№ 305
гр. София, 15.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Бистра Николова
Членове:Тодор Тодоров
Милен Василев
при участието на секретаря Красимира Г. Георгиева
като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно търговско дело №
20231001000263 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 25.01.2023 г. на ответника Република България,
представлявана от министъра на туризма, срещу решението от 21.12.2022 г. по т. д. № 2513/2021 г.
на Софийския градски съд, VІ-1 състав, в частта, с която жалбоподателят е осъден да заплати на
ищеца Г. Д. Г., действащ като ЕТ „Мистрал – Г. Г.“:
на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД сумата 42 132,85 лв. , представляваща разликата
между заплатения от ищеца годишен размер на задължението по договор № Т-РД-35-
6/22.05.2019 г. за отдаване под наем на морски плаж „Робинзон“, община Несебър, област
Бургас, и коригиран размер със заповед № Т-РД-16-377/17.12.2020 г., издадена от министъра
на туризма за годишен размер на задължението за 2020 г. по същия договор;
на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД сумата 17 900,86 лв. , представляваща част от платена
от ищеца на ответника наемна цена по договор № Т-РД-35-6/22.05.2019 г. за отдаване под
наем на морски плаж „Робинзон“, община Несебър, област Бургас, подлежаща на връщане,
поради прекратяване на договора за наем, и
на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 4 608,35 лв. – съдебни разноски.
В жалбата се твърди, че неправилно и необосновано СГС е приел, че е налице основание за
връщане на сумата 42 132,85 лв. Твърди се, че независимо от издадената заповед № Т-РД-16-
377/17.12.2020 г. по § 23, ал. 3 от ЗИДЗЗ (ДВ, бр. 44/13.05.2020 г.) не бил завършен фактическият
1
състав за намаление на наемната цена за 2020 г., тъй като не било сключено изискуемото
допълнително споразумение по § 23, ал. 4. Не било съобразено и, че § 23 нямал обратно действие,
поради което намаляването на наемната цена имало действие само занапред, като единственият
предвиден в § 23, ал. 3, изр. 2 ред за редуциране на вече платен наем за 2020 г. бил чрез
приспадане на получената разлика от наемната цена за 2021 г., а не и възстановяване на същата.
Това съответствало на законодателната воля, още повече, че законът бил приет при извънредни
обстоятелства и в тази част бил с еднократно действие, като дерогирал общите норми, приложими
към тези отношения. Неправилно било постановено и връщане на сумата 17 900,86 лв. поради
прекратяване на договора за наем. Поддържа се, че предплатената наемна цена за 2020 г. не
подлежала на връщане в съответната част за периода, след прекратяване на договора за наем на
осн. чл. 7.1.2 от договора, доколкото в същия не било уговорено подобно връщане.
Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да
отхвърли предявените искове. Претендира разноски, вкл. и юрисконсултско възнаграждение.
Въззиваемият Г. Д. Г., действащ като ЕТ „Мистрал – Г. Г.“ – ищец по исковете – чрез
процесуалния си представител оспорва жалбата като неоснователна и моли съда да я остави без
уважение, а обжалваното с нея решение – в сила, като правилно и законосъобразно. Претендира
разноски.
Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима. Разгледана по същество е
неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото
в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в тази му част. Същото е и
правилно, като въззивният състав споделя мотивите на обжалваното решение, поради което и на
осн. чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СГС. Във въззивната жалба по същество се повтарят
част от същите аргументи, които вече са били изтъкнати в първата инстанция, на които в
обжалваното решение е даден подробен отговор. Независимо от това следва да се добави и
следното:
1. Фактите по делото са безспорни и те са: 1) между страните е бил сключен процесният
договор № Т-РД-35-6/22.05.2019 г., с който ответникът е отдал под наем на ищеца обект –
изключителна държавна собственост, представляващ морски плаж „Робинзон“, община Несебър, с
обща площ от 18 766 кв. м., съставляващ имот с идентификатор 11538.13.81 по кадастралната
карта на гр. Свети Влас, срещу годишна наемна цена от 83 400 лв. с ДДС за първата година на
действието му /28.07.2019 г. – 27.07.2020 г./, която ищецът е заплатил на 13.05.2019 г., а за всяка
следваща година наемната цена се индексира съгласно Методика за определяне на минималния
размер на наемната цена за морските плажове по реда на чл. 8, ал. 2 и 3 ЗУЧК, приета с ПМС №
9/19.01.2015 г. (ДВ, бр. 7/27.01.2015 г., изм. и доп.); 2) уговорено е всяко следващо плащане на
годишната наемна цена да се извършва в срок до 15.02 на съответната година; 3) договорът е бил
сключен за срок от 5 години, но едно от основанията му за предсрочно прекратяване е при влизане
2
в сила на договор за концесия на морския плаж /т. 7.1.2/; 4) наемната цена за втората година от
действие на договора /28.07.2020 – 27.07.2021 г./ е в размер на 85 985,40 лв. с ДДС, като същата е
била заплатена от ищеца на ответника по банков път на 14.02.2020 г.; 5) със заповед № Т-РД-16-
377/17.12.2020 г. на министъра на туризма, издадена на осн. § 23, ал. 3 от ПЗР на ЗИДЗЗ (ДВ, бр.
44/13.05.2020 г.) е наредено намаляване на наемните цени, дължими за 2020 г. за отдадените под
наем морски плажове съгласно приложение № 1 и 2 на наемателите, които са спазили изискването
на § 23, ал. 1 и 2 от ЗИДЗЗ, като наемната цена по процесния договор е намалена от 85 985,40 лв.
на 43 852,55 лв.; 6) договорът е бил прекратен предсрочно на осн. т. 7.1.2 поради сключване на
договор за концесия, като с приемо-предавателен протокол от 1.03.2021 г. ищецът е предал на
ответника процесния обект; 7) със заявление с вх. № Т-26-М-144/21.06.2021 г. ищецът е поискал от
ответника чрез министъра на туризма да му бъде възстановена сумата 42 132,85 лв.,
представляваща разликата между заплатената наемна цена за 2020 г. и коригирания размер със
заповед № Т-РД-16-377/17.12.2020 г., както и да му бъде възстановена сумата 40 173,51 лв. от
заплатената наемна цена за втората година предвид предсрочното прекратяване на договора за
наем поради сключване на договор за концесия.
При тези факти са спорни правните им последици – дали те водят до възникване на
кондикционни вземания в полза на ищеца за връщане на исковите суми, по който въпрос
въззивният съд намира следното:
2. Тезата на ответника е, че независимо от постановеното на осн. § 23, ал. 2 и 3 от ПЗР на ЗИДЗЗ
(ДВ, бр. 44/13.05.2020 г.) намаление на наемната цена за 2020 г. по процесния договор, то той не
дължи възстановяване на надплатената разлика, тъй като: 1) не бил завършен фактическият състав
на намалението, доколкото не било сключено изискуемото допълнително споразумение по § 23, ал.
4; 2) § 23 нямал обратно действие, поради което намаляването на наемната цена имало действие
само занапред; 3) единственият предвиден в § 23, ал. 3, изр. 2 ред за редуциране на вече платен
наем за 2020 г. бил чрез приспадане на получената разлика от наемната цена за 2021 г., а не и
възстановяване на същата. Съдът не споделя тези доводи.
Систематичният анализ на отделните разпоредби на § 23 от ЗИДЗЗ недвусмислено сочи, че той
урежда едностранен отказ на държавата от част от полагащите й се концесионни или наемни
възнаграждения по действащи към този момент договори за концесия или наем на морски
плажове. Отказът е обусловен от определени условия, като държавната воля е изразена от
единствения законодателен орган в държавата чрез приет закон. По принцип право на всеки
правен субект е да се отказва от свое субективно право, ако може да се разпорежда с него, а
несъмнено правото на вземане е такова. В този смисъл суверенно право на държавата е да се
отказва и от свои вземания, а допустимостта на подобен отказ е несъмнена, още повече ако е
предвиден в изричен закон. Подобни законови разпоредби с нищо не накърняват правното
положение на други частноправни субекти, а напротив – то е в полза на длъжниците по тези
вземания.
Според настоящия съдебен състав тълкуването на посочените разпоредби сочи, че при
наличието на предвидените в § 23, ал. 1 и 2 материални предпоставки последиците на частичния
отказ на държавата, т.е. правото на намаление възниква за концесионера или наемателя ex lege, а
не е обусловено нито от издадената заповед по § 23, ал. 3, нито от сключеното допълнително
споразумение по § 23, ал. 4. Заповедта и/или допълнителното споразумение в тази хипотеза имат
само констативно /доказателствено/ значение спрямо предпоставките за намалението и конкретния
3
размер на същото по отношение на съответното договорно възнаграждение. Те нямат
конститутивно значение спрямо предвидената последица. Дори и при липса на издадена заповед
или сключено допълнително споразумение концесионерът или наемателят не дължи съответната
част от възнаграждението, ако материалните предпоставки на § 23 са налице. По тази причина
заповедта или допълнителното споразумение не са част от фактическия състав на тази правна
последица, поради което липсата на сключено подобно споразумение по реда на § 23, ал. 4 между
страните по настоящото дело е ирелевантна. Същевременно, издадената на осн. § 23, ал. 3 заповед
№ Т-РД-16-377/17.12.2020 г. на министъра на туризма доказва настъпването на предпоставките по
§ 23, ал. 1 и 2 спрямо дължимата за 2020 г. наемна цена по процесния договор, като установява и
размера на конкретното намаление чрез установяване на дължимото възнаграждение на 43 852,55
лв.
Именно защото § 23 от ЗИДЗЗ урежда частичен отказ на държавата от нейни възникнали
вземания не може да се говори за типично обратно действие на закона, тъй като по правило
отказът от права може да се извърши само след възникването на тези права – ако те не са
възникнали, то и отказът би бил безпредметен. Друг е въпросът, че дори и да се приеме, че се касае
за обратно действие на закона, то това е предвидено в изричните разпоредби на § 23, което
съответства и на изискването на чл. 14, ал. 1 ЗНА. Самият отказ води до погасяване на съответната
част от възникналите към този момент частни държавни вземания на това основание, като
заличава последиците на вече извършени плащания на същите вземания. По тази причина дори и
вземането да е вече заплатено от концесионера или наемателя, то съответната на отказа част от
възнаграждението се явява недължима поради отпаднало основание и подлежи на връщане от
държавата.
Противно на доводите на ответника от предвидената в § 23, ал. 3, изр. 2 ЗИДЗЗ възможност за
приспадане на надплатената част от концесионното възнаграждение, съответно от наемната цена
за 2021 г., не следва извод, че това е единственият възможен ред за възстановяване на
надплатеното. Касае се за допълнително предвидена законова възможност, обусловена от
наличието на дължимо за следваща година вземане по договора, но правно абсурдно би било да се
приеме, че при липса на подобно бъдещо държавно вземане недължимо платеното не подлежи на
връщане. Подобно тълкуване, освен че не следва и от буквалния законов текст, но и противоречи
на забраната за неоснователно обогатяване, която е основен правен принцип, а и на нормалната
стопанска логика и на справедливостта. Ето защо дори и при липсата на извършено по реда на §
23, ал. 3, изр. 2 ЗИДЗЗ приспадане от следващи възнаграждения по договора, правото на
концесионера или наемателя на възстановяване на намалената част от възнаграждението за 2020 г.
не отпада, а държавата следва да извърши реално връщане на надплатената част на осн. чл. 55, ал.
1 ЗЗД. В случая приспадане по реда на § 23, ал. 3, изр. 2 ЗИДЗЗ не може да се извърши, тъй като
липсва възникнало вземане за следващ период по процесния договор предвид предсрочното му
прекратяване.
Поради това искът за връщане на сумата 42 132,85 лв. се явява основателен.
3. Основателна е и другата искова претенция – за връщане на част от платената от ищеца наемна
цена за 2021 г., която той претендира поради предсрочното прекратяване на договора за наем. Този
иск е уважен от първоинстанционния съд до размера на 17 900,86 лв., като липсва жалба в
отхвърлителната част.
Както бе посочено по-горе, наемната цена за втората година от действие на процесния договор
4
/28.07.2020 – 27.07.2021 г./ съобразно условията му е била авансово заплатена от ищеца на
14.02.2020 г. Впоследствие договорът е бил прекратен на осн. т. 7.1.2 поради сключване на
договор за концесия с трето лице, като с приемо-предавателен протокол от 1.03.2021 г. ищецът е
предал на ответника процесния обект. Следователно, ищецът е бил лишен от ползването на наетия
обект в периода 1.03.2021 – 27.07.2021 г., въпреки че е заплатил наемна цена и за този период.
Независимо, че е уговорена глобално за целия 1-годишен период, то наемната цена е дължима за
всеки ден поотделно. По тази причина ако действието на договора бъде прекратено преди изтичане
на срока, за който е платена наемната цена /независимо от причината за прекратяване/, то
плащането, касаещо периода след прекратяването, се явява лишено от основание и подлежи на
връщане от наемодателя. Това следва от естеството на договора за наем и неговото продължително
изпълнение съобразно общия правен режим по чл. 228 и сл. от ЗЗД. Несъстоятелна е тезата на
ответника, че връщане не се дължало, тъй като в договора не било предвидено такова. Вярно е
обратното – връщането по принцип е дължимо според общия правен режим, доколкото в договора
страните не са уговорили друго, каквато уговорка липсва.
Ето защо заплатената за периода след прекратяването на договора наемна цена подлежи на
връщане от ответника. В жалбата липсва оплакване срещу размера на уважения иск, а и
въззивният съд не установи неправилност в тази част. При това положение искът е основателен до
уважения от СГС размер.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по
отношение на предявения иск въззивната жалба на ответника следва да бъде оставена без
уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение – потвърдено.
При този изход на спора на ищеца следва да се присъдят своевременно поисканите разноски за
въззивното производство в размер на 2 000 лв. – за заплатеното адвокатско възнаграждение по
представения договор за правна защита и съдействие от 22.03.2023 г. и банково извлечение от
29.03.2023 г. Неоснователно е възражението на ответника за прекомерност на възнаграждението,
доколкото същото е под минимума по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г., който според
материалния интерес за въззивното производство възлиза на 5 452,79 лв.
Така мотивиран Софийският апелативен съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 21.12.2022 г. по т. д. № 2513/2021 г. на Софийския градски
съд, VІ-1 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА Република България, представлявана от министъра на туризма, да заплати на Г.
Д. Г. с ЕГН – ********** , действащ като ЕТ „Мистрал – Г. Г.“ с ЕИК – *********, със
седалище и адрес на управление – гр. ***, ж.к. „***“, бл. **, вх. *, ет. *, ап. **, на осн. чл. 78, ал. 1
ГПК сумата 2 000 лв. – разноски за производството пред САС.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280
ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се изпрати на пълномощника на ищеца чрез профила му в ЕПЕП, а на
ответника – чрез ССЕВ.
5
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6