№ 2926
гр. София, 16.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Калина Анастасова
Членове:Темислав М. Димитров
Михаела Касабова
при участието на секретаря Мария Б. Тошева
като разгледа докладваното от Калина Анастасова Въззивно гражданско дело
№ 20231100513735 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 10031 от 13.06.2023 г. постановено по гр. д. № 39775/2021 г. на
СРС, 75-ти състав, са отхвърлени, като неоснователни предявените от „С. Б.” ЕООД,
ЕИК *******, със съдебен адрес: гр. София, ул. ******* - адв. С. В., срещу Д. А. Б.,
ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. София, бул. „*******, искове с правно
основание чл.422, вр. чл.415 ГПК, вр. чл.92 ЗЗД и чл.234, ал.3, т.2 КТ и чл.86, ал.1 от
ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1 010 лева
/хиляда и десет лева/, представляваща неустойка, дължима за неизпълнение на договор
за повишаване на квалификацията, сключен на 10.05.2017 г. към трудов договор
№420044/17.11.2015 г. и за сумата от 160,49 лева /сто и шестдесет лева и четиридесет и
девет стотинки/ лева, представляваща лихва за забава върху главницата за периода от
05.11.2017 год. до 30.05.2019 год., за които суми е издадена заповед за изпълнение по
ч.гр.д.№31166/2019 г. по описа на СРС, 75 с-в.
В срок е подадена въззивна жалба срещу решението от ищеца „С. Б.” ЕООД.
Излага доводи за неправилност и необоснованост на решението на СРС; постановяване
на решението в противоречие с материалния закон и в нарушение на процесуалните
правила. Неправилно с постановеното решение съдът е приел, че работодателят може
да претендира само направените разходи за обучението, а не и договорената неустойка.
1
С оглед това и формираните правни изводи не съответстват на материалния закон и
формираната практика на ВКС по този въпрос. В случая договорената неустойка е с
фиксиран закон, което не противоречи на разпоредбата на чл. 234, ал. 3, т. 1 КТ. При
неправилно приложение на материалния закон и неправилен анализ на събраните
доказателства, съдът е постановил неправилно решение, като е отхвърлил предявените
по реда на чл.422 ГПК установителни искове.
Жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да уважи изцяло
предявените искове.
Въззиваемата страна Д. А. Б. е подала писмен отговор на подадената въззивна
жалба и изразява становище за нейната неоснователност.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите,
когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и неправилно
при обсъждане само на оплакванията по въззивната жалба с оглед указанията на
разпоредбата на чл. 269, изр.2 ГПК.
С оглед доводите за неправилност на постановеното решение в подадената
въззивна жалба, съдът намира следното:
За да отхвърли предявените по реда на чл.422 ГПК установителни искове по
чл.422, вр. чл.415 ГПК, вр. чл.92 ЗЗД и чл.234, ал.3, т.2 КТ и чл.86, ал.1 от ЗЗД,
първоинстанционният съд е приел, че по делото не са доказани от работодателя – ищец
размера на разходите, които твърди да е сторил за повишаване квалификацията на
ответника.
Решението е неправилно.
Основателността на предявения иск по чл.422, вр. чл.415 ГПК, вр. чл.92 ЗЗД и
чл.234, ал.3, т.2 КТ е обусловена от следните правопораждащи факти: 1/ наличието на
облигационна връзка - двустранна правна връзка, валидно договорно задължение, от
което да възниква задължение за изпълнение; 2/ че кредиторът /ищецът/ е изпълнил
задълженията си по сключения договор /или че е бил готов да ги изпълни/; 3/ уговорена
2
по размер неустойка в случай на неизпълнение на задължението на ответника да
работи при работодателя през уговорения срок.
Безспорно е във въззивното производство, а и от събраните писмени
доказателства по делото се установява, че между страните е възникнало на 17.11.2019
год. трудово правоотношение, по силата на което ответникът изпълнявал длъжността
„готвач, заведение за бързо хранене”.
Установява се, че между страните бил сключен и Договор за повишаване на
квалификация от 10.05.2017 г. към трудов договор № 420044/17.11.2015 год. По силата
на последното ищецът поел задължението да подготви и проведе обучение за
повишаване на квалификацията на служителя под формата на два курса - „Basic Shift
Management Class” и “Ajdvanced Shift Management Class” в срок от шест месеца от
подписване на горепосочения договор. Съобразно уговореното в чл.12 от него
служителят се задължил да не прекратява трудовото правоотношение по време на
обучението и 18 месеца след неговото завършване. В чл.13 от горепосочения договор
страните постигнали съгласие в случай, че служителят прекрати едностранно
трудовото правоотношение преди изтичане на сроковете по чл.12, същият да дължи на
работодателя неустойка в размер на 1 200.00 лв.
Обучението на ответника е приключило на 27.07.2017 г.
С молба от 04.11.2017 г. ответникът е уведомил работодателя, че считано от
05.11.2017 г. прекратява едностранно трудовото си правоотношение.
В производството е установено от представената по делото Заповед
№318/05.11.2017 г., че трудовото правоотношение с ответника е прекратено на
основание чл. 326, ал.1 във вр. ал.2 КТ, считано от 05.11.2017 год.
С покана получена лично от ответника на 19.12.2017 г. ищецът е поискал
заплащане на неустойка в размер на 1200 лв. за едностранно прекратеното трудово
правоотношение по договора за повишаване на квалификация.
На 22.12.2017 г. между страните е сключено споразумение за разсрочено
плащане на неустойката по чл.13 от договора.
Както правилно е отбелязал в своето решение СРС, с разпоредбата на чл. 234
КТ, законодателят е предвидил възможност за сключване на договор за повишаване на
професионалната квалификация и преквалификация на работника или служителя, като
ал.2 на посочената норма определя минималното съдържание на договора, а съгласно
ал. 3, страните могат да уговарят и други допълнителни клаузи, отнасящи се до
задължението на работника или служителя да работи при работодателя за определен
срок и отговорността на работника или служителя.
Правилно съдът е посочил, че с оглед тази законодателна уредба страните могат
да уговорят отговорност за две форми на неизпълнение: незавършване на обучението и
3
неизпълнение на задължението за работа през уговорения срок за задължителна работа.
Настоящият състав споделя и изразеното становище в постановеното Решение
№ 272 от 5.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1637/2010 г. по реда на чл.290 ГПК, с което е
прието, че при договора за квалификация и преквалификация не е уреден по
императивен начин размерът на обезщетението при неизпълнение на договора от
страна на обучавания - дали обезщетението следва да съответства на неизпълнената
част от договора, или се дължи цялата сумата за разходите по обучението. Поради
това, съдът намира че този въпрос е предоставен на договорната свобода на страните,
както правилно е отбелязал и СРС.
Неправилно, според настоящия състав СРС е приел в своето решение, че в
случая въпреки договарянето на неустойка за неизпълнение на договора от страна на
обучавания работодателя следва да докаже размер на разходите за квалификация и
преквалификация на ответника.
Целта на разпоредбата на чл. 234, ал. 3, т. 2 КТ е работата в определения по чл.
234, ал. 3, т. 1 КТ срок при този работодател след успешното повишаване на
квалификацията да компенсира разходите за обучение. По отношение на изпълнението
на договора и отговорността при неизпълнение са приложими общите правила на
гражданския закон /виж например Решение № 665 от 19.05.2010 год. на ВКС по
гр.дело № 706/2009 год., IV г. о., ГК/.
Въззивният съд прима, че в разглеждания случай изпълнението на задължението
на ответника по чл. 12 от процесния договор е било обезпечено с клаузата на чл. 13.
По своята правна същност това е клауза за неустойка - чл. 92, ал. 1 ЗЗД - съглашение,
което има за предмет задължение, което става изискуемо в случай на неизпълнение на
главното задължение на една от страните /в случая ответника/. Същото установява
предварително размера на обезщетението за вредите, които кредиторът би претърпял в
случай на неизпълнение.
Доказано е, че работодателят /ищец/ е осигурил необходимите условия за
провеждане на двата курса, в т.ч. необходимите средства за провеждане на обучението
при условията на договора - т.е. че същият е изправна страна по договора, както и че
обучението е проведено до 27.07.2017 г.
Същевременно в производството е установено, че ответникът не е изпълнил
задължението си да работи в „С. Б.“ ЕООД за период от 18 месеца след завършване на
обучението на 27.07.2017 г., тъй като на 04.11.2017 г. е подал молба за едностранно
прекратяване на трудовото правоотношение и последното е прекратено, считано от
05.11.2017 г.
Настоящият съдебен състав приема, че са налице предпоставките за ангажиране
на отговорността на ответника за претендираната неустойка. Присъждането на
4
непогасената част от неустойката не би представлявало несправедлива и несъразмерна
санкция за неизпълнението. За разлика от договора за ученичество /чл. 230 - 232 КТ/,
при договора за квалификация и преквалификация не е уреден по императивен начин
размерът на обезщетението при неизпълнение на договора от страна на обучаващия,
т.е. във всеки конкретен случай договорът следва да се тълкува по правилото на чл. 20
ЗЗД, като се търси действителната воля на страните и клаузите се схващат в смисъла,
който най-пълно съответства на целта на договора, обичаите в практиката и
добросъвестността /в този смисъл Решение № 141 от 27.06.2022 год. на ВКС по гр.дело
№ 3429/2021 год., IV г. о., ГК/.
В случая неустойката е уговорена като компенсаторна за пълно неизпълнение,
като целта й е да стимулира ответника да изпълнява трудовите си задължения при
работодателя през известен период от време, което е обусловено от вложените от
страна на работодателя средства за повишаването на квалификацията на служителя -
касае се за инвестиция в управленски екип и създаване на мениджър, който да
притежава необходимите компетентности и лидерски качества за управлява конкретен
обект на ищеца. Освен това при повишаване на квалификацията на работника или
служителя работодателят не влага средства само в икономически смисъл, а цели
престиране на квалифицирана работна сила, което има отражение и върху неговото
предприятие. Следователно предвидимите към момента на договарянето обичайни
вреди за ищеца като работодател, търговец и изправна страна, не са нормално по-
малки при подобен вид неизпълнение. Присъждането на претендираната неустойка не
може да доведе до неоснователно обогатяване на изправната страна, а до нейното
адекватно обезщетяване. В този смисъл неустойката не е уговорена с единствената цел
да се отклони от присъщите й функции и в противоречие с добрите нрави по смисъла
на чл. 26, ал. 1 ЗЗД /виж и Решение № 139 от 21.05.2019 год. на ВКС по гр.дело №
3109/2018 год., IV г. о., ГК/.
В частност по делото липсват каквито и да било доказателства за размера на
действителните вреди на ищеца, поради което и СГС намира, че неустойката не е
прекомерна, отчитайки като икономически критерий за сравнение уговореното между
страните трудово възнаграждение към момента на неизпълнението на договора
/съвпадащ с момента на прекратяване на трудовото правоотношение/, което е в размер
на 1170.00 лв. Т.е. неустойката е уговорена в размер, който не е много по-голям от
размера на трудовото възнаграждение. Размерът на неустойката не би и могъл да се
равнява на вложените средства за повишаване на квалификацията, тъй като
работодателят следва да бъде компенсиран за вредите от липсата на престиране на
работна сила през уговорения период. Неизпълнението на задължението за престиране
на труд в рамките на уговорения 18- месечен период несъмнено създава трудности и
неудобства за работодателя, инвестирал време и средства за обучение на работника
или служителя /същевременно при изпълнението на договора по чл. 234 КТ
5
работодателят ползва повишените знания и умения на служителя, но те остават за
служителя след изтичане то на срока на договора за повишаване на квалификацията/.
Следователно релевираната претенция за остатъка от незаплатената част от
неустойка в размер на 1010.00 лв. се явява основателна и подлежи на уважаване, ведно
със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК – 31.05.2019 г. до окончателното изплащане - чл.
422, ал. 1 ГПК.
С оглед основателност на претенцията за главното вземане, основателен се явява
и искът по чл.422 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 160.49 лв., представляваща законна
лихва върху главницата за периода от 05.11.2017 год. до 30.05.2019 год. според чл.3 от
сключеното между страните споразумение от 22.12.2017 г.
Поради разминаване изводите на двете инстанции постановеното от първата
инстанция решение следва да бъде отменено като неправилно, а предявените искове –
уважени за предявените размери.
По разноските:
С оглед изхода на спора, на основание чл.78, ал.1 ГПК в полза на ищеца следва
да бъдат присъдени сторените в производствата разноски по списък по чл.80 ГПК /л.41
и л.42 от делото на СГС/, както следва:
по заповедното производство сумата 386.13 лв.;
по исковото за първа инстанция – сумата 792.82 лв. и
по исковото за въззивна инстанция – сумата 1004.00 лв.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 10031 от 13.06.2023 г. постановено по гр. д. №
39775/2021 г. на СРС, 75-ти състав, с което са отхвърлени, като неоснователни
предявените от „С. Б.” ЕООД, ЕИК *******, със съдебен адрес: гр. София, ул. *******
- адв. С. В., срещу Д. А. Б., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. София, бул.
„*******, искове с правно основание чл.422, вр. чл.415 ГПК, вр. чл.92 ЗЗД и чл.234,
ал.3, т.2 КТ и чл.86, ал.1 от ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на
ищеца сумата от 1010.00 лева /хиляда и десет лева/, представляваща незаплатена част
от неустойка, дължима за неизпълнение на договор за повишаване на квалификацията,
сключен на 10.05.2017 г. към трудов договор №420044/17.11.2015 г., ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение по чл.410 ГПК – 31.05.2019 г. до окончателното изплащане и за сумата
от 160,49 лева /сто и шестдесет лева и четиридесет и девет стотинки/ лева,
6
представляваща лихва за забава върху главницата за периода от 05.11.2017 год. до
30.05.2019 год., за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№31166/2019
г. по описа на СРС, 75 с-в, КАТО ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА СЛЕДНОТО:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от „С. Б.” ЕООД, ЕИК
*******, със съдебен адрес: гр. София, ул. ******* - адв. С. В., срещу Д. А. Б., ЕГН
**********, със съдебен адрес: гр. София, бул. „*******, искове с правно основание
чл.422, вр. чл.415 ГПК, вр. чл.92 ЗЗД и чл.234, ал.3, т.2 КТ и чл.86, ал.1 от ЗЗД, че Д. А.
Б. дължи на „С. Б.” ЕООД сумата от 1010.00 лева /хиляда и десет лева/,
представляваща незаплатена част от неустойка по чл.13, дължима за неизпълнение на
чл.12 от договор за повишаване на квалификацията, сключен на 10.05.2017 г. към
трудов договор №420044/17.11.2015 г., ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК –
31.05.2019 г. до окончателното изплащане и сумата от 160,49 лева /сто и шестдесет
лева и четиридесет и девет стотинки/ лева, представляваща лихва за забава върху
главницата за периода от 05.11.2017 год. до 30.05.2019 год., за които суми е издадена
заповед за изпълнение по ч.гр.д.№31166/2019 г. по описа на СРС, 75 с-в
ОСЪЖДА Д. А. Б., ЕГН ********** да заплати на „С. Б.” ЕООД, ЕИК *******,
на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 386.13 лв.- разноски по заповедното
производство; сумата 792.82 лв.-разноски по исковото производство за първа
инстанция и сумата 1004.00 лв.-разноски по исковото производство за въззивна
инстанция.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7