№ 7
гр. Шумен, 12.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ II, в публично заседание на
тринадесети декември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Азадухи Ов. Карагьозян
Членове:Константин Г. Моллов
Теодора Енч. Димитрова
при участието на секретаря Татяна Св. Тодорова
като разгледа докладваното от Теодора Енч. Димитрова Въззивно
гражданско дело № 20223600500315 по описа за 2022 година
Производство по чл.258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба на „ ОТП Факторинг България „ ЕАД, ЕИК
*********, представлявано от изпълнителния директор И.Г.Д.М., чрез старши юрисконсулт
Т.З.Х.Т. срещу решение № 254/01.04.2022 г. по гр.д. № 2061/2021 г. по описа на ШРС, в
частта, в която е отхвърлена претенцията му за законна лихва за периода 11.07.2014 г. –
20.04.2022 г..
Жалбоподателят намира решението за неправилно и незаконосъобразно в
обжалваната част по съображения, подборно изложени в жалбата му, с оглед на което моли
въззивният съд да го отмени и постанови друго, с което да присъди на дружеството
претендираната законна лихва и за периода 11.07.2014 г. – 20.04.2022 г., ведно с
извършените по делото разноски и юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК въззиваемият Д. В. К. не е депозирал отговор. В
съдебно заседание пълномощникът му адв. Д.С. от ШАК оспорва жалбата като
неоснователна и моли за оставянето й без уважение.
Въззивната жалба е подадена в срок, от надлежно легитимирано лице, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, редовна и допустима.
Разгледана по същество, същата е частично основателна, поради следното:
1
Гр.д. № 2061/2021 г. по описа на ШРС е образувано по искова молба на
жалбоподателя срещу въззиваемия, с искане да бъде признато за установено съществуването
вземания на ищеца по отношение на ответника, за които са издадени заповед за изпълнение
на парично задължение № 1697/24.08.2012 г. и изпълнителен лист от 24.08.2012 г. по ч.гр.д.
№ 2887/2012 г. по описа на ШРС, произтичащи от неизпълнение на договор за кредит за
текущо потребление от 01.08.2011 г., а именно 11 374.45 евро – главница, ведно със
законната лихва, считано от 11.07.2014 г..
В срока за отговор, ответникът е оспорил исковите претенции като неоснователни,
евентуално като погасени по давност.
Първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с положителен установителен иск с
правна квалификация чл.422, вр. чл.124, ал.1 от ГПК, вр. чл.240, ал.1, вр. чл.99 от ЗЗД, като
с решението си е признал за установено, че Д. В. К., ЕГН ********** дължи на „ ОТП
Факторинг България „ ЕАД, ЕИК ********* сумата от 11 374.45 евро, представляваща
неизплатена главница по договор за кредит за текущо потребление от 01.08.2011 г., сключен
между „ Банка „ ДСК ЕАД и ответника Д. В. К., вземането по който е било прехвърлено чрез
договор за цесия от 10.12.2012 г. между „ Банка ДСК „ ЕАД и „ ОТП Факторинг България „
ЕАД и за което вземане са били издадени заповед за изпълнение на парично задължение №
1697/24.08.2012 г. и изпълнителен лист от 24.08.2012 г. по ч.гр.д. № 2887/2012 г., ведно със
законната лихва върху сумата, считано от 20.04.2022 г. до окончателното й плащане, като е
отхвърлил иска в частта за признаване за установено, че ответникът дължи на ищцовото
дружество законна лихва върху претендираната главница за периода 11.07.2014 г. –
20.04.2022 г. и е осъдил ответника да заплати на ищеца деловодни разноски в
първоинстанционното производство в размер на 994.93 лева.
Решението се обжалва от ищеца в частта, в която е отхвърлен предявеният от него
иск за установяване вземане срещу ответника за лихва за забава върху главницата от 11
374.45 евро за периода 11.07.2014 г. – 20.04.2022 г.. В останалата част решението не е
обжалвано и е влязло в сила.
При проверка по реда на чл.269 от ГПК, въззивният съд установи, че решението е
валидно и допустимо в обжалваната част.
По същество, от събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в
съвкупност се установи следното:
С влязлото в силата решение № 254/01.04.2022 г. по гр.д. № 2061/2021 г. по описа на
ШРС, със задължителна за съда и страните сила на пресъдено нещо е установено
съществуването вземане на ищеца „ ОТП Факторинг България „ ЕАД срещу ответника Д. В.
К. за сумата от 11 374.45 евро, представляваща неизплатена главница по договор за кредит
за текущо потребление от 01.08.2011 г., сключен между „ Банка „ ДСК ЕАД и ответника Д.
В. К., вземането по който е било прехвърлено чрез договор за цесия от 10.12.2012 г. между „
Банка ДСК „ ЕАД и „ ОТП Факторинг България „ ЕАД и, за което вземане са били издадени
заповед за изпълнение на парично задължение № 16976/24.08.2012 г. и изпълнителен лист
2
от 24.08.2012 г. по ч.гр.д. № 2887/2012 г. на ШРС, ведно със законната лихва върху сумата,
считано от 20.04.2022 г. до окончателното й плащане.
Предмет на настоящия спор е съществуването вземане на ищеца срещу ответника за
лихва за забава върху главницата от 11 374.45 евро считано от 11.07.2014 г. до 20.04.2022 г..
Относно него, съдът съобрази следното: Главното вземане за сумата от 11 374.45 евро
произтича от договор за кредит от 01.08.2011 г., сключен между „ Банка ДСК „ ЕАД и
ответника, съгласно който са обединени договор за кредит за текущо потребление от
28.10.2010 г. за сумата от 13 500 евро и договор за кредит за текущо потребление от
04.02.2011 г. за сумата от 1 700 евро, като между страните е прието, че към датата на
подписване на споразумението неиздължения остатък по двата договора е в размер на 14
819 евро общо, подлежащ на погасяване в срок до 30.07.2021 г.. Задължението на
кредитополучателя е било обезпечено със залог на вземане по сметка и поръчителство от
лицето А.П.Г., по силата на договори за залог и поръчителство от 01.08.2011 г..
Позовавайки се на предсрочна изискуемост на кредита и въз основа на подадено
заявление по чл.417 от ГПК, кредиторът „ Банка ДСК „ ЕАД се снабдил със заповед за
изпълнение на парично задължение № 1697/24.08.2012 г. и изпълнителен лист от 24.08.2012
г. по ч.гр.д. № 2887/2012 г. по описа на ШРС, по силата на който ответникът и поръчителят
са осъдени солидарно да заплатят на заявителя сумата от 14 845.67 евро, представляващи
главница за неизпълнение на непогасен изискуем банков кредит по договор за кредит от
01.08.2011 г., договор за поръчителство от 01.08.2011 г., с 2 500.27 евро – лихва за просрочие
и такси за закъснение за периода от 04.01.2012 г. до 22.08.2012 г. и законната лихва от
23.08.2012 г. до заплащане на вземането, както и сумата от 1 467.77 лева – деловодни
разноски и юрисконсултско възнаграждение.
С договор за покупко - продажба на вземания от 10.12.2012 г. кредиторът „ Банка
ДСК „ ЕАД прехвърлил вземанията си срещу ответника и поръчителя по процесния договор
за кредит на ищеца.
На 30.01.2013 г. между ищеца, ответника и поръчителя А.П.Г. било подписно
споразумение за разсрочване на задължението по издадената по ч.гр.д. № 2887/2012 г. на
ШРС заповед за изпълнение на парично задължение, с което страните са се съгласили, че
към датата на сключването му размерът на задължението възлиза на 18 822.18 евро, от които
14 845.67 евро – главница, 2 500.7 евро – лихва, 1 476.25 лева – разноски, както и, че същото
подлежи на погасяване с 52 броя месечни вноски, от които 51 броя равни месечни вноски, в
размер на 100 евро и последна изравнителна вноска в размер на 20 798.62 евро, с краен срок
на погасяване 10.05.2017 г..
В исковата си молба ищецът твърди, а ответникът не оспорва, че, в периода от датата
на цесията – 10.12.2012 г. до датата на последното плащане по договора – 26.09.2017 г. за
погасяване на вземанията по него е постъпила сумата от 10 472.52 евро, в резултат на което
задълженията за такси и разноски, в общ размер на 1 467.77 лева и за лихва за просрочие и
такси за закъснения за периода 04.01.2012 г. – 22.08.2012 г., в размер на 2 500.27 евро са
3
били погасени изцяло, задължението за законна лихва, начислена от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение е било погасено частично – до 11.07.2014
г., задължението за главница е било погасено частично – до сумата от 11 374.45 евро.
На 13.10.2017 г. между страните е било сключено второ споразумение за
разсрочване на остатъка от задължението по процесната заповед за изпълнение, като е
прието, че то възлиза на 14 417.94 евро, от които 11 374.45 евро – главница и 3 049.49 евро –
законна лихва и подлежи на погасяване на 54 равни месечни вноски, в размер на 380.00
лева, с падеж 20-то число на текущия месец, започвайки от 20.10.2017 г..
С молба от 29.03.2021 г., ищецът предприел принудително изпълнение за вземанията
си въз основа на визираните заповед за изпълнение и изпълнителен лист, по повод на което
било образувано изп.д. № 332/2021 г. по описа на ЧСИ Ана Рашева, рег. № 930. По същото
дело на 23.04.2021 г. била връчена покана за доброволно изпълнение до длъжника, а на
27.04.2021 г. – до поръчителя.
На 11.05.2021 г. длъжниците депозирали възражения срещу заповедта за изпълнение
по ч.гр.д. № 2887/2012 г. по описа на ШРС, с оглед на което и поради унищожаване на
делото, било образувано ново ч.гр.д. № 1261/2021 г. по описа на ШРС. С определение №
420/25.05.2021 г. по това дело на ищеца било указано да предяви вземанията си по съдебен
ред, което същият сторил в срока по чл.415 от ГПК.
Във възражението си по чл.414 от ГПК и отговора на исковата молба ответникът се е
позовал на погасяване вземанията на кредитора по давност на основание чл.111, б.“в“ от
ЗЗД, респ. чл.110 от ЗЗД.
При така установените факти, съдът приема, че искът за установяване съществуване
на акцесорно вземане за лихва за забава върху главното вземане от 11 374.45 евро, считано
от 11.07.2014 г. до изплащане на сумата е допустим.
Досежно основателността му, съдът съобрази, че по своята същност обявяването на
предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ предполага изрично изявление на
кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно
изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на
изявлението не са били изискуеми.
С т. 18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на
ВКС са дадени задължителни указания за съдилищата по въпроса изискуемо ли е, в
хипотезата на предявен иск по чл.422, ал. 1 ГПК, вземането, произтичащо от договор за
банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била обявена на длъжника преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от банката - кредитор по реда
на чл.418 вр. с чл.417, т.2 ГПК и чл.60, ал. 2 ЗКИ. Според указанията, в хипотезата на
предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вземането, произтичащо от договор за кредит, става
предсрочно изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи кредита
предсрочно изискуем и ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при
настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на чл. 60, ал. 2 ЗКИ.
4
Правото на кредитора следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на
предсрочната изискуемост. Предсрочната изискуемост по чл.60, ал.2 от ЗКИ има действие
от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този
момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й, а предпоставките по
чл.418 ГПК за постановяване на незабавно изпълнение са налице, само ако получаването на
волеизявлението от длъжника предхожда по време подаването на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение. Ако фактите, относими към настъпването и обявяването на
предсрочната изискуемост, не са се осъществили преди подаване на заявлението, вземането
не е изискуемо в заявения размер и не е възникнало на предявеното основание.
В случая, по силата на договора за кредит от 01.08.2011 г. крайният срок на
погасяване на кредита е определен до 31.07.2021 г., като по делото не са представени
доказателства до датата на подаване на заявлението по чл.417 от ГПК първоначалният
кредитор да е направил писмено изявление за обявяване на неизплатените задължения за
предсрочно изискуеми и то да е достигнало до знанието на длъжника, при кумулативното
наличие на които две условия биха могли да бъдат зачетени правните последици на
предсрочната изискуемост. Съгласно трайно установената съдебна практика, такава не е
настъпила и с подаване на заявлението по чл.417 от ГПК, тъй като заповедното
производство е едностранно и длъжникът не е страна по него. Връчването на издадената
заповед за изпълнение на длъжника от ЧСИ също няма характер на уведомяване на
длъжника за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, защото заповедта за
изпълнение не изхожда от кредитора и в нея не се съдържа волеизявление в посочения
смисъл. Според непротиворечивата съдебна практика, предсрочната изискуемост на
задължението не е обявена и по силата на подписаните между страните споразумения,
доколкото в тях не се съдържа недвусмислено изявление на кредитора по смисъла на чл.60
от ЗКИ. Такава изискуемост не е настъпила и с получаване от ответника препис от исковата
молба, доколкото това е станало на 01.11.2021 г., т.е. след настъпване крайния падеж на
вземането, за което е издадена заповед за изпълнение – 30.07.2021 г.. Ето защо, настоящата
инстанция приема, че не е осъществен юридическия факт предсрочна изискуемост на
вземането.
Съгласно ТР № 8/02.04.2019 г., т.д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, при вземане,
произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била
надлежно обявена на длъжника преди подаването на заявление за издаване на заповед за
изпълнение, не може да се игнорира, че съществува валидна облигационна връзка по
договора за кредит при условията, договорени между страните - кредитор и
кредитополучател, в т. ч. и сключените между тях анекси. Липсата на точно изпълнение,
съобразно договореното по актуален погасителен план, подписан от страните за погасяване
на задължението - главница или лихви, следва да бъде съобразено в рамката на исковото
производство по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, дори и да не са настъпили последиците на
надлежно обявена предсрочна изискуемост на цялото задължение по договора за кредит.
5
Длъжникът - ответник по иска, дължи изпълнение, макар и само за онази част от дълга, по
отношение на която е настъпил падежът, договорен от страните. Дори когато в
производството не бъде доказано, че претендираното вземане е изцяло изискуемо поради
предявената предсрочна изискуемост, то не може изцяло да се отрече съществуването на
вземането и да бъде отхвърлен изцяло искът при безспорно установено неизпълнение на
същото това вземане по отношение на вече падежираните вноски. Предсрочната
изискуемост е подвид на изискуемостта, която имплицитно се предпоставя от всяка
претенция за съществуване на определено вземане, а изискуемостта е възможността на
кредитора да иска изпълнение на задължението. Ако кредиторът поддържа, че за него се е
породила възможност да претендира изпълнение на цялото задължение, но се установи, че
такава възможност се е породила само за част от това задължение, искът няма да бъде
отхвърлен изцяло, а ще бъде уважен до размера, чиято изискуемост е настъпила. Поначало
предсрочната изискуемост не може да бъде приложена по отношение на вече падежираните
към момента на обявяването й вноски, а само спрямо тези, чиято изискуемост не е
настъпила. По отношение на вноските с настъпил падеж по погасителния план към датата на
подаване на заявлението, предсрочна изискуемост не се твърди и съответно тяхното
присъждане в последващото производство по чл. 422, ал. 1 ГПК не може да се разглежда
като произнасяне извън заявеното от кредитора основание на иска. Съгласно
задължителните указания в т. 9 на Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013
на ОСГТК на ВКС, съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се
установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това
производство нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК намира приложение по отношение на фактите,
настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с
изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително
събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за
незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес. Последователното прилагане на
този принцип, а и на нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК, според която съдът взема предвид и
фактите, настъпили след предявяването на иска, които са от значение за спорното право,
означава да се вземе предвид и настъпването на падежа на определени вноски след
предявяването на иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. Това е обусловено и от момента, към
който се формира силата на пресъдено нещо - приключване на съдебното дирене, след което
решението е влязло в сила. След като се приема, че съществуването на вземането се
установява към момента, в който се формира сила на пресъдено нещо, а не към момента на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, искът по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК следва да се уважи за изискуемите вземания към датата, към която се формира сила
на пресъдено нещо. Преценката на съда за основателността на иска следва да бъде
направена с оглед материалноправното положение в деня на приключване на съдебното
дирене в съответната инстанция /първа или въззивна/, а не в деня на предявяване на иска.
Поради това съдът следва да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на
иска, както го задължава разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК.
В ТР № 3/27.03.2019 г. по т.д. № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че, при
6
настъпване предсрочна изискуемост по договора за кредит, същият се изменя в частта за
срока за изпълнение на задължението за връщане на предоставената парична сума, като се
преобразува от срочен в безсрочен. При настъпване на предсрочна изискуемост отпада
занапред действието на погасителния план, ако страните са уговорили заемът/кредитът да се
връща на вноски. Изменението на договора поради неизправност на заемополучателя има за
последица загуба на преимуществото на срока при погасяване на задължението (чл. 70, ал. 1
ЗЗД) за длъжника. Упражненият избор от кредитора да иска изпълнението преди
първоначално определения срок поради съществуващия за него риск преустановява
добросъвестното ползване на паричната сума от длъжника, поради което уговореното
възнаграждение за ползване за последващ период - след настъпване на предсрочната
изискуемост, не се дължи. Уредбата на предсрочната изискуемост по договора за банков
кредит в чл. 432, ал. 1 ТЗ е изрична относно размера на вземането на кредитора -
"предсрочно връщане на сумата по кредита" и изключва заплащането на възнаграждение в
размер на уговорените за срока на договора лихви. С волеизявлението за обявяване на
предсрочна изискуемост кредиторът иска изпълнение веднага на основното задължение по
договора - за връщане на заетата парична сума и поставя длъжника в забава, поради което по
правилото на чл. 79, ал. 1 ЗЗД искането за изпълнение може да се кумулира с искане за
обезщетение за забавата. Изпълнението на длъжника след настъпване на падежа на
безсрочното задължение е забавено и за периода от настъпване на предсрочната
изискуемост до плащането вредите на кредитора от неизпълнението подлежат на
обезщетяване. По правилото на чл. 86, ал. 1 ЗЗД на кредитора се дължи обезщетение в
размер на законната лихва или уговореното в договора мораторно обезщетение, освен ако в
специален закон не е предвидено друго. След получаване на волеизявлението за изменение
на договора с обявяване на предсрочна изискуемост на вземането страните могат да
предоговорят условията по договора. Законодателно е предвидена възможност за договаряне
между кредитора и потребителя, преди пристъпване към принудително изпълнение в
нормата на чл. 46, ал. 4 ЗКНИП чрез предприемане на различни мерки, включително
промяна на сроковете и условията на договора за кредит. По изложените съображения на
поставения за тълкуване въпрос ОСГТК на ВКС дава отговор, че размерът на вземането при
предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит следва да се определи в размер само на
непогасения остатък от предоставената по договора парична сума (главницата) и законната
лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането. За
периода до настъпване на предсрочна изискуемост размерът на вземането се определя по
действалия до този момент погасителен план, съответно според клаузите на договора преди
изменението му.
Съгласно практиката на ВКС, обективирана в решение № 130 от 24.03.2009 г. по т. д.
№ 650/2008 г., II т.о., решение № 138/22.08.2013 г. по т. д. № 27/2012 г., II т. о., решение №
210 от 22.12.2014 г. по т. д. № 4090/2013 г., I т.о., решение № 110/17.07.2015 г. по т.д. №
1568/2014 г. , І т.о., решение № 175 от 25.02.2016 г. на ВКС по т. д. № 2602/2014 г., II т.о. и
решение № 119/18.12.2020 г. по т.д. № 2370/2019 г., І т.о., преструктуриране /предоговаряне/
7
на дълга по съществуващ банков кредит, включително разсрочването му за облекчаване на
съществуващия дълг, не води до новиране на задължението, ако страните не са заявили
изрично воля за подновяване. Новацията по чл.107 от ЗЗД, разглеждана като договор, с
който длъжникът поема едно задължение с цел то да замести друго старо задължение, което
вследствие на това се погасява, предпоставя кумулативното проявление на три елемента -
наличност на предшестващо задължение, пораждане на действително ново задължение и
воля за подновяване, която трябва да е изразена от страните по ясен и недвусмислен начин и
не трябва да се предполага или извежда по тълкувателен път. За да е налице обективна
новация, новото задължение трябва да се различава от старото по предмета си или по
каузата си. Обективната новация по чл.107 от ЗЗД винаги предполага нов елемент в състава
на облигационното отношение, като разликата между старото и новото отношение трябва да
засяга някои от съществените му елементи и да води до поемане със споразумение между
длъжника и кредитора на нов дълг, с нов предмет или основание, в замяна на старото
задължение и то при изрично и недвусмислено изразено новационно намерение /animus
novandi/. Няма новация по чл.107 от ЗЗД, когато страните са изменили само размера на
отделните вноски и/или размера на договорната лихва и сроковете за плащане, които не са
съществени елементи на облигационното отношение. Ако страните по договора за кредит са
изменили в рамките на общия размер на стария дълг само размера на отделните вноски,
приспадайки вече платеното по него, и с цел облекчаване на дълга са разсрочили
изпълнението му с уговаряне на нови срокове за плащане, не е налице обективна новация по
смисъла на чл.107 ЗЗД, тъй като не е извършена промяна нито в предмета, нито в
основанието на стария дълг, и той не е погасен. Отсрочването, разсрочването или друго
преструктуриране на задължение по договор за банков кредит в рамките на общия размер на
дълга, което не е съпроводено с ясно изразена воля на страните за погасяване на породените
от договора задължения и за поемане в замяна на тях на ново задължение, различно по
основание или предмет, не представлява обективна новация по смисъла на чл. 107 ЗЗД.
В случая, сe установи, че кредиторът не е имал основание да начислява лихва върху
целия размер на договорената главница по договора за кредит от 01.08.2011 г. считано от
23.08.2012 г., тъй като вземането не е било предсрочно изискуемо и не е било такова до
датата на уговорения краен срок за погасяването му – 30.07.2021 г.. Съгласно договора, за
периода 23.08.2012 г. – 30.07.2021 г. ответникът е дължал лихва за забава върху всяка
съответна просрочена вноска, считано от датата на падежа й, съобразно погасителния план
от 01.08.2011 г.. Преди настъпване окончателния падеж по договора, страните са сключили
споразумения от 2013 г. и 2017 г., с които са постигнали съгласие за промяна срока на
изпълнение и размера на вноските за плащане на договорното задължение. Уговорките им
обаче не съдържат изрични волеизявления и не отговарят на кумулативно изискуемите
предпоставки за обективна новация по смисъла по чл.107 ЗЗД, от което следва, че
първоначалният договор за кредит не е изгубил действието си. С подписаните
споразумения страните са договорили промяна срока за доброволно плащане от ответника
на неизплатения остатък от задължението му към датата на подписване на всяко от тях,
което следва да бъде съобразено само по отношение датата на изпадането му в забава за това
8
задължение.
От друга страна се установи, че в периода 10.12.2012 г. – 26.09.2017 г. , в изпълнение
задълженията на кредитополучателя по договора за кредит е постъпила сумата от 10 472.52
евро, от която, според заключението на вещото лице по допуснатата ССЕ, цесионерът е
погасил вземания в размер на 3 165.04 евро – законна лихва върху цялото вземане за
главница, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение до 11.07.2014 г., каквато лихва кредиторът не е имал основание да начислява
поради ненастъпила предсрочна изискуемост на кредита. В конкретната хипотеза и с оглед
договореното от страните в споразумение от 30.01.2013 г., кредиторът е следвало да
начислява лихва за забава върху непогасената и падежирала главница, считано от датата на
падежа на всяка вноска, съобразно погасителния план от 01.08.2011 г. за периода 30.08.2011
г. – 10.02.2013 г. и съобразно погасителния план от 30.01.2013 г. за периода от 10.02.2013 г.
до влизане в сила на второто споразумение между страните от 13.10.2017 г., от която дата
лихвата е следвало да се начислява, считано от падежа на всяка изискуема вноска до
окончателното й плащане в съответствие с погасителния план по това споразумение, видно
от който остатъкът от главницата от 11 374.45 евро е следвало да бъде погасен на 54 равни
месечни вноски с падеж 20-то число на текущия месец, начиная от 20.10.2017 г.. Предвид
горното и като съобрази извършеното от ответника плащане, съдът приема, че същият е
погасил изцяло задължението си за законна лихва върху просрочените вноски за главница за
периода до датата на подписване на споразумението от 13.10.2017 г..
С оглед на изложеното и, че ответникът не ангажира доказателства за погасяване
чрез плащане на задължението си за главницата от 10 374.45 евро по споразумението от
13.10.2017 г., намира, че същият дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва
върху сумата, считано от датата на падежа на всяка погасителна вноска, съгласно писмено
споразумение между страните от 13.10.2017 г. до окончателното изплащане на вземането.
Относно възражението на ответника за погасяване вземането за лихва за забава,
съдът взе предвид, че съгласно чл.111, б.“в“ по отношение на това вземане е приложима
кратката погасителна давност, а именно 3 години.
Съгласно чл.86, ал.1 от ЗЗД, при забава изпълнението на парично задължение,
длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата.
Съгласно трайната практика на ВКС, началният момент от който започва да тече
давностният срок за вземания за главница и лихви по договора за кредит, включая
наказателни е моментът на изискуемост на съответната вноска.
Съгласно чл.422, ал.1 от ГПК, искът за съществуване на вземането се смята предявен
от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е
спазен срокът по чл.415, ал.4 от ГПК.
Съгласно чл. 115, ал.1, б.“ж“ от ЗЗД, давност не тече докато трае съдебния процес
относно вземането.
В случая се установи, че заявлението за издаване на заповед за изпълнение на
9
парично задължение по чл.417 от ГПК е било подадено на 23.08.2012 г., от което и на
основание чл.115, ал.1, б. „ж“ от ЗЗД, вр. чл.422, ал.1 от ГПК следва, че от посочената дата
по отношение вземанията на ищеца за лихви за забава върху неиздължената главница не е
могъл да тече давностен срок. Ето защо, намира, че възражението на ответника е
неоснователно и следва да бъде оставено без уважение.
Погасителния план по тов Съобразно изнесените фактически и правни доводи,
настоящата инстанция достига до извод, че в частта, в която искът за установяване вземане
на ищеца срещу ответника за лихва за забава върху главницата от 11 374.45 евро, дължима
за периода 11.07.2014 г. – 21.10.2017 г. е отхвърлен като неоснователен обжалваното
решение е правилно. В частта, в която искът е отхвърлен като неоснователен и за периода
21.10.2017 г. – 20.04.2022 г. решението е неправилно и следва да се отмени, като вместо него
бъде постановено друго, с което да бъде признато за установено съществуването вземане на
ищеца срещу ответника за лихва за забава, в размер на законната, върху главницата от
11 374.45 евро, считано от датата на падежа на всяка погасителна вноска, съгласно писмено
споразумение между страните от 13.10.2017 г. до окончателното изплащане на вземането.
С оглед изхода от правния спор, на основание чл.78, ал.1 от ГПК въззиваемият
следва да заплати на жалбоподателя, съобразно уважената част от жалбата, деловодни
разноски в размер на 15.70 лева и 62.43 лева – юрисконсултско възнаграждение.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 254/01.04.2022 г. по гр.д. № 2061/2021 г. по описа на
Районен съд – Шумен в ЧАСТТА, в която е отхвърлен предявения от „ ОТП Факторинг
България „ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район
Оборище, бул. .... № 19, ет.2, представлявано от изпълнителния директор И.Г.Д.М. срещу
Д.В.К.., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Шумен, ул. ..... № 4, вх.3, ет.2, ап.47, иск за
установяване вземане на ищеца срещу ответника за лихва за забава върху главницата от 11
347.45 евро, считано от 11.07.2014 г. до 21.10.2017 г..
ОТМЕНЯ решение № 254/01.04.2022 г. по гр.д. № 2061/2021 г. по описа на Районен
съд – Шумен в ЧАСТТА, в която е отхвърлен предявения от „ ОТП Факторинг България „
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район Оборище, бул.
.... № 19, ет.2, представлявано от изпълнителния директор И.Г.Д.М. срещу Д.В.К.., ЕГН
**********, с постоянен адрес: гр. Шумен, ул. ..... № 4, вх.3, ет.2, ап.47, иск за установяване
вземане на ищеца срещу ответника за лихва за забава върху главницата от 11 347.45 евро за
периода от 21.10.2017 г. до 22.04.2022 г., като вместо него постановява:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО съществуването вземане на „ ОТП Факторинг
България „ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район
Оборище, бул. ....в № 19, ет.2, представлявано от изпълнителния директор И.Г.Д.М. срещу
Д.В.К.., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Шумен, ул. ..... № 4, вх.3, ет.2, ап.47 за
10
законна лихва за забава върху главницата от 11 347.45 евро, считано от датата на падежа на
всяка погасителна вноска, съгласно писмено споразумение между страните от 13.10.2017 г.,
до окончателното изплащане на вземането, което вземане произтича от договор за кредит от
01.08.2011 г., сключен между „ Банка ДСК „ ЕАД и Д.В.К.., ЕГН ********** и е
прехвърлено на „ ОТП Факторинг България „ ЕАД с договор за цесия от 10.12.2012 г. и, за
което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК №
1697/24.08.2012 г. по ч.гр.д. № 2887/2012 г. по описа на ШРС.
В останалата част решението не е обжалвано и е влязло в сила.
ОСЪЖДА Д.В.К.., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Шумен, ул. ..... № 4, вх.3,
ет.2, ап.47 да заплати на „ ОТП Факторинг България „ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, район Оборище, бул. .... № 19, ет.2, представлявано от
изпълнителния директор И.Г.Д.М. деловодни разноски във въззивното производство в
размер на 15.70 лева и 62.43 лева – юрисконсултско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд, в едномесечен
срок от връчването му на страните, при условията на чл.280 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11