Р
Е Ш Е Н И Е
№
гр.
София, 30.09.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд,
Наказателно отделение, VІ въззивен състав, в публично съдебно заседание на
двадесет и девети юли две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДТЕЛ: РАЛИЦА МАНОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ПЕТЪР СТОИЦЕВ
ИВАН
КИРИМОВ
при участието на
секретар Таня Митова, като разгледа докладваното от младши съдия Киримов
в.н.ч.х.д. № 1940 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на глава двадесет и първа на
НПК.
Образувано
е по повод въззивна жалба, подадена от частния тъжител Г.Х.М., чрез повереника
адв. Е.М., срещу присъда № 298207 от 27.11.2019 г. по н.ч.х.д. № 7703/2018 г.
на Софийски районен съд, Наказателно отделение, 121-ви състав. С обжалваната
присъда подсъдимият Л.Л.Л. е признат за невиновен в това на 08.11.2017 г., в
жалба, регистрирана по електронен път с вх. № 489700-2273/09.11.2017 г. в ОД
МВР – София, да е приписал престъпление на тъжителя Г.Х.М. – в качеството му на
длъжностно лице, а именно мл. полицейски инспектор в служба „Контрол на
общественоопасни средства” към РУ – Самоков при ОД МВР – София, поради което и
на основание чл. 304 от НПК подсъдимият е оправдан по повдигнатото му с тъжбата
обвинение за извършване на престъпление по чл. 148, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2, пр.
2 и т. 3, вр. чл. 147 НК. На основание чл. 190, ал. 1 НПК тъжителят М. е осъден
да заплати на подсъдимия Л. направените по делото разноски в размер на сумата
от 800.00 лева. Във
въззивната жалба са наведени доводи за неправилност на атакуваната присъда,
поради което се моли същата да бъде отменена и вместо това да се постанови
въззивна присъда, с която подсъдимият да бъде признат за виновен по
повдигнатото му обвинение. В подкрепа на заявената неправилност на съдебния акт
се сочи, че авторството на инкриминираната жалба, подадена по електронен път е
доказано по несъмнен начин, тъй като съгласно чл. 4 от Закона за електронния
документ и електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ), автор на електронното
изявление е физическото лице, което в изявлението се сочи като извършител, а от
представените доказателства се установява с категоричност, че автор на
процесната жалба е именно подсъдимият Л.. По тези съображения се иска отмяна на
обжалваната присъда и постановяване на нова присъда, с която подсъдимият да
бъде признат за виновен по повдигнатото му обвинение и му бъде наложена
съответно наказание. Доказателствени искания не са направени. В открито съдебно заседание пред
въззивния съд частният тъжител – редовно призован, не се явява. Явява се
повереника на частния тъжител, който от името на жалбоподателя заявява, че
поддържа въззивната жалба и направеното искане по изложените съображения. Моли
за присъждане на разноски за двете съдебни инстанции. Подсъдимият
– редовно призован, се явява и моли присъдата на първоинстанционния съд да бъде
потвърдена. СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, като обсъди доводите на страните, прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид разпоредбите на закона, извърши цялостна проверка
на атакуваното решение в съответствие с изискванията на чл.
314 от НПК, намери за установено следното: За
да постанови обжалваната присъда, Софийският районен съд е приел за установена
следната фактическа обстановка: Към
момента на инкриминираното деяние частният тъжител и въззивен жалбоподател Г.М.
заемал длъжността младши полицейски инспектор в служба „Контрол на
общественоопасни средства“ към РУ – Самоков при ОДМВР – гр. София. На
12.09.2017 г. подсъдимият Л. подал заявление до началника на РУ – Самоков, вх.
№ 338000-5093/12.09.2017 г., с което кандидатствал за издаване на разрешително
за придобиване чрез закупуване на късоцевно огнестрелно оръжие, като посочил,
че същото му е необходимо за самозащита. В заявлението като описание за
необходимост от издаване на разрешение за носене, употреба и съхраняване,
подсъдимият Л. посочил, че „като природозащитник изгоних багерите на ГБС от
Искъра и осуетих изграждането на десетки незаконни ВЕЦ-ове, кариери за инертни
материали и на язовир „Яденица“, с което много олигарси загубиха десетки и
стотици милиони.“ На
25.10.2017 г., на основание чл. 83, ал. 5 от ЗОБВВПИ, главен инспектор Васил
Попов – началник на РУ - Самоков
постановил Отказ за издаване на разрешение за придобиване чрез
закупуване на късоцевно огнестрелно оръжие и боеприпасите за него. Като
основание за постановения отказ било посочено, че Л.Л. не прилага писмени
доказателства в подкрепа на това, че има реална заплаха за живота и здравето
му, на негово близки, както и за цялостта на имуществото му. Отказът е връчен
лично на Л. на 26.10.2017 г. срещу подпис. На
08.11.2017 г. на електронната поща на ДКАО „Сигнали“ към МВР – **********@********.** е депозирана
жалба, като същата е заведена с вх. № 489700-2273/09.11.2017 г.. На 09.11.2017 г. жалбата е
препратена от ДКАО на ОДМВР София на email: ***********@***.** за разглеждане по компетентност. В жалбата е посочено,
че същата е депозирана от „инж. Л. Л. Л.“ и е насочена срещу отказа №
33800-5954/25.10.2017 г. на Началника на РПУ – Самоков – за придобиване на
късоцевно оръжие за самозащита. В подадената жалба се съдържат и
инкриминираните изрази, касаещи личността на частния тъжител М., а именно“ „Преди повече от 20 г. същия завеждащ служба
КОС в РПУ – Самоков – сержант М., ултимативно ми поиска дар, който не му се
следва /щатски долари, немски марки и левове/, като заяви, че ако не му ги дам
рано или късно ще ми вземе дадения ми тогава под наем пистолет за охрана на
валутно – обменното ми бюро“ и „Да,
преди повече от 20 г., когато ми бе даден под наем пистолет от РПУ – Самоков,
с-нт М. ми поиска: „… може долари, може немски марки, може левове, но трябва да
ми дадеш нещо, иначе рано или късно ще ти взема пистолета и няма повече да го
видиш“. На 10.11.2017 г.
частният тъжител е запознат със съдържанието на жалбата, като му е указано да
даде становище по нея. Първоинстанционният
съд е приел, че така изложената фактическа обстановка се установява от от
приложените по делото писмени доказателства, между които заявление за издаване
на разрешение за придобиване на 1 бр, късоцевно огнестрелно оръжие;
удостоверение за заеманата от частния тъжител длъжност към 08.11.2017 г.;
постановен отказ за издаване на разрешително за придобиване чрез закупуване на
късоцевно огнестрелно оръжие; жалба депозирана на електронната поща **********@*********.** и препратена по компетентност на ОД
на МВР – София и справка за съдимост. Настоящият
въззивен съдебен състав намира, че първоинстанционният съд е събрал
необходимите за решаването на делото доказателства и не е ограничил правата на
страните да правят относими към предмета на делото доказателствени искания. Първоинстанционният съд не е
допуснал процесуални нарушения и логически несъответствия и при анализа на
доказателствата по делото и е формирал фактически изводи, които въззивната
инстанция споделя. За
да постанови сега обжалваната от частния тъжител оправдателна присъда,
първоинстанционният съд е приел, че подсъдимият Л. не е осъществил от обективна
страна състава на престъплението клевета, чрез приписване на престъпление на
частния тъжител, с инкриминираните в частната тъжба изрази, обективирани в
жалба, регистрирана по електронен път с вх. № 489700-2273/09.11.2017 г. в ОД на
МВР – София, тъй като от събраните по делото доказателство не можело да се
достигне до категоричен извод, че именно Л. е автор на процесната жалба,
доколкото същата е подадена по електронен път и не е подписана. В тази връзка е
извършил и анализ на правната регламентация в ЗЕДЕУУ относима към процесния
случай. Настоящата
инстанция намира, че въззивната жалба на частния тъжител е неоснователна и
първоинстанционната присъда следва да бъде потвърдена, но не по изложените в
нея мотиви. Според този съдебен състав в конкретния случай въпросът за авторството
на процесната жалба не е от първостепенно значение за правилното решаване на
делото доколкото приема, че възведените и инкриминирани в частната жалба изрази
не осъществят състав на престъпление по чл. 148, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2, пр. 2
и т. 3, вр. чл. 147, ал. 1 от НК.
Пред първоинстнационния съд е депозирана частна
тъжба от Г.М. срещу Л.Л., с която се претендира, че подсъдимият Л. на
08.11.2017 г., в жалба против Отказ № 33800-5954/25.10.2017 г. на Началника на
РПУ Самоков – за придобиване на късоцевно оръжие за самозащита, получена в ОД
на МВР – София, по електронен път, регистрирана с вх. № 489700-2273/09.11.2017
г. е заявил следното: „Преди повече от 20
г. същия завеждащ служба КОС в РПУ – Самоков – сержант М., ултимативно ми
поиска дар, който не му се следва /щатски долари, немски марки и левове/, като
заяви, че ако не му ги дам рано или късно ще ми вземе дадения ми тогава под
наем пистолет за охрана на валутно – обменното ми бюро“ и „Да, преди повече от 20 г., когато ми бе
даден под наем пистолет от РПУ – Самоков, с-нт М. ми поиска: „… може долари,
може немски марки, може левове, но трябва да ми дадеш нещо, иначе рано или
късно ще ти взема пистолета и няма повече да го видиш“, като с изложените
твърдения е осъществил състав на квалифицирана клевета.
Съображения
за несъставомерност на изложеното в жалба регистрирана с вх. №
489700-2273/09.11.2017 г. съдържание и по – конкретно горепосочените цитати
настоящата инстанция
черпи от практиката на Върховния съд и Върховния
касационен съд по приложението на материалния закон, както и от практиката на
Европейския съд по правата на човека по делото "Маринова и други срещу България". Последният е приел,
че:... "твърдения, направени в жалби или показания пред властите, не могат
да се разглеждат като такова "разгласяване", тъй като техните автори
не възнамеряват да накърнят репутацията на лицата, за които те се отнасят, а да
упражнят правото си да подават жалби, да докладват нередности или да търсят
помощ от страна на властите. Следователно, подлежи на съмнение дали авторът
е могъл разумно "да предвиди, че чрез своята жалба
нарушава чл. 147, ал. 1 от НК". В конкретния случай,
видно от жалба, същата е адресирана до ОДМВР – София – област, министъра на
вътрешните работи и Комисията по обществен ред и сигурност при НС, като по
делото са налице доказателства за депозиране на същата единствено до ОДМВР
София.
В тази насока е и делото "Станев срещу България", завършило с осъдително
решение, с което било установено нарушение на чл. 10 от КЗПЧОС. Жалбоподателят
бил осъден за клевета след сигнали, подадени от него до компетентните органи.
Посочено е, че
възможността в едно демократично общество, управлявано от върховенството на
закона, частно лице да докладва твърдяна нередност в поведението на
длъжностното лице е призната за едно от предписанията на върховенството на
закона и служи за поддържане на доверието в публичната администрация /Z.vs Russia № 14881/03, К. vs Russia № 1758/02, Siryk
vs Ukraine № 6428/07/. В Конституцията на Република България, това право е
заложено като основно в чл. 45. След като жалбата е подадена до компетентните органи
да разгледат същата, то твърденията в жалбата не са направени публично, поради
което нейното отрицателно въздействие, ако има такова, върху репутацията на
длъжностното лице е доста ограничено. На
следващо място следва да се посочи, че Европейският съд по правата
на човека е приел в цитираното решение, че осъждането на г-н Финдулов за клевета по отношение на
длъжностно лице /във връзка с
подадена до Инспектората на МВР, до омбудсмана на Република България и до
министъра на вътрешни работи, с твърдения, че полицейски служител му е поискал
подкуп/ и налагането на наказание "глоба" и "обществено
порицание", както и присъждането на обезщетение за вреди, съставлява
"намеса" под формата на "наказание" в правото му на
свободно изразяване на мнение, която е съвместима с чл. 10 от ЕКЗПЧОС, само ако
е "предвидена в закона" и е "необходима в едно демократично
общество" за една от целите, изложени във втория § на чл. 10 от
Конвенцията. Съдът е поставил под
съмнение възможността г-н Финдулов да предвиди, че с
направените от него твърдения нарушава
чл. 147, ал. 1 от НК (Siryk v. Ukraine, № 6428/07, § § 36-38, 31 март
2011 г.), което би могло да доведе до ангажиране на наказателната му
отговорност. Взето е предвид и обстоятелството, че жалбоподателят не е
военнослужещ, държавен служител, журналист или адвокат, поради което от него не
може да се очаква да упражнява правото си на жалба по начин, който да изключи
риска от наказателна санкция. В мотивите на решението е цитирана практика на
Съда във връзка със защита репутацията на длъжностно лице, която предполага
законови цели и следва да отговаря на изискването за "съразмерност" -
Morice v. France /GC/, № 29369/10, § 124, 23 април 2015 г, в което е очертана
рамката на извършваната проверка, имаща за цел да изясни дали
"намесата" е "пропорционална на преследваната легитимна
цел" и дали националните власти са приложили стандартите, съответни на
принципите, залегнали в чл. 10 от ЕКЗПЧОС. Пропорционалността на
"намесата" е разгледана и оценена в светлината на практиката на Съда
относно клеветнически твърдения срещу длъжностни лица, направени в писмени
жалби до властите (Z. v. Russia, № 14881/03, 5 октомври 2006 г.; К. v. Russia,
№ 1758/02, 18 декември 2008 г.; S.. Moldova, № 34690/05, 21 декември 2010 г.;
Siryk v. Ukraine, № 6428/07, § § 36-38, 31 март 2011 г. и М.К.срещу България, №
13801/07, 24 юли 2012/, въз основа на "естеството и точния начин на
комуникиране на твърденията, контекста, в който са направени, степента, в която
засягат съответните длъжностни лица, както и тежестта на наказанията, наложени
на жалбоподателите". Твърденията на г-н Финдулов са възприети като реализирана възможност в едно демократично общество,
управлявано от върховенството на закона, частно лице да докладва нередност в
поведението на длъжностно лице, независимо, че тези твърдения са могли да
окажат влияние върху професионалното му положение, да подкопаят авторитета му,
да отнемат време и ресурси и да доведат до дисциплинарни санкции срещу него.
Установено е и обстоятелството, че изложените в жалбата на осъдения твърдения,
доколкото не са направени публично, дори и да са оказали отрицателно
въздействие върху репутацията на длъжностното лице, то е доста ограничено. С
решението на ЕСПЧ е застъпено становището, че по принцип проверка по отношение
на длъжностно лице, инициирана от жалба на гражданин, не може да бъде
разглеждана като неправомерно засягане репутацията на проверяваното лице,
доколкото правото на жалби на гражданите е конституционно закрепено (чл. 45 от Конституцията на Република България) и упражняването му е с цел да се потвърди
или отхвърли твърдението на жалбоподателя. В конкретно разглеждания случай, инкриминираното в
частната тъжба поведение,
не притежава основните качества на престъплението – да е деяние, което се
характеризира със своята противоправност и обществена опасност,
именно с оглед изложените по-горе съображения. Няма спор, че правомерното упражняване на права
изключва обществената опасност и противоправността на конкретното деяние. Тъй като няма извършено престъпление, не е
осъществена квалифицирана клевета, то като закономерна последица следва да
бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан предявеният граждански иск за
претърпени неимуществени вреди от Г.М.. В заключение, след обобщаване на резултатите от извършената на основание чл. 314 НПК служебна проверка на присъдата, въззивната инстанция не констатира
основания за нейното изменение или отмяна, поради което прие, че следва да бъде
потвърдена. Мотивиран от горното и на основание чл. 334, т.
6 във вр. с чл. 338 от НПК, Софийски градски съд,
ПОТВЪРЖДАВА присъда № 298207 от 27.11.2019 г. постановена от Софийски
районен съд, Наказателно отделение, 121-и състав по н.ч.х.д. № 7703/2018 г.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.