Р Е Ш Е Н И Е
№ 142
Велико Търново,
10.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО,
трети касационен състав, в открито съдебно заседание на двадесет и осми май две
хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Г. ЧЕМШИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНКА ДАБКОВА
КОНСТАНТИН КАЛЧЕВ
при секретаря М.Н.и в присъствието на прокурора от ВТОП – СВЕТЛАНА ИВАНОВА
разгледа докладваното от съдия Дабкова
касационно административно дело № 10 099/2021 година по описа на
съда. При това, за да се произнесе съобрази следното:
Производство по реда на Глава ХІІ от Административнопроцесуалния кодекс/АПК/, във връзка с чл. 285, ал. 1, изреч. 2-ро от Закона за изпълнение на
наказанията и задържането под стража/ЗИНЗС/.
Образувано по касационна жалба, подадена
от името на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”-София/ГДИН/, действаща
чрез упълномощения юрисконсулт.
На касационна проверка е подложено Решение
№ 45/ 01.03.2021 г., постановено по АД № 476/2020 г. по описа на АСВТ, в частта, с която едноличен състав на
същия съд е уважил отчасти предявения иск на Г.Е.Д. срещу ГДИН, като е присъдил
обезщетение в размер на 500,00 лева за причинени на лишения от свобода
неимуществени вреди по време на престоя му в Следствения арест на град В.
Търново, за периода от 07.06.2017г. до 24.11.2017г.
Касаторът обжалва осъдителната част на посоченото
Решение като твърди, че същото е неправилно поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на
съдопроизводствените правила и необосновано, а именно:
Съдът неправилно квалифицирал
производството по чл.203 и сл. АПК, вр. с чл.1, ал.1 от ЗОДОВ и чл.284, ал.1 и
сл. от ЗИНЗС. Първата връзка предполага, че ищецът е следвало да докаже, че е
осъществен съставът на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ/незаконосъобразна административна
дейност, вреда и причинна връзка между двете/. Втората, че държавата отговаря
за вреди, причинени на ЛС и задържани под стража от специализираните органи по
изпълнение на наказанията, в резултата на нарушения на чл.3 от ЗИНЗС. В хода на
съдебния процес обаче, нищо от това не било доказано.
По отношение правото на задържания на
престой на открито неправилно първостепенният съд приел, че то не е спазено,
т.к. било провеждано в друго помещение на закрито. Настоява, че извеждането от
килията на задържаните лица е провеждано съгласно Заповед на гл. директора на
ГДИН № Л-4102/06.10.2016г., която е задължителна за служителите в
пенетенциарните заведения и всъщност осигурява на ЛС достъп до свеж въздух. А
освен това са представени доказателства, че Д. е отказвал в опр. дни изрично да
бъде извеждан на престой на открито, което съдът не оценил.
Касаторът намира за незаконосъобразен
извода на първата инстанция, че задържаният е следвало да има постоянен достъп
до санитарен възел и течаща вода. Счита, че всъщност според новелата на чл.20,
ал.3 от ППЗИНЗС/доп. ДВ бр.14 от 2017г./ такова изискване съществува само за
арестите в затворите, а не за самостоятелно обособените арести както в този
случай.
Освен това ПП на страната намира, че съдът
неправилно игнорирал свидетелските показания, които сочели, че плътните врати
на килиите в ареста са били отваряни, с което е осигуряван свеж въздух и
допълнителна осветеност.
Касационният жалбоподател намира за
необоснован извода на съда за наличие на дървеници в ареста, т.к. същият е основан само на доказателствата за често
провеждана дезинсекция и дератизация. Те обаче сами по себе си не могат да
свидетелстват за наличието на дървениции
ухапвания от тях, а само за провеждана от администрацията дезинфекция.
Липсва медицинска документация и оплаквания в тази връзка.
ПП на ГДИН счита, че в Решението липсват
мотиви досежно оплакването за липса на достатъчно жилищна площ. При това само е
обективиран извод за нарушение на чл.43, ал.2 и ал.5 от ЗИНЗС.
В заключение касаторът сочи, че изводите
на съда при определяне размера на обезщетението са вътрешно противоречиви. Първостепенният
съд приема, че липсват данни за конкретно психическо или физическо увреждане на
здравето, ЛС да не е извеждан своеврменно до тоалетна и баня, няма данни да е
нахапано от дървеници и са му осигурени телефонни разговори. Въпреки тези
констатации съдът обаче присъжда обезщетение на ищеца.
По
тези съображения касаторът моли да бъде постановена отмяна на оспореното
Решение, в обжалваната му част, относно присъденото обезщетение за
неимуществени вреди в размер на 500лв. и присъдените разноски. Алтернативно
настоява да бъде намален размерът на присъденото обезщетение.
В о. с. з. ГДИН се представлява от
упълномощения юрисконсулт, който поддържа КЖ и моли да бъде уважена. Претендира
разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът по КЖ – Г.Д. участва в о.с.з.
на 28.05.2021г. чрез видеоконферентна връзка между АСВТ и Затвора в гр. Белене.
В съдебна зала се представлява от назначения по ЗПП процесуален представител.
Последният намира КЖ за неоснователна. Според него, правилно
първоинстанционният съд преценил, че помещенията за задържане в Следствения
арест на В. търново не отговарят на нормативно установените изисквания.
Неблагоприятните условия на задържането са доказани, поради което се считата за
доказани и страдаията на задържаното лице. Размерът на обезщетението се
определя по справедливост, а същата изисква да се вземе предвид това, че Д. не
е задържан за няколко дни, а за близо половин година в тези условия. Поради
това счита, че обезщетението от 500лв. не е достатъчно, но няма основание да
бъде намалявано.
Представителят на Окръжна прокуратура –
гр. Велико Търново дава мотивирано заключение за неоснователност на
касационната жалба. Намира, че Решението на АСВТ, в обжалваната му част, не
страда от сочените в нея пороци. Не е налице твърдяното несъответствие на
изводите на съда с доказателствата по делото. Липсват нарушения при преценката
на същите. Вярно е установена фактическата обстановка. Намира за правилен
извода на съда за наличие на основание за ангажиране на отговорността на ГДИН.
Счита, че не са налице противоречия при определяне размера на обезщетението. По
тези съображения предлага да бъде оставено в сила обжалваното Решение.
Настоящият касационен състав на
Административен съд – Велико Търново намери касационната жалба за процесуално
допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна
съгласно чл. 210, ал. 1 от АПК, приложим в производството по силата на
препращащата разпоредба на чл. 285, ал. 1, изр. ІІ от ЗИНЗС, до компетентния
съд.
Разгледана по същество КЖ е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Оплакванията в жалбата АСВТ квалифицира
като такива за неправилно приложение на закона, съществено нарушение на
процесуални правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Съдът в качеството на касационна
инстанция, на основание чл. 218, ал. 2 от АПК, служебно провери валидността,
допустимостта и съответствието на решението с материалния закон.
Като прецени оплакванията в КЖ, във връзка
с доказателствата по делото, доводите на страните, протоколите от открити с. з.
и съдържанието на проверявания съдебен акт, касационната инстанция приема за
установено следното:
Действалият като първа инстанция едноличен
състав на АСВТ осъдил Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“ да заплати на Г.Е.Д. – лишен от свобода, сумата от
500,00 лева, ведно със законната лихва, считано от 25.11.2017 г. до
окончателното изплащане на сумата, представляваща обезщетение за причинени
неимуществени вреди, вследствие неосигуряване на необходими битови и
санитарно-хигиенни условия /минимална жилищна площ, един час престой на открито
на ден, наличие на санитарен възел и топла вода, пряк достъп в килията на
дневна светлина, нахапване от дървеници/
при престоя на Д. в Следствения арест в гр. Велико Търново, в периода от
07.06.2017 г. до 24.11.2017 г. Искът на същия в частта му над 500 лв. до
претендирания размер от 28 000 лв., като неоснователен и недоказан е отхвърлен.
Първостепенният съд постановил този
резултат като приел за установено от фактическа страна, че Г.Е.Д. е пребивавал в
ареста в гр. Велико Търново от 07.06.2017 г. до 24.11.2017 г. включително,
последователно настанен в килия №9 за периода от 07.06.2017 г. до 09.08.2017 г.
и в килия №2 от 09.08.2017 г. до 24.11.2017 година. В различни периоди Д. е бил
настанен с други лица: в килия №9 до 15.06.017 г. с Е.Р., до 01.08.2017 г. с Г.Т.,
до 31.07.2017 г. с Л.К., до 20.07.2017 г. и от 03.08.2017 г. до 08.08.2017 г. с
З.Х.. В килия №2 до 15.11.2017 г. с А.Х., до 22.08.2017 г. с Й.К., от
11.08.2017 г. до 24.11.2017 г. със С.М., от 25.08.2017 г. до 13.10.2017 г. и от
23.10.2017 г. до 23.11.2017 г. с А.Д.. Арестът в гр. Велико Търново е в
експлоатация от 1982 г. и според тогавашните изисквания килиите са без външни прозорци.
Осветлението се осигурява от луминисцентни лампи, а пряк достъп до дневна
светлина – от прозорците в арестния коридор, чрез отваряне на плътните врати на
килиите. Помещенията се проветряват чрез
прозорци над вратите и през самите врати към коридора. Всяка от килиите е с
площ от 8 кв. м. и е оборудвана с по две вишки с по две легла, масичка, две
столчета и шкаф. Леглата са стандартни единични. Масичката и столчетата са
закрепени към стената и пода, а шкафът е пластмасов с чекмеджета за съхранение на
личните вещи на задържаните. Арестът разполага с общ санитарен възел с течаща
вода, ежедневно хигиенизиран и дезинфекциран. Извеждането до санитарния възел
се извършва покилийно по всяко време на денонощието. Мястото за престой на свеж
въздух се намира на четвъртия етаж в ареста и представлява помещение с два
прозореца с решетки за проветрение и достъп до естествена светлина, където
задържаните се раздвижват и разхождат по график по един час в рамките на
работния ден. Телефонните разговори се
осъществяват по време на престоя на мястото за свеж въздух. За осигуряване на
сигурността в ареста по време на разговорите на разстояние от задържаните са
ситуирани служители.
Фактическите си констатации съдът основал
на представени от ответника писмени доказателства, а именно: Справка с рег. №1132364, екз. 1/06.10.2020г.,
декларация за отказ от престой на открито от Д., дневник за проведени телефонни
разговори от задържани лица, дневници за извеждане и прибиране на задържаните
лица и тетрадка за извършена дератизация и дезинсекция в ареста. Изслушани са и
показанията на свидетеля Т. М. – лишен от свобода и Г. Г.– началник сектор
„Арести” в ОСИН-В. Търново. След съвкупната им преценка съдът приел за основателно
оплакването на Д., че не му е осигуряван престой на открито, за доказано
твърдението за липса на санитарен възел и течаща вода в спалните помещения, за
липсата на дневна светлина в килиите, за наличие на дървеници в килиите. За недоказано съдът намерил оплакването, че е нарушена тайната на
разговорите на Д. с адвокат.
От правна страна първата съдебна инстанция
е изложила мотиви, че разпоредбата на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС въвежда специална
отговорност на държавата за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани
под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат
на нарушения на чл. 3 от същия закон. С чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС въвежда забрана
осъдените и задържаните под стража да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко,
нечовешко или унизително отношение. Съгласно ал. 2 на цитираната разпоредба, за
нарушение на ал. 1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за
изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража,
изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление,
осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна
активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована
употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или
обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на
страх, незащитеност или малоценност.
При това като подвел установените по
делото факти към хипотезиса на ПН на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, съдът приел, че ищецът е бил
поставен в неблагоприятни битови и
санитарни условия на задържане, които са резултат от бездействието на
администрацията на следствения арест и нарушават забраната по чл.3 от ЗИНЗС.
Поради това, приел за настъпили сочените в ИМ неимуществените вреди в правната
сфера на ищеца, на основание въведената
с разпоредбата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС презумпция.
Настоящият тричленен състав установи, че
фактическите констатации на първата инстанция са подкрепени от събраните
доказателства и сподели правния извод за наличие на нарушение по смисъла на
чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, доколкото е доказано, че ищецът е бил задържан в
неблагоприятни за физическото и психическото му здраве условия, които
предполагат да е преживял описаните в ИМ страдания и да се е чувствал унизен,
незащитен и малоценен. Предвид това и от съображения за процесуална икономия
касационната инстанция, на основание чл. 221, ал. 2, изречение второ от АПК, препраща към мотивите
на първостепенния съд.
При касационната проверка АСВТ установи,
че обжалваното Решение е валиден съдебен акт, постановен от родово и местно
компетентния съд, в кръга на правораздавателната му власт. Съставени са
протоколи за о.с.з., същите както и самото Решение са подписани. Решението е и
допустимо, т.к. не се установи нарушение на диспозитивното начало на исковия
процес, нито наличие на процесуални пречки за постановяване на акт по
съществото на спора.
Касационната инстанция намери Решението на
първостепенния съд в осъдителната му част за постановено при изяснена
фактическа обстановка. Фактическите констатации на АСВТ са основани на годни
доказателства/писмени и гласни/, събрани и обсъдени по приложимия процесуален
ред. Всяка от страните е имала възможност адекватно ад участва в съдебното
следствие, да сочи и представя доказателства. Съдът е обсъдил в съвкупност
доказателствените източници. Изложил е мотиви за констатациите си по фактите и
правото. Обсъдил е всички наведени твърдения в ИМ. Съдът е приел за доказани
неблагоприятните усовия, при които е бил задържан ищецът въз основа на справки,
представени от самия ответник. При това е отчел, че не всички твърдения на
ищеца са доказани в пълен обем. Това важи за провеждането на разговори със
защитник или близки родственици. В тази връзка касационото оплакване за
допуснати съществени нарушения на съдопроизводствните правила при събиране и
обсъждане на доказателствата е неоснователно.
По отношение на конкретните оплаквания в
КЖ, извън вече обсъдените, настоящият състав на АСВТ прие следното:
Установи се от съдържанието на съдебното
решение, че първоинстанционният съд е направил квалификация на производството
по чл.203 и сл. АПК, вр. с чл.1, ал.1 от ЗОДОВ/вж. л.206 и чл.207-гръб от
делото/. Но това обстоятелство не представлява съществено процесуално нарушение
и не е повод за отмяна на Решението, доколкото в същото се съдържа и адекватната
правна квалификация на производството по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, вр. с чл.3,
ал.1 и ал.2 от ЗИНЗС./вж. л.208 в средата/. При това именно при разпределението
на доказателствената тежест по реда на специалния закон съдът е формирал
фактическите си констатации. Следва да се настои на това, че съгласно чл.8,
ал.3 от ЗОДОВ, същият не се прилага, а се прилага специалният закон -
разпоредбите от Част VII на Глава XVIII на ЗИНЗС, чл.284 и сл.
Споделен е изводът на първата инстанция,
че разходката в друго помещение в по-широко от килията пространство и при
по-добра вентилация не удовлетворява изискването на закона за престой на открито.
Право на това задържаното лице е имало съгласно чл.256, ал.1, т.1 от ЗИНЗС.
ЗИНЗС не съдържа легална дефиниция на този израз, но общоупотребимото
значение на думата „открито” означава
без покрив, без видима преграда или граница. Следователно касае се за място,
разположено непосредствено на свеж въздух, пряко контактуващо със слънчевите
лъчи, с достатъчна площ. За да може да се удовлетвори необходимостта на
физическото тяло от движение, свеж въздух и слънчеви лъчи, които индуцират
имунитета на човешкото тяло и профилактират психиката на задържаните лица, т.е.
става въпрос за хуманно отношение към задържаните лица. В тази връзка очевидно
е, че разходката в друго помещение с отворени прозорци не отговаря на тези
цели. Поради което представените доказателства, че Д. е отказвал в опр. дни
изрично да бъде извеждан на престой на открито, не освобождават ответника от
отговорност. А правомощието на гл. директор на ГДИН по чл.256, ал.4 от ЗИНЗС не
води до други изводи.
Настоящият съдебен сътав напълно споделя
правния извод на първата инстанция, че задържаният е следвало да има постоянен
достъп до санитарен възел и течаща вода. Новелата на чл.20, ал.3 от
ППЗИНЗС/доп. ДВ бр.14 от 2017г./ не следва да се тълкува в смисъл, че се отнася
само за арестите в затворите, а не за самостоятелно обособените арести. Това е
така, защото няма разумна, нито законова причина нормите забраняващи нечовешко
и унизително отношение към ЛС и задържаниет, в частта свързната с достъпа до
санитарен възел и течаща вода да се
различават в различните видове арести. Необходимостта от извеждането на
арестантите във всеки отделен случай до тоалетната и то само при обективна
възможност за това, несъобразена с физиологичните нужди на всеки арестант,
включително и на ищеца нарушава нормативното изискване. За нормално развитото
човешко съзнание и общо приети норми на поведение е унизително и нехуманно да
трябва да обявиш всеки път, че имаш нужда да ползваш тоалетна и да ти кажат да
почакаш, неясно колко и какво! И следва да подчертаем, че това не елемент от
законовото съдържание на режима на
задържането – ограничаване на свободата на придвижване.
И отново в този ред на мисли следва да
отбележим, че съдът не е игнорирал свидетелските показания, които сочат, че плътните
врати на килиите в ареста са били отваряни, с което е осигуряван свеж въздух и
допълнителна осветеност. Съдът всъщност е приел, че по този начин не е
обезпечено естествено проветряване и приток на дневна светлина, отговарящи на
изискванията на съответните стандарти за обществени сгради. Но това мероприятие
на администрацията не е от естетво да изключи отговорността на ГДИН, а е
отчетено всъщност при определяне на по-нисък размер на обезщетението.
Неправилно касационният жалбоподател счита
необоснован извода на съда за наличие на дървеници в ареста. Същият не е
основан само на доказателствата за често провеждана дезинсекция и
дератизация. Действително те сами по себе си не могат да свидетелстват за
наличието на дървениции ухапвания от тях,
а само за усилията на администраицята да държи под контрол популацията им.
Действително липсва медицинска документация в тази връзка. Но всъщност има
еднозначни свидетелски показания на св. Т. М., че Д. му е споделял, че е бил
нахапан от дървеници, а лекарката не му обърнала внимание/вж. л.202 от делото/.
Не се потвърди оплакването на ПП на ГДИН,
че в Решението липсват мотиви досежно оплакването за липса на достатъчно
жилищна площ. В решението изобщо не е обективираният извод за нарушение, основан
на нормата на чл.43, ал.4 от ЗИНЗС, която определя минимално 4 кв.м. жилищтна
площ на всеки задържан. Защото доказателствата в случая сочат, че Д. е бил
настанен с друг арестант в килия от 8 кв.м. Изрично е посочено на л.209-гръб,
абзац 2-ри в Решението, че съдът намира за неоснователни останалите оплаквания
на ищеца. А по-долу е посочил нарушение само на чл.43, ал.2 и ал.5 от ЗИНЗС, но
не на алинея четвърта от с.р. Всъщност, обективирането на неосигуряване на
минимална жилищтна площ в диспозитива на Решението, което не съответства на
изложените мотиви е по естеството си очевидна фактическа грешка, писмена
грешка, която може да се поправи по реда на чл.175 от АПК, но не от
касационната инстанция в това производство.
Не се потвърди оплакването на касатора, че
изводите на първата съдебна инстанция при определяне размера на обезщетението били
вътрешно противоречиви. Видно от
мотивите на Решението/вж. л.210/ съдът е взел предвид кумулативното въздействие
върху лицето на условията, при които е било задържано. Техния вид, интензитет и
продължителност, настъпили увреди или не. В този смисъл не е налице
противоречие в мотивите на Решението, а съвкупна преценка на доказателствата,
при което е напарвен категоричен извод, че не са налице основания за изключване
или намаляване на отговоронстта на ответника/вж. л.209-гръб долу/. Действително
първостепенният съд приема, че липсват данни за конкретно психическо или
физическо увреждане на здравето, задържаното лице да не е извеждан своеврменно до тоалетна и
баня, няма медицински данни да е нахапано от дървеници и са му осигурени
телефонни разговори. Но тези констатации не са основание съдът да не присъди
изобщо обезщетение на ищеца. Защото са доказани обстоятелства като липса на
престой на открито, липса на санитарен възел и течаща вода в килията, на дневна
светлина и свеж въздух в арестното помещение. Това са обстоятелства, които са
продължили непрекъснато почти 6 месеца/5м. и 17 дни/. Посочените като липсващи
увреди на физическото и психическо здраве и др. неудобства са отчетени от съда
при определяне на размера на обезщетението към неговия минимум. Споделено е
мнението на ПП на ответика по касация, че същото е занижено, с оглед
установените стандарти на ЕСПЧ, но при липсата на съответна КЖ настоящата
инстанция не може да го измени. А оплакването на ГДИН, че следва да бъде
намалено е неоправдано от фактическа и правна страна.
В заключение, касационната проверка
потвърди, че действително събраните доказателства сочат, че в следствения арест
за релеванттния период ищецът е пребивавал в неблагоприятни условия на
задържане, несвързани пряко със самото естество на мярката за неотклонение,
ограничаваща правото му на свободно придвижване. Част от тези неблагоприятни
условия са изрично посочени в чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС като нарушения на забраната за нечовешко
и унизително отношение, а другите са от категорията "подобни" по
смисъла на с. р., т. к. изброяването не е изчерпателно. Поради това тези
обстоятелства правилно са квалифицирани от съда като нарушения на забраната за
нечовешко и унизително отношение спрямо задъражното лице, визирана чл. 3 от ЗИНЗС и чл. 3 от КЗПЧОС. Правилно АСВТ преценил, че тяхното
кумулативно въздействие върху психиката на задържания е проява на унижение на
човешкото му достойнство, т. к. е надхвърлен минималният праг на сериозност на
ограниченията, свързани със самото задържане. Този извод на съда е съобразен с
приложението на чл. 285 от ЗИНЗС. Нормата на чл. 285, ал. 5, вр. ал. 2 от ЗИНЗС презюмира, че щом са доказани нарушенията
на забраната за нечовешко и унизително отношение/както в случая/, то
неимуществените вреди, посочени в ИМ/преживяното унижение, страх, отритнатост,
незащитеност, липса на желание за живот/ са настъпили и са в причинна връзка с
нарушението по чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС. Така например липсата на проветрение и
естествена светлина и др. посочени в ИМ, не са необходима част от изпълнение на
съдържанието на мярката "задържане под стража". В тази връзка
изводите на съда са съобразени с практиката на ЕСПЧ и в частност със
съображенията в § 198 на пилотното решение по делото Н. и други срещу България
(Жалби № 36925/10, 21487/12, 72893/12, 73196/12, 77718/12 и 9717/13), което
подчертава, че съгласно съдебната практика на Европейския съд по правата на
човека, всяко отношение, което не отговаря на изискванията на чл. 3 от
Конвенцията, трябва да се счита за причиняващо неимуществени вреди на
пострадалото лице. Следователно в конкретния случай са налице както нарушение
на закона и Конвенцията, така и претърпени от задържания неимуществени вреди. В
тази връзка настоящата инстанция намира, че Решението е обосновано с приетите
доказателства и решаващият правен извод съставлява правилно приложение на специалния
материален закон – ЗИНЗС.
В заключение настоящата инстанция не
намери основания за касиране на решението в осъдителната му част. Не се
оправдаха от фактическа и правна страна оплакванията в КЖ. Същата е
неоснователна. Подложеното на касационна проверка Решение в осъдителната му
част е валиден, допустим и правилен съдебен акт. Следва да бъде оставено в
сила.
При този изход на спора разноски не се
присъждат.
Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 1 от АПК, във връзка с чл. 285, ал. 1, изречение 2-ро от ЗИНЗС, съдът, в посочения
касационен състав
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 45/ 01.03.2021 г., постановено по АД № 476/2020г. по описа на
Административен съд Велико Търново, в
обжалвана част, с която на Г.Е.Д. е присъдено обезщетение в размер на
500,00 лева за причинени на задържания неимуществени вреди от нарушения по чл.3
от ЗИНЗС, по време на престоя му в Следствения арест на град В. Търново, за
периода от 07.06.2017г. до 24.11.2017г.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: