноски за
главница от 5911.67 лева, редовна договорна лихва – 4428.29 лева и
наказателна лихва – 91.08 лева. Експертът е посочил, че не е налице сключено
споразумение за обединяване на двата кредита на ответника, доколкото не е
налице открита нова сметка за обслужването на обединения кредит.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави
следните правни изводи:
Предявеният иск е с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК,
вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ. Активно легитимиран да предяви иска е кредитор, в
чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение, срещу
която е постъпило възражение от задълженото по същата лице, респ.
заповедта е връчена по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК. В настоящия случай между
страните не е спорно, че за вземанията, предмет на настоящото производство е
издадена заповед № 2912/23.05.2023 г. по ч. гр. д. № 6439/2023 г., по описа на
ВРС, по която е депозирано в законоустановения срок е възражение от страна
5
на длъжника.
Предмет на иска е установяване съществуването на вземането по
издадената заповед и успешното му провеждане предполага установяване на
дължимостта на сумата, за която е издадена тя. В случая, ищецът следва да
докаже: 1) наличието на действително правоотношение по договор за банков
кредит, по силата на който кредиторът предоставя на потребителя кредит под
формата на заем или разсрочено плащане, а потребителят се задължава да
върне получената сума съгласно погасителния план и условията, уговорени в
договора; 2) кредиторът да е предоставил на потребителя уговорената сума; 3)
кредиторът да е изпълнил задълженията си, произтичащи от императивните
правила за защита на потребителите относно предоставяне на необходимата
писмена информация за съдържанието на условията по кредитите, вкл.
обективните критерии, въз основа на които разходите могат да се изменят; 4)
индивидуалното договаряне на условията по договора, както и да обосноват
договарянето на размера на лихвите и останалите разходи в съответствие с
типични разходи на кредитора и обичайна печалба и 5) наличие на валидно
сключен договор за цесия и съобщаването на длъжника за цесията.
От коментираните по-горе доказателства се установи, че между ищеца
"Е.М." ЕООД в качеството си на цесионер и "ОББ" АД на 15.12.2021 г. е
сключен договор за прехвърляне на парични вземания, приложение № 1,
предмет на който е са и вземанията по договор за потребителски кредит от
23.11.2015 г., кредитополучател по който е ответната страна В. Д. В., вписан
под № 4644 от приложението /л. 145 от делото на ВРС/.
По повод възраженията, свързани с валидността на договора за
прехвърляне на парични вземания и произвел ли е той действие, в това число
и спрямо ответната страна, съдът намира следното:
В практиката на касационната инстанция се приема, че длъжникът не е
страна по договора за цесия и не може да иска унищожаването на договора,
развалянето му или прекратяването му, доколкото не е страна по договора.
Прието е още, че на нищожността може да се позове всеки, включително и
трето, неучастващо в договора лице, каквото се явява и длъжникът по
договора за цесия, но възможността за такова позоваване е ограничена от
наличието на интерес на третото лице за прогласяване на нищожността /така
решение № 60256/07.03.2022 г. по гр. д. № 3590/2020 г. на ВКС, IV г. о./. Такъв
6
интерес не може да се породи при сключването на договора за цесия,
доколкото единствената предизвикана от него промяна в правната сфера на
длъжника е смяната на кредитора. На новия кредитор могат да бъдат
противопоставени всички възражения, които длъжникът е имал към стария
кредитор въз основа на прехвърленото вземане, включително тези за
нищожност, унищожаемост или разваляне на договора, от който произтича
вземането. След като е бил уведомен по реда на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД от
предишния кредитор за извършената цесия, длъжникът може да извърши
валидно изпълнение на новия кредитор и това изпълнение ще има валиден
погасителен ефект. Законът не е вменил в задължение на длъжника да
извършва проверка дали новият кредитор е придобил вземането валидно,
поради което за валидността на изпълнението е без значение дали договорът за
цесия страда от пороци и какви са те. При евентуална нищожност на договора
за цесия, ако длъжникът е изпълнил след надлежно уведомление по чл. 99, ал.
4 от ЗЗД, той се освобождава от задължението си, а първоначалният кредитор
следва да насочи претенциите си към новия кредитор. Затова длъжникът няма
интерес да оспорва валидността на договора за цесия след получаване на
уведомлението по чл. 99, ал. 4 от ЗЗД, а такъв интерес липсва и преди този
момент, тъй като изпълнението на новия кредитор може да бъде отказано
само поради липсата на уведомление. Направен е извод, че длъжникът не е
легитимиран да оспори валидността на договора за цесия по иск относно
цедираното вземане, освен в предвидените от закона случаи, когато
прехвърлянето на вземането е изрично забранено или допустимо при изрично
установени условия, които не са спазени.
В същия смисъл е и приетото в решение № 137/19.11.2021 г. по гр. д. №
2499/20 г. на ВКС, IV г. о., където е посочено също, че няма основание да се
приеме, че правен субект, който не е страна по сделката, може да се позовава
на нищожност, поради нарушение на добрите нрави, предвид
нееквивалентност на престациите, тъй като едната страна по цесията
неоснователно би се обогатила за сметка на другата, придобивайки вземане,
което многократно надвишава по размер цената на която е прехвърлено.
Всички уговорки между цедента и цесионера са въпроси, свързани с
правоотношението между тях, вкл. основанието за сключване на договора,
предмета му, съгласието за пораждане на правните му последици и плащането
на цената, ако такава е уговорена /в този решение № 398/24.06.2024 г. по гр. д.
7
№ 3006/23 г., на ВКС, I г. о./.
С оглед на горното, следва да се приеме, че ответникът не е легитимиран
да оспори валидността на договора за цесия, респ. сбъднало ли се е условието
пораждащо действието на договора.
На следващо място, съдът намира за неоснователно и възражението на
ответника, че договорът за цесия не е породил действие спрямо него,
доколкото не е уведомен в сроковете за договора за цесия – 05.01.2022 г. за
цесионера и 16.01.2022 г. за цедента. Видно от чл. 5.4 от договора за цесия, в
същия се съдържа изрично упълномощаване цесионерът да уведоми
длъжниците за прехвърленото вземане по предоставените данни от страна на
цедента. Аналогично овластяване в права по чл. 99,а л. 3 ЗЗД се съдържа и в
представеното пълномощно от 21.12.2021 г. към „Е.М.“ ЕООД, като видно от
представеното уведомление цесионерът „Е.М.“ ЕООД от името на цедента
уведомява длъжника за извършеното прехвърляне на вземането, като му е
предоставен седемдневен срок за плащане. В случая това изискване следва да
се счита спазено, тъй като длъжникът е узнал за цесията с получаването на
препис от исковата молба с приложени към нея, потвърждение за извършена
цесия от цедента, упълномощаване от стария към новия кредит да уведоми
длъжника за прехвърляне на вземането, както и уведомление от цесионера.
Също така следва да се съобрази, съобщаването на цесията няма
конститутивно действие, а само за противопоставимост. Длъжникът може да
възразява успешно за липсата на уведомяване само ако твърди, че е изпълнил
на стария кредитор до момента на уведомлението, какъвто не е процесният
случай /в този смисъл решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на
ВКС, Определение № 987/ 18.07.2011 г. по гр. д. № 867/ 2011 г. на ВКС и др. /.
В настоящата хипотеза, липсват доказателства за надлежно съобщаване
на длъжника за сключения договор, преди депозиране на заявлението по чл.
410 ГПК, респ. на исковата молба. Уведомяването на длъжника за
извършените прехвърляния на вземането е настъпило с получаването на
преписа от исковата молба и приложените към същата документи, а именно -
на 24.01.2024 г., което уведомяване по аргумент от чл. 235, ал. 3 ГПК, следва
да бъде съобразено от съда. След като бъде известен за цесията, дори и чрез
връчване на исковата молба, длъжникът не може да възразява на претенцията
на цесионера за реално изпълнение на основание липсата на уведомяване
8
/решение № 40/13.05.2010 г. по т. д. № 566/ 2009 г. на ВКС, решение №
123/24.06.2009 г., по т. д. № 12/2009 г. на ВКС, II т. о., определение №
987/18.07.2011 г. по гр. д. № 867/2011 г. на ВКС/
С оглед на изложеното настоящият състав намира, че ответникът е
надлежно уведомен за прехвърленото вземане с получаване на препис от
исковата молба, респ. ищецът се явява негов кредитор.
В производството не се оспорва сключването на процесния договор
между страните, както и получаване на сумата по договора. От събраните по
делото доказателства, се установява, че сумата в размер на 19 500 лева е
преведена на кредиполучателя на 24.11.2015 г.
В производството въпреки указанията с проекта за доклад по делото, от
страна на ответника не са представени доказателства за заплащане на
процесната сума. Липсата на извършени плащания по кредита е установена и
от вещото лице след справка в счетоводните книги на банката.
По повод възраженията за нищожност на процесния договор за кредит,
съдът намира следното:
Процесният договор има характеристиките на договор за потребителски
кредит, поради което за спорното правоотношение са приложими
разпоредбите на Закона за потребителския кредит. С оглед установяване на
материалноправната легитимация на ищеца, следва съдът следва да разгледа
направените от процесуалния представител на ответника възражения за
недействителност на договора за кредит, обосновани с твърдения, че същият
не е съобразен с императивните разпоредби на ЗПК. Съдът дължи и служебна
проверка за съобразяване на договора с императивните разпоредби на ЗПК.
В разглеждания случай, съдът не констатира наличието на
неравноправни клаузи. Подписаното съглашение съдържа пълна, изчерпателна
и ясна информация за потребителя по повод конкретния размер на всяко едно
задължение и основанието за неговата дължимост, поради което и
включително в съответствие с изискванията на ЗПК, договорът за кредит е
сключен по ясен и разбираем начин, с предоставяне на конкретизирана
информация по смисъла на чл. 10, ал. 1 ЗПК. Отделно от това, цялата
необходима информация е представена на кредитополучателя – детайлно
описание на задълженията, включително чрез предоставяне на погасителен
план с размер на всяка погасителна вноска общо и по компоненти, краен
9
размер на задължението, който е изрично посочен и в абсолютна сума в
погасителния план, подписан от кредитополучателя, условия, подписани на
всяка страница от потребителя съобразно изискването на чл. 11, ал. 2 ЗПК.
Също така, клаузите за лихвен процент, същият е ясно и разбираемо
дефиниран по размер и начин на формиране в чл.4, ал. 1 и ал. 2 от договора.
Към момента на сключване на договора, всички компоненти на договорената
лихва са ясни и лихвата недвусмислено определена по размер в погасителния
план. От заключението на вещото лице е видно, че по време на срока на
договора липсва едностранна промяна от страна на кредитора на
първоначално договорената лихва, приета от потребителя, в посока на
увеличаването й. Напротив, лихвените проценти са намалявани шест пъти.
Годишният процент на разходите по договора е в рамките на максимално
предвидения размер в нормата на чл. 19, ал. 5 ЗПК, а именно 8,43 %, като в
условията на договора се съдържа начин на изчисление на ГПР. С оглед на
горното, не се открива приложение от страна на кредитора на неравноправни
клаузи, които да обуславят извод за неравновесие в правата и задълженията на
банката и потребителя по смисъла на чл. 143 ЗЗП, както и основания за
недействителност на договора по чл. 22 ЗПК.
От заключението по назначената съдебно-счетоводна експертиза се
установява, че размерът на непогасената главница е в размер на 7241.35 лева и
2566.39 лева – договорна лихва за периода от 23.01.2019 г. до 20.05.2023 г. С
оглед на горното, съдът намира, че доколкото е настъпил падежа на
последната претендира вноска от 23.04.2023 г., то, то следва да се приеме, че е
дължима главницата в сочения от вещото лице размер от 7241.35 г.
По повод на наведеното възражение от ответника за погасяване по
давност на вземането за заплащане на договорна лихва с изтичане на кратката
тригодишна погасителна давност, съдът намира следното:
Вземането за възнаградителни лихви по договор за кредит има
самостоятелен характер и преценката за дължимостта му не следва да се
обвързва с това дали главното задължение произтича от договори с
продължително или с периодично изпълнение, като спрямо възнаградителната
лихва не намира приложимост общата петгодишна давност, а тази по чл. 111,
б. "в", предл. второ ЗЗД. Тригодишният давностен срок за вземанията за
договорни лихви по договор за банков кредит също изрично е посочен в
10
мотивите на Тълкувателно решение № 3/21.11.2024 г. по тълк. д. № 3/2023 г.
на ОСГТК на ВКС, както и новата практика на касационната инстанция,
обективирана в Определение № 655 от 27.02.2025 г. на ВКС по к. т. д. №
751/2023 г., Определение № 346 от 4.02.2025 г. на ВКС по к. т. д. № 1537/2023
г. и др./
Съобразявайки приложимия тригодишния давностен срок по чл. 111, б.
"в" ЗЗД, както и таблиците от заключението на вещото лице, съдът намира, че
за три години назад от подаването на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение – 19.05.2023 г., се формира задължение за договорна лихва, което
не е погасено по давност в размер на 2050,02 лева.
Доколкото заявлението е депозирано на 19.05.2023 г. /п. к./, то следва да
се приеме, че вземанията за главница и договорна лихва са дължими до тази
дата, затова и следва да се приеме, че искането за заплащането им за периода
от 19.05.2023 г. до 20.05.2023 г. е неоснователно.
С оглед на горното, следва да се приеме, че искът се явява основателен
до размер на главницата в размер на 7241.35 лева за периода от 23.01.2019 г. до
19.05.2023 г., респ. неоснователен до горницата – 7275,58 лева и основателен
за сумата за договорната лихва от 2050,02 лева за периода от -19.05.2020 г. -
19.05.2023 г., респ. неоснователен за горницата до 2176.50 лева и за периода от
23.09.2019 г. до 19.05.2020 г., респ. и за периодите от 19.05.2023 г. до
20.05.2023 г.
По повод на приетия за съвместно разглеждане обратен иск, съдът
формира следните правни изводи:
С оглед достигането на извод за частична основателност на главните
искове срещу ищеца по обратния иск, то следва да се приеме, че се е сбъднало
процесуалното условие за разглеждане на предявения в условията на
евентуалност обратен иск от подпомаганата страна.
В съдебната практика се приема, че неподаването на отговор в
законоустановения срок не означава признание на иска, поради което ищецът
не се освобождава от доказателствената си тежест по чл. 154 ГПК /така
решение № 67 от 06.07.2010 г. по т. д. № 898/2009 г., I т.о. на ВКС/.
Възраженията, свързани с основателността на иска, свързани с приложимия
материал и процесуален закон не се преклудират с изтичането на срока за
отговор на исковата молба. В депозирано становище в деня на първото по
11
делото о. с.з – 18.10.2024 г. ответникът по обратния иск „В.“ ООД изразява
становище за неоснователността на иска, поради липсата на получавани
средства от дружеството във връзката с процесния договор за кредит.
В тежест на ищеца по обратния иск е да докаже твърденията си, че
между него и третото лице – помагач „В.“ ООД е сключен договор за паричен
заем от 24.11.2015 г., по силата на който В. Д. В. е предоставил на „В.“ ООД в
заем сумата от 30 000 лв., както и че страните са уговорили заемната сума да
се връща директно на банката кредитор по процесния договор за
потребителски кредит от 23.11.2015 г., сключен с „Обединена българска
банка” АД, като заемателят се е задължил да изплаща и месечната лихва,
определена от банката, както и да установи и вземането си към третото лице –
помагач по размер.
От съвкупността на събраните по делото доказателства, не би могло да
се установи, че са доказани горните твърдения от страна на ищеца по
обратния иск. В производството не са представени доказателства, които
категорично да обосноват извод за наличие на заемно правоотношение между
страните, при сочените от ищеца параметри, от дата 24.11.2015 г. за сумата от
30 000 лева, което да касае именно: насрещно поето задължение от страна на
дружеството "В." ООД да заплаща на банката кредитор задължението по
процесния договор за кредит в полза на кредитополучателя - В..
От една страна в производството е представен препис от извършен
банков превод от страна на ищеца по обратния иск към „В.“ ЕООД, в
основанието, на който е посочено захранване, а не заем. Не могат да
обусловят достигането до различен правен извод и представените от служебна
бележка и записвания от аналитичен регистър, изготвени и подписани
едностранно от страна на дружеството. Отделно от това, следва да се
съобрази, че представените множество вносни бележки, касаят извършени
плащания от трети за производството лица- Кристина Руменова Николова и
„Ваиос“ ООД, в част от които е посочено, че касаят вноски по кредит на „В.“
ООД.
От заключението на вещото лице се установява, че В. В. е
кредитополучател по два договора за кредит към „ОББ“ АД, в тази насока е и
представената молба от кредитополучателя за обединяване на задълженията
му по два потребителски кредита и една кредитна карта. В производството от
12
заключението по назначената съдебно-счетоводна експертиза се установи, че
задълженията по двата договора за кредит не са обединени. Затова и следва да
се приеме, че в производството не е доказано по безспорен и категоричен
начин сключването на договор за заем, при който насрещното задължение на
заемателя да бъде извършвано чрез заплащането на погасителни вноски от
името на кредитополучателя /заемодател по договора за заем/ в полза на
„ОББ“ АД, именно по процесния договор за кредит.
С оглед на горното, следва да се приеме, че ищецът по обратния иск не е
провел пълно и главни доказване на твърдените факти и обстоятелства,
водещи до уважаване на иска. Затова и предявяваният обратен иск се явява
неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен.
Относно съдебно-деловодните разноски:
Съгласно дадените указания в т. 12 на ТР № 4/2013 г., в полза на ищеца
следва да се присъдят и сторените в заповедното производство разноски
съразмерно уважената част от исковете и при съобразяване предявения размер
на вземането, възлизащи общо в размер на 362,79 лева, от които 185,64 лева за
заплатена държавна такса и 176,76 лева за адвокатско възнаграждение.
За исковото производство, ищецът е претендирал заплащането на
съдебно-деловодни разноски, представени са доказателства за заплатена
държавна такса от 191.74 лева и депозит от 300 лева. Затова и по съразмерност
в полза на страната следва да се присъдят съдебно-деловодни разноски в общ
размер на 482,89 лева, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
От страна на ищеца е направено възражение за прекомерност на
претендираното адвокатско възнаграждение от страна на ответника – В. В..
Съдът като съобрази фактическата и правна сложност на спора, цената на
исковете, както и ориентирите по чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004 г. за
възнагражденията за адвокатска работа, намира, че претендираното
адвокатско възнаграждение от 1300 лева не следва да бъде намалявано.
Затова и възражението за прекомерност се явява неоснователно. В полза на
ответника В., по съразмерност следва да се присъдят съдебно-деловодни
разноски за настоящото производство по установителните искове, в размер на
4,68 лева, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Съобразно изхода от спора разноски по обратния иск се дължат в полза
на ответника по същия. Същият макар и да претендира такива не е представил
13
доказателства за направата на разходи, поради което и разноски не следва да
му се присъждат.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че
в полза на ищеца „Е.М.“ ЕООД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на
управление: ****, съществува вземане срещу В. Д. В., ЕГН: **********, с
адрес: ******, удостоверено в Заповед № 2912/23.05.2023 г. за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл. 410 ГПК, издадена по ч.
гр. д. № 6439/2023 г. по описа на Районен съд – Варна, за сумата от 7241.35
лв., представляваща главница по Договор за потребителски кредит от
23.11.2015 г., сключен с „Обединена българска банка” АД, за периода
23.01.2019 г.- 19.05.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението – 19.05.2023 г. до окончателното
изплащане на задължението, както и сумата от 2050,02 лв., представляваща
възнаградителна лихва, дължима за периода 19.05.2020 г. - 19.05.2023 г., като
ОТХВЪРЛЯ иска за горницата над 7241.35 лева до претендираните 7275.58
лева, представляваща главница по Договор за потребителски кредит от
23.11.2015 г., сключен с „Обединена българска банка” АД, за периода
23.01.2019 г.- 19.05.2023 г., както и за периода от 19.05.2023 г. – 20.05.2023 г.,
както и за горницата над 2050.02 лева до претендираните 2176,50 лева ,
представляваща възнаградителна лихва за периода 23.01.2019 г.-19.05.2020 г.,
като погасен по давност, както и за периода 19.05.2023 г. – 20.05.2023 г., които
вземания са прехвърлени на заявителя „Е.М.“ ЕООД с Договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 15.12.2021 г., на основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 9,
ал. 1 ЗПК, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ.
ОТХВЪРЛЯ предявения от В. Д. В., ЕГН: **********, с адрес: ******,
срещу „В.“ ООД, ЕИК: ******, със седалище и адрес на управление: ******,
обратен осъдителен иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД за заплащане на
сумата от 9452,08 лв., представляваща дължима заемна сума по договор за
паричен заем от 23.11.2015 г., ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба в съда – 21.02.2024 г. до окончателното й
погасяване, предявен под условие, че В. Д. В. изпълни задълженията си по
14
първоначалните искове на „Е.М.“ ЕООД с правно основание чл. 422 ГПК, вр.
чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ за установяване съществуването на
паричното притезание, удостоверено в Заповед № 2912/23.05.2023 г. за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 410 ГПК,
издадена по ч. гр. д. № 6439/2023 г. по описа на Районен съд – Варна, на
основание чл. 219, ал. 3 ГПК.
ОСЪЖДА В. Д. В., ЕГН: **********, с адрес: ****** да заплати на
„Е.М.“ ЕООД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление: ****
сумата от 362,79 лева, представляваща съдебно-деловодни разноски за
заповедното производство, както и сумата от 482.89 лева, представляваща
съдебно-деловодни разноски за настоящото производство, на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА „Е.М.“ ЕООД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на
управление: **** да заплати на В. Д. В., ЕГН: **********, с адрес: ******
сумата от 4,68 лева, представляваща сторени съдебно-деловодни разноски за
настоящото производство, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Решението е постановено при участието на трето – лице помагач на
страна на ответника В. Д. В. – „В.“ ООД, ЕИК: ******.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Варненски
окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
15