РЕШЕНИЕ
№
................
Гр.
София, 02.04.2021
г.
В И М Е
Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV „Д” въззивен състав,
в публичното заседание на единадесети
март през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА И.
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
РОСИ
МИХАЙЛОВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като
разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр. дело № 2412 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение №
290229 от 02.12.2019 г., постановено по гр. д. № 28881/2018 г. на СРС, ІІ ГО,
70 състав, съдът е признал за установено
на основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 535 ТЗ, че ответницата Р.Н.А. дължи на ищцовото дружество “К.2.” ЕООД сумата от 11 367.07 лева, представляваща вземане по запис на заповед, издаден на
26.07.2015 г., с падеж 30.07.2016 г., ведно със законната лихва от 19.12.2016 г.
до окончателното изплащане, за която сума на 28.12.2016 г. по ч. гр. д. №
74117/2016 г. на СРС, 70 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, като искът за
разликата до
пълния предявен размер от 12 827 лева е отхвърлен.
Недоволна от така постановеното решение е останала
ответницата А., която в срока по чл.259, ал.1 от ГПК го
обжалва с оплаквания за неправилност поради допуснати при постановяването му
нарушения на материалния закон и на съществени процесуални правила. По-конкретно
поддържа, че неправилно СРС е изоставил ролята си на безпристрастен арбитър и
престъпвайки принципа на диспозитивното начало в процеса е постановил решение
въз основа на твърдения, които ищецът не е навеждал. В тази връзка акцентира,
че както в исковата молба, така и в становището от 03.12.2018 г., а така също и
в съдебното заседание, проведено на 07.12.2018 г., ищецът е твърдял, че
процесният запис на заповед е издаден във връзка с предоставен на ответницата краткосрочепн
заем, каквото каузално отношение не е установено по делото. Същеврменно съдът
уважил иска, обосновавайки своите правни изводи въз основа на договор за наем,
по който ответницата дори не е страна. Моли
решението на СРС да бъде отменено и предявения иск да бъде отхвърлен изцяло.
Въззиваемата страна “К.2.” ЕООД оспорва жалбата по съображения, изложени в
депозирания в срока по чл.263,
ал.1 от ГПК писмен отговор.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта – само в
обжалваната му част, а по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата. При така очертаните правомощия, като съобрази правните доводи на страните, събраните
писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на
чл. 235, ал. 2 ГПК, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявен е положителен установителен иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 535 ТЗ.
Ищецът “К.2.” ЕООД в
исковата молба твърди, че ответницата Р. А. е издател по запис на заповед от 26.07.2015 г., с падеж 30.07.2016 г., по който се е задължила неотменимо и безусловно, без
протест, да му заплати сумата от 12 827 лв. Ищецът изрично е посочил, че вземането
по издадената в негова полза заповед за изпълнение по чл. 417, т.9 от ГПК, което
иска да бъде установено, е вземането по записа на заповед, както и че при
наличие на такъв редовен от външна страна менителничен ефект не е длъжен да
сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане. Въпреки това е
изложил твърдения, че сумата по записа на заповед била дадена на ответниката А.
в заем.
Ответницата Р.А. в срока отговор е въвела
друго каузално правоотношение, по силата на което би се дължала процесната сума по записа на заповед от 12 827 лв., а именно - неизплатени наеми и
консумативи по договор за наем.
Тя твърди, че този договор за наем
бил сключен между ищцовото дружество като наемодател и дружеството на нейната
майка - като наемател. Когато договорът за наем бил прекратен и майката на
ищцата трябвало да вдигне машините си (с тегло над 1.5 тона) от склада на ищеца на ул. "*********,
последният препятствал напускането, докато не бъде изяснено колко точно
наемателят дължи за наеми и консумативи (електричество, вода, телефони и
др.). Именно в тази връзка, за да
гарантира, че дружеството на нейната майка няма да остави неизпълнени парични
задължения, а ако в по-късен момент се
установи дължим наем или консумативни разходи по цеха, че ще ги погаси, ищцата
подписала множество документи, които не прочела.
При тези фактически твърдения
ответницата е направила две възражения: едно главно, че не е подписвала записа
на заповед, и едно евентуално - че ако все пак е подписала такъв, то тя е била
заблудена относно естеството и съдържанието му. По главното възражение от
заключенията на вещото лице по основната и допълнителната съдебно-почеркова
експертиза се установява, че ответницата е положила подпис като издател на ефекта в основния му
текст и в полето за предявяването му. По евентуалното възражение по делото не
се събраха доказателства, които да установяват въвеждане на ответницата в
заблуждение или поддържане на такова относно документите, които е подписала.
Напротив, установи се от показанията на разпитания свидетел, които кореспондират на събраните писмени
доказателства, а и на самите твърдения в отговора, че представител на
наемодателя е поискал ответнвицта да подпише документи, "ако има някакви задължения, да
се оправят",
които били подписани от ответницата без заплашване или заставяне. Самият факт,
че жалбоподателката саморъчно е написала личните си данни (трите си имена и ЕГН),
наименованието на дружеството, на което следва да бъде платена сумата - „К.2.“
ЕООД, неговия ЕИК, адреса му на управление, името на управителя му, цифром и
словом дължимата сума от 12 827 лева, адреса, на който следва да бъде заплатена
и падежната дата, изписала е имената си в полето „подпис на издателя“ в
основния текст на ефекта и положила подпис за издател, красноречиво сочат, че А.
е знаела какъв документ съставя и подписва, желаела е да издаде ефекта, за да гарантира за
изпълнение задълженията на дружеството на нейната майка и е разбирала какви са
последиците от този акт. От изложеното се налага извода, че и двете възражения
на ответницата, основани на каузалното отношение с ищеца, са неоснователни.
Във въззивната жалба са изложени
доводи, че щом ищецът с оглед на въведените твърдения
за наличие на каузално правоотношение по сключването на договор за заем, в обезпечение на който е издаден
процесния запис на заповед, не е доказал твърдяното
договорно правоотношение, то искът по чл. 422 ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 535 ТЗ за установяване на вземането по записа на заповед следва да се отхвърли.
Така застъпената теза не може да бъде споделена. Предмет на делото по предявен установителен
иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК в хипотеза на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК въз основа на запис на заповед, е вземането по редовен
от външна страна менителничен ефект. В случая подписаният от ответницата Р.Н.А. ефект съдържа
изискуемите в чл. 535 ТЗ реквизити, поради което същият удостоверява
извършването от нея на валидна едностранна абстрактна сделка и възникване в
правната й сфера на задължението по ефекта. Следователно, независимо от твърденията на ищеца за
паралелни каузални отношения, искът му се явява основателен. Действително, по делото липсват доказателства за сключен договор
за заем. Установява се, обаче, твърдяното от ответницата наличие на наемни
отношения между ищеца като наемодател, от една страна, и „Р.***“ ЕООД, като наемател. От представените
писмени доказателства - договор за наем № 50/01.07.2012г., извлечение от счетоводна сметка
на ищеца 411 Клиенти, партида на „Р.***“ ЕООД, преводни нареждания за извършени
пращания по наемния договор, вкл. такива с посочен наредител Р.Н.А. и е
посочено основание „наем“, за извършени парични преводи след подписването на
процесния запис на заповед, извлечение от банковата сметка на ищеца, от
изслушаното заключение на съдебно-счетоводната
експертиза, както и от свидетелските показания на свидетеля В.Й.по категоричен начин се
установява, че на посочената в ефекта дата 26.07.2015 г. ответнцата Р.Н.А.,
подписвайки записа на заповед, се съгласила да обезпечи
задълженията на управляваното от майка й дружество „Р.***“ ЕООД по договора за наем от
01.07.2012 г„ сключен с ищеца.
Съгласно т.17 на ТР № 4 / 2014 год. ищецът - поемател
по запис на заповед, за съществуване вземането по която предявява иска по чл.
422 ал.1 ГПК, не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение
за плащане и да доказва възникването и съществуването на каузално
правоотношение, във връзка с което е издаден записа на заповед. С въвеждането
на такова твърдение от някоя от страните в производството по чл.422 ал.1 ГПК, подлежи на доказване и каузалното
правоотношение, но само доколкото възраженията, основани на това
правоотношение, биха имали за последица погасяване
вземането по записа на заповед. По правилото на чл.154 ал.1 ГПК
всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията
си, обуславящи претендираното, съответно отричаното право. Именно във връзка с
разпределение тежестта на доказване, съгласно чл.154 ал.1 ГПК и основанието на
вземането на ищеца - абстрактна правна сделка, изрично в мотивите към т.17 на
ТР № 4 / 2014 год. на ОСГТК на ВКС се приема, че ищецът
- кредитор, сочещ обезпечителна функция на записа на заповед спрямо каузално
правоотношение, доказва вземането си, основано на менителничния ефект. Не
би могло да се вмени в тежест на кредитора - поемател по записа на заповед, установяването
на обстоятелство, за позоваване на което няма изначален правен интерес в
производството по чл.422 ал.1от ГПК, съгласно преждепосоченото в мотивите на
Тълкувателното решение: че не следва да сочи и доказва връзка между
абстрактното с конкретно каузално правоотношение.Твърдението му за
кауза в процеса е обуславящо единствено за предмета на защитата на ответника -
длъжник по записа. Ако той би потвърдил същата кауза, на доказване биха
подлежащи само релативните му възражения за несъществуване или погасяване на
вземането. Ако би твърдял различна кауза, съгласно Тълкувателното решение,
всяка от страните доказва твърдяната от нея кауза. Доказването на каузата на
ищеца в този случай, обаче, в съответствие с мотивите на т.17 в цялост, се
обуславя не от основанието на иска, а от осъществяваната от ответника защита и
цели да обори доказвана от ответника, различна от действителната, каузална
причина за издаването на ефекта, респ. недължимост на вземането на това
основание, предвид правопогасяващи, правоизключващи или правоунищожаващи
възражения. По делото не е спорно, че ответницата не е успяла да организира
както сключването на предварителен договор между ищцовото дружество и
съсобствениците на недвижимия имот - 36 на брой, така и окончателен такъв във
формата на нотариален акт.
Ищецът носи тежестта да установи само редовен от
външна страна запис на заповед.
Интерес, но не и задължение, от установяване на каузална причина за издаване
записа на заповед, ищецът би имал само с цел преодоляване защитата на
ответника, в случай че същият би твърдял и доказвал различна от действителната
каузална причина за издаване на менителничния ефект. За посочването на кауза,
но недоказването й, ищецът не би могъл да се санкционира с отхвърляне на иска,
основан на абстрактната правна сделка, независимо от защитата на ответника.
Недоказването
от ищеца на сключено каузално правоотношение по договор за заем, посочен като
причина за издаване на менителничния ефект, не съставлява основание за
отхвърляне на иска при констатирана редовност на записа на заповед и независимо
от предмета на защитата на ответника.
Предмет на делото по предявен установителен иск по реда
на чл. 422, ал. 1 ГПК в хипотеза на издадена заповед за
изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК въз основа на запис на
заповед е вземането по редовен от външна страна менителничен ефект. Ищецът - кредитор доказва вземането си, основано на
записа на заповед, като при липса на
релативно възражение от ответника, към която се приравнява и общото възражение
на ответника за безпаричност на ценната книга, вкл. в случаите на неразкрита обезпечителна
функция на менителничния ефект, ищецът - поемател не е длъжен да доказва
възникване и съществуване на вземане по каузално правоотношение. В този
смисъл са Решение № 248 от 23.01.2015 г. по търг. д. № 3437/2013 г. на Върховен
касационен съд и Решение № 15 от 16.06.2017 г. по т. д. № 1484/2015 г. на ВКС, I
т. о.
С оглед приетото, в настоящата хипотеза
осъществяваната от съда дейност следва да се ограничи единствено и само до
проверката на редовността на записа на заповед, но не и относно твърдяната от
кредитора - поемател каузална сделка.
Тъй като правните норми, уреждащи действителността на
менителничните ефекти, са от императивно естество, решаващата дейност на
въззивния съд следва да се съсредоточи по отношение на тези въпроси.
От
представената по делото ценна книга на заповед се установява, че тя
удостоверява действително поето менителнично задължение. Записът на заповед е действителен, тъй като в този
документ са обективирани всички изискуеми от закона реквизити – изразът „запис
на заповед” се съдържа както в заглавието на акта, така и в неговия текст;
безусловно обещание за плащане на определена сума – 12 827 лева; падежът е
определен - на 30.07.2016 г., поради което вземането е изискуемо, място на
плащане – гр. София, ул. **********; името на лицето, на което или на заповедта
на което трябва да се плати – "К.2.“ ЕООД; дата и място на издаване – гр. София, 26.07.2015 г.
и подпис на издателя – Р.Н.А..
Тъй като записът на заповед като едностранна
абстрактна сделка е едновременно доказателство и основание за поето
менителнично задължение, въззивният съд приема, че е установено по несъмнен
начин, че между страните е възникнало и съществува действително менителнично
правоотношение, по което ответницата е поела безусловно едностранно задължение
за заплащане на сумата от 12 827 лева на ремитента "К.2." ЕООД.
Предвид гореизложеното и с оглед съвпадане на изводите
на двете съдебни инстанции, първоинстанционното решение следва бъде потвърдено.
По разноските: предвид изхода на спора, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на ищеца следва да се присъдят разноските, сторени
пред настоящата инстатнция, които възлизат в размер на 1000 лв., платено
адвокатско възнаграждение за един адвокат.
Така мотивиран, Софийският районен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
290229 от 02.12.2019 г., постановено по гр. д. № 28881/2018 г. на СРС, ІІ ГО,
70 състав.
ОСЪЖДА Р.Н.А.
с ЕГН-**********,***, чрез адв. Х., да заплати на основание чл.78, ал.1 от ГПК на “К.2.” ЕООД с ЕИК-********, със съдебен
адрес:***, чрез адв. В., сумата 1 000
лв. направени разноски пред въззивната инстанция за един адвокат.
Решението не подлежи на обжалване на основание чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.