РЕШЕНИЕ
№
………..
гр. София, 27.07.2023 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 20-ти състав, в публично заседание на дванадесети юни две хиляди двадесет
и трета година в състав:
СЪДИЯ: АЛБЕНА БОТЕВА
при
секретаря Екатерина Тодорова, като разгледа гр. дело № 14340/2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Производството е образувано е по искова молба
с вх. № 306886/29.12.2020 г., предявена от И.В., роден на *** г., гражданин на Република Австрия, вписан в Регистър
БУЛСТАТ в Република България с ЕИК: ********, против В.В., роден на ***
г., гражданин на Република Австрия, вписан в Регистър БУЛСТАТ в Република
България с ЕИК: ********.
Ищецът
твърди, че с решение от 29.02.2012 г. по преписка 50 Fam 10/12к-6 на Окръжен
съд Фаворитен, Република Австрия, е бил прекратен гражданският брак, сключен на
30.07.1973 г. между В.В. и Р.В.– родители на И.В.. По същото дело, В.В. и Р.В.сключили
споразумение за уреждане на имуществените им отношение, според което семейното
жилище, находящо се в гр. Виена, Р.Австрия, остава за съпругата, а имота,
находящ се в Р.България, а именно - апартамент № 3, в гр. София, ул. **********остава
за съпруга В.В..
В
исковата молба се твърди, че впоследствие, бившите съпрузи променили договореното помежду си и със Споразумение от
29.09.2014 г. с нотариална заверка на подписите се съгласяват, Р.В.да е
едноличен собственик на апартамент № 3, в гр. София, ул. **********като заплати
стойността на имота в пълен размер на В.В.. Със същото споразумение било
постигнато съгласие, апартаментът в гр. Виена, Р.Австрия, да стане собственост
на сина на бившите съпрузи – ищецът И.В..
На
01.05.2015 г., Р.В.починала, като оставила за свой единствен наследник по закон
– ищецът И.В.. Предвид гражданството на Р.В.и нейното обичайно
местопребиваване, в Република Австрия било проведено наследствено производство,
по което с решение от 03.12.2015 г. било прието, че единствен наследник по
закон Р.В.е И.В..
Ищецът
твърди, че въпросният апартамент № 3 е бил придобит от Р.В.през 2005 г. – по
време на брака й с ответника, поради което и според българското право, имотът
бил придобит в условията на съпружеска имуществена общност (СИО).
Към
момента на смъртта на Р.В., споразуменията от 29.02.2012 г. и от 26.09.2014 г.
не били признати в Република България и не били вписани в българския Имотен
регистър, поради което и ищецът се легитимирал като собственик само на ½
ид.ч. от имота, за което бил съставен нотариален акт № 47, том І, рег. № 1026,
дело № 29/2016 г.
На
02.07.2020 г., обаче, по партидата на апартамента на ул. „Тунджа“ № 53, по
искане на ответника, била вписано споразумението от 29.02.2012 г., в резултат
на което в имотната партида като собственик на апартамента фигурирал В.В..
Ищецът
излага съображения, че със споразумението от 26.09.2014 г., бившите съпрузи са
преуредили имуществените си отношения, за което няма пречка, като се позовава и
на съдебната практика в този смисъл. На основание на споразумението от
26.09.2014 г., Р.В.е стана едноличен собственик на апартамента, а след нейната
смърт, той е преминал в наследство на единствения й наследник по закон – ищецът
И.В..
Евентуално,
в случай че се приеме, че поради формата си, споразумението от 26.09.2014 г. не
е произвело целения прехвърлителен ефект, то същото следвало да се разглежда
като предварителен договор по чл. 19 ЗЗД, който може да се обяви за окончателен
договор по съдебен ред.
Предвид
изложеното, ищецът моли да бъде постановено решение, с което да бъде установено
по отношение на ответника, че на основание споразумението от 26.09.2014 г. и
наследствено правоприемство, е собственик на АПАРТАМЕНТ № 3, находящ
се в гр. София, СО-район „Триадица“, ул. „*********2 (а по скица ет. 3),
съставляващ самостоятелен обект с идентификатор 68134.1001.676.1.3 по КККР,
одобрени със Заповед № РД-18-108/13.12.2015 г. на изп.директор на АГКК, при
съседни самостоятелни обекти с ид.: 68134.1001.676.1.4, 68134.1001.676.1.1, и
68134.1001.676.1.6, състоящ се от входно антре, тоалетна, баня, кухня с тераса,
дневна са трапезария, две спални с обща тераса, със застроена площ от 86.10
кв.м., при съседи по нотариален акт: север – калкан, изток – въздух над
двора-тераса над подземен гараж, юг – апартамент № 4, коридор към стълбищна
клетка и асансьор, запад – ул. „Удово“, заедно с 5.90 % ид.ч. от общите части
на сградата с идентификатор 68134.1001.676.1, равняващи се на 10.75 кв.м. и
съответните идеални части от правото на строеж върху УПИ с идентификатор
68134.1001.676, в който е построена сградата, съставляващ парцел І-1, кв. 380а
по плана на гр. София, местността „ГГЦ-Г-6-ІІ“, с площ от 328 кв.м., при
граници: ул. „Тунджа“, ул. „Удово“, УПИ ІІІ-2, и УПИ ІV ІІ-14.
Евентуално,
в случай че бъде отхвърлен искът по чл. 124, ал. 1 ГПК, на основание чл. 19,
ал. 3 ЗЗД, да бъде обявен за окончателен договор – нотариално заверено
споразумение от 26.09.2014 г
Ищецът претендира и направените по делото разноски.
В
срока по чл. 131 ГПК, ответникът В.В. е депозирал отговор на исковата молба.
Ответникът не оспорва, че е бил в граждански брак с Р.В., сключен на 30.07.1973
г., че гражданският брак е бил прекратен с решение от 29.02.2012 г. по преписка
50 Fam 10/12к-6 на Окръжен съд Фаворитен, Република Австрия, че са били сключени твърдените от ищеца
споразумения с посоченото в исковата
молба съдържание, че двамата с Р.В.са родители на ищеца И.В., че Р.В.е починала
на 01.05.2015 г. и че ищецът е неин единствен наследник по закон.
Ответникът
оспорва исковете с възражението, че са неоснователни. Оспорва твърденията в
исковата молба, че И.В. е собственик на имота.
Излага съображения, че споразумението с нотариална заверка на подписите
от 26.09.2014 г., по арг. от правилото на чл. 365, ал. 2 ЗЗД, няма
вещно-транслативен ефект, в който смисъл е и трайната съдебна практика. По
делото липсвали доказателства, прехвърлянето на процесния апартамент да е било
извършено с последващ акт, така както е било направено за имота, находящ се в
гр. Виена. Ответникът оспорва доводите на ищеца, че до надлежното
удостоверяване от българския съд, съдебната спогодба от 29.02.2012 г. не
поражда действие и ищецът наследява
½ от процесния апартамент, придобит в режим на СИО. Позовава се на чл.
33 от Регламент ЕО № 44/2001 г. и сочи,
че, в случай че решението за развод не е признато в България, по реда на чл.
621, ал. 1 ГПК, то ищецът би притежавал ¼ от процесния имот.
Относно
иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, ответникът заявява, че същият е недопустим,
евентуално – неоснователен. Релевира възражение за погасяване по давност на
правото на ищеца да предяви конститутивния иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, тъй като
от 26.09.2014 г. е изтекъл предвидения в чл. 114 ЗЗД петгодишен давностен срок.
Отделно от това, въпросното споразумение, не съдържало уговорки относно
съществени условия на окончателния договор, поради което и бил нищожен.
Ответникът
моли искът да бъде отхвърлен. Претендира направените по делото разноски.
В
срока по чл. 131 ГПК, ответникът е предявил насрещен иск, който е приет за
съвместно разглеждане в производството – с определение от 14.04.2021 г.
Ищецът
по насрещния иск твърди, че с влязло в сила на 09.02.2012 г. решение, постановено по гр.д. № 50 Fam
10/12к-7 на Окръжен съд Фаворитен, Република Австрия, е бил прекратен
гражданският брак, между В.В. и Р.В..
Със
съдебна спогодба, утвърдена по гр.д. № 50 Fam 10/12к-6 на Окръжен съд
Фаворитен, Република Австрия, бившите съпрузи уредили всички имуществени и
неимуществени отношения по повод прекратяването на брака им.
Съгласно
спогодбата, инкорпорирана в съдебното решение за прекратяване на брака, в дял
на В.В. бил възложен процесният апартамент № 3, който бил придобит от бившите
съпрузи през 2005 г. в условията на съпружеска имуществена общност.
Спогодбата
била вписана в Служба по вписвания – София с вх. р. № 67013, акт № 159, том VІ,
дело № 26784/2020 г.
Ищецът
по насрещния иск твърди, че с действията си по подаване на данъчна декларация и
снабдяване с констативен нотариален акт за процесния недвижим имот, И.В.
накърнява правото му на собственост върху целия имот.
Предвид
изложеното, В.В. моли, да бъде постановено решение, с което да бъде установено
по отношение на ответника по насрещния иск, че на основание съдебна спогодба, утвърдена по гр.д. №
50 Fam 10/12к-6 на Окръжен съд Фаворитен, Република Австрия, е собственик на
подробно описания АПАРТАМЕНТ № 3.
В
срока по чл. 131 ГПК, ответникът по насрещния иск е депозирал отговор на
исковата молба. И.В. оспорва иска с възражението, че е неоснователен. Сочи, че
правилата относно трансграничните съдебни решения за развод се съдържат в
Регламент (ЕО) № 2201/2003 относно компетентността, признаването и изпълнението
на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност,
а не в Регламент ЕО № 44/2001. Според
чл. 21 от Регламент (ЕО) № 2201/2003, ако разводът е постановен в
държава-членка на ЕС, той се признава автоматично във всяка държава-членка без
специални процесуални действия. Спрямо съдебната спогодба за имуществените
последици от развода, обаче, не се прилагал нито
реда за признаване в Регламент (ЕО) № 2201/2003, нито по Регламент ЕО № 44/2001, тъй като тези отношения изрично
били изключени от приложното им поле – съответно с чл. 8 и чл. 1, пар. 2, б.
„а“. Регламент № 1103/2016 за изпълнение на засилено сътрудничество в областта
на компетентността, приложимото право, признаването и изпълнението на решения
по въпроси, свързани с имуществения режим между съпрузи пък се прилагал считано
от 20.01.2019 г. Поради това, приложим в случая бил КМЧП.
Според
чл. 122 КМЧП, разпоредбите на кодекса се прилагали за признаването и
изпълнението на съдебни спогодби, ако в държавата, в която са сключени, те са
приравнени на съдебни решения. В конкретния случай, според австрийското право,
съдебните спогодби нямали правната сила на съдебни решения, но имали
изпълнителна сила, като съгласно пар. 1, т. 5 от австрийския Закон за изпълнителните
производства, съдебните спогодби представлявали изпълнителен титул. КМЧП
поставял допускането на изпълнителната сила на спогодба в зависимост от изричен
акт на Софийски градски съд, който бил
изключително компетентния орган.
С
оглед на изложеното, спогодбата за имуществените отношения по бракоразводното дело в Р. Австрия не била
надлежно призната и допусната до изпълнение на територията на Република
България, съобразно предвидения за това ред,
и следователно същата не произвела правните си последици, а допуснатото
вписване в СВп. било неправомерно и следвало да бъде заличено.
Ответникът
твърди, че австрийското право е приложимо към имуществените отношения на
бившите съпрузи. В.В. и Р.В.сключили граждански брак на 30.07.1973 г., когато и
двамата били български граждани. Впоследствие се установили в Р. Австрия, като
през 1998 г. и двамата придобили австрийско гражданство и се освободили от
българското си гражданство. На 18.01.2005 г., Р.В.закупила процесния апартамент
в гр. София, като в нотариалния акт, в общината в Р.България и в Спогодбата от
29.02.2012 г., тя била посочена като единствен собственик. Към момента на
придобиване на апартамента, бил в сила Семейния кодекс от 1985 г. (отм.), чл.
133, ал. 2 (ред. от 1992 г.) предвиждал, че личните и имуществените отношения
между съпрузи чужденци с еднакво гражданство, ако се осъществяват на българска
територия, се уреждат според отечествения им закон. Следователно относно
придобития от Р.В.апартамент в гр. София се прилагало австрийското право, а
пар. 1237 от австрийския Общ граждански кодекс предвиждал, че при липса на
специално споразумение, всичко придобито по време на брака е лична собственост
на съпруга, който го е придобил.
Относно
правото, приложимо към имуществените отношения между съпрузите след
прекратяване на брака, ответникът твърди, че приложимо е австрийското
законодателство, като правото на последното общо местоживеене на съпрузите.
Постигната
през 2012 г. спогодба по бракоразводното дело била по § 55а от Закона за брака,
като този вид споразумения били уредени като спогодби съгласно § 1380 от Гражданския
кодекс на Австрия. Ответникът излага съображения, че страните са могли да
прекратят или променят сключеното споразумение – както са направили със
Споразумението от 2014 г. Спогодбата от 2014 г. нямала за цел прехвърляне
правото на собственост срещу определена цена и не била действие на
разпореждане, за което законът да установявал изискване за нотариална форма за
действителност по смисъла на чл. 18 ЗЗД.
Ответникът
оспорва възражението за погасяване на правото по чл. 19, ал. 3 ЗЗД поради
изтекла давност и излага съображения, че е действал добросъвестно.
В
последното съдебно заседание процесуалния представител на В.В. е направил
искане за отмяна на нотариалния акт, с който И.В. е признат за собственик на
½ идеална част от процесния апартамент.
Съдът
приема за установено следното от фактическа
страна:
Страните не спорят, че на
30.07.1973 г.
В.В. и Р.В.са сключили
граждански брак в гр. София, България (този факт е отделен, като безспорен с определението
от 10.10.2021 г. (л.
164), а и се
установява от решението на Окръжния съд Фаворитен, Р. Австрия (л. 49-50).
Не се спори също, че съпрузите
са придобили австрийско гражданство през 1998 г. и че са се отказали от своето
българско гражданство. Това обстоятелство се потвърждава и от приетия по делото
нотариален акт от 2005 г., в който Р.В.е посочена само като австрийска
гражданка (л. 9).
На 18.01.2005 г. Р.В.е закупила
апартамент № 3, находящ се в гр. София, СО-район „Триадица“, ул. **********състоящ
се от входно антре, тоалетна, баня, кухня с тераса, дневна са трапезария, две
спални с обща тераса, със застроена площ от 86.10 кв.м., при съседи по
нотариален акт: север – калкан, изток – въздух над двора-тераса над подземен
гараж, юг – апартамент № 4, коридор към стълбищна клетка и асансьор, запад –
ул. „Удово“, заедно с 5.90 % ид.ч. от общите части на сградата (нотариалния
акт, л. 9). Видно от приетата по делото схема (л. 29) този апартамент
представлява самостоятелен обект с идентификатор 68134.1001.676.1.3 по КККР, одобрени със
Заповед № РД-18-108/13.12.2015 г. на изп.директор на АГКК.
С решение от 29.02.2012 г. по
преписка 50 Fam 10/12к-6 на Окръжен съд Фаворитен, Република Австрия,
гражданският брак между Р.В.и В.В. е бил прекратен. Това обстоятелство също е
отделено като безспорно и ненуждаещо се от доказване в отношенията между
страните (с определението от 10.10.2021 г., л. 164), а и се потвърждава и от
приетото решение на съда (л. 49-51). Видно от последното е, че страните са поискали
разтрогване на брака по взаимно съгласие. На съдебно заседание от 29.02.2012 г.
страните са сключили спогодба (л. 10-16 и л. 52-62). С нея съпругата Р.В.е
заявила, че прехвърля в собственост на съпруга си В.В., принадлежащия ѝ
недвижим имот в гр. София, ул. Тунджа № *******със застроена площ от 86,10
кв.м., който е придобила с нотариален акт от 2005 г. Със спогодбата съпругът е
заявил съгласието си да приеме собствеността върху имота (б. Б от р. III от
спогодбата, л. 11 и л. 55). Със спогодбата Р.В.е декларирала съгласието си В.В.
да придобие собствеността върху апартамента в гр. София без никакви
допълнителни действия и се е задължила да подаде всички останали необходими
декларации за вписване на правото на собственост върху посочения имот на
съпруга в Имотния регистър в Р. България.
На 26.09.2014 г., Р.В.и
страните по делото – И. и В. В. са сключили споразумение (л. 17-20). В т. 4 от
същото В.В. е заявил, че Р.В.му е изплатила в пълен размер стойността на имота
в гр. София, ул. *****. Поради това В.В. се отказва от правото си, посочено в
спогодбата от 2012 г. да придобие собствеността върху този имот. Страните са
посочили, че считат за невалидна разпоредбата в споразумението от 2012 г., с
която се прехвърля собствеността върху апартамента в гр. София и съответно Р.В.запазва
еднолична собственост върху този имот.
На следващо място, не е спорно,
а се потвърждава и от приетите по делото писмени доказателства (акт за смърт,
л. 21; наследствено производство, л. 22-24), че Р.В.е починала на 01.05.2015
г., както и че ищецът И.В. е единствен неин наследник по закон. Не се спори и,
че ищецът и ответникът са син и баща.
На 02.03.2016 г. е бил съставен нотариален акт (л. 25), с който И.В. е бил признат за
собственик на ½ идеална част от апартамента в гр. София.
На 02.07.2020 г. в имотния регистър като
изключителен собственик на апартамента е вписан В.В. (видно от справката, л. 26).
Други, относими към предмета на доказване,
доказателства не са приети по делото.
При така установената фактическа обстановка, съдът
приема от правна страна следното:
Предявен е от И.В.
положителен установителен иск за собственост с правна квалификация чл.
124, ал. 1 ГПК, съединен в условията на евентуалност с иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД.
Предмет на разглеждане по делото е и предявения от В.В.
насрещен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК.
По иска по чл.
124 ,ал. 1 ГПК, предявен от И.В.:
Основателността на предявения установителен иск се
обуславя от съществуването на абсолютно субективно право на собственост,
породено за ищеца, което има за материален обект –процесния недвижим имот. В
тежест на ищеца е да докаже, че притежава правото на собственост върху описания
недвижим имот на соченото придобивно основание – Споразумение от 29.09.2014 г.
с нотариална заверка на подписите, с което се В.В. и Р.В.са се съгласили, че Р.В.е
едноличен собственик на апартамент № 3, в гр. София, ул. **********и
наследствено правоприемство. В тежест на ответника е да докаже релевираните
правоизключващи възражения за придобито право на собственост върху имота.
По делото се установи, че на 18.01.2005 г. - по
време на брака, сключен между В. и Р. В., последната е придобила процесния
недвижим имот. Установи се, че в договора за покупко-продажба като купувач
фигурира единствено Р.В.. Към тази дата и двамата съпрузи са били австрийски
граждани.
Към момента на сделката в сила е била нормата на чл.
133, ал. 2 от СК от 1985 г., съгласно която личните и имуществените отношения
между съпрузи чужденци с еднакво гражданство, ако се осъществяват на българска
територия, се уреждат според отечествения им закон. Идентична е и последващата
регламентация с нормата на чл. 79, ал. 3, вр. с ал. 1 от КМЧП. Така приложим
към имуществените отношения към съпрузите, съгласно приложимата разпоредба, е
австрийският закон.
Съгласно пар. 1237 от Австрийския Общ граждански кодекс
(л. 216), ако съпрузите не са сключили
специално споразумение за използването на имуществото си, всеки от съпрузите
запазва предишното си право на собственост, а по отношение на това, което всяка
страна придобие по време на брака по какъвто и да е начин, другият няма право,
докато трае бракът.
По делото няма твърдения, нито доказателства,
бившите съпрузи да са сключили споразумение, уреждащо имуществените им
отношения. Поради това, съдът приема, че такова не е имало. Ето защо със
сключването на договора единствено Р.В.е станала собственик на апартамента в
гр. София.
На следващо място се установи, че бракът между
съпрузите е бил прекратен. Те са уредили имуществените си отношения със
спогодба, одобрена от съда. С нея Р.В.е прехвърлила собствеността върху
апартамента на бившия си съпруг, който е приел това прехвърляне. При наличието
на международен елемент (двама австрийски граждани със споразумение за развод
уреждат право на собственост върху имот в България) следва да се определи приложимото
право, което регулира отношенията между страните.
По отношение на имуществените отношения, произтичащи
от прекратения брак между бившите съпрузи, не се установи наличието на
международен акт, който да регулира тази материя.
Съществуват две международни конвенции на Хагската
конференция по международно частно право: Конвенцията от 17 юли 1905 г. относно
стълкновението на закони, отнасящи се до последиците на брака върху правата и
задълженията на съпрузите в личните им отношения и върху имуществото им и
Конвенцията от 14 март 1978 г. относно приложимото право по отношение на
имуществения режим между съпрузи. Тези две конвенции обаче не са ратифицирани
от Република България.
По този въпрос не се прилага и Регламент (ЕС) №
1215/2012 (заменил Регламент (ЕО) № 44/2001) на Съвета, тъй като имуществените
права, произтичащи от брачни правоотношения, са изрично изключени от обхвата му
(съгласно чл. 1, т. 2, б. „а“, регламентът
не се прилага по отношение на:
гражданското състояние, правоспособността и дееспособността на физически
лица, имуществени права, произтичащи от брачни правоотношения или от
отношения, които съгласно приложимото към тях право имат последици, сходни на
тези, произтичащи от брак;). В този смисъл е и Определение № 27 от
21.01.2012 г. по ч. гр. д. № 603/2011 г., г. к., І г. о. на ВКС, в което се
приема, че „Изключението на чл. 1, т. 2, б. "а" е само по отношение
на делата за имуществени права, произтичащи от брачни правоотношения - т.е.
исковете по чл. 21, ал. 4 от СК, чл. 24, ал. 4 от СК, чл. 29, ал. 3 от СК, чл.
30 от СК.“
Не е приложим и Регламент (ЕО) № 2201/2003 на съвета
от 27 ноември 2003 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на
съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, с
който се отменя Регламент (ЕО) № 1347/2000. Имуществените отношения между
съпрузите не са включени в обхвата на този регламент. Нещо повече, изрично е
отбелязано в преамбюла, че тези отношения не са предмет на регулиране с този
акт („По отношение на решенията за развод,
законната раздяла на съпрузите или обявяването на брака за нищожен, настоящият
регламент се отнася само до разтрогването на родителските връзки и не трябва да
се занимава с въпросите за основанията за развода, имуществените последици на
брака или други допълнителни въпроси“).
Към настоящия момент е приет Регламент (ЕС)
2016/1103 на Съвета от 24 юни 2016 година за изпълнение на засиленото
сътрудничество в областта на компетентността, приложимото право, признаването и
изпълнението на решения по въпроси, свързани с имуществения режим между
съпрузи. Съгласно параграф 13 от преамбюла на Регламент (ЕС) 2016/1103, „Настоящият регламент следва да е
задължителен в своята цялост и да се прилага пряко само в държавите членки,
които участват в засилено сътрудничество в областта на компетентността,
приложимото право, признаването и изпълнението на решения относно имуществения
режим на международните двойки, обхващащо както въпроси, свързани с
имуществения режим между съпрузи, така и въпроси, свързани с имуществените
последици на регистрираните партньорства, по силата на Решение (ЕС) 2016/954
или по силата на решение, прието в съответствие с член 331, параграф 1, втора
или трета алинея от ДФЕС.“.
Австрия и Република България са измежду държавите
членки, на които с Решение (ЕС) 2016/954 е разрешено да установят засилено
сътрудничество помежду си в областта на компетентността, приложимото право,
признаването и изпълнението на решения относно имуществения режим на
международните двойки, обхващащо както имуществения режим между съпрузи, така и
имуществените последици на регистрираните партньорства.
По отношение на правото, приложимо към имуществените
отношения между съпрузите, съгласно чл. 69 от регламента, той се прилага само
за съпрузите, сключили брак или определили приложимото право към режима на
имуществените си отношения след 29 януари 2019 г.
Така при липсата на приложим акт на международното
частно право, отговорът на въпроса кой е приложимия материален закон, уреждащ
отношенията между бившите съпрузи при сключването на споразумението, с което са
направили изявления за разпореждане с техни имуществени права, следва да се
намери в Кодекса за международното частно право.
В случая следва да се съобрази, че спорът между
страните в настоящото производство има вещноправен характер. За решаването му
следва да се преценят правните последици на сключеното и одобрено от съда в
Австрия споразумение за прекратяване на брака между Р. и В. В., с което Р. е
заявила, че прехвърля собствеността върху притежавания от нея апартамент в гр.
София. Въпросът по-конкретно е дали споразумението е породило
вещно-прехвърлително действие. Поради това меродавният критерий за определяне
на приложимото материално право, съгласно чл. 65 КМЧП, е местонахождението на
недвижимия имот.
Съгласно цитираната разпоредба : придобиването и
прекратяването на вещни права и на владение се уреждат от правото на държавата
по местонахождението на вещта по време на извършване на действието или
настъпване на обстоятелството, които обуславят придобиването или
прекратяването. Затова, дали споразумението одобрено от съда в Австрия е
породило последици относно прехвърлянето на право на собственост върху
апартамента в гр. София, следва да се прецени при съобразяване с приложимия
български закон.
Съгласно чл. 51 от СК при развод по взаимно съгласие
съпрузите представят споразумение, с което те могат да се споразумеят и по
други последици на развода, извън местоживеенето на децата, упражняването на
родителските права, личните отношения и издръжката на децата, както и относно
ползването на семейното жилище, издръжката между съпрузите и фамилното име.
От дадените разяснения при приемането на
Тълкувателно решение № 3 от 29.11.2018 г. по тълк. д. № 3/2015 г., ОСГК на ВКС
следва, че споразумението, което съпрузите представят пред бракоразводния съд,
е с договорен характер. Разнородният характер на въпросите, които задължително
съпрузите следва да уредят в брачния процес, предопределя различната правна
природа на отделните негови части.
В частта относно имуществените отношения между
съпрузите споразумението е насочено към доброволно уреждане на имуществените
последици от развода с цел да се избегнат възможни бъдещи спорове по повод
собствеността върху придобитото през време на брака имущество и отнасянето им
за разрешаване по съдебен ред. В рамките на свободата на договаряне (чл. 9 ЗЗД)
съпрузите имат правото да уредят материално- правните последици от прекратяване
на брака поради развод във връзка с придобитите в режим на съпружеска
имуществена общност вещи и права върху вещи. Законът им позволява със
споразумението да уговорят нещо различно от следващото се по закон съотношение
на квотите в съсобствеността, която разводът трансформира от бездялова в
обикновена и не ги задължава да се придържат към правилата на Семейния кодекс
за определяне на по-голям дял на някой от тях. Със споразумението те могат
да уговорят прекратяване на съсобствеността върху всички или върху някои
имущества, като ги разпределят помежду си, или да запазят съсобствеността, като
могат да се съобразят или да се отклонят от правилото за равенство на дяловете,
отчитайки личния принос на всеки от тях, вложените лични средства в
придобиването им, както и други обстоятелства. Възможно е определянето на
по-голям дял на единия от съпрузите, макар приносът му за придобиване на
имуществото да не надхвърля значително приноса на другия съпруг или вложените
от него лични средства в придобиването на отделна вещ да са незначителни, както
и обратно - да се уговори равенство на дяловете, макар да са налице основания по
смисъла на СК за определяне на по-голям дял на единия от тях. В тези случаи
доколкото съдържа взаимни отстъпки, споразумението е с характер на договор за
спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД и поражда вещно-прехвърлително действие
от момента на влизане в сила на решението за развод (т. 8 от ППлВС №
5/15.03.1978 г.).
Така следва изводът, че българският материален закон
допуска със споразумение, одобрено от съда, съпрузите да уредят имуществените
последици от прекратяването на брака и това споразумение има вещно-прехвърлително
действие от момента на влизане в сила на решението за развод.
Съгласно чл. 82, ал. 1 КМЧП, разводът между съпрузи
с еднакво чуждо гражданство се урежда от правото на държавата, чиито граждани
са те при подаване на молбата за развод. Затова компетентен да разтрогне брака
между съпрузите е бил съда в Австрия.
Същевременно съгласно чл. 12, ал. 1 КМЧП делата за
прехвърляне или удостоверяване на вещни права върху недвижими вещи са
изключително подведомствени на българските съдилища и други органи. Поради
това, австрийският съд не е бил компетентен да одобрява споразумението в
частта, в която се прехвърля собствеността върху процесния апартамент. Ето защо
със сключеното и одобрено от съда споразумение от 29.02.2012 г. Р.В.не е прехвърлила
собствеността върху апартамента в гр. София на В.В..
Ищецът основава наличието на право на собственост
върху този имот у неговия патримониум с твърдението, че неговата наследодателка
– майка му Р.В.е била собственик на процесния апартамент. След смъртта ѝ
собствеността върху апартамента преминала у ищеца като неин единствен наследник
по закон.
Съгласно чл. 89, ал. 2 от Кодекса за международно
частно право /КМЧП/, наследяването на недвижими вещи се урежда от правото на
държавата, в която вещите се намират. Приложимото право към наследяването,
съгласно чл. 91 КМЧП урежда кръга и реда на наследниците. Тъй като в случая
недвижимият имот, предмет на иска за собственост, се намира на територията на
Република България, относно наследяването намират приложение разпоредбите на
българското право. Според българското наследствено право, наследяването по
закон се основава на родствена връзка между лицата, която се обуславя от техния
произход, като изключение прави съпругът, чието право на наследяване се
основава на брачната връзка с наследодателя. Поради това доказването на
качеството на наследник на едно лице по смисъла на чл. 5 - 10 ЗН е свързано с
доказването на родствената връзка на това лице с наследодателя и на факта на
смъртта на последния.
В случая по делото е установено, че ищецът е
единствен наследник на починалата през 2015 г. Р.В.. Затова след смъртта
ѝ и след предприетите действия по снабдяване с констативен нотариален акт
за собственост, той е станал собственик на апартамента. Предявеният от И.В. иск е основателен и следва да се уважи.
Предвид изхода от главния иск не е налице
процесуалната предпоставка за разглеждане на евентуалната претенция по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, като
нарочен диспозитив в тази връзка не следва да се постановява.
По насрещния иск
по чл. 124, ал. 1 ГПК, предявен от В.В.:
Основателността на предявения установителен иск се
обуславя от съществуването на абсолютно субективно право на собственост,
породено за ищеца, което има за материален обект –процесния недвижим имот. В
тежест на ищеца е да докаже, че притежава правото на собственост върху описания
недвижим имот на соченото придобивно основание – Споразумение от 29.02.2012 г. по
преписка 50 Fam 10/12к-6 на Окръжен съд Фаворитен, Република Австрия, с което е
бил прекратен гражданският брак, сключен между В.В. и Р.В..
При разглеждането на установителния иск за
собственост, предявен от И.В., съдът прие, че през 2005 г. Р.В.е придобила
собствеността върху процесния апартамент, а със споразумението от 29.02.2012 г.
не е прехвърлила валидно собствеността си на В.В.. Затова ищецът по насрещния
иск – В.В. не е станал собственик на апартамента. Ето защо предявеният от него
иск е неоснователен и следва да се отхвърли.
Относно
разноските: При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, право на
разноски има единствено И.В., на когото следва да се присъди сумата от 8 640.20 лева, включваща: държавна такса 2772.71 лева (л. 32 и л. 172) и
платено адвокатско възнаграждение - 5 867.49 лева.
Така мотивиран,
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, І ГО, 20 състав,
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по иска чл. 124, ал. 1 ГПК, предявен от И.В.,
роден на *** г., гражданин на Република Австрия, вписан в Регистър БУЛСТАТ в
Република България с ЕИК: ********, против В.В., роден на *** г.,
гражданин на Република Австрия, вписан в Регистър БУЛСТАТ в Република България
с ЕИК: ********, че ищецът И.В. е собственик на основание наследствено
правоприемство, на АПАРТАМЕНТ № 3, находящ се в гр. София, СО-район
„Триадица“, ул. „*********2 (а по скица ет. 3), съставляващ самостоятелен обект
с идентификатор 68134.1001.676.1.3 по КККР, одобрени със Заповед №
РД-18-108/13.12.2015 г. на изп.директор на АГКК, при съседни самостоятелни
обекти с ид.: 68134.1001.676.1.4, 68134.1001.676.1.1, и 68134.1001.676.1.6,
състоящ се от входно антре, тоалетна, баня, кухня с тераса, дневна са
трапезария, две спални с обща тераса, със застроена площ от 86.10 кв.м., при
съседи по нотариален акт: север – калкан, изток – въздух над двора-тераса над
подземен гараж, юг – апартамент № 4, коридор към стълбищна клетка и асансьор,
запад – ул. „Удово“, заедно с 5.90 % ид.ч. от общите части на сградата с
идентификатор 68134.1001.676.1, равняващи се на 10.75 кв.м. и съответните
идеални части от правото на строеж върху УПИ с идентификатор 68134.1001.676, в
който е построена сградата, съставляващ парцел І-1, кв. 380а по плана на гр.
София, местността „ГГЦ-Г-6-ІІ“, с площ от 328 кв.м., при граници: ул. „Тунджа“,
ул. „Удово“, УПИ ІІІ-2, и УПИ ІV ІІ-14.
ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 124, ал. 1 ГПК,
предявен от В.В., роден на *** г., гражданин на Република Австрия,
вписан в Регистър БУЛСТАТ в Република България с ЕИК: ********, против
И.В., роден на *** г., гражданин на
Република Австрия, вписан в Регистър БУЛСТАТ в Република България с ЕИК: ********,
за признаване за установено, че В.В. е собственик на основание съдебна
спогодба, утвърдена по
гр.д. № 50 Fam 10/12к-6 на Окръжен съд Фаворитен, Република Австрия, на АПАРТАМЕНТ
№ 3, находящ се в гр. София, СО-район „Триадица“, ул. „*********2 (а по
скица ет. 3), съставляващ самостоятелен обект с идентификатор
68134.1001.676.1.3 по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-108/13.12.2015 г. на
изп.директор на АГКК, при съседни самостоятелни обекти с ид.:
68134.1001.676.1.4, 68134.1001.676.1.1, и 68134.1001.676.1.6, състоящ се от
входно антре, тоалетна, баня, кухня с тераса, дневна са трапезария, две спални
с обща тераса, със застроена площ от 86.10 кв.м., при съседи по нотариален акт:
север – калкан, изток – въздух над двора-тераса над подземен гараж, юг –
апартамент № 4, коридор към стълбищна клетка и асансьор, запад – ул. „Удово“,
заедно с 5.90 % ид.ч. от общите части на сградата с идентификатор
68134.1001.676.1, равняващи се на 10.75 кв.м. и съответните идеални части от
правото на строеж върху УПИ с идентификатор 68134.1001.676, в който е построена
сградата, съставляващ парцел І-1, кв. 380а по плана на гр. София, местността
„ГГЦ-Г-6-ІІ“, с площ от 328 кв.м., при граници: ул. „Тунджа“, ул. „Удово“, УПИ
ІІІ-2, и УПИ ІV ІІ-14.
ОСЪЖДА, В.В., роден на ***
г., гражданин на Република Австрия, вписан в Регистър БУЛСТАТ в Република
България с ЕИК: ********, да заплати на И.В., роден на *** г.,
гражданин на Република Австрия, вписан в Регистър БУЛСТАТ в Република България
с ЕИК: ********, на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК, сумата от 8 640.20 лева – разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски апелативен съд
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: