РЕШЕНИЕ
гр.
София, 14.02.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI-А въззивен състав, в публичното
заседание на деветнадесети ноември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИМИТЪР МИРЧЕВ
НЕДЕЛИНА СИМОВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от младши съдия Симова в.
гр. дело № 7671 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 от ГПК.
С Решение № 279512
от 28.11.2017 г., постановено по гр. д. № 15097/2017 г., по описа на СРС, III-то ГО, 141-ви състав са отхвърлени изцяло предявените
от „Т.С.“ ЕАД срещу „С.“ ООД положителни установителни искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
Решението е
поставено при участието на третото лице помагач на станата на ищеца „Т.с.“ ЕООД.
Срещу така постановеното
съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД с изложени в
нея съображения за неправилност на обжалваното решение поради нарушения на
материалния и процесуалния закон. Отправено е искане за отмяна на решението и
за уважаване на предявените искове в цялост. Претендират се разноски в
настоящата инстанция.
В срока по чл.
263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемата страна – ответник в
производството „С.“ ООД, в който се изразява становище за неоснователност на
същата с изложени подробни доводи по същество. Отправено е искане за оставяне
на жалбата без уважение и за потвърждаване на първоинстанционното решение, или
в условията на евентуалност – за обезсилване на същото като постановено по
нередовна искова молба. Претендират се разноски.
Съдът, след като прецени доводите на страните и събраните
по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност и на
основание чл. 12 ГПК и чл. 235,
ал.2 ГПК, намира следното:
Въззивната
жалба е депозирана в срока по чл.
259, ал.1 ГПК, от процесуално легитимирана страна,
поради което е процесуално допустима. Съгласно нормата на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. При извършената служебна
проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и
процесуално допустимо. По повод правилността на същото,
въззивният съд намира следното:
От фактическа страна:
Не е спорно по
делото обстоятелството, а и се установява от приложения Нотариален акт за покупко-продажба
на недвижим имот № 026, том III, рег. №
1903, дело № 381/2005 г. от 12.10.2005 г. на нотариус С.М., с рег. № 050 в НК и
район на действие района на СРС, че „С.“ ООД е собственик на магазин № 5,
находящ се в сграда на адрес: гр. София, ул. „********№ *******.
Не е спорно между
страните също така обстоятелството, че през процесния период и спрямо процесния
имот ответното дружество е потребило доставената до същия топлинна енергия,
както и че е предоставена услуга за дялово разпределение, съобразно посочените
в исковата молба стойности.
Страните по делото
не спорят също, че между тях няма сключен писмен договор за доставка на
топлинна енергия, доколкото фактическите твърдения на двете дружества съвпадат
в тази насока.
На л. 47 от първоинстанционното
дело е приложена покана от „Т.С.“ ЕАД до „С.“ ООД, в която е посочено, че
предвид изтекъл предходен договор между страните за продажба на топлинна
енергия за стопански нужди за магазин № 5 на ул. „********№ *******, с абонатен
№ 390225 и код на платец Т390225, се изплащат необходимите формуляри за
уреждане на търговски взаимоотношения, като е предоставен срок за представянето
им при ищеца. Обективирано е изявление до ответното дружество за заплащане на
следните суми: 6135,47 лв. за топлинна енергия, в това число 4705,02 лв.
главница и 1430,45 лв. лихва, и 250,21 лв. за дялово разпределение, от които
182,73 за главница и 67,48 лв. лихва, като е предоставен 7-дневен срок за
доброволно заплащане. Представено е по делото и известие за доставяне до „С.“
ООД, от което обаче не се установява съдържанието на пратката.
Както правилно е
посочил първоинстанционният съд, спорното по делото обстоятелство е дължимостта
на претендираните суми, с оглед направено от ответника в срока за отговор на
исковата молба възражение, че претендираните по образуваното заповедно
производство суми в пълния им размер са платени преди подаване на настоящата
искова молба, дори преди получаване на препис от заповедта за изпълнение, като
голяма част от плащането е извършено и преди подаване на заявлението.
За установяването
на това спорно по делото обстоятелство по делото е изготвена съдебно-счетоводна
експертиза. От заключението на същата, което съдът кредитира като компетентно и
обосновано, се установява, че остатъкът от дължимата главница, претендирана от
ищеца за процесния период, възлиза на сумата от 546,43 лв. Така посочената сума
е изчислена от вещото лице след отчитане на извършено плащане по фактури,
съобразно представени платежни нареждания от ответника и с оглед на заявеното в
тях основание за плащането. Вещото лице е посочило също, че остатъкът от
главницата за дялово разпределение, възлизащ на сумата от 5,51 лв. се отнася за
различен от исковия период.
В хода на
последното по делото съдебно заседание пред първоинстанционния съд е прието
ново писмено доказателство, а именно платежно нареждане от 15.11.2017 г. за
извършен превод на сумата от 546,43 лв. от страна на ответното дружество в
полза на ищеца „Т.С.“ ЕАД с отбелязано в него основание – главница ТЕ аб.
390225. От така представеното доказателство се установява, че ответникът е
погасил дължимия остатък от претендираната главница за доставена до имота му
топлинна енергия.
При така установената
фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран по реда на чл. 422, ал.1 ГПК вр. ал. 415, ал.1 ГПК с
обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно
основание чл. 59, ал.1 ЗЗД и чл. 86, ал.1 ЗЗД за установяване дължимостта от страна на ответника на сумите съответно
от 699,36 лв. главница за доставена от дружеството топлинна енергия през
периода от м. 11.2013 г. до м. 04.2016 г., сумата от 51,53 лв. за услугата
дялово разпределение за този период, ведно със законната лихва за периода от
30.11.2016 г. до изплащане на вземането, и 349,50 лв. лихва за забава от
29.02.2016 г. до 23.11.2016 г., от които 339,34 лв. начислена върху главница за
предоставена топлинна енергия и 10,16 лв., начислена върху главницата за цена
на услугата дялово разпределение. За претендираните суми (в размер по-висок от посочения в исковата молба, при
определянето на който ищецът е взел предвид направени плащания) е било подадено заявление по чл. 410 ГПК на 30.11.2016
г., въз основа на което в полза на ищеца по ч. гр. д. № 69329/2016 г. по описа
на СРС, III-то ГО, 141-ви състав, на
06.12.2016 г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК. Производството пред първоинстанционния съд е образувано след подадено
възражение против заповедта, като между страните не се спори, а и от
доказателствата по делото се установява, че исковете са предявени в срока по
чл. 415, ал. 1 ГПК.
За
да определи правната квалификация на предявените искови претенции, съдът
изхожда от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически
твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в
петитума искане за защита. В конкретния случай както в заявлението по чл. 410 ГПК, така и в исковата молба, ищецът е
твърдял вземане от ответника въз основа на неоснователно обогатяване,
поддържайки че ответникът е потребител на топлинна енергия за стопански нужди,
но поради бездействието му не бил сключен предвидения в разпоредбата на чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ писмен договор при Общи условия,
поради което като собственик на процесния имот, до който за процесния период е
доставяна топлинна енергия ответното дружество следва да отговаря по правилата
на неоснователното обогатяване за потребената топлинна енергия. Ето защо
съобразно тези твърдения на ищеца, главният иск следва да се квалифицира като
такъв с правно основание чл. 59 ЗЗД.
Въззивният съд
намира, че посочената от първоинстанционния съд правна квалификация на
исковете, а именно като такива по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1,
вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗД е непрецизна, доколкото с ППВС № 1 от 28.05.1979 г. по
гр. д. № 1/1979 г. е прието, че искът по чл. 59 ЗЗД има субсидиарен характер,
като правото да се предяви този иск възниква, когато ищецът не разполага с друг
иск, с който може да се защити. Не е такъв случаят, когато се претендира реално
изпълнение по сключен между страните договор, в какъвто случай е на
разположение искът по чл. 79, ал. 1 ЗЗД. Квалификацията на исковата претенция
чрез връзка между нормите на чл. 79, ал. 1 и чл. 59, ал. 1 ЗЗД е неправилна,
тъй като двата пътя за защита са взаимоизключващи се.
За уважаването на
иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 59 ЗЗД е необходимо да се докаже
кумулативното наличие на следните предпоставки:
1)
обогатяване
на едно лице, изразяващо се в
придобиване на имуществени блага или спестяване изразходването на такива,
реализиращо се посредством увеличаване на актива или намаляване на пасива или
спестяване на разходи, които е трябвало да бъдат направени; 2) обедняване на друго лице чрез ефективно
намаляване на имуществото или пропускане на сигурното му увеличаване чрез
придобиване на нова облага; 3) липса на
правно основание за обогатяване; 4) между
обедняването и обогатяването има връзка,
но тя да не е на причина и следствие, т.е. обедняването да не е следствие на
обогатяването или обратното, а двете явление да произлизат от един общ факт или
група от факти – в този смисъл е ППВС № 1/1979 г. За основателността на иска по
чл. 59 ЗЗД, предвид субсидиарния му характер, е необходимо да липсва друга
правна възможност за защита на обеднелия. С оглед конкретните доводи по делото,
в тежест на ищеца е да установи доставянето на топлинна енергия до имота на
ответниците в соченото количество и стойност. При установяване на тази
предпоставка, за да бъдат отхвърлени исковете, в тежест на ответниците е да
докажат плащане.
Не са спорни по
делото обстоятелствата, че ответникът, като собственик на процесния имот, е
ползвал топлинна енергия, доставяна до имота му, в посочените в исковата молба
стойности, с която би било съизмеримо обогатяването му и обедняването на ищеца.
За изясняване на спорния по делото въпрос относно дължимостта на претендираната
сума съдът на първо място съобразява данните от заключението по
съдебно-счетоводната експертиза, от която става ясно, че при определяне на
размера на исковата претенция за главница ищецът е взел предвид извършени от
ответника плащания, но не и изявлението на последния, който в преводните
нареждания изрично е посочвал основанието, на което извършва всяка от
конкретните вноски. По отношение на главницата за дялово разпределение вещото
лице е посочило, че остатъкът от нея се отнася за друг период, различен от
процесния. Съобразно тези констатации в заключението е посочено, че общият
дължим остатък от главницата за процесния период възлиза на сумата от 546,43
лв. След представяне на експертизата в рамките на първоинстанционното
производство ответникът е извършил плащане, прилагайки по делото вносна бележка
за посочената стойност и с отразено основание – главница топлинна енергия за
аб. № 390225. Поради това предвид данните от заключението на
съдебно-счетоводната експертиза, както и при съобразяване по реда на чл. 235,
ал. 3 ГПК на новонастъпилото обстоятелство – плащане на посочения от вещото
лице остатък от главницата за доставена топлинна енергия, правилно
първоинстанционният съд е отхвърлил иска за главница като погасен чрез плащане
до размера на сумата от 546,43 лв., а до разликата от пълния предявен размер от
750,89 лв., включващ 699,36 лв.
главница за доставена през процесния период топлинна енергия и 51,53 лв.
главница за дялово разпределение – като неоснователен.
По иска с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Основателността на
същия се обуславя от наличие на главно парично задължение, настъпване на
неговата изискуемост и изпадане на длъжника в забава. Доказването на тези
обстоятелства е в тежест на ищеца.
Въззивният съд
споделя доводите на първоинстанционния относно неприложимостта на общите
условия, предвиждащи срок за заплащане на задълженията, след изтичане на който
длъжникът изпада в забава, доколкото главната искова претенция се основава на
твърдения за неоснователно обогатяване. Вземането, произтичащо от неоснователно
обогатяване е безсрочно, поради което за поставяне на длъжника в забава, е
необходимо отправянето на покана. Предвид недоказване от страна на ищеца на
изпадането на длъжника в забава, с оглед наличието на покана за доброволно
изпълнение с неясен период на вземането и при претендирани различни суми, както
и при липса на доказателства за достигането й до знанието на ответника, не може
да се приеме, че длъжникът е бил поставен в забава. Следователно
първоинстанционният съд правилно е приел, че претенциите с правно основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД подлежат на отхвърляне.
С оглед
гореизложените аргументи, изцяло неоснователна се явява въззивната жалба на
ищеца в първоинстанционното производство „Т.С.“ ЕАД, като атакуваното с нея
решение следва да бъде потвърдено като правилно.
По разноските:
С оглед изхода на
спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски пред настоящата инстанция се
дължат единствено в полза на въззиваемата страна. Същата е претендирала такива
в размер на 600 лв. за адвокатско възнаграждение, като е представила
доказателства за заплащането им в брой, а именно договор за правна защита и
съдействие с уговорено плащане в брой и отбелязване за получаване на сумата,
който в случая служи като разписка. Поради това въззивникът следва да бъде
осъден да заплати на въззиваемата страна сумата от 600 лв., представляваща
направени пред настоящата инстанция разноски.
С оглед на цената на иска въззивното решение
не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3 ГПК,
във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 279512 от 28.11.2017 г., постановено по гр.
д. № 15097/2017 г., по описа на СРС, III-то ГО,
141-ви, с което искът с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.
59, ал. 1 ЗЗД за главница е отхвърлен за сумата от 546,43 лв. като погасена чрез плащане в хода на процеса, а за
разликата над тази сума до пълния
предявен размер от 750,89 лв. – като неоснователен, както и искът с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.
86, ал. 1 ЗЗД за мораторно обезщетение за забава върху главницата за
периода от 29.02.2016 г. до 23.11.2016 г. е
отхвърлен за сумата от 349,50 като неоснователен.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ********със
седалище и адрес на управление:*** Б да заплати на „С.“ ООД, ЕИК********, със
седалище и адрес на управление:*** сумата в размер на 600 лв., представляваща
направени пред въззивната инстанция разноски.
Решението е
постановено при участието на трето лице помагач на ищеца „Т.с.“ ЕООД.
Решението не подлежи
на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.