РЕШЕНИЕ
№ 882
гр. Пловдив, 23.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на
шести април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Светлана Ив. Изева
Членове:Радостина Анг. Стефанова
Светлана Анг. Станева
при участието на секретаря Петя Ф. Цонкова
като разгледа докладваното от Радостина Анг. Стефанова Въззивно
гражданско дело № 20215300502638 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК във вр. с чл.55
ал.1 пр.1 от ЗЗД с чл. 26 ал.1 от ЗЗД и чл.22 във вр. с чл.10 ал., чл.11 ал.1 т.9
и т.10, чл.19 ал.4 и чл.23 от ЗПК.
Постъпила е въззивна жалба от „Б********** чрез юрк. Д. В. – В.,
против Решение № 1431/09.08.2021г. по гр.д.№ 261/2021г. по описа на
Районен съд – Пловдив, XXII гр.с., с което е осъдено дружеството да заплати
на М. М. Г., ЕГН **********, сумата в размер на 300 лв., недължимо платена
по Договор за потребителски паричен кредит от 21.09.2016 г., сключен между
ищеца и „Б***********, чиито правоприемник е ответникът, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата
молба в съда – 08.01.2021 г. до окончателното плащане, както и сумата в
размер на 50 лв. – разноски в производството, както и сумата в общ размер на
360 лв. с ДДС – адвокатско възнаграждение, съгласно чл.38, ал.2 от ЗА. Моли
да бъде отменено решението и вместо това да се постанови друго, с което да
се отхвърлят изцяло исковите претенции.
Въззиваемата страна М. М. Г., ЕГН **********, с адрес- гр.
1
***********, не е депозирал писмен отговор. В открито съдебно заседание,
адв. Д.Б., като негов пълномощник, пледира, че жалбата следва да бъде
оставена без уважение и да се потвърди решението на първоинстанционния
съд.
Окръжен съд –Пловдив, констатира, че въззивната жалба е
допустима – подадена е от надлежна страна по делото в законния срок по чл.
259, ал. 1 от ГПК срещу подлежащо на обжалване съдебно решение и прие за
установено следното:
Пред Районен съд – Пловдив от М. М. Г. против „Б*************,
е заведена искова молба, ведно с писмено уточнение към нея, неразделна част
/на л.50/, с която се посочва, че между страните е сключен Договор за паричен
заем 21.09.2016 г., по който ответникът е заемател, а ищецът заемодател. По
договора ответникът предоставил на ищеца заем в размер на 5000 лева. Била
договорена застраховка „Защита на плащанията“ на стойност 168 лв. Била
уговорена и такса „Ангажимент“ в размер на 175 лв. ГПР бил 28.18 %, а
възнаградителната лихва била 14 %. Общата стойност на плащанията по
договора била 5 402.40 лв. Срокът за изплащане на вземанията по договора
бил 6 месеца, крайния падеж бил - 05.04.2017 г. Счита, че доколкото
договорът е потребителски, същият следва по съдържание да отговаря на
изискванията на ЗПК. В случая клаузата за ГПР била недействителна,
доколкото не били посочен реалният размер на ГПР в договора, доколкото не
са взети предвид застрахователната премия и таксата „Ангажимент“, а
единствено възнаградителна лихва. Счита, че неправилното изчисляване на
ГПР води до нарушение на чл.11, ал.1, т. 10 ЗПК. Било допуснато и
нарушение на чл.6, пар.1 от Директива 2005/29/ЕО за нелоялните търговски
практики, доколкото в договора се съдържала заблуждаваща информация
относно ГПР. Счита, че недействителността на клаузата за ГПР влече след
себе си недействителност на целия договор, в това число и на клаузата за
възнаградителна лихва. Договорът бил недействителен тъй като от
съдържанието му не може да се определи размерът на възнаградителната
лихва, което е нарушение на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК. Договорът бил
недействителен тъй като в погасителния план липсвала разбивка на с
изплащане на всяка погасителна вноска, какви задължения по кредита се
погасяват, което бил нарушение на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК. Предвид
недействителността на договора, платените по него от ищеца суми над
заемната са недължимо платени и подлежат на връщане. Посочва, че по
договора ищецът заплатил сума в общ размер на 5 300 лв., като от нея 300 лв.
са недължимо платени. Изложени са уточнения, че искът е предявен срещу
правоприемника на кредитодателя.
В срока по чл.131 ГПК ответникът „Б*************, не е
депозирал Писмен отговор по исковата молба. Допълнително от дружеството
е постъпило становище след срока на отговора, с което оспорва иска; счита,
че не е нищожен договора и клаузите по него.
В хода на делото от дружеството е приложена Справка за
изплатените суми по договора от М. М. Г., като същата не е оспорена от
ищеца.
В съдебно заседание на 06.07.2021 г., след приключване на
съдебното дирене и даване ход на устните състезания, от пълномощника на
2
ищеца адв. Г. е направено искане за изменение на исковата претенция чрез
увеличение от 300 лв. на 577,40 лв., но същото е оставено без уважение като
преклудирано на осн. чл. 214 ал.1 от ГПК.
Районният съд е уважил иска предявен в размер на 300 лв., като е
изложил основни съображения, че няма спор между страните, че в договора е
уговорена клауза „Такса ангажимент“ в размер на 175 лв., която е заплатена в
пълен размер от ищеца. Изтъкнато е, че тази клауза не отговаря на
императивните изисквания на чл. 10а, ал. 4 от ЗПК, а именно видът, размерът
и действието, за което се събират такси и/или комисиони, да бъдат ясно и
точно определени в договора за потребителски кредит. Тази такса е уговорена
като задължителна, но от съдържанието й не става ясно какви услуги ще
се предоставят на клиента и какви конкретни действия ще извърши
кредитодателят, които да доведат до дължимостта на таксата. Уговорката има
неясен характер.
От една страна, ако услугата е предприета и се извършва преди
сключването на договора, с оглед събиране предварителна информация за
доходите и материалните възможности на кредитополучателя, то подобна
дейност касае преценка на кредитодателя дали да сключи договора, извършва
се в негов интерес и е неясно, защо би се възложил този разход в тежест на
кредитополучателя.
От друга страна, ако тази услуга се извършва след сключване на
договора, то същата пряко касае действия относно усвояване и управление на
кредита и също противоречи на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Районният съд е наложил
правен извод, че клаузата, която предвижда заплащане на такса ангажимент е
нищожна, поради противоречие с чл.10а, ал.4 ЗПК и като такава не е
породила действие и платените по нея суми се явяват недължимо платени и
подлежат на връщане, а именно сумата от 175 лв.
Районният съд е посочил, че горните аргументи се отнасят и за
клаузата за заплащане на „застрахователна премия“ в размер на 168 лв. Не
ясно за какво е уговорена тази клауза по договора, каква застраховка се
заплаща. Не е представена застрахователна полица или друг документ, от
който да е видно, че с ищеца е възникнало някакво застрахователно
правоотношение във връзка с процесния договор за кредит. От цялото
съдържание на договора не се установява за какво е уговорена тази клауза и
какви вземания се покриват с нея. Районният съд е приел, че и тази клауза
3
противоречи на чл.10а, ал.4 от ЗПК. Наред с това не се установява наличие на
застрахователно правоотношение по силата на което да се дължи заплащане
на застрахователна премия, предвид което и платеното по тази клауза в
размер на 168 лв. е платено без основание и подлежи на връщане.
С оглед диспозитивното начало и предвид несвоевременното
заявено искане по чл.214 от ГПК за изменение на размера на претенцията,
Районният съд е уважил иска за сумата от 300 лева, от които 175 лв.,
недължимо платена такса ангажимент и 125 лв., част от недължимо платената
застрахователна премия по договора за кредит в общ размер на 168 лв.
Окръжен съд – Пловдив, V гр.с., въззивна инстанция, на осн.
чл.269 от ГПК, се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси той е
ограничен от посоченото в жалбата. За нарушаване на императивни правни
норми съдът е длъжен да следи служебно и без да има изрично оплакване в
тази насока съгласно задължителните указания, дадени с ТР № 1/2013г. на
ОСГТК на ВКС.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Основното възражение на жалбоподателя се отнася до това, че
неправилно е прието от Районния съд, че следва да връща сумата 300 лв. Това
оплакване е неоснователно, като се споделят изводите на Районния съд
относно естеството на уговорена клауза „Такса ангажимент“ и на клаузата за
заплащане на „Застрахователна премия“. Настоящият съдебен състав посочва
също, че възраженията, направени с исковата молба относно
недействителноста на договора на осн. чл.22 от ЗПК, са изцяло основателни.
Съгласно чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона, е нищожна. Съобразно разпоредбата на чл.22 от
ЗПК когато не са спазени изискванията чл.10 ал.1, чл.11, ал.1, т.7 -12 и 20
и ал.2 и чл.12 ал.1 т. 7- 9 от ЗПК договорът за потребителски кредит е
недействителен.
Съгласно разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК договорът за
потребителски кредит следва да съдържа лихвения процент по кредита и
условията за прилагането му, а съгласно т.10- годишния процент на
4
разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора.
Процесният договор за кредит формално /от външна страна/
отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК, доколкото в
документите е налице посочване на лихвен процент, годишен процент на
разходите и обща сума, дължима от потребителя. За размерите на тези
величини, посочени в договора, обаче не може да се направи категоричен
извод, че съответстват на действителните такива съобразно поетите от
потребителя задължения. Така например, в конкретния случай в договора е
посочено, че ГПР е 28,18 %, а ГЛП – 14,00 %, но липсва изобщо описание
кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е
ясно какво представлява разликата от 14,18 % между размера на ГПР и
лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение
да не знае колко точно като сума в лева, е оскъпяването му по кредита, което
ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено
изискване на посоченото законово основание.
Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит, а съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК
"общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани
с договора за кредит.
В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид
оскъпяване на кредита, защото тук са включени всичките разходи на
кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и
възнаградителната лихва. Затова е необходимо в договора относно ГПР да
бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не
същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да
5
преценява кои суми точно ще дължи. Изискването за посочване на общата
дължима сума е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по
какъв начин се формира неговото задължение.
Не става ясно от съдържанието на договора дали описаните
„застрахователна премия“ и „такса ангажимент“ са част от главницата или не
са част от нея. В мотивите си Районният съд е посочил, че в главницата от
5 000 лв. е включена само сумата 175 лв. – такса ангажимент, а не е включена
сумата 168 лв. – застрахователна премия, но този извод не може да бъде
потвърден от прочита на договора, в който изрично е записано - размер на
кредита за потребителски цели: 5 000 лв.; застрахователна премия: 168 лв.;
общ размер на кредита: 5000 лв.; такса ангажимент: 175 лв.; обща стойност на
плащанията: 5 402,40 лв.
От съдържанието на договора също така не става ясно, тази
общата стойност на плащанията в размер на 5 402,40 лв. от сбора на кои
компоненти и суми е формирана.
Районният съд е изложил аргументи, че в ЗПК не е предвидено
като условие за действителност на договора възнаградителната лихва да е
посочена в цифрова стойност, а и същата можело да се изведе от
съдържанието на договора от отпуснатия кредит и, дължимите вземания по
него и общо дължимата сума по договора, а именно 234,40 лв. Районният съд
служебно е извършил изчисления по реда на чл.162 от ГПК. За сумата, която
е получил, посочва, че "би следвало да е 337,75 лв. съобразно уговорения
процент в договора от 14% за период от 6 месеца /180 дни/".
След като Районният съд посочва, че „би следвало“ да е от 337,75
лв., тоест не е съвсем сигурен в резултата, с още по-голяма вероятност, може
да се направи извод, че потребителят не може сам да я изчисли, а и не е
длъжен да има в по-висока степен математически знания, за да изчислява
всички тези елементи по уравнение със завишена трудност.
Предвид горното настоящият съдебен състав намира, че при
сключването на процесния договор за потребителски кредит е направен
опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК,
ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по
кредита, а посочените в договора размери на възнаградителната лихва и на
годишния процент на разходите не съответстват на действително
6
уговорените такива и са нищожни.
Договорът за потребителски кредит сключен между страните по
делото, е недействителен и затова съгласно чл. 23 от ЗПК - потребителят
следва да върне само чистата стойност на кредита, което е заемната сума, като
връщането й се осъществява по правилата на неоснователното обогатяване,
тъй като договорът е нищожен, респ. получената от него заемна сума е
усвоена при липса на правно основание за това.
В настоящия случай с исковата молба се търси за осъждане на
ответника да му заплати само сумата 300 лв. - недължимо платена на осн.
чл.55 ал.1 пр.1 от ЗЗД, затова и само в този размер е произнасянето на
първата инстанция.
Следва да се отбележи, че в хода на въззивното производство се
допусна СТЕ с поставена задача – вещото лице, след като се запознае с
оригинала на договора за кредит да отговори на въпроса – какъв е размерът на
текстовата част на шрифта на Договор за потребителски паричен кредит от
21.09.2016 г., сключен между ищеца М. М. Г. и „Б***********. Експертът в.л.
инж. А.К. дава заключение, че типът на използвания шрифт е "серифен",
семейството е „Гарамонд“ /Garamond/. Навсякъде в договора се е
констатирало, че шрифтът е 11,6 pt. В печатната индустрия точката /point/ се е
превърнала в стандартна единица мярка за големината на шрифта и ширина
на линията. Експертизата бе приета по делото без направени възражения от
страните. От заключението се налага извод, че не е спазена разпоредбата на
чл.10 ал.1 от ЗПК, съгласно която - Договорът за потребителски кредит се
сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и
разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв
по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по
един за всяка от страните по договора. Вещото лице е измерило технически,
че размерът на шрифта "серифен" е 11,6 pt, тоест по-малък от 12. Ето защо,
съгласно чл.22 пр.1 във вр. с чл.10 ал.1 от ЗПК – процесният договор за
потребителски кредит е недействителен и на това друго основание –
неспазване размера на съответния шрифт, на който е изготвен текста и
подписан от страните.
Решението се явява законосъобразно и следва да бъде
потвърдено.
7
Разноски.
Съобразно правния резултат по делото дружеството ще бъде
осъдено да заплати на М. М. Г. сумата 234 лв. за депозит за експертиза, а на
осн. чл.38 ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата лично на адв. Б. сумата 360 лв. /с
вкл. ДДС/, за адвокатско възнаграждение, изчислено при условията на чл.7
ал.2 т.1 във вр. с чл.2 ал.5 от Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения.
По мотивите, Пловдивският окръжен съд – V възз. гр.с.
РЕШИ:
Потвърждава Решение № 1431/09.08.2021г. по гр.д.№ 261/2021г.
по описа на Районен съд – Пловдив, XXII гр.с
Осъжда „БНП П*************, да заплати на М. М. Г., ЕГН
**********, сумата 234 лв. за депозит за експертиза.
Осъжда „Б**********, да заплати лично на адв.Д.Б., с личен
номер ***********, сумата 360 лв. /с вкл. ДДС/, на осн. чл.38 ал.1 т.2 от
Закона за адвокатурата.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8