№ 465
гр. София , 19.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 5-ТИ ТЪРГОВСКИ в публично заседание
на двадесет и трети февруари, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Иво Димитров
Членове:Величка Борилова
Зорница Гладилова
при участието на секретаря Диана В. Аначкова
като разгледа докладваното от Иво Димитров Въззивно търговско дело №
20201001002452 по описа за 2020 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от ищеца Т. П. А., ЕГН:
********** срещу първоинстанционно решение № 923 от 02. 07. 2020 г.,
постановено от Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-16 състав по
т.д. № 296 по описа на съда за 2020 г. в частта му, с която са отхвърлени
предявеният от жалбоподателя срещу „ДИ ЕН КЕЙ МЕДИЯ ГРУП“ ООД,
ЕИК: ********* главен иск, квалифициран от първоинстанционния съд като
такъв с правно основание чл. 95, вр. чл. 95а, ал. 1, т. 2 от Закона за авторското
право и сродните му права /ЗАПСП/, за заплащането на обезщетение за
обезщетение за причинени имуществени и неимуществени вреди от
нарушение на авторското право на ищеца върху портретна снимка на М. С.,
известен с псевдонима Б. ***, публикувана на интернет страницата на
ответника https://bgmusic.tv/ по повод новина за настъпилата смърт на
заснетото лице, за разликата над 500 лева до пълният му, предявен размер от
2053,46 лева, ведно със законната лихва за забава от предявяване на исковата
1
молба – 10. 02. 2020 г. до окончателно погасяване на задължението, както и
акцесорният такъв с правно основание чл. 86, ал. 1 от Закона за задълженията
и договорите /ЗЗД/, за разликата над 28,33 лева до пълният му, предявен
размер от 72,60 лева, със законните последици по отношение на лихвите и
разноските в производството.
Във въззивната жалба се излагат подробни съображения за неправилност
на първоинстанционното решение в обжалваната му част, иска се отмяната
му в същата и постановяване на друго решение по съществото на спора, с
което предявените от жалбоподателя искове да бъдат уважени в цялост, със
законните последици, претендират се разноски за двете съдебни инстанции.
Ответникът по жалбата оспорва същата, претендира разноски за
въззивната инстанция.
Във въззивната инстанция не са събирани нови доказателства.
В осъдителната му част, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца
сумата 500 (петстотин) лева - обезщетение за причинени имуществени и
неимуществени вреди от нарушение на авторското право на ищеца, ведно със
законната лихва за забава от предявяване на исковата молба – 10. 02. 2020 г.
до окончателно погасяване на задължението, и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД -
сумата 28,33 лева (двадесет и осем лева и тридесет и три стотинки) –
обезщетение за забава върху главницата, дължимо за периода 21. 07. 2019 г. –
09. 02. 2020 г., първоинстанционното решение, като необжалвано от
ответника е влязло в сила.
Софийски апелативен съд, Търговско отделение, Пети състав, като
извърши проверка на редовността на въззивното производство, както и на
обжалваното първоинстанционно решение, при условията и в пределите,
установени в разпоредбата на чл. 269 от ГПК, съобразно която въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта - в
обжалваната му част, а по останалите въпроси той е ограничен от посоченото
в жалбата, намира следното:
Въззивната жалба, като подадена от надлежна страна, в
законоустановения срок и срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен
акт, е процесуално допустима.
2
Разгледана по същество, същата е неоснователна.
Първоинстанционното решение, като постановено от законен съдебен
състав, в изискващата се от закона писмена форма, в рамките на
дискреционните правораздавателни правомощия на съда и съобразено с
твърденията на ищеца в исковата му молба относно обстоятелствата, на които
се основава иска, и търсената с иска защита (чл. 127, ал. 1, т.т. 4 и 5 от ГПК), е
валидно и допустимо.
Доколкото при извършената от въззивния състав проверка на
първоинстанционното решение, при условията и в пределите, установени от
цитираната разпоредба на чл. 269 от ГПК, така както същите са разяснени с т.
1 от ТРОСГТКВКС № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., не се установява
неприлагане от страна на първоинстанционния съд, на императивни правни
норми, нито пък с оглед вида на делото – търговско, съдът е длъжен да следи
служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на
родените от брака ненавършили пълнолетие деца, то и при проверка
правилността на обжалваното първоинстанционно решение, настоящият
въззивен съд е ограничен от оплакванията в жалбата.
Преценено, съобразно релевираните от въззивника оплаквания в жалбата
му, първоинстанционното решение се явява и правилно по същество, поради
следното:
Доколкото в осъдителната му част първоинстанционното съдебно
решение, като необжалвано от ответника, е влязло в сила, съответно – със
сила на пресъдено нещо е потвърдено съществуването на заявеното за
съдебна защита, спорно субективно материално право на ищеца, с
правопораждащите го юридически факти, то и спорът между страните в
частта му, в която е пренесен пред въззивната съдебна инстанция, е само
относно размера на дължащото се на ищеца от страна на ответника,
обезщетение за нарушаването на това негово право и досежно същия,
процесен размер, въззивният състав намира следното:
Решаващите изводи на първоинстанционния съд в мотивите му в частта
им досежно размерът на дължащото се в случая от ответника, обезщетение за
3
процесното нарушаване на заявеното за съдебна защита, спорно субективно
материално гражданско право на ищеца, следва да бъдат споделени изцяло,
като законосъобразни, обосновани и правилни.
Неоснователно е оплакването във въззивната жалба, базирано на
твърдения за материална незаконосъобразност и необоснованост, на изводите
на съда за неприложимост по делото в установяване на твърденията на ищеца
относно размера на претендираното обезщетение, на представените от ищеца
извадки от калкулатор за лицензионно възнаграждение на, според ищеца
световния лидер в лицензирането на фотографии „***“. Както това съвсем
правилно е приел и първоинстанционният съд в решението си, същите са
изцяло неотносими към процесния случай, като базирани на данни за друга
държава, па била тя и съотносима като големина и пазарно развитие с
България по твърденията на ищеца /само по себе си това си и остават само
твърдения, които нямат каквато и да било доказателствена стойност по см. на
процесуалния закон/, за друг момент във времето, в отлика от процесния, в
който е установено да е извършено нарушението – предмет на
производството, за друг тип обект на авторско или сродно право /при
противостоенето на процесната фотография, публикувана заедно с
еднократно съобщение по конкретен повод в дигитален сайт, срещу
използване в статия в редакционен стил в уебсайт или блог, с право на
архивиране на изображението, при права съобразно първоначалното
използване за период от 5 г., в издателство на периодични издания, а
вписаният в ТР предмет на дейност на ответника по никакъв начин не сочи на
обратното/, и за също коренно различно нарушение от обективна страна,
доколкото визира период от време, докато в случая констатираното и прието
за доказано по задължителен начин и за настоящия съд нарушение, е
еднократно.
Поради изложеното липсва каквато и да било правна логика да се
възприемат твърденията на ищеца и жалбоподател, както по делото пред
първоинстанционния съд, така и в жалбата му, за приложимост на
представените материали /писмени доказателства само в широк смисъл, като
писмено обективиране на някаква информация на хартия/, в действителност
представляващи разпечатка от електронен документ, и в процесния случай,
като въобще възможно доказателство в уверение на твърденията му по
4
делото. Така приетото по никакъв начин не се променя от обстоятелството, че
ответникът не бил оспорил представените разпечатки, които представлявали
частен свидетелстващ документ, изходящ от трето лице, доколкото както
настоящият съд, така и първоинстанционният такъв ясно и еднозначно
поначало отричат възможността същите въобще да са годни в установяване
на твърденията на ищеца, за установяването на които са ангажирани,
включително от гледна точка на допустимост, и относимост.
Все поради изложеното е неоснователно оплакването в жалбата за
неправилно определяне на размера на пропуснатата полза на ищеца – поради
изложените вече съображения и тези на първоинстанционния съд, същата не е
установена от ищеца по делото, при условията на главно и пълно доказване в
претендираният от него конкретен размер, съответно - правилно е определена
от съда, съобразно действащите разпоредби на приложимия материален
закон.
Противно на изложеното в жалбата, определеният от
първоинстанционния съд размер на обезщетението е съобразен, както се
посочи и непосредствено по-горе в настоящите мотиви, с изискванията на
приложимия, специален материален закон. Въззивният съд принципно е
склонен да се съгласи с аргументите на жалбоподателя, на които се базира
оспорването от негова страна в жалбата му, на конкретната материална
квалификация на процесното нарушение от обективна страна, като
разкриващо белезите именно на излъчване по безжичен път, но доколкото,
както се посочи вече и по-горе в настоящите мотиви, в осъдителната му част
първоинстанционното решение е влязло в сила /с което със сила на пресъдено
нещо, по задължителен включително и за настоящия съд начин, са
установени правопораждащите спорното право елементи на фактическия
състав, обусловил възникването му/, същите аргументи са ирелевантни за
процесния във въззивното производство размер, а приетото за установено от
първоинстанционния съд от обективна страна, не подлежи на нова съдебна
преценка.
Изцяло неоснователни са оплакванията, базирани на претенция за
дължащо се обезщетение в минимален размер, но не като санкциониращо
приетото за установено по делото нарушение /неправомерно поведение/ на
5
ответника, в неговата конкретна, обективна проявна форма, в цялост и
пълнота, а като репариращо поотделно, било то и в минимален размер, но
именно с отделно обезщетение, всеки от възможните видове, претендирани от
ищеца да са претърпени вреди, съобразно чисто юридическото им деление на
имуществени и/или неимуществени – такава трактовка не намира подкрепа в
който и да било институт и/или която и да било разпоредба на действащия
обективен правов ред. Имуществените и неимуществените вреди безспорно
биха могли и биват установявани поотделно в претендираните им по
конкретно производство размери, но в случаите, като процесния, в които
същите не бъдат установени от ищеца, съобразно разпоредбите на
процесуалния закон, а по изложените по-горе съображения, въззивният състав
също счита, че не са установени от ищеца по делото в претендираните от него
размери и в настоящия случай, законът е ясен – обезщетение се определя за
всяко нарушение, а не за всеки отделен вид вреди, и в случая нарушението е
едно, поради което и от страна на първоинстанционния съд, материалният
закон е приложен правилно. Тълкуват се неясните норми, ясните се прилагат
според точния им смисъл /чл. 46 ЗНА/ и според въззивния съд в случая не е
налице каквато и да било неяснота в приложимия по делото материален
закон. Неоснователно е и неколкократното, и релевирано на различни места в
жалбата, оплакване за несъобразяване от страна на първоинстанционния съд
на възпиращото, и предупредително действие на обезщетението, напротив –
освен че същото е съобразено, това е ясно установимо и от мотивите към
обжалваното решение.
Не подлежат на нарочно репариране по реда на специалния ЗАПСП и в
рамките на определяното от него, също специално обезщетение за претърпени
вреди от конкретно нарушение на конкретно, защитавано по силата на
специалния закон, субективно материално право на ищеца – авторско или
сродно, направените извън производството разходи за извънсъдебно
уреждане на спора, в какъвто смисъл оплакванията в жалбата са
неоснователни. Имуществената отговорност на ответника за разноските в
производството може и бива ангажирана в резултат от собственото му
процесуално поведение, и вследствие ангажираността му по делото, която се
явява за него след инициирането на исковия процес от страна на ищеца, в
определена степен принудителна, задължителна, и тази задължителност,
6
императивност, е скрепена със средствата на държавната принуда.
Извънсъдебното поведение на ищеца обаче е предоставено изцяло на
неговите избор и воля относно това дали въобще, и ако да – как точно да
подхожда в опитите си да получи извънсъдебна реализация на правото, което
счита, че има, съответно - включително и относно това дали и какви средства
да разходва при това. Тези разходи не подлежат по задължителен начин на
възстановяване с оглед изхода на последвалия съдебен процес с предмет
същото право, евентуалното им репариране би следвало да се осъществява по
общите правила, а цитираните в жалбата източници, включително на
наднационалния правов ред, освен че са изтъквани за пръв път пред
въззивната инстанция, но са и неприложими, доколкото визират изрично
нормативно уредени, частни случаи на видове извънсъдебни действия,
съответно – разноските по извършването им, каквито в случая процесните не
са.
Всичко изложено дотук сочи на неоснователност на въззивната жалба, с
която настоящата въззивна инстанция е сезирана, поради което и
обжалваното с нея първоинстанционно решение, като валидно, допустимо и
правилно по същество, следва да бъде потвърдено в обжалваната му част, със
законните последици.
С оглед изхода на делото във въззивната инстанция и на основание чл.
272 от ГПК въззивният състав препраща към мотивите и на обжалваното
първоинстанционно решение.
При този изход на делото жалбоподателят няма право на разноски за
въззивната инстанция, а ответникът има право на такива, представляващи
адвокатско възнаграждение за защита пред въззивния съд в установения по
делото да са действително заплатени, размер.
По делото възражение за прекомерност на заплатеното от ответника в
производството и по жалбата адвокатско възнаграждение по см. на чл. 78, ал.
5 от ГПК, не е релевирано.
Воден от горното, Софийският апелативен съд, Търговско отделение,
Пети състав
7
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 923 от 02. 07. 2020 г., постановено от
Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-16 състав по т.д. № 296 по
описа на съда за 2020 г. в частта му, с която са отхвърлени предявените от
Т. П. А., ЕГН: ********** срещу „ДИ ЕН КЕЙ МЕДИЯ ГРУП“ ООД, ЕИК:
*********, главен иск с правно основание чл. 95, вр. чл. 95а, ал. 1, т. 2 от
Закона за авторското право и сродните му права, за заплащането на
обезщетение за причинени на Т. П. А., ЕГН: ********** имуществени и
неимуществени вреди от нарушение на авторското му право върху портретна
снимка на М. С., известен с псевдонима Б. ***, публикувана на интернет
страницата на ответника https://bgmusic.tv/ по повод новина за настъпилата
смърт на заснетото лице, за разликата над 500 лева до пълният му, предявен
размер от 2053,46 лева, ведно със законната лихва за забава от предявяване на
исковата молба – 10. 02. 2020 г. до окончателно погасяване на задължението,
както и акцесорният такъв с правно основание чл. 86, ал. 1 от Закона за
задълженията и договорите /ЗЗД/, за разликата над 28,33 лева до пълният му,
предявен размер от 72,60 лева.
ОСЪЖДА Т. П. А., ЕГН: ********** да заплати на „ДИ ЕН КЕЙ
МЕДИЯ ГРУП“ ООД, ЕИК: ********* сумата 500 лв. разноски за адвокатско
възнаграждение за защита пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8