М О Т И В И
към въззивна (нова) присъда от 27.09.2019
г.,
по в.н.ч.х.д. № 2697/19 г. по описа на СГС,
НО, ІІ въззивен състав
--------------------------------------------------------------------------------
Частният тъжител Г.Й.С. (ЕГН: **********) е подал в срока и по реда на
чл. 319 НПК чрез повереника си (адв. С.Й.) въззивна жалба срещу
първоинстанционната (оправдателна) присъда от 17.01.2019 г. по н.ч.х.д. №
9179/17 г. по описа на СРС (НО, 2 с.), с която подс. А.С.С. (ЕГН: **********) е
бил признат за невинен по повдигнатото с тъжбата от 30.05.2017 г. обвинение за лека
телесна повреда по чл. 130, ал.2 НК, изразяваща се в болка и страдание без
разстройство на здравето (охлузване по дланната повърхност на дясната китка в
областта на възглавничката на пети пръст и разпръснати охлузвания със забелване
на епидермис по задната повърхност на десния лакът; кръвонасядане в дясната
слабинна област, заемащо и част от дясната мъдна торбичка).
Жалбата е с искане по чл. 336, ал.1, т.2 НПК и изразено в нея несъгласие
с начина, по който Софийският районен съд е оценил събраните пред него
доказателства. Твърди се, че те са интерпретирани едностранчиво и че съдебното
следствие е проведено непълно, поради което е отправена и претенция за
допускане до разпит на нови свидетели (чл. 327, ал.4 НПК). В откритото
заседание пред СГС е проведено въззивно следствие, в което са изслушани
показанията на св. С.С., съпруга на ч.т. С.. Позовавайки се на тях, както и на
събраните от първата инстанция доказателства, повереникът на частното обвинение
поддържа изцяло жалбата и моли за присъждане на направените от тъжителя
разноски.
Защитата на подс. С. (адв. М.) пледира за потвърждаване на присъдата с
аргумента, че нито един от разпитаните пред СРС свидетели не е видял
подзащитния му да удря ч.т. С., а допуснатата от втората инстанция свидетелка е
тенденциозно предубедена в показанията си поради факта, че се явява съпруга на
пострадалия.
ВЪЗЗИВНИЯТ СЪД намери жалбата на частния тъжител за основателна и
прецени, че подс. С. следва да бъде признат за виновен по част от повдигнатото
му обвинение. За да го оправдае по него,
най-общо казано, първата инстанция е приела, че констатираните при пострадалия
телесни наранявания не са причинени по описания в тъжбата начин, защото нито
един свидетел не е потвърдил, че подс. С. го е ударил, а напротив – налице са
няколко еднопосочни изявления, че падането на тъжителя (при което същият
наранил ръката си) се дължи на неговото отскубване и залитане след взаимното
сдърпване със С.. Що се отнася до установените травми в слабинната област,
според Районния съд механизмът на тяхното причиняване е неустановен, тъй като липсват
свидетелски показания за това, частният тъжител да е бил ритан в областта на
корема.
Изводите са неправилни.
Основният порок в процесуалната дейност на предходната инстанция е
грешката при оценката на доказателствата, която е довела до неверни заключения
по фактите, най-вече - относно обстоятелството удрян ли е пострадалият С. от
подс. С.. СГС направи самостоятелен анализ
на вече събраните доказателствени материали, както и на показанията на
новоразпитания свидетел С., и съобразно възможността по чл. 316 НПК, установи някои
различни
фактически положения, отразяващи се на квалификацията на деянието:
Подс. А.С.С. (ЕГН: **********)***.
Същият е българин и български гражданин, неосъждан, женен, със средно
образование и работи като международен шофьор.
Подсъдимият и частният тъжител С. били съседи в обща жилищна сграда в гр.
София, ул. „********, като често между тях имало спорове по повод ползването на
една от гаражните клетки за паркиране. Такъв конфликт възникнал и в дообедните
часове на 13.05.2017 г. в задния двор на кооперацията, когато двамата се
срещнали и започнали взаимни нападки кой е виновен по повод установената
предходния ден поредна щета (спукана гума) на един от автомобилите, намиращи се
на паркинга. С. нарекъл С. „педераст“ и „селянин“, след което двамата започнали
да се дърпат и бутат взаимно. Така пострадалият изгубил равновесие, паднал
назад, отскубвайки се и с лакът ударил и счупил задното стъкло на намиращия се
в близост автомобил на св. Г.. В неустановен с точност момент по време на
взаимното пререкание подс. С. ударил с коляното на крака си ч.т. С. ***. Така, конфликтът приключил с две
настъпили за С. травми: наранявания (охлузвания) в областта на дясната китка и
десния лакът, довели до болка и страдание (причинени в резултат на удара в
стъклото на колата) и контузия в областта на дясната слабинна гънка и част от
мъдната торбичка, съставляваща неопасно за живота разстройство на здравето
(причинена от удара с крак). Шумът от кавгата направил впечатление и на други
живущи в кооперацията. На мястото дошли свидетелите З.С.(съпруга на подсъдимия)
и Р. Г., а епизодични моменти от инцидента били възприети от С. и К.С.(дъщери
на подс. С., които наблюдавали от балкона), Ю.Р.(който познавал спорещите, но
преминавайки покрай тях предпочел да не се намесва), И. Г.а (майка на св. Г.), Б., Н. и Т..
При оценката на доказателствата
въззивният съд констатира, че единствената съществена разлика с приетото от СРС
касае въпроса дали именно подс. С. е причинил чрез ритник с крак причинената
в слабинната област телесна повреда на
пострадалия. Така е, защото останалите изводи на първата инстанция относно
невъзможността да се докаже по несъмнен
начин другата част на обвинението (за охлузванията по ръката и рамото на С.)
могат да бъдат изцяло споделени. Тяхното детайлно преповтаряне не се и налага,
защото макар и едно от причинените увреждания (наранявания, охлузвания в
областта на дясната китка и десния лакът) да е обективен факт, механизмът на
неговото настъпване, както е изяснен според свидетелските показания, не
отговаря на описаното в тъжбата. В тази насока Районният съд напълно обосновано
е приел, че нито едно от разпитаните лица, възприели в отделни моменти
протичането на скандала, не е забелязало С. да удря ч.т. С. в областта на
ръката или да го блъска, така че да падне върху автомобила, а напротив –
изявленията им са именно в посока, че пострадалият сам се е отскубнал, загубил
е равновесие и е паднал, което поведение не може да се вмени в отговорност на
подсъдимия. Именно от показанията на З., К. и С. С., Б. и Н. става ясно, че
между С. и С. е имало първоначално словесна свада (с употребените по адрес на
подсъдимия думи „селянин“ и „педераст“), прерастнала впоследствие във физически
сблъсък, съответно довел до падането на С.. Последно цитираният епизод от
инцидента е бил възприет и от св. Г.а, която е забелязала как съпругата на
подс. С. помага на пострадалия да се изправи (факт, потвърден и от св Г.).
Негови очевидци (на самото залитане и падане) били още свидетелите Н. и Б..
Оттук нататък обаче, първостепенният съд не е изложи убедителни мотиви,
защо приема за недоказано другото твърдение в тъжбата – относно нанесения от
подс. С. ритник в коремно-слабинната област на пострадалия. За да аргументира
изводите си, районната инстанция е посочила (л. 163, гръб от н.ч.х.д.), че
констатираната в тази област травма е „… една от възможните хипотези, но не и
единствена“, още повече, че никой от свидетелите не е забелязал подсъдимия да
рита частния тъжител. Вярно е, че непосредствено разпитаните пред СРС лица не
са изнесли подобна информация, но фактът на нанесения ритник е можело да бъде
изяснен и с други доказателствени средства, вкл. чрез привличането на
допълнителни свидетели. Невъзможността частният тъжител, който по дефиниция се
явява очевидец на деянието, да бъде разпитван в свидетелско качество, не
изключвала опцията възприетите от него данни да бъдат извлечени чрез други
процесуални способи. Именно в тази връзка, в проведеното въззивно съдебно
следствие беше разпитана неговата съпруга – св. С.С. (л. 21 от в.н.ч.х.д.),
която, макар и да не е присъствала на скандала, след инцидента е разговаряла с
мъжа си и от него е научила, че той се оплаква от силни болки в тестисите,
предизвикани от удар с коляното на подсъдимия. Така изнесената информация има
характер на производно доказателство, но използването му е напълно допустимо в
наказателното производство поради липсата на формално ограничение (чл. 14, ал.2 НПК). Тя обаче не съществува изолирано от останалите данни и на практика
обосновава, че поведението на тази свидетелка е логично и добросъвестно и при
същото не се констатира мотив за целенасочено набедяване на подсъдимия чрез
изнасянето на неверни факти. Така например, казаното от С. относно силната
болка в слабинната област е било констатирано още при първоначалното освидетелстване на пострадалия. В изготвеното
на 15.05.2017 г. медицинско удостоверение № 333/17 г. (прочетено и прието като
писмено доказателство, на осн. чл. 283 НПК – л. 7 от н.ч.х.д.) д-р Г. Г. е
отразил непосредствено изслушаните от него оплаквания на С., сред които е било
и това за ритане с коляно в коремната област. Това оплакване е било изрично
записано в документа и кореспондира с обективните находки, възприети от
освидетелстващото медицинско лице – „в
дясната ингвинална област има интензивно мораво синкаво кръвонасядане.“
Казаното дотук сочи, че ако по делото в действителност е имало логично
обяснение как е настъпила лакътната контузия при ч.т. С. (поради загубата на
равновесие и падане върху стъклото на автомобила), без към нея да е пряко
съпричастен подс. С., същото не се отнася до следите от удара в
коремно-слабинната област. Очевидно е, че е нямало как те да настъпят при
самото падане, защото неговият механизъм е бил съвсем друг и контузиите от него
са настъпили в различна телесна зона. Следователно, въпросното увреждане в
дясната слабинна гънка и част от мъдната торбичка е било генерирано от отделно поведение на
подсъдимия, проявено в рамките на взаимния конфликт. В тази насока е налице
пълен синхрон не само между показанията на св. С. (която преразказа чутото от
пострадалия С. относно въпросния ритник) и удостоверението за медицинско
освидителстване, но и между въпросните доказателствени източници и заключението
на в.л. Николов по приетата от Районния съд СМЕ (л.120 и сл. от н.ч.х.д.). В
нея е потвърден не само видът на контузията и нейната медико-биологична
характеристика (неопасно за живота временно разстройство на здравето), но е
уточнено и че тя „…добре отговаря да е
получена при нанасяне на удар с част на човешкото тяло – сгънат в коляното
крак“. Тази верига от доказателства е била напълно достатъчна, за да се
приеме за несъмнено установено, че при възникналото на 13.05.2017 г. съвместно
пререкание подс. С. е ударил по посочения начин (чрез „сгънат в коляното краг“)
ч.т. С., причинявайки му описаното увреждане.
Така, с деянието си на 13.05.2017 г. подс. А.С.С. е причинил на ч.т. Г.С.
лека телесна повреда (кръвонасядане в дясната слабинна област, заемащо и част
от дясната мъдна торбичка), която в принципен аспект отговаря на признака
„разстройство на здравето извън случаите на чл. 128 и чл. 129“ НК. Тук обаче се
налага уточнението, че въззивният съд, макар и постановявайки нова присъда при
условията на чл. 336, ал.1, т.2 НПК, няма правомощието да осъди подсъдимия по правилната
квалификация на това деяние като престъпление по чл. 130, ал.1 НК. Така
е, защото и с тъжбата, и с разпореждането на съдията – докладчик, с което й е
даден ход, обвинението е било
квалифицирано по по-леко наказуемия състав на леката телесна повреда – чл. 130,
ал.2 НК (за случаите на причинени болка или страдание). Именно в тези
юридически рамки е протекло цялото наказателно производство; обвинителната
претенция не е била изменена чрез предявяване на по-тежката квалификация по
реда на чл. 287, ал. 6 НПК и съдът не може да я приложи служебно, защото при
всички положения би накърнил правото на защита на подсъдимото лице. При това
положение, следва да бъде запазена, макар и неправилна, първоначално
поддържаната квалификация на деянието като престъпление по чл. 130, ал.2 НК.
Всъщност, по делото няма спор, че инкриминираното увреждане в слабинната област
е довело при всички случаи и до преживени от пострадалия С. болки и страдания
(факт, потвърден и от св. С.), но правната прецизност изисква да бъде посочен и
коректно приложимият за тази хипотеза материален закон. Иначе, в принципен план
въззивната инстанция не намери основание да се отклонява от застъпеното в
съдебната практика виждане, че когато правната квалификация на деянието е
неоснователно смекчена, но липсва процесуална възможност за нейното поправяне,
тя и следващата от нея наказателна отговорност, все пак, следва да бъдат
запазени (р.587/06-І).
От субективна страна, подс. С. е
осъществил деянието с пряк умисъл – съзнавал е, че с нанесения удар с крак ще
причини на пострадалия неопасно за живота разстройство на здравето, болка или
страдание; предвиждал е настъпването на въпросните последици и в същото време е
имал за своя цел постигането на този съставомерен резултат.
Част от инкриминираните в тъжбата
обстоятелства следва да бъдат изключени от отговорността на подс. С. чрез
частичното му оправдаване. Такъв резултат е бил постигнат и в първата инстанция
относно твърдените охлузвания по дланната повърхност на дясната китка в
областта на възглавничката на пети пръст и разпръснати охлузвания със забелване
на епидермис по задната повърхност на десния лакът. За тях, както вече беше
посочено, СГС оцени като правилни мотивите на Районния съд относно
недоказаността на обвинението.
Всичко изложено дотук налага отговорността
на подсъдимия да бъде сведена до до извършено от него престъпление по чл. 130,
ал.2 НК. Налице са предпоставки за това деяние С. да бъде освободен от наказателна
отговорност на основание чл. 78а, ал.1 НК. Предвиденото за него
наказание е до 6 месеца лишаване от свобода, пробация или глоба; до момента
лицето не е осъждано, нито е освобождавано от наказателна отговорност; с
деянието си той не е причинил имуществени вреди; липсват някои от ограниченията
за приложение на института по чл. 78а, ал.7 НК. Като съобрази установените по
делото смекчаващи отговорността обстоятелства – наличието на влошени лични
отношения с пострадалия, изключително арогантното поведение на С. в хода на
словесния конфликт (нетипично за човек на подобна възраст) и факта, че след
падането на частния тъжител на земята, подс. С. все пак е пристъпил към
оказването на някаква помощ, за да го изправи на крака, съдът прие, че следва
да индивидуализира административното наказание „глоба“ по чл. 78а, ал.1 НК в минимален
размер – 1000 лв. По този начин спрямо дееца ще се окаже не само възпитателно-предупредително
въздействие, но и санкцията ще бъде реално изпълнима от компетентните държавни
органи.
При решаване на въпроса за разноските,
въззивният съд прецени процесуалното развитие на делото и съобрази, че
признаването на подс. С. за виновен налага приложението на чл. 189, ал.3 НПК. Преди
всичко, в негова тежест следва да бъде възложена сумата от 164 лв.,
съставляваща направени разноски за
експертиза в първоинстанционното производство. Отделно от това, той следва да
заплати и разходите от 800 лв., направени от ч.т. С. за участието на неговия
повереник (л.135 от н.ч.х.д.). Дължима е също така и сумата от 5 лв. за служебното издаване на изпълнителен лист.
По тези съображения въззивният съд
постанови присъдата си.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
…………………
ЧЛЕНОВЕ: ………………….
………………….