РЕШЕНИЕ
гр.София, 10.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на трети декември през
две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Е.Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Д.Ковачев
мл.с. Ев.Маринова
при секретаря Цв.Гулийкова и
в присъствието на прокурора ................ като разгледа докладваното
в.гр.дело N: 10 094 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение № 40 950 от 15.02.2019
г., постановено по гр.д.№ 19 923/2018 г. по описа на СРС, І ГО, 166 състав е
признато за установено по иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК във връзка с чл.439 ГПК, предявен от Д.Л.К., ЕГН
**********, че „Б.Д.” ЕАД, ЕИК ******** няма право на принудително изпълнение
на сумата 2 000,00 лева – представляваща част от пълен размер на
главницата от 6 446,05 лева по договор от 04.07.2006 г., за която е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК и
изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 11 000/2006 г. по описа на СРС, 46 състав и
е образувано изпълнително дело №
20098410402999 по описа на ЧСИ Н.М., рег.№ 841 в регистъра на Камарата на ЧСИ.
Със същия акт ответникът „Б.Д.”
ЕАД е осъден да заплати на ищеца Д.Л.К. сумата 450,00 лева – разноски по
делото.
Решението е постановено при
участието на третото лице-помагач на страната на ответника – „О.Ф.Б.” ЕАД, ЕИК *******.
Така постановеното съдебно
решение е обжалвано от ответника „Б.Д.” ЕАД, ***, с доводи, че решението е неправилно,
поради противоречие с материалния и
процесуалния закон и че е необосновано. Във въззивна жалба се поддържа, че
първоинстан-ционният съд неправилно е оценил фактите по делото, довели до
прекъсване на давностния срок, в т.ч. – не е съобразил и приетото в мотивите на
т.10 от ТР № 2/26.06.2013 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, че
давността се прекъсва многократно с предприемането на което й да е изпълнително
действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали
прилагането му у поискано от взискателя и/или е предприето по инициатива на
частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя по чл.18, ал.1 ЗЧСИ/; че
необоснованите изводи на този съд се крепят на допуснати пропуски, вследствие
на които същият неправилно прилага материалноправните разпоредби на гражданския
закон и установява изтичане на петгодишния давностен срок по отношение на
процесното вземане, който към момента на подаване на исковата молба не е
изтекъл.
Моли въззивния съд да отмени обжалваното
решение и да постанови друго, с което да отхвърли предявеният срещу
жалбоподателя отрицателен установителен иск. Претендира присъждането на
разноски по делото.
Ответникът по жалбата – Д.Л.К., гр.София
в подадения в срока по чл.263, ал.1 ГПК отговор оспорва изцяло същата. Навежда съображения,
че изложеното от банката фактологично покрива установеното от районния съд; че
акцентът в същата е желанието на въззивника да изопачи казаното от ОСГТК на ВКС
в ТР № 2/13, и по-конк-ретно в мотивите по т.10 от него, като се „пришие”, че
за прекъсване на сроковете се счита изявленията за насочването на бъдещ опис
или друго, дори и това действие да не бъде извършено впоследствие. Посочено е и
че жалбоподателят прави опит за преиначаване на казаното от ВКС в това ТР и
възприетото в съдебната практика във връзка с давността, като представя
позиция, която не намира опора в закона – чл.116 ЗЗД и в задължителното за съда
тълкувателно решение, както и че изводът на районния съд, че последното
извършено изпълнително действие е от дата: 27.05.2011 г. и че в продължение на
2 години след това поради липсата на извършени валидни изпълнителни действия е
настъпила перемпция по закон, което води до нищожност на всички последващи
действия и че давностният срок е изтекъл на 27.06.2016 г., е правилен и правно
издържан.
Моли подадената въззивна жалба да бъде отхвърлена
и да се потвърди постано-веното от СГС решение. Заявява искане за присъждане на
разноски за въззивното производ-ство.
Третото лице-помагач на страната
на „Б.Д.” ЕАД е депозирал становище, в което се излагат идентични доводи като
тези, инвокирани във въззивната жалба, подадена от „Б.Д.” ЕАД, за неправилност
на първоинстанционното решение.
Софийски градски съд като прецени
доводите на страните и събраните по делото до-казателства съгласно разпоредбите
на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима – същата е
подадена от легитимирана страна в про-цеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу
подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно
нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валид-ността на
решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въп-роси
той е ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите,
когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато
следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение
/ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При
извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно
решение е валидно и процесуално допустимо в обжалвана част, както и че
настоящият казус не попада в двете визирани изключения в ТР на ОСГТК на ВКС.
Преценявайки основателността на жалбата с оглед
наведените в нея оплаквания, настоящият съдебен състав приема следното:
Съдът е сезиран с отрицателен установителен иск по чл.439 ГПК за
признаване, че парично вземане на „Банка ДКС” ЕАД в размер на 2 000,00 лева,
представляващо част от общото й вземане спрямо ищеца Д.Л.К. за главница от 6 446,05 лева по договор за банков
потребителски кредит от 04.07.2006 г., не подлежи на принудително изпълнение,
поради изтичането на петгодишната погасителна давност, считано от последното
валидно изпълнително действие – постъпления по запор през 2010 г. по изп.дело № 20098410402999 по описа на ЧСИ Н.М., рег.№ 841 на
КЧСИ. В исковата молба се поддържа и че взискателят е допуснал за срок,
надвишаващ нормативно определения 2-годишен такъв по чл.433, ал.1, т.8 ГПК, да
прояви пасивност в поведението си, което е довело до перемпция на делото,
поради което наложените след 2013 г. до 2016 г. вкл. запори са в условията на
ех lege прекратено изпълнително дело, което представлява нищожно изпълнително действие
съгласно ТР № 2/13 на ОСГТК на ВКС.
В
депозирания писмен отговор по чл.131, ал.1 ГПК „Банка ДКС” ЕАД е оспорила предявения срещу нея иск в цялост
с релевирани доводи за неоснователност на същата и наведените в нея твърдения.
Безспорно е в теорията и в константната съдебна практика, че като
законно средство за защита на длъжника по висящ изпълнителен процес, с
отрицателен установителен иск по чл.439 ГПК се дава право на последния да установи,
че изпълняемото право е отпаднало, поради факти и обстоятелства, настъпили след
съдебното му установяване, но имащи значение за неговото съществуване, като
доказването им е в негова тежест. Съгласно конс-тантната съдебна практика
разпоредбата на чл.439 ГПК е аналогична на тази на чл.255 ГПК /отм./, като този
иск изключва възможността при оспорване на изпълняемото право длъжникът да
противопоставя възражения, основаващи се на факти, преклудирани със силата на
пресъдено нещо. Искът е предоставен на длъжника за защита срещу материалната
незаконо-съобразност на принудителното изпълнение и за неговото уважаване е
необходимо ищецът да докаже наличието на факти, които изключват, унищожават или
погасяват спорното материал-но право, каквито примерно са: плащане, прихващане,
погасяване на правото на принудително изпълнение поради изтекла погасителна
давност и пр. Давността е период от
време, в който кредиторът бездейства. Съгласно нормата на чл.116, б.“в“ ЗЗД давността се прекъсва с предприемане на
действия за принудително изпълнение. Ако
в рамките на законоустановения период кредиторът предприеме действие, тя се
прекъсва.
От
приетите доказателства, касаещи изп.дело № 20098410402999 по описа на ЧСИ Н.М., рег.№ 841 на
КЧСИ, образувано на 18.11.2009 г., безспорно се доказва в процеса, че въз
основа на наложени по искане на взискателя „Б.Д.” ЕАД запори върху трудовото
възнаграждение, получавано от длъжника от Драматичен театър „Драгомир Асенов”,
гр.Монтана по запорно съобщение № 53424/20.11.2009 г. и върху банковите сметки на
Д.Л.К., ЕГН ********** /ищец в производството/ в „Б.Д.” ЕАД и в „Първа
инвестиционна банка” АД, съотв. на 09.05.2011 г. и 11.05.2011 г., след
постановяване на изпълнителното основание, по което е издаден процесният изпълнителен
лист от 26.03.2009 г. – заповед за незабавно изпълнение № 169 от 25.03.2009
г. по гр.д.№ 11 000/2009 г. на СРС, ГО, 46 състав, влязла в сила на
02.06.2010 г. поради неподаване на възражение по чл.414 ГПК срещу същата в срока
по чл.415 ГПК, в периода: 26.01.2010 г. – 27.05.2011 г. са постъпили 12 бр. плащания
в общ размер от 937,21 лева за погасяване на вземанията на взискателя –
ответник по иска, както и на таксата по т.26 от ТТР към ЗЧСИ.
Констатира се и че след превода
на сумата от 258,00 лева по наложения запор върху банковата сметка на Д.Л.К.,
открита в „Първа инвестиционна банка” АД, извършен на 27.05.2011 г., до
05.08.2013 г. няма направени искания за прилагане на нови изпълнителни способи от страна на първоначалния взискател,
вкл. и чрез ЧСИ по реда на осъщественото в молбата по чл.426 ГПК възлагане по
чл.18 ЗЧСИ, както и от новоконсти-туирания такъв по постъпилата молба от
25.01.2013 г.; че такива не са прилагани, нито са постъпили суми по вече
предприетите изпълнителни действия.
В разпоредбата
на чл.433, ал.1 ГПК изрично са уредени основанията, осуетяващи реализацията на
правото на взискателя в изпълнителното производство. Съгласно т.8 от посочената
разпоредба, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни дейст-вия
в продължение на две години, изпълнителното производство се прекратява.
Прекратява-нето поради т.нар.„перемпция“ настъпва по силата на закона, а
съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото
прекратяване, когато установи осъщест-вяването на съответните правнорелевантни
факти. Срокът, установен в горепосочената норма, е преклузивен, а не давностен
и започва от тече от последното изпълнително действие по изпълнителното дело.
Изтичането на този срок води до прекратяване на започналото изпълни-телно
производство, но не води до погасяване на материалното право и след неговото
изтичане може да започне ново изпълнително производство.
Съобразно
приетото в мотивите на т.10 от Тълкувателно решение № 2/2013 по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
изпълнителни действия /независимо от това дали прилаганото им е поискано от
взискателя или са предприети по инициатива на частния съдебен изпълнител по
възлагане от взискателя съгласно чл.18, ал.1 ЗЧСИ, какъвто е настоящият случай/
представляват: насочването на изпълнението чрез налагането на запор или
възбрана, присъединяването на кредитор, възлагане на вземане за събиране или
вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач,
насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от
проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия
образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за
доброволно изпълнение, проучването на имущест-веното състояние на длъжника,
извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на
експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извърш-ването на
разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др.
Неоснователни са наведените в жалбата доводи, че изплащането на
съобщение от страна на ЧСИ до работодателя на длъжника на 16.02.2012 г., във
връзка с изпълнението на задълженията му като трето задължено лице по наложения
запор върху вземането за трудово възнаграждение, прекъсва срока по чл.433,
ал.1, т.8 ГПК, тъй като по правната му същност последното не е изпълнително
действие в рамките на определен изпълнителен способ.
В
контекста на изложеното СГС приема, че в разглеждания случай са налице устано-вените
в чл.433, ал.1, т.8 ГПК предпоставки за прекратяване на изпълнителното
производство по отношение на длъжника Д.Л.К. на това
основание, тъй като взискателят е бездействал в продължение на две години – от
27.05.2011 г. до 27.05.2013 г. В хипотезата на чл.433, ал.1, т.8 ГПК
прекратяването на изпълнителното производство настъпва по силата на закона,
независимо от това дали и кога е издадено постановление на съдебния изпълнител,
което има декларативно, а не конститутивно действие, т.е. само прогласява вече
настъпилото прекратяване. Правните последици на прекратяването на
производството по изпълнително дело № 20098410402999 по описа на ЧСИ Н.М., рег.№ 841 на
КЧСИ на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК
са настъпили на датата, следваща тази, на която е изтекъл двугодишния срок, а
именно: 28.05.2013 г.
Безспорно
е, че перемцията
е без правно значение за давността, тъй като това са различни правни институти
с различни правни последици, но с оглед момента на прекратяване на разглежданото изпълнително
производство на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК през 2013 г. и задължителното
тълкуване, дадено с ППВС № 3/18.11.1980 г., че докато трае изпълнител-ният процес относно принудителното
осъществяване на вземането давност не
тече, в дадения казус прекратяването на изпълнителния процес поради перемпция определя
началото на теченето на новата петгодишна погасителна давност относно
процесното вземане за главница по договора за кредит за текущо потребление от
04.07.2006 г. – от 28.05.2013 г.
По въпросите от кой момент поражда
действие отмяната на ППВС № 3 от 18.XI.1980 г. по гр.д.№ 3/1980 г. във връзка с
теченето на давността, извършена с т.10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк.дело
№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за взема-ния по
изпълнително дело, което е образувано преди приемането му, е образувано тълк.дело
№ 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, по което към настоящия момент не е постановено
тълкувател-но решение.
Настоящата съдебна инстанция
споделя становището на ВКС, обективирано в реше-ние № 170/17.09.2018 г. по
гр.д.№ 2382/2017 г. на ВКС, ІV ГО, решение № 51/21.02.2019 г. по гр.д.№
2917/2018 г. на ВКС, ІV ГО; определение № 735/06.11.2019 г. по гр.д.№ 3982/2019
г. на ВКС, III ГО, решение № 252/17.02.2020 г. на ВКС по гр.д.№ 1609/2019 г. на
ВКС, III ГО и др., съгласно което, когато се касае до първоначално приети
тълкувателни решения и постанов-ления, даденото с тях тълкуване важи от
момента, в който правната норма е влязла в сила, като се счита, че тя още
тогава е имала съдържанието, посочено в тълкувателните актове. Когато след
издаването на първоначалния тълкувателен акт настъпи промяна в тълкуваната
норма или свързани с нея други правни норми, или в обществено-икономическите
условия, които да правят вече даденото тълкуване неприложимо или несъответно на
действителния смисъл на закона, в тези случаи при постановяването на нов
тълкувателен акт, с който се изоставя предходното тълкуване на същата правна
норма и се възприема различно тълкуване, последващото тълкувателно решение няма
подобно на първоначалното „обратно“ действие, а се прилага от момента, в който
е постановено и обявено по съответния ред. От този момент престава да се
прилага и предшестващият тълкувателен акт, обявен за изгубил сила. В тази
хипотеза, ако преди постановяване на новото тълкувателно решение са се
осъществили факти, които са от значение за спорното между страните
правоотношение и са породили правните си последици, то тези последици следва да
бъдат преценявани с оглед обвързващото ги тълку-ване, дадено и действащо към
момента на настъпването им. В противен случай би се придало същинско обратно
действие на новия тълкувателен акт, което е недопустимо, освен съгласно чл.14
ЗНА по изключение и въз основа на изрична разпоредба за това. За заварените
като висящи от ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС производства по
принудително изпълнение и спрямо осъществените по тях факти до посочената дата на
2015 г. следва да намери приложимост задължителното тълкуване, дадено с ППВС №
3/18.11.1980 г., според което през времетраенето на изпълнителното производство
– от датата на образуването му, до датата на приемане на последващия
тълкувателен акт, придаващ различно обвързващо тълкуване на последиците на
давността при висящност на изпълнителния процес, погасителната давност е
спряла. Ако е налице осъществен състав по чл.433, ал.1, т.8 ГПК към дата,
предхождаща дата-та 26.06.2015 г., новата погасителна давност за вземането по
чл.117, ал.1 ЗЗД започва да тече от датата на изтичане на двугодишния срок по
чл.433, ал.1, т.8 ГПК, а не от датата, на която е поискано или е предприето
последното валидно изпълнително действие, според новите поста-новки по т.10 от
ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС.
За пълнота на изложението следва
да се посочи и че при приемане на противното би се стигнало до нарушаване на
принципа на правна предвидимост, който стои в основата на разпоредбата на чл.6,
§ 1 ЕКПЧ, тъй като предвидимостта на законовите разпоредби и съдебната практика
по тяхното приложение, по-специално по отношение на правилата за формата,
сроковете и давността, гарантират ефективността на правото на достъп до съд /т.21
от Решение от 10.01.2019 г. на ЕСПЧ по дело Р.В.срещу България; т.32 от Решение
от 19.02.2013 г. на ЕСПЧ по дело П.П.срещу България/.
Предвид
обстоятелството, че започналата да тече на 28.05.2013 г. нова петгодишна
давност относно процесното вземане относно главницата по договора за кредит за
текущо потребление от 04.07.2006 г. не е изтекъл към датата на подаване на
исковата молба от страна на Д.Л.К. на 23.03.2018 г., мнозинството на въззивния състав намира, че поради
липсата на кумулативната даденост на
елементите от фактическия състав на разпо-редбата на чл.439, ал.1 във връзка с
ал.2 от ГПК предявеният от същия иск на това основание се явява неоснователен и
подлежи на отхвърляне /в т.см. е и приетото в решение №
252/17.02. 2020 г. по гр.д.№ 1609/2019 г. на ВКС, III ГО/.
След предявяването на отрицателния
установителен иск от длъжника кредиторът нито може да предяви насрещен положителен установителен
иск, че вземането му не е погасено по давност и правото на принудително
изпълнение съществува, тъй като последният би бил недопустим поради тъждественост
на предмета, нито в общия случай – да предприема дейст-вия за принудително
изпълнение. След като кредиторът не може да действа, за да реализира вземанията
– предмет на иска по чл.439 ГПК, давност за тези вземания по време на произ-водството
по чл.439 ГПК не тече. Ако искът бъде отхвърлен, от влизане в сила на отхвърли-телното
съдебно решение започва да тече нова давност /решение № 257/30.04.2020 г. по
гр.д. № 694/2019 г. на ВКС, III ГО/.
Поради несъвпадане на изводите на
въззивната инстанция с тези на решаващия състав на СРС относно изхода на спора,
първоинстанционното решение следва да бъде отменено като неправилно и вместо
него да се постанови ново, с което предявеният от ищеца иск по чл.439, ал.1 ГПК
– да бъде отхвърлен като неоснователен.
С оглед изход на делото на основание чл.78,
ал.1 във връзка с ал.8 от ГПК на жалбопо-дателя се дължат разноски за
въззивното производство за заплатената държавна такса и за юрисконсултско
възнаграждение в общ размер от 140,00 лева, както и на основание чл.78, ал.3
във връзка с ал.8 от ГПК сумата 100,00 лева – юрисконсултско възнаграждение за
първоинс-танционното производство.
На въззиваемата страна не се дължат разноски
по реда на чл.78, ал.3 ГПК за настоя-щото производство.
Воден от горното, Съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 40 950 от 15.02.2019 г., постановено по
гр.д.№ 19 923/2018 г. по описа на СРС, І ГО, 166 състав в цялост,
вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Д.Л.К., ЕГН **********, със съдебен адрес: ***/49
– адв.И., срещу „Б.Д.” ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***,
иск с правно основание чл.439 ГПК за признаване за установено, че „Б.Д.” ЕАД,
ЕИК ******** няма право на принудително изпълнение на сумата 2 000,00 лева
– представляваща част от главница в пълен размер от 6 446,05 лева по
договор за банков кредит /за текущо потребление/ от 04.07.2006 г., за която е
издаден изпълнителен лист на 26.03.2009 г. въз основа на заповед за незабавно изпълнение
на парично задължение по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№ 11 000/2006 г. на СРС, ГО,
46 състав, за чието събиране е образувано изпълнително дело № 20098410402999 по описа на ЧСИ Н.М., рег.№
841 на КЧСИ, като неоснователен.
ОСЪЖДА Д.Л.К., ЕГН **********, със съдебен адрес: ***/49 – адв.И., да
ЗАПЛАТИ на „Б.Д.” ЕАД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:*** на основание чл.78, ал.3 във връзка с
ал.8 от ГПК сумата 100,00 лева /сто
лева/ – разноски за първоинстанционното производство, както и на основание
чл.78, ал.1 във връзка с ал.8 от ГПК сумата 140,00 лева /сто и четиридесет лева/ – разноски за въззивното
производство.
Решението не подлежи на касационно обжалване на
основание чл.280, ал.3, пр.1 ГПК.
Решението е постановено при
участието на третото лице-помагач на страната на „Б.Д.” ЕАД – „О.Ф.Б.” ЕАД, ЕИК
*******.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
о.м.
2.
О С О Б Е Н
О М Н Е Н И Е
на мл.с.
Евелина Маринова по в.гр.д. № 10094/2019 г. на СГС, ГО, IV В състав
Не споделям мнението на мнозинството от
съдебния състав, че в случая вземането не е погасено по давност, тъй като
същата не е изтекла към момента на предявяване на иска. Според установената от
ВКС съдебна практика по приложението на чл. 116, б. „б“ ЗЗД погасителната
давност се счита прекъсната с предявяването на иск от носителя на спорното
вземане – кредитора, чрез осъдителен иск (в това число и насрещен осъдителен
иск) или респ. чрез предявяване на притезанието в заповедно производство.
Предявяването на отрицателен установителен иск няма за последица предвиденото в
чл. 116, б. „б“ ЗЗД и чл. 115 б. „ж“ ЗЗД действие (аргумент в полза на горното
- решение № 235 от 21.09.2012 г. по гр. д. № 1762/2011 г., на ВКС, ГК, III ГО;
решение № 57/27.06.2018 г. по гр. д. № 591/2017 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО; решение №
99/23.10.2018 г. по гр. д. № 4991/2017 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО; решение №
705/29.10.2010 г. по гр. д. № 1744/2009 г. на ВКС, ГК, І ГО; решение №
99/10.05.2013 г. по гр. д. № 681/2012 г. на ВКС, ГК, І ГО, постановени по реда
на чл. 290 ГПК и др.). Ето защо, в случая давността не се прекъсва с депозиране
на исковата молба, поради което крайният момент на давностните срокове не
следва да се свързва с предявяване на иска. Противното би означавало, че с
реализиране на защитата чрез оспорване на вземането от страна на длъжника по
изпълнителното дело, се прекъсва течащата в негова полза погасителна давност,
какъвто не е смисълът на разглежданите норми. Съгласно разпоредбата на чл.235,
ал.3 ГПК, съдът следва да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяване
на иска, които са от значение за спорното право. Ето защо, съдът следва да се зачете изтеклата
погасителна давност в хода на висящия процес по предявен отрицателен
установителен иск на длъжника.
………………………….