РЕШЕНИЕ
№ 892
гр. Пловдив, 23.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на
първи юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Величка П. Белева
Членове:Надежда Н. Дзивкова Рашкова
Виделина Ст. Куршумова
Стойчева
при участието на секретаря Елена П. Димова
като разгледа докладваното от Виделина Ст. Куршумова Стойчева Въззивно
гражданско дело № 20225300501285 по описа за 2022 година
Производство по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Р. Г. Г. /след допуснато изменение от
имената Р. Г. Д. на Р. Г. Г./, EГН: **********, с постоянен адрес: гр.*****,
чрез пълномощника си по делото адвокат Е.Т., против Решение №
260215/18.03.2022 г. постановено по гр.д.№ 5042/2020 г. по описа на ПРС, IV
гр.с., с което се ДОПУСКА СЪДЕБНА ДЕЛБА на следния недвижим имот:
самостоятелен обект в сграда с идентификатор № 56784.535.106.1.64 по КККР
на гр. *****, одобрени със Заповед № РД- 18-48/03.06.2009 г. на ИД на АГКК,
с адрес на имота: гр.*****, находящ се на етаж 13 в сграда с идентификатор
56784.535.106.1, разположена в поземлен имот с идентификатор
56784.535.106, с предназначение на самостоятелния обект: жилище,
апартамент; брой нива на обекта: 1, с площ: 106.27 кв.м., ведно с
прилежащите му: изба № 64, с площ 5.90 кв.м. и 1.832 % идеални части от
общите части на сградата, при съседни самостоятелни обекти в сградата: на
същия етаж: 56784.535.106.1.65, 56784.535.106.1.63; под обекта:
56784.535.106.1.58; над обекта: 56784.535.106.1.68, КОЯТО ДА СЕ
ИЗВЪРШИ МЕЖДУ: Т. СТ. АНГ., ЕГН ********** и Р. Г. Д., ЕГН
**********, ПРИ РАВНИ ДЕЛБЕНИ КВОТИ от по 1/2 идеална част.
Във въззивната жалба се излагат оплаквания, че първоинстанционното
решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено
1
нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано. Поддържа се
възражението за изтекла придобивна давност в периода от 27.02.2002 г. до
14.05.2020 г. Оспорват се мотивите на районния съд, че не може да се
направи извод за демонстрирана промяна в намерението за своене на имота и
се сочи, че съдът не е обсъдил събраните доказателства за упражняваното от
жалбоподателката владение. Поддържат се доводи, че от месец май 2000 г.
бившият съпруг на жалбоподателката е напуснал жилището и същото не е
ползвано от него. Жалбоподателката живеела непрекъснато и
необезпокоявано в жилището, извършвала ремонтни дейности без да иска
съгласието на бившия си съпруг. Последният се съобразявал с това, не
разполагал с ключ за имота, не го посещавал, до 2020 г. не претендирал
обезщетение за ползването му. Поддържа се, че изброените действия сочат
демонстриране от страна на жалбоподателката на поведение на изключителен
собственик. От 2000 г. когато съпругът напусна жилището същият не
предприел никакви действия, които да прекъснат започналата да тече в полза
на жалбоподателката придобивна давност. Повече от 20 години имотът се е
ползвал от жалбоподателката със знанието и без противопоставянето на
бившия й съпруг. Едва през 2020 г. бившият съпруг водил разговори да
ползва неговата част от имота. Именно отказът на жалбоподателката да
предостави исканото от бившия й съпруг, достигнал до неговото знание, се
сочи като демонстриране на своенето на имота. Това била и причината
бившият съпруг да прехвърли 1/2 ид.ч. от имота на сестра си. Заключава се,
че цялостното поведение на жалбоподателката спрямо бившия й съпруг
демонстрира явно намерение за своене. Поради това намира, че изводите на
районния съд не са съобразени с доказателствения материал по делото и със
съдебната практика, която цитира в жалбата. Моли да се отмени атакуваното
решение и да се присъдят направените разноски пред двете инстанции.
В срока по чл.263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемата страна Т. С. А., ЕГН **********, чрез пълномощника по делото
адвокат К.К., с който оспорва жалбата като неоснователна. Излага доводи, че
решението на районният съд е валидно, допустимо и правилно. Намира
доводите в жалбата за несъстоятелни като се позовава на факта, че
жалбоподателката е ползвала жилището въз основа на бракоразводното
решение и същото е останало в обикновена съсобственост. Поддържа се, че
от страна на жалбоподателката не са били налице действия за отричане на
владението. Позовава се на свидетелските показания по делото, от които се
прави извод, че жалбоподателката никога не е считала имотът за свой, както и
че извършваните ремонти са били дребни, текущи, което не обосновават
промяна в намерението за своене на чуждите идеални части. Посочва, че
жалбоподателката препращала писмата за дължими данъци за имота за
заплащането им от бившия съпруг. Поддържа, че в настоящия случай не е
налице отблъскване на владението. Посочва, че дори и да се приеме за
отблъскване на владението отказът на жалбоподателката за ползването на
имота от бившия съпруг, това е станало през януари 2020 г. Моли да се
2
потвърди обжалваното решение и да се присъдят разноските по делото в
размер на 1 800 лева с ДДС за заплатено адвокатско възнаграждение съгласно
представения договор за правна защита, акт за регистрация по ЗЗД, имейл и
фактура.
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, след като прецени събраните по
делото доказателства по реда на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК намира
следното:
Въззивната жалбата е подадена в срок, от надлежна страна с правен
интерес от обжалване и е процесуално допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на
случаите, когато се касае за нарушение на императивна материалноправна
норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция
и без да е било изрично направено оплакване за това с въззивната жалба
съгласно разрешението в т.1 от ТР 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Производството по настоящето дело е делбено във фазата по
допускането на делбата.
Пред първоинстанционния съд е подадена искова молба на осн.чл.34 от
ЗС от ищцата Т. С. А. против ответницата Р. Г. Г..
В исковата молба са изложени твърденя, че страните по делото са
съсобственици при квоти по 1/2 ид.ч. от недвижим имот, находящ се в
гр.****, представляващ: самостоятелен обект в сграда с идентификатор №
56784.535.106.1.64 по КККР на гр.*****, одобрени със Заповед № РД- 18-
48/03.06.2009 г. на ИД на АГКК, с адрес на имота: гр.*****, находящ се на
етаж 13 в сграда с идентификатор 56784.535.106.1, разположена в поземлен
имот с идентификатор 56784.535.106, с предназначение на самостоятелния
обект: жилище, апартамент; брой нива на обекта: 1, с площ: 106.27 кв.м.,
ведно с прилежащите му: изба № 64, с площ 5.90 кв.м. и 1.832 % идеални
части от общите части на сградата, при съседни самостоятелни обекти в
сградата: на същия етаж: 56784.535.106.1.65, 56784.535.106.1.63; под обекта:
56784.535.106.1.58; над обекта: 56784.535.106.1.68.
Ищцата твърди, че е придобила собствеността върху 1/2 ид.ч. от
гореописания имот от брат си Н. И. Д. по силата на договор за дарение,
обективиран в нотариален акт № ***** на Нотариус Т.. Собственик на
другата ½ идеална част от имота била на неговата бивша съпруга Р. Г. Д./ Р.
Г. Г./. Имотът бил придобит от Р. Г. Д./ Р. Г. Г./ и Н. И. Д. по време на брака
им в режим на съпружеска имуществена общност/СИО/ с договор за
продажба на държавен недвижим имот по реда на Наредба за държавните
имоти от 28.02.1995 г. Бракът между бившите съпрузи бил прекратен с
решение за развод от 11.01.2002 г., въз основа на което станали
съсобственици на имота при равни квоти. Посочва, че с ответницата не са
3
могли доброволно да уредят отношенията си по подялба на имота. По
изложените съображения ищцата моли съда, да постанови решение, с което
допусне съдебна делба между страните по делото, по отношение на описания
в исковата молба недвижим имот при квоти по 1/2 ид.ч. за всяка от страните.
С подадения отговор на исковата молба по реда на чл.131 ГПК
ответницата Р. Г. Г. е оспорила предявения иск като неоснователен и правото
на собственост на ищцата върху 1/2 ид.ч. от процесния недвижим имот.
Ответницата е изложила твърдения, че е придобила 1/2 ид.ч. от процесния
имот след прекратяването на гражданския й брак с Н. Д.. По отношение на
останалата 1/2 ид.ч. от имота е направила ВЪЗРАЖЕНИЕ ЗА ПРИДОБИВНА
ДАВНОСТ на дела на бившия си съпруг, на основание чл. 79, ал. 1 от ЗС, чрез
непрекъснато владение, продължило повече от 20 години, с начало на
придобивната давност от месец май 2000 г. - съгласно уточненията в с.з. от
01.02.2022 г. в първата инстанция. Ответницата е изложила твърдения, че
ползването на имота й е било предоставено с решението за прекратяване на
брака й с Н. Д. на 27.02.2002 г., който е напуснал жилището през месец май
2000 г. От тогава само тя владеела и еднолично упражнявала фактическата
власт върху процесния имот. Единствено тя заплащала таксите за общите
части на етажната собственост, извършвала ремонтни дейности в
апартамента, подменяла ел и ВиК инсталации, сменила ключа на входната
врата, осигуряващ достъп до имота. Бившият съпруг бил запознат с
извършеното от своя син. Същият след като напуснал семейното жилище се
устроил да живее в гр.*****. Преди няколко години проявил интерес към
имота като искането му за достъп до апартамента и ползване на една от
стаите било отхвърлено от ответницата, като отказът за предоставяне на
владение бил демонстриран категорично пред Д. Този отказ и владението на
целия апартамент от ответницата бил сведен до знанието на ищцата. Въз
основа на изложеното ответницата твърди, че е придобила по давност
претендираната от ищцата 1/2 ид. част от процесния имот преди сключването
на договора за дарение, с което е оспорила съсобствеността върху имота.
С постановеното по делото решение районният съд е приел за
безспорно установено, че процесният недвижим имот е придобит на
основание договор за покупко-продажба от 28.02.1995 г., сключена по реда на
Наредба за държавните имоти(отм.), по време на брака между ответницата и
Н. И. Д., който брак е прекратен с решение за развод по взаимно съгласие от
11.01.2002г., постановено по реда на чл. 99 от СК от 1985 г.(отм.). Прието е и
за безспорно, че ползването на процесния имот е предоставено на
ответницата, която считано от 27.02.2002 г. е упражнявала фактическата
власт върху имота, в който е живяла заедно със своя син. Също така е прието
за безспорно, че с договор за дарение от 06.02.2020 г. Н. И. Д. е прехвърлил
½ идеална част от правото на собственост върху жилището на ищцата Т. С.
А., която е и негова сестра.
За да уважи иска по чл.34 ЗС районният съд е приел за недоказано
възражението за придобивна давност по чл.79 ЗС от ответницата на
4
притежаваните 1/2 идеални части от бившия й съпруг, чиято собственост
последният е прехвърлил на ищцата с договора за дарение. Според районният
съд ответницата е държател, а не владелец по отношение на идеалните части
на имота, собственост на бившия съпруг, и от събраните по делото
доказателства не се обосновава извод да е демонстрирала промяна в
намерението за своене на имота спрямо своя бивш съпруг, респ. спрямо
приобретателя на имота.
При извършената служебна проверка на решението съобразно
правомощията си по чл.269, изр. първо от ГПК съдът намери, че
същото е валидно и допустимо, като при постановяването му не е било
допуснато нарушение на императивни материалноправни норми. Предвид
горното и на основание чл.269, изр.2 от ГПК следва да бъде проверена
правилността на решението, съобразно оплакванията в жалбата, като
въззивният съд се произнесе по правния спор между страните.
По отношение на възприетата от районния съд фактическа обстановка
следва да се посочи, че въззивният съд е обвързан от онези фактически
изводи, за които във въззивната жалба и отговора към нея липсват
оплаквания, т.е. настоящата инстанция не може да приеме за установена
различна фактическа обстановка без нарочни възражения в този смисъл от
страна на жалбоподателя и/или въззиваемата страна.
От фактическа страна по делото се установява и не се спори, че
ответницата Р. Г. Г. и Н. И. Д. са бивши съпрузи, чийто граждански прекратен
с Решение от 11.01.2002г., постановено по бр.д. № 678 по описа за 2001 г. на
РС - Пловдив, в сила от 27.02.2002г.
Не е спорно, че процесният недвижим имот е придобит в режим на
съпружеска имуществена общност по представения договор за продажба на
държавен недвижим имот по реда на Наредба за държавните имоти /отм./ от
28.02.1995 г. Установява се, че със споразумение, утвърдено с
бракоразводното решение по гр.д. № 678/2001г. ПРС, бившите съпрузи са
постигнали съгласие след прекратяването на брака процесното жилище да се
предостави за ползване от ответницата, както и същото да остане в
обикновена съсобственост между тях при равни дялове от по 1/2 ид.ч.
Следователно бездяловата съсобственост върху придобитото по време на
брака имущество се е трансформирала в обикновена съсобственост, при
равни дялове според разпоредбата на чл.28 СК, поради което всеки от
съпрузите се е легитимирал като съсобственик на имота при квота от 1/2 ид.ч.
По делото се установява, че с договор за дарение от 06.02.2020 г. Н. И.
Д. е прехвърлил на сестра си ищцата Т. С. А. собствеността на ½ идеална част
от процесния недвижим имот.
С оглед на изложеното спорът по делото се концентрира в
инвокираното от ответницата възражение за придобИ.ето на идеалните части
на бившия й съпруг Н. И. Д., като праводател на ищцата, по силата на
изтекла в нейна полза придобивна давност за период повече от 10 години.
5
Съгласно чл. 79, ал. 1 от ЗС, правото на собственост по давност върху
недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10
години. Владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която
владелецът държи лично или чрез другиго като своя (чл. 68 ЗС). В
разпоредбата на чл.69 от ЗС е регламентирана оборима презумпция, че
владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за
другиго. Презумпцията по чл. 69 ЗС намира приложение само когато по
естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от
момента на установяването си. След като основанието, на което е придобита
фактическата власт, признава правата на собственика, налице е не владение, а
държане, при което, за да се придобие по давност правото на собственост, е
необходимо да се предприемат едностранни действия, с които по явен и
недвусмислен начин да се демонстрира намерението да се придобие имота за
себе си, като тези действия следва да са доведени до знанието на собственика.
В противен случай презумпцията на чл. 69 ЗС следва да се счита за
опровергана и съответно не е налице владение като предпоставка за
придобИ.е по давност на чуждия имот в срока по чл. 79 ЗС. При такава
хипотеза, за да промени държанието във владение като предпоставка за
придобИ.е по давност на чужд имот, държателят трябва да демонстрира
промяна в намерението за своене на имота /interversio possessionis/, която да е
открито демонстрирана спрямо собственика, за да се обезпечи възможността
последният да предприеме действия за защита на правото си. Това е така, тъй
като общият принцип на справедливостта изключва скритостта на
придобивната давност, защото не могат да се черпят права от поведение по
време, когато засегнатият собственик няма възможност, поради неведение, да
се брани.
Посочените постановки намират приложение в отношенията между
съсобствениците като в Тълкувателно решение № 1/06.08.2012 г. на ОСГК на
ВКС, е прието, че независимо от какъв юридически факт произтича
съсобствеността, е възможно съсобственикът да превърне с едностранни
действия държането на чуждите части във владение, като докаже, че е
извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици
намерението да владее техните части за себе си. Съсобственикът, който
владее цялата вещ, е владелец на своите части и държател на частите на
другите съсобственици, и трябва да докаже, че е престанал да държи
идеалните части за другите и е започнал да ги държи за себе си с намерение
да ги придобие по давност. Действията, доказващи такова намерение, трябва
да показват по явен и недвусмислен начин, че се отрича владението на
останалия съсобственик, да бъдат манифестирани пред него и да се доведе до
знанието му. Във всички случаи обаче обстоятелствата, установяващи
преобръщане на владението, следва да бъдат доказани конкретно. Това
разрешение важи и когато основанието за упражняване на фактическата власт
е предоставяне ползването на семейното жилище след прекратяване на брака
и в този случай съпругът, който живее в семейното жилище, следва да
6
демонстрира явно и категорично по отношение на бившия си съпруг, че
променя намерението си и започва да владее за себе си.
С оглед на изложеното и доколкото по силата на споразумението,
утвърдено с бракоразводното решение по гр.д. № 678/2001г. ПРС, бившите
съпрузи са се легитимирали като съсобственици при равни права върху
процесния недвижим имот, се налага извод, че ответницата е била владелец на
своите части и държател на частите на бившия си съпруг. Следователно в
доказателствената тежест на ответницата, релевирала възражението за
придобивна давност по чл.79, ал.1 ЗС, е да установи, че е манифестирала
пред бившия си съпруг, като праводателя на ищцата, промяната в
намерението си да държи процесните идеални части за него и е започнал да
ги държи за себе си с намерение да ги придобие по давност.
За установяване на релевантните факти по почин на страните са
разпитани свидетелите И. Н. Д., А. Г. Г., С. Х. Т. и Н. И. Д..
В показанията си св. И. Н. Д. сочи, че е син ответницата и Н. И. Д., че
родителите му са разделени от 2001 г. и считано от тогава той и майка му са
останали да живеят в апартамента и продължават да живеят в него. Майка му
плащала разходите и данъците за имота, поддръжката, извършвала ремонтни
дейности. Баща му не е имал претенции и възражения, не разполагал с ключ
от апартамента. Майка му не се е консултирала с баща му по време на
ремонтните дейности. Баща му не посещавал имота, през 2002 г. или 2003 г.
заминал за гр.*****. Адресът на баща му бил на въпросния апартамент,
същият не си бил сменил адресната регистрация. Свидетелят предавал на
бащата си постъпвалите на адреса писма. От 2016 г. говорил с баща си за
апартамента и че ще му го препише. Удостоверява за среща между него, дядо
му и баща му през януари 2020 г., във връзка с възможността баща му да
ползва апартамента. Това искане било предадено на майка му, която
категорично отказала. Преди януари 2020 г. такива разговори по отношение
на апартамента не били водени.
В показанията си св. А. Г. Г. сочи, че е брат на ответницата, която живее
в процесното жилище от 94-95 г. и понастоящем продължава да живее в него.
До 2000 г. сестра му живяла в апартамента със съпруга си и детето, а след
това е останала да живее там със знанието на съпруга си и без неговото
противопоставяне. Посочва, че сестра му е извършвала ремонтни дейности по
апартамента - боядисвали, по тоалетната правили ремонти, полилеи, врати,
обичайни ремонти в домакинството. Посочва, че ремонтът в тоалетната е
правен миналата година.
От показанията на св. С. Х. Т. се установява, че е баща на ищцата.
Посочва, че след развода синът му Н. се е преместил да живее в гр.*****. От
както синът му се развел, същият не контактувал с ответницата, според
свидетеля по нейна вина. Знае от сина си Н., че пази своята част от
апартамента като подарък за сватбата на сина си И.. Посочва, че през
годините когато синът му живял в гр.***** е получавал много пъти
7
документи от Община ****, които са му изпращани от сина му И., за да
плаща данъци и задължения. Когато прехвърлили партидата се наложило
дъщеря му да плати всички задължения. Удостоверява за среща през 2020 г.
между него, сина си Н., внукът си И. и зет му, на която се е коментирал
варианта за осигуряването на стая за живеене на Н. в жилището, който
вариант бил отказан от сина му И..
Според показанията на Н. И. Д., същият е брат на ищцата, а ответницата
е негова съпруга. Посочва, че след развода е поддържал връзка със сина си, на
който обещал, че когато се зажени ще му прехвърли своя дял от апартамента.
Синът му И. му препращал данъчните задължения, за да ги заплаща. Не чувал
и не виждал бившата си съпруга след развода.
В производството е прието като доказателство приходна квитанция от
28.01.2020г. за заплатени данък за недвижимия имот и такса битови отпадъци
от 2001 г. до 2019 г. от Н. И. Д..
Приложена е покана за прекратяване на съсобствеността от ищцата
Т.А. до ответницата Р.Г. с предложени в нея варианти, представена по делото
от ответницата.
Настоящият съдебен състав на ПдОС намира, че от посочената
доказателствена съвкупност не се установяват действия на ответницата, от
които да се заключи, че е демонстрирала промяната в намерението си да
престане да държи идеалните части на бившия си съпруг за него и да започне
да ги държи за себе си с намерение да ги придобие по давност, за период
повече от 10 години за осъществяване на фактическия състав на разпоредбата
на чл.79, ал.1 ЗС.
За да обоснове възражението си за придобивна давност
жалбоподателката се позовава на обстоятелството, че бившият й съпруг е
напуснал семейното жилище през месец май 2000 г. Този факт не е спорен по
делото, но в случая същият не следва да бъде ценен, доколкото безспорно се
установява, че в последствие бившите съпрузи са установили
съсобствеността си върху придобитото по време на брака имущество със
споразумението по бракоразводното дело № 678/ 2001 г. на РС – Пловдив.
По делото не се установяват действия на ответницата, с които след
постановяването на бракоразводното решение да е манифестирала промяна в
намерението си да свои идеалните части на бившия си съпруг от имота за
себе си, които да са били доведени до неговото знание. Изнесените данни от
свидетелите са, че ответницата е заплащала разходи и данъци за имота,
разходи за поддръжка и ремонтни дейности. Сочените от брата на
ответницата ремонтни дейности са се изразявали в боядисване, ремонтни в
тоалетната, полилеи, врати, обичайни ремонти в домакинството. Настоящият
съдебен състав намира, че коментираните действия не обективират по
недвусмислен и явен начин манифестиране на промяна на намерението на
ответницата за преобръщането на владението, съответно завладяването на
идеалните части на бившия съпруг, за която същият да е узнал. В предвид
8
естеството на сочените действия по заплащане на разходите за поддръжка и
текущи ремонти на съсобствения имот, не може да се обоснове категоричен
извод за промяната на намерението и своенето на идеалните части на бившия
съпруг, доколкото и тази промяна следва да е демонстрирана явно и
недвусмислено. Следователно дори и Н. И. Д. да е знаел за извършените
разходи и ремонти, доколкото се касае за обичайни такива за съсобствената
вещ, не би могло да се приеме, че с тях недвусмислено е обективирано
намерението на ответницата да завладее неговите идеални части и че същите
са били възприети като такива от бившия й съпруг. По отношение
заплащането на данъци за имота следва да се отбележи, че задължението за
същите произтича от данъчното законодателство и няма правно значение в
отношенията между съсобствениците по повод на владението на имота от
друг съсобственик. За пълнота следва да се отбележи като недоказано
твърдението на ответницата за заплащането на данъците за имота, доколкото
се установява, че дължимите от бившия съпруг са заплатени от него с
платежно нареждане от 28.01.2020г.
По делото няма спор, че бившият съпруг не е посещавал процесния
имот, не е разполага с ключ от същия и не е имал искания за заплащане на
обезщетение. Това поведение на бившия съпруг само по себе си обаче не
обосновава извод за преобръщането на владението, доколкото определящо за
последното е обективирането на промяната в субективното намерение на
ответницата да свои частта на бившия си съпруг. Съсобственикът, като
владелец на своите идеални части и държател на идеалните части на другия
съсобственик, който претендира правото на собственост върху последните по
силата на придобивна давност, следва да установи както упражняване на
фактическа власт, така и намерение за своене на вещта, а не другият
съсобственикът да доказва, че е владял своите идеални части от имота за себе
си.
В аспекта на изложеното е неоснователно възражението в жалбата, че
бившият съпруг не е предприел действия за прекъсване започналата да тече
давност в ползва на жалбоподателката, доколкото с бракоразводното решение
е установена съсобствеността на бившите съпрузи и след това не се
установяват действия за преобръщането на държанието във владение от
страна на ответницата по отношение на притежаваните от бившия й съпруг
идеални части от имота. Така и обстоятелството, че повече от 20 години
имотът се е ползвал от жалбоподателката със знанието и без
противопоставянето на бившия й съпруг не обосновава преобръщането на
държането във владение, тъй като последното не следва да остане скрито, а
трябва да намери външна изява в предприемане на конкретни действия.
Такива действия не се установяват по настоящото дело, доколкото както вече
се каза, удостоверените от свидетелите не следва да се ценят като действия, с
които ответницата е манифистирала промяната в намерението си. Както се
приема в съдебната практика, за да се придобие по давност притежаваната от
другия съсобственик идеална част от имота е необходимо намерението за
9
своене да му бъде противопоставено по категоричен начин чрез действия,
които демонстрират отричане на неговите права върху съсобствената вещ -
отстраняване от имота, недопускане, оспорване на права.След като подобни
действия не се установяват по настоящото дело като настъпили преди повече
десет години, съобразно нормата на чл.79, ал.1 ЗС, за настоящия казус е
неприложима визираната в жалбата съдебна практика, която е постановена
при различна фактическа обстановка. За такива действия след да се счита
отказът на ответницата през 2020 г. да предостави на бившия си съпруг
достъп до имота, но доколкото от тези действия не е бил изтекъл
предвиденият в нормата на чл.79, ал.1 ЗС десетгодишен срок, същите не
обосновават придобИ.ето на имота по силата на давностно владение.
С оглед на изложеното неоснователни са възраженията против изводите
на районния съд, с които е отрекъл осъществяването на фактическия състав
на чл.79, ал.1 ЗС, които изводи се споделят от настоящата инстанция.
Изложеното обосновава неоснователността на въззивната жалба, която
следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение като правилно
и законосъобразно следва да бъде потвърдено.
При този изход на делото, основателно е искането на въззиваемата
страна за заплащане на разноските за въззивната инстанция.
Жалбоподателката е направила възражение по чл.78, ал.5 ГПК за
прекомерност, което се явява основателно. Претендираните разноски от
въззиваемата страна са в размер на 1 800 лева, представляващи заплатено
адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие с
включен ДДС. Съгласно чл.7, ал.4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, минималният размер
на адвокатското възнаграждение за настоящото производство възлиза в
размер на 600 лева. Въззивният съд намира, че делото не се отличава с правна
и фактическа сложност, поради което следва да се присъди минималният
размер на възнаграждението. На основание § 2а от ДР на Наредба № 1/
9.07.2004 г. и доколкото се представя Акт за регистрация по ЗЗДС на
пълномощника на въззиваемата страна, разноските за адвокатско
възнаграждение следва да се присъдят в размер на 720 лева с начислен ДДС.
По тези съображения, Пловдивският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260215 от 18.03.2022 г. постановено по
гр.д.№ 5042 по описа за 2020 г. на Районен съд - Пловдив, IV гр.с., с което се
ДОПУСКА СЪДЕБНА ДЕЛБА на следния недвижим имот: самостоятелен
обект в сграда с идентификатор № 56784.535.106.1.64 по КККР на гр. *****,
одобрени със Заповед № РД- 18-48/03.06.2009 г. на ИД на АГКК, с адрес на
имота: гр.*****, находящ се на етаж 13 в сграда с идентификатор
56784.535.106.1, разположена в поземлен имот с идентификатор
10
56784.535.106, с предназначение на самостоятелния обект: жилище,
апартамент; брой нива на обекта: 1, с площ: 106.27 кв.м., ведно с
прилежащите му: изба № 64, с площ 5.90 кв.м. и 1.832 % идеални части от
общите части на сградата, при съседни самостоятелни обекти в сградата: на
същия етаж: 56784.535.106.1.65, 56784.535.106.1.63; под обекта:
56784.535.106.1.58; над обекта: 56784.535.106.1.68, КОЯТО ДА СЕ
ИЗВЪРШИ МЕЖДУ: Т. С. А., ЕГН ********** и Р. Г. Г., ЕГН **********,
ПРИ РАВНИ ДЕЛБЕНИ КВОТИ от по 1/2 идеална част.
ОСЪЖДА Р. Г. Г., EГН: **********, с постоянен адрес: гр.*****, да
заплати на Т. С. А., ЕГН **********, с адрес: гр.*****, *****, сумата от 720
лв. (седемстотин и двадесет лева) - разноски за въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му
на страните - при наличие на предпоставките по чл. 280 ГПК, пред Върховния
касационен съд.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11