Р
Е Ш Е Н И Е
№
Гр. София, 18.11.2019 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, IV “Д” въззивен състав, в
публичното заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА
КОРДОЛОВСКА
БИЛЯНА КОЕВА
при секретаря Екатерина
Калоянова, като разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр.дело № 16371 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 433851 от 20.06.2018
г., постановено по гр. дело № 23752/2017 г. по описа на СРС, І ГО, 124 състав
са отхвърлени предявените по реда на чл. 422 ГПК от "М." АД срещу
"К.И." ЕООД искове с правно основание чл.79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал.
1 ЗЗД, за признаване за установено, че ответното дружество дължи на ищцовото
следните суми: сума в размер на 343,50 лева - дължимо възнаграждение за извършване
на туристически услуги, ведно със законната лихва от 19.09.2016 г. до
окончателното плащане на вземането и сума в размер на 113,16 лв. - обезщетение
за забавено плащане за периода 01.05.2013 г. - 29.08.2016 г., за които е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по гр.д.№ 52818/2016 г. на СРС,
124 с-в.
Недоволен от решението, с което е
отхвърлен установителния иск при квалификацията на чл. 422 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД
вр. чл. 266 ЗЗД е останал ищецът „М.“ АД, който в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК го обжалва при твърдения, че решението е неправилно, необосновано и
незаконосъобразно. По-конкретно поддържа, че мотивите на съда не съответстват
на събраните по делото доказателства, като въпросната фактура е получена от
ответното дружество, включена е в справката декларация по ЗДДС за съответния
данъчен период и е ползван ДДС. Излага съображения, че съдът неправилно е
приел, че е налице противоречие между датата на сключване на неформалния
договор и датата посочена във фактурата, като момент от който се дължи плащане,
доколкото страните разполагат със свобода сами да договорят срока за плащане.
Искането към въззивната инстанция е да отмени решението и да уважи предявените
искове. Претендират се разноски.
Въззиваемата страна – "К.И."
ЕООД, оспорва жалбата по съображения изложени в депозирания по реда на чл. 263,
ал. 1 от ГПК писмен отговор. Поддържа, че ищецът не е представил доказателства,
че е собственик на "Парк Хотел Стара Загора", където са били
предоставени услугите. Излага подробни съображения, че фактурата не съдържа
задължителните реквизити по ЗДДС. Искането към въззивната инстанция е да остави
без уважение въззивната жалба и да потвърди първоинстанционното решение.
Съгласно чл. 269 от ГПК,
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението; по
допустимостта му само в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата. Както вече Върховният касационен съд многократно се е
произнасял (решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; №
95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по
гр. д. № 1645/09 г. на ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на
ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд
се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз
основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; проверява
законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността
само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд; относно
правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в
жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за
касиране на въззивното решение.
Предявените пред
първоинстанционният съд искове са установителни при правна квалификация чл.
422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 266, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86,
ал. 1 от ЗЗД за
установяване по отношение на ответника дължимостта на сумата от 343,50 лв.,
представляваща главница по фактура № ********** от 30.04.2013 г., която
удостоверява предоставени на ответника туристически услуги, ведно със законната
лихва за периода от 19.09.2016 г. до изплащане на вземането и лихва в размер на
113,16 лева за периода от 01.05.2013 г. до 29.08.2016 г., за които суми е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 11.10.2016
г. по ч.гр.д.№ 52818/2016 г. на СРС, 124 състав.
Производството се развива след
постъпване по реда на чл. 414, ал. 2 от ГПК на възражение от ответника против заповед
за изпълнение, издадена в полза на ищеца и предвид разпоредбата на чл. 415 вр.
чл. 422 от ГПК за ищеца е налице интерес от търсената защита и производството
се явява процесуално допустимо.
За да постанови обжалваното
решение, първоинстанционният съд е приел, че ищецът не е доказал при условията
на пълно и главно доказване наличието на валидно сключен между страните договор
за предоставяне на туристически услуги, изразяващи се в ресторантьорски услуги,
поради което е отхвърлил предявените искове.
Предвид предмета на спорното
материално право, в тежест на ищеца съобразно чл. 154, ал. 1 ГПК е било до
докаже три главни обстоятелства: 1) наличието на сключен между страните договор
за изработка, с който му е възложено предоставянето на туристически услуги за
определена уговорена цена, 2) фактическото изпълнение на същите услуги, и 3)
приемане на изработеното от ответника.
Договорът за предоставяне на
туристически услуги /конкретно ресторантьорството като вид туристическа дейност
по чл. 3, ал. 1, т. 3 от ЗТ/ е разновидност на договора за изработка, уреден в
чл. 258 и следв. от ЗЗД. В правната доктрина и съдебната практика няма спор, че
договорът за изработка е неформален и консенсуален договор, който се счита за
сключен в момента на постигане на съгласие относно присъщите на съдържанието му
съществени елементи - работата, която възложителят възлага, а изпълнителят
приема да изпълни, и възнаграждението, което възложителят ще заплати на
изпълнителя за извършената и приета работа. Писмената форма не е условие за действителност,
а само форма за доказване на договора за изработка.
Договорът е консенсуален, защото
страните по него са обвързани, щом постигнат съгласие по предмета. Двустранен
е, защото създава задължения и за двете страни: за едната - да изработи нещо,
за другата - да приеме изработеното и да го плати. Възмезден е, защото срещу
това, което изпълнителят ще изработи, другата страна дължи възнаграждението.
Основното задължение на
изпълнителя е да изпълни възложената му работа. Изпълнението на възложената работа
трябва да е съобразено с поръчката на възложителя - чл. 258 от ЗЗД, чл. 264,
ал. 1 от ЗЗД, чл. 265 от ЗЗД и чл. 266, ал. 1 от ЗЗД. Същевременно изпълнението
следва да е извършено по начин, че готовият резултат да е годен за обикновеното
или предвидено в договора предназначение - чл. 261, ал. 1 от ЗЗД.
Основното задължение на
възложителя е да приеме работата и да заплати уговореното възнаграждение /арг.
от чл. 264, ал. 1 от ЗЗД, съгласно който поръчващият е длъжен да приеме
извършената съгласно договора работа/. Приемането на работата, т. е. на
резултатът от изпълнението на договора за изработка, е право и задължение на
възложителя. Възложителят е длъжен да приеме работата, ако тя отговаря на
поръчката му.
В случая, ищецът твърди наличието
на сключен договор за предоставяне на туристически услуги - конкретно
ресторантьорство като вид туристическа дейност, в обект "Парк Хотел Стара
Загора" на обща стойност от 343,50 лева, за което била издадена фактура №
**********/30.04.2013 г. Като изпълнител във фактурата е посочено ищцовото
дружество, а като получател - ответното. Процесната фактура не е подписана от
представител на дружеството-получател. Основното релевирано в производството по
делото възражение е основано на оспорване съществуването на договорно правоотношение
по предоставяне на твърдените туристически услуги. По това спорно между
страните обстоятелство настоящият съдебен състав приема следното:
Съгласно трайната практика на
ВКС, обективирана в решение № 46/27.03.2008 г. по т. д. № 454/2008 г., решение
№ 96/26.11.2009 г. по т. д. № 380/2008 г., решение № 42/15.04.2010 г. по т. д.
№ 593/2009 г. и др., фактурата може да се приеме като доказателство за сключен
договор ако отразява съществените елементи от съдържанието на сделката - вид на
предоставената услуга, стойност, начин на плащане, имена на страните, респ. на
техните представители, време и място на сключване на договора. Според други
решения на ВКС, а именно - решение № 211/30.01.2012 г. по т.д. № 1120/2010 г.,
II ТО, решение № 109/07.09.2011 г. по т.д. № 465/2010 г., II ТО, решение №
92/07.09.2011 г. по т.д. № 478/2010 г., II ТО, решение № 30/08.04.2011 г. по
т.д. № 416/2010 г., I ТО, решение № 118/05.07.2011 г. по т.д. № 491/2010 г. на
II ТО, решение № 71/08.09.2014 г. по т.д. № 1598/2013 г. на II ТО, фактурите
отразяват възникналата между страните облигационна връзка и осчетоводяването им
от търговското дружество -ответник, включването им в дневника за
покупко-продажби по ДДС и ползването на данъчен кредит по тях по смисъла на
ЗДДС, представлява недвусмислено признание на задължението и доказва неговото
съществуване. Нещо повече, според приетото в решение № 42/2010 г. по т.д. №
539/2009 г. на II ТО, решение № 92/2011 г. по т.д. № 478/2010 г. на II ТО и
решение № 47/2013 г. по т.д. № 137/2012 г. на II ТО, дори да се счете, че
издадената фактура е неистинска /неавтентична/ или е останала неподписана за
"получател" от купувача по договора за търговска продажба, респ. от
възложителя по договор за изработка, тя може да послужи като доказателство за
възникване на отразените в нея задължения, ако съдържа реквизитите на
съществените елементи на конкретната сделка, отразена е счетоводно от двете
страни, както и е ползван данъчен кредит.
В решение № 211/2012 г. на ВКС по
т.д. № 1120/2010 г. на II ТО е посочено още, че само по себе си отсъствието на
изискуеми се от Закона за счетоводството реквизити във фактурата не е основание
за отричане на продажбеното правоотношение, тъй като поради неформалния
характер на продажбата, преценката за сключването на договора не следва да бъде
ограничавана само до съдържанието на същия този документ, а е необходимо да се
направи с оглед на всички доказателства по делото, вкл. и на тези, относно
предприети от страните действия, които при определени предпоставки могат да се
разглеждат като признания за съществуващата облигационна връзка, като
вписването на фактурата в дневниците за продажба и покупки на продавача и
купувача, отразяването на стойността й в справки-декларации и ползването на
данъчен кредит по нея, са обстоятелства несъмнено релевантни за възникването на
продажбеното правоотношение, по повод на което тя е била съставена. Същите тези
действия по отразяване на фактурата в счетоводството на ответното дружество,
включването й в дневника за покупко-продажби по ДДС и ползването на данъчен
кредит по същата, съответно превеждането на дължимия във връзка с продажбата
ДДС от купувача по сметка на продавача, представляват недвусмислено признание
на задължението и доказва неговото съществуване. Релевираните от ответника
възражения относно процесната фактура и конкретно несъответствието й с установените
в ЗСч. и ЗДДС реквизите са неотносими към предмета на спора. По тези
съображения в решение № 30/08.04.2011 г. на ВКС по т.д. № 416/2010 г., I ТО, е
прието, че включването на фактурите в регистрите по ЗДДС, отразяването им в
счетоводството на получателя чрез заверка на съответния счетоводен регистър и
приспадането на данъчен кредит по тях, представлява потвърждаване по смисъла на
чл. 301 от ТЗ от страна на купувача на действията на лицата, подписали без
представителна власт процесните фактури.
В разглеждания случай по делото е
представена процесната фактура с № фактура № **********/30.04.2013 г., която
обективира договор за предоставяне на туристическа услуга /ресторантьорство/
между страните. Документът съдържа пълна индивидуализация на спорното право -
основанието за възникването му са предоставени туристически услуги от ищеца по
възлагане на ответника, вида на услугите, цената и начина на плащане. Фактурата
не е подписана от представител на ответното дружество, посочено като получател
по същата. Съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза, което
преценено по реда на чл. 202 от ГПК следва да бъде кредитирано като обективно и
компетентно дадено, и неоспорено от страните, се установява, че процесната
фактура е осчетоводена в счетоводството на ответника по Сметка 401 – Доставчици
– партида „М.“ АД за сум в размер на 343,50 лева, по Сметка 45311 - начислен
данък за покупките, пълен кредит в размер на 57,25 лева и по Сметка 609 – Други
разходи за сума в размер на 286,25 лева. Същата фактура била включена в
справка-декларация за ДДС за м.03.2013 г., като ответното дружество е ползвало
данъчен кредит по тази фактура.
Съобразно гореизложеното,
действията по отразяване на фактурата в счетоводството на ответното дружество,
включването й в дневника за покупко-продажби по ДДС и ползването на данъчен
кредит по същата, представляват недвусмислено признание на задължението и
доказва неговото съществуване, като същевременно следва да се ценят и като
признание за извършване на описаните в нея услуги. С процесната фактура ищецът
е доказал сключването на договор за туристически услуги и тяхното ползване от
страна на ответника, поради което за последния е възникнало задължение за
плащане на уговорената цена.
Неотносими към предмета на спора
са релевираните от ответника обстоятелства дали посоченото във фактурата лице,
потребило услугата, е било служител на ответника към онзи момент и дали е бил
надлежно командирован. Ирелевантно е и обстоятеслтвото дали обектът, в който са предоставени
ресторантьорските услуги е собственост на ищеца, доколкото за предоставяне на
определена услуга не е необходимо доставчикът, респ. изпълнителят да е
собственик на обекта, в който последната е предоставена. Фактът на
осчетоводяване на фактурата недвусмислено сочи на признание на обективираното в
нея задължение, възникнало на посоченото в нея основание. Ирелевантно за
предмета на делото е и възражението за липса на доказателства за регистрация на
лицето, посочено във фактурата, в съответния регистър на хотела, който ищецът
следва да поддържа съгласно императивното изискване на чл. 116 от ЗТ. И това е
така, тъй като предмет на предоставените услуги е ресторантьорска услуга. В
закона липсва изискване за поддържане на регистри при предоставяне на този вид
туристическа услуга.
В обобщение следва да се посочи,
че отразените във фактурата данни, преценени във връзка с неоспореното
заключение на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, дават основание
да се приеме, че задължението на ответника за заплащане на цената на описаните
в процесната фактура услуги е признато от длъжника по недвусмислен начин.
Съвкупната преценка на доказателствата води до извод, че между страните е
възникнало правоотношение по договор за предоставяне на туристически услуги със
съдържание, отразено в представената фактура - ресторантьорски услуги, а
липсата на ангажирани от ответника доказателства за плащане на цената, води до
извод за основателност на предявения иск по чл. 266, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 79,
ал. 1 от ЗЗД.
С оглед изхода на делото по иска
с предмет главното парично задължение, основателна е и претенцията за заплащане
на акцесорното вземане за обезщетение за забавено изпълнение по чл. 86, ал. 1
от ЗЗД. В настоящия случай, ответникът е изпаднал в забава за плащане на
главницата, считано от датата, следваща датата на издаване на процесната
фактура, а именно 01.05.2013 г., като размерът на лихвата за забава за периода
от 01.05.2013 г. до 29.08.2016 г. е в размер на 113,16 лева.
Поради несъвпадение на правните
изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния, обжалваното решение
следва да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което да бъдат уважени
предявените искове.
По отношение на разноските:
При този изход на спора, в полза
на въззивника следва да се присъдят сторените по делото разноски в размер на 50
лева за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева
определено по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за
заплащането на правната помощ.
Предвид изхода на спора, в полза
на ищцовото дружество следва да се присъдят сторените в първоинстанционното
производство разноски в общ размер на 250 лева, от които, държавна такса в
размер на 50 лева, 200 лева възнаграждение за вещо лице.
Съгласно задължителните
разяснения по т. 12 от ТР № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, съдът, който разглежда
иска, предявен по чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 от ГПК, следва да се произнесе
за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като
съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските както в
исковото, така и в заповедното производство. В случая предявените искове са
уважени изцяло, поради което в полза на кредитора следва да се присъдят
направените в заповедното производство разноски в пълен размер от 325 лева, от
които 25 лева за държавна такса и 300 лева възнаграждение на юрисконсулт.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 433851 от 20.06.2018 г., постановено по гр.
дело № 23752/2017 г. по описа на СРС, І ГО, 124 състав И ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по реда на чл. 422,
ал. 1 от ГПК от "М." АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:*** срещу "К.И." ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес
на управление:*** иск с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 266, ал.
1 от ЗЗД, че в полза на ищеца съществува вземане срещу ответника за сумата от 343,50
лева, представляваща незаплатено възнаграждение за предоставени туристически
услуги, обективирани във фактура № **********/30.04.2013 г., ведно със
законната лихва от 19.09.2016 г. до окончателното изплащане на вземането.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по реда на чл. 422,
ал. 1 от ГПК от "М." АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:*** срещу "К.И." ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес
на управление:*** иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, че в полза на
ищеца съществува вземане срещу ответника за сумата от 113,16 лева,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната мораторна лихва за
периода от 01.05.2013 г. до 29.08.2016 г.
ОСЪЖДА "К.И." ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес
на управление:*** да заплати на "М." АД, ЕИК *******, със седалище и
адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 250 лева -
съдебни разноски за първоинстанционното производство, както и на основание чл.
273, вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК - сумата от 150 лева - съдебни разноски за
въззивното производство и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 325 лева
- съдебни разноски в заповедното производство по ч.гр.д. № 52818/2016 г. по
описа на СРС, ГО, 124 състав.
Решението не
подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.